Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fleeting Images, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2016)
Корекция и форматиране
шеNMereva (2016)

Издание:

Елизабет Адлър. Изплъзващи се образи

Английска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2002

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

Техн. редактор: Никола Христов

Художествено оформление: „Квазар“, София

ISBN: 954-17-0202-3

История

  1. — Добавяне

Глава 3

Когато и да се погледнеше в огледалото, Карълайн Къртни откриваше у себе си дузина недостатъци — формата на късия й, но откровено арогантен нос, наситенокафявия цвят на косата, която тя предпочиташе да бъде зашеметяващо руса, цвета на кожата, който би трябвало да е по британски розово-бял, за да отива на русата коса, но… Всъщност кожата й беше леко мургава и единственото й преимущество беше, че винаги има златист тен, без да трябва да се пече с часове на вредните слънчеви лъчи. Щеше също така да бъде хубаво, ако беше висока и имаше властен вид, помисли си с въздишка тя, вместо да е само пет фута и четири инча. Но пък жълтият й тоалет от Соня Рашел беше така умело скроен, че прибавяше инчове към нейните стройни, но не много дълги крака, а яркият цвят отиваше на тъмната й коса и зелено-кафявите й очи. Тя се запита дали изражението на тези очи не трябва да е малко по-трагично — като се имаше предвид, че наскоро е зарязана от любовника си.

Извърна се унило от малкото огледало в тоалетната на самолета, полет 747 на „Бритиш Еъруйес“ от Лондон за Ню Йорк, и се върна на мястото си. Перикъл можеше поне да не я изпраща в трета класа. Да, и сега й беше удобно, макар че щеше да бъде много по-изискано в първа класа. Но Перикъл беше мъж, който извънредно много внимава с парите си. И особено когато работата се свежда до раздяла с бившата любовница!

Хайде да погледнем истината, помисли си мрачно тя. Внезапната му идея да я изпрати в Ню Йорк „по работа“ за неговата галерия беше просто претекст да я отстрани от пътя си, за да може да закърпи нещата с Евита. Тя обаче не приемаше разумно развоя на събитията, а се опитваше да намери извинение за Перикъл и да продължава да се заблуждава, че всичко отново ще се оправи. От друга страна, сега виждаше, че нещата са били обречени още от самото начало.

Докато гледаше към ясносиньото безоблачно небе над Атлантическия океан, на височина 35 000 фута над него, Карълайн мислеше, че ако въобще някой е виновен, то това е леля й Катриона.

Денят, в който леля й беше телефонирала, беше дъждовен и ветровит. Като избягваше първите тежки дъждовни капки, които вещаеха истински порой, Карълайн вървеше бързо по „Саут Молтън стрийт“. Влезе в „Мод“ и тръсна къдравата си глава подобно на пудел, когато гладките стоманени врати се затвориха след нея.

— Пак закъсня, Карълайн! — извика Ясинт Майкълс и й се усмихна. Карълайн винаги закъсняваше, но беше толкова добра в работата си в магазина, че мисис Майкълс би й простила всичко. Заслужаваше си всяко пени от трийсет и петте процента отстъпка, която тя й позволяваше, защото, макар Карълайн да не притежаваше ръста и фигурата на професионален модел, имаше стил. Тя носеше авангардните дрехи, които се продаваха в бутика, със самоувереност, която изкушаваше клиентите да вярват, че те също могат да изглеждат по този начин. Карълайн успяваше да ги убеди да пробват рокли, крито те срамежливо биха отхвърлили като „трудни“, като им показваше как точно трябва да се носят, добавяше подходящ колан и подходящи огърлица, обеци, обувки… Карълайн успяваше да организира клиентите, да сведе до минимум страховете им, докато накрая у тях разцъфнеше нова увереност и те добиваха чувството, че отново са в крак с времето.

— Съжалявам, мисис Майкълс, няма да се повтори! — отговори Карълайн и се усмихна, защото и двете знаеха, че тя отново ще закъснее. И то най-вероятно още утре.

Карълайн беше харесала мисис Майкълс и бутика от самото начало: топлата атмосфера в магазина, възможността да среща много хора, голяма част от които ставаха нейни приятели, вътрешното оформление на магазина с неговите стоманени рафтове, луминесцентни лампи, пъстроцветни обувки, които му придаваха живот, пуловерите и бижутата, които го правеха да изглежда като театрална сцена. Дългите стоманени закачалки направо оживяваха с главозамайващите, очертаващи фигурата дрехи на Азадин Алая и с ярките съблазнителни женски рокли на Унгаро. На тях стояха добре и изпъкваха и строгите дрехи с безупречни шевове от Базил и Сопрани, както и подбраната колекция дрехи на японски дизайнери — дрехите на Пепеляшка, които чакаха тяло, което по вълшебен начин да ги превърне в елегантни облекла. Карълайн също така притежаваше остър търговски ум и непрекъснато я тревожеше фактът, че макар бутикът да имаше успех, той не носеше печалба. Работата просто вървеше, без да има загуби, и това напълно устройваше мисис Майкълс. Да притежава бутик, беше просто хоби за Ясинт Майкълс — нещо, което макар и малко, си беше лично нейно, напълно отделно от работите на богатия й съпруг, чийто бизнес се разпростираше из целия свят. Бутикът й даваше заетост и щастие, а престижът беше огромен. На практика, тя познаваше всички членове на отбраното общество в Лондон. Мисис Майкълс ходеше на всички модни ревюта и така обикаляше света със самолет — от Париж до Милано, от Токио до Ню Йорк, където я посрещаха с отворени прегръдки и най-доброто шампанско. Тя не искаше нищо повече, но това страшно дразнеше Карълайн. Всеки бизнес би трябвало да носи пари, в противен случай беше просто губене на време. Заради бизнес образованието си Карълайн виждаше безкрайни възможности да разшири дейностите на бутика, които да му донесат международна известност. Само че никой не се интересуваше от нейните идеи. За повечето хора тя беше просто още едно добре образовано и добре възпитано привлекателно момиче, което запълва времето си, докато се омъжи за „подходящия“ човек.

Разбира се, баща й беше прав — тя не можеше да остане в „Модис“ завинаги. И всъщност тя не можеше да го вини за непрекъснатото му натякване, че е похарчил толкова много пари за нейното образование не за да работи като най-обикновена продавачка! Тя беше на двайсет и четири години, притежаваше степен от Кеймбридж по история на изкуството, имаше и бизнес курс зад гърба си, а, както се изразяваше баща й, „си губеше времето в някакъв глупав магазин на Саут Молтън стрийт“. Само дето квалификациите, които имаше, като че ли бяха точно най-подходящите за онова, което тя наистина искаше да прави. А имаше и още един, по-съществен проблем — тя всъщност не знаеше какво иска да прави.

Да, беше на двайсет и четири, единствена дъщеря на шотландско семейство, което имаше много връзки, но беше доста обедняло, въпреки че притежаваше готически замък с малки островърхи кулички в близост до блато в пустите Високи земи. След като дядо й беше проявил огромната глупост да продаде голямата им къща имение в елегантния лондонски квартал Белгрейвия преди цели петдесет години, за да плати дълговете си от комар, на семейството беше останал още само един малък апартамент на „Слоун скуеър“. Друго непрекъснато оплакване на баща й беше, че ако дядо й не беше продал къщата в Белгрейвия, с това покачване на цените на недвижимите имоти днес, можеха да вземат за нея цял милион и да си живеят в лукс. Карълайн обаче вече не обръщаше внимание на вечното му недоволство и с увереност гледаше напред, готова да приеме всичко, което животът й предложи — или поне онова, което успееше сама да си вземе. Защото не беше наивна и не очакваше някой да й поднесе всичко на златна тепсия.

Беше успяла в училище, в което всички бяха необикновено умни и горяха от желание да допринесат с нещо за общото благо. Тя имаше много интереси и с готовност се включваше във всички дейности. И особено в театралния кръжок. Знаеше, че не притежава актьорски талант, че не може да пее, нито да танцува. Също така не можеше да ушие дори един прав шев и да измисли декор. С голяма наслада обаче изливаше цели кофи боя върху декорите, а после никога не си правеше труда да почисти четките и бъркотията. Но това, с което наистина блестеше, беше необикновеният й талант да създава ред от хаоса. Карълайн притежаваше уникални организаторски способности.

Винаги Карълайн беше тази, която първа успяваше да въведе тишина и контрол при първите срещи на драматичния кръжок. Както и, странно, винаги тя вземаше последното решение при избора на пиесата, която да поставят. Винаги Карълайн поръчваше написването на сценария или получаваше разрешение от автора на пиесата да я поставят, винаги тя отсяваше многобройните кандидати за главната роля, винаги тя тласкаше шоуто към успех. Тя правеше графика на репетициите, успяваше да убеди младите момичета да изоставят по-приятните си занимания за вечерта, за да боядисват декори или да шият костюми. Или, в най-добрия случай, да свирят на пианото, за да могат артистите да пеят и да танцуват.

Понякога си мечтаеше да учи в Кралската академия по драматично изкуство, но как би могла да получи образование за продуцент и да поставя пиеси на „Бродуей“? А точно това искаше да прави по онова време. Накрая се записа в Кеймбридж и завърши история на изкуството.

Годините в Кеймбридж бяха хубави, изпълнени със забавления, но и с упорита работа. Тя, разбира се, беше една от редовните доброволци при представленията и празниците, както и организаторка на обществените прояви — например майският бал.

Когато и последните изпити минаха, Карълайн въобще не помисли за работа, а се потопи в забавления. Животът й беше безкраен низ от ярки дрехи, рокендрол, дискотеки и пукот на тапи от шампанско. А когато зората, която изгряваше над студентското градче, беше хубава и топла, всички те отиваха или на пикник, или на разходка по реката. Облечена в дълга копринена рокля с цвета на морето, който много отиваше на зеленикавите й очи, Карълайн се облягаше назад на възглавничките и галеше нежно с длан студената вода. Чувстваше се като персонаж от картина на Сера, докато си седеше в лодката, карана от красив млад мъж, в когото почти беше влюбена. В Кеймбридж тя се влюбва няколко пъти, но не сериозно и нито една от връзките й не трая дълго.

Когато си спомняше онези години, Карълайн мислеше за себе си като за човек, който е вечно зает. Тя непрекъснато сновеше между Лондон и Кеймбридж, опитваше се да вмъкне още дейности в и без това напрегнатия си живот, раздаваше вниманието си и любовта си на многобройните си „вечни“ приятели, братовчеди и силно любящите я роднини. Семейството на Карълайн беше огромно и много сплотено. Непрекъснато биваха организирани партита в провинциалните им къщи през лятото и ски ваканции през зимата. И все пак успяваше да открадне време, което да посвети на науката.

Преживя истински шок, когато трябваше да излезе от света на науките и училището, където беше приета едва петгодишна и, на двайсет и две, да попадне в суровата реалност на всекидневната упорита работа. По-големият й брат Ангъс се справяше чудесно в избраната от него кариера на адвокат. Изглеждаше много вероятно да го изберат като кандидат за Сената в следващите избори, докато по-младият й брат Патрик обикаляше света като механик в екип автомобилни състезатели и се надяваше някой ден да се състезава за „Ягуар“ или „Лотос“. Но никъде в театъра нямаше служба за умно и красиво момиче със степен по история на изкуството, което говори отличен френски и недотам добър немски. Така че къде, питаше се Карълайн, се беше скрила съдбата? Нима не беше сега моментът тя да я хване за ръката и само с едно докосване да промени целия й живот?

Но когато това стана, се случи нещо съвсем друго. Работата, за която тя колебливо кандидатства — в една от големите акционерни къщи, й беше отказана. И тя трябваше да се подчини на настояването на родителите си и да запише бизнес курс.

След като завърши курса, Карълайн изпрати няколко молби за работа — все места, които всъщност не искаше, защото не можеше да понася да бъде затворена в някой мрачен офис или пък да присъства на срещи, касаещи разни продукти, които я отегчаваха до смърт. Мотаеше се из къщи с все по-нещастен вид, все по-потисната. Търсеше работа в театъра като секретарка или работник за смяна на декорите и осветлението — каквото и да е — само и само да бъде допусната до този вълнуващ кръг — но, изглежда, всяко лондонско момиче се стремеше към същото.

Накрая, защото парите все не стигаха, а й трябваше още време, за да вземе решение за кариерата си, Карълайн прие временната работа като продавачка в магазин за обувки на „Саут Молтън стрийт“, точно срещу елегантния скъп бутик, където се продаваха изключителни, необикновени дрехи от френски и японски дизайнери. И странно, „Модис“ като че ли се превърна в център на живота й. Беше като удобно легло — прекалено хубаво, за да го напуснеш, но пък не можеше доникъде да стигнеш по този начин!

Онзи съдбоносен понеделник работата не беше много — изглежда никой не се осмеляваше да излезе в силния дъжд — и Карълайн бавно прелистваше страниците на модно списание, като спираше, за да се възхити по-дълго на снимките на Джеси-Ан Паркър, така красива в плътно прилепналата по тялото кашмирена рокля на Лагерфелд. Със завист си помисли колко красива е Джеси-Ан и колко дълги са краката й! Господи, как й се искаше да постигне успеха на Джеси-Ан! Бяха почти на еднаква възраст, но вижте само какво беше постигнала Джеси-Ан! Сигурно работеше от петнайсетгодишна! И не само това, ами изглежда беше започнала направо от върха. Типичното американско момиче Джеси-Ан със сигурност можеше да й даде няколко урока как да постигне мечтите си… Да, Джеси-Ан имаше всичко…

— Карълайн! — извика мисис Майкълс. — Телефонът. Леля ти Катриона е.

Карълайн нададе тих стон. Щом леля й се обаждаше в магазина, това означаваше само едно — случаят е „спешен“. Леля Катриона винаги говореше високо и пискливо по телефона, като че ли беше неспособна да разбере, че не е необходимо да вика, за да я чуят на каквото и да е разстояние.

— Карълайн, мила, дали ще можеш да ми помогнеш? — изкрещя тя. — Утре давам вечеря, а глупавата стара Мери Андерсън ме разочарова. Казва, че е пипнала грип, но си мисля, че отново е започнала да пие прекадено много джин… Сигурно пак я боли черният дроб…

— О, лельо Катриона, там ще бъдат само старици! — Карълайн беше готова да заплаче. — Не можеш ли да поканиш някоя по-стара лелка?

— Хайде, не бъди глупава, мила моя… моите приятелки не са стари, както знаеш… Всъщност поканила съм някои наистина очарователни хора… Ще те очаквам в осем и се опитай да изглеждаш нормално, Карълайн, мила…

— Какво разбираш под „нормално“? — запита тя, като отдалечи още малко телефонната слушалка от ухото си.

— Нали знаеш… Облечи нещо, което наистина да прилича на рокля. Не като онзи японски сак за картофи, който носеше последния път…

Чу веселия смях на леля си, доволна от шегата си, после остави слушалката. Никак не й се ходеше на тази вечеря. Знаеше, че нито един от поканените няма да е под петдесетте и че леля й няма да й даде да пие, защото я смята още за „малко момиченце“. Но леля Катриона беше нейна кръстница и се грижеше всеотдайно за нея. Пишеше й редовно до училището и често пращаше по пет лири, които вършеха добра работа на Карълайн при нейните съботни следобедни набези до магазина за хранителни стоки, които единствено й помагаха да не умре от глад през седмицата. Карълайн въздъхна раздразнено. Очевидно, щеше да й се наложи да отиде на вечерята.

По-късно Карълайн реши, че съдбата, в едно от най-лъчезарните си и благоприятни настроения, най-после беше взела живота й в ръцете си. Веднага щом влезе през вратата, тя видя Перикъл. Беше се подпрял на стената, боядисана в езернозелен цвят, който беше любимият на леля Катриона, макар че, според Карълайн, той караше голямата и просторна дневна на „Кадоган скуеър“ да изглежда студена като аквариум. На Перикъл говореха две нетърпеливи стари дами. Пълният му с отчаяние поглед срещна нейния през пространството, което ги делеше.

Като се огледа бързо около себе си, Карълайн реши, че той трябва да е с високото русокосо момиче с изпъкналите скули и огромните отегчени очи, което със сигурност не беше от редовните гости на леля й. С него флиртуваше дебеличък и много сладък възрастен мъж, който Карълайн разпозна като близък приятел на леля си. Леля й Катриона беше взела под крилото си собствениците на коне от провинцията и артистичните натури от града, а голямата й грешка беше, че се опитваше да смесва тези два слоя на обществото.

Преди Карълайн да има време да се подчини на молбата в тъмносините очи на Перикъл, се появи леля Катриона и я целуна. После я побутна, естествено, без да й даде питие, към Банти Сотуел, когото Карълайн познаваше от четиригодишна или, може би, дори от още по-малка… Както и да е, той беше достатъчно възрастен да й бъде баща. Погледът й непрекъснато се връщаше към синеокия непознат, а после — към русокосото момиче… Чудеше се кой ли е той и коя ли е тя… И как би могла да се срещне с него, преди леля й да ги е повела към масата за вечеря, където ще трябва да остане до Банти или някой като него цяла вечер…

Когато леля й мина край нея, тя я хвана за ръката.

— На вечеря искам да седя до онзи мъж — прошепна настоятелно, втренчила поглед в непознатия.

— Имаш предвид Перикъл Яго… Е, да, мисля, че всяка от присъстващите тук жени иска да седи до него по време на вечерята… Той е специалист по съвременно изкуство…

— Лельо Катриона! Трябва да седя до него! Ако не ми угодиш, никога вече няма да ти дойда на гости!

— Няма нужда да ме заплашваш, дете. Разбира се, ще те сложа до него. — Усмихна се лъчезарно на Карълайн. — Виж само как старата ти леля се грижи за теб! — добави тя, като си запробива път през тълпата свои гости, оставяйки Карълайн щастливо усмихната.

Перикъл Яго ръководеше успешна художествена галерия в „Мейфеър“. Беше в средата на трийсетте си години, висок и с благородно, високо чело — макар хората, които не го обичаха, да казваха, че това се дължи на все по-оредяващата му коса. Но когато седна до нея, Карълайн виждаше само красивите му тъмносини очи. Той я гледа мълчаливо няколко минути, като че ли оценяваше нейната автентичност и ценност — така, както би направил с картина от Караваджо, в чиято оригиналност не е много сигурен. После й се усмихна.

— Ти си Карълайн — каза той. — Искам да говоря с теб още откакто те видях да влизаш през вратата. Кажи ми, виждала ли си портрета от ранния период на Гоя на жената, която държи в скута си малко черно кученце? Твоите тъмни очи и коса ми напомнят за нея… Сигурно предците ти са испанци? — Карълайн му се усмихна срамежливо в отговор и му отговори, че всичките й предци са шотландци, но че, да, виждала е споменатата картина.

Разговаряха за изкуство и тя намери мненията му почти толкова интересни, колкото бяха очите му. Говориха още и за Венеция, неговия любим град, а сега, със сигурност, и неин любим град. Той се възхити на роклята й, която й беше като втора, копринена кожа и за която тя си беше помислила, че ще бъде разхищение да я облича за старите приятели на леля си, но сега се радваше, че я беше избрала. И защо, запита я Перикъл, работи в „Модис“, след като знае толкова много за изкуството? Той търсел някой, който да му помага в галерията… Дали Карълайн се интересува от предложението?

Перикъл си тръгна почти веднага след вечерята, за да придружи красавицата си до нейното жилище, но хвърли дълъг поглед през рамо към Карълайн. По пътя към дома си, в таксито, тя дълго въртя из ръцете си и разглежда неговата визитна картичка… Галерия „Яго“, „Хил стрийт“, Лондон, W.1., Перикъл Яго. Кратко, многозначително, достатъчна информация — очевидно, той беше човек, скъп на думи, но оформлението на картичката показваше, че притежава изтънчен вкус. Карълайн нямаше търпение да го види отново.

След няколко дни тя чакаше нетърпеливо в претъпкания офис зад галерията на Перикъл, за да научи повече подробности за предлаганата й работа. Беше се облякла изключително грижливо, като беше отхвърлила три дрехи, преди да се спре на яркожълтото сако от дебел и мъхест вълнен плат от Лагерфелд с широките подплатени рамене и асиметрично разположените черни копчета и семплите черни кашмирени пуловер и пола. Беше съкрушена от разочарование, когато от светилището излезе друг мъж, за да й каже, че Перикъл е ужасно зает с клиент и не може лично да се срещне с нея, но я моли да започне работа колкото се може по-скоро и ще й плаща, колкото получава в „Модис“ плюс още двеста лири на месец. Това беше цяло състояние за Карълайн и изпълнена с големи надежди и светли очаквания, тя се върна в магазина, за да съобщи новината на мисис Майкълс.

През първата си седмица в галерията се чувстваше като в чистилището. Перикъл едва се вясваше там — във вторник отлетя на борда на „Конкорд“ за Ню Йорк, в сряда се върна, в петък отлетя за Париж за дългия уикенд, като остави Карълайн да се оправя сама с работата. Но картините бяха интересни, особено онези от неизвестни млади художници, от които Перикъл беше започнал да се интересува напоследък. Галерията „Яго“ беше добре позната в цял свят и в нея постоянно влизаха и излизаха хора — колекционери, хора, които събират различни скъпи вещи оттук-оттам, търговци. Тя беше поощрена от обстоятелствата да прояви организаторския си талант, да изработи в детайли следващия каталог и да провери автентичността на сертификатите.

Следващият петък Перикъл я помоли да вечеря с него и те се забавиха доста в „Каприс“, отделени от света в техния уютен ъгъл. Тя му разказа за годините си, прекарани в училището и в „Кеймбридж“, какви са чувствата й към театъра като изкуство, а той я слушаше внимателно и не сваляше от нея проницателния поглед на сините си очи — поглед, който караше тялото й да гори.

След няколко дни я покани на вечеря в ексцентричен японски ресторант, където сервираха изненадващо добра храна и където се сядаше върху рогозки, след като първо си събул обувките си. Храната се сервираше от нежни и млади японки. Беше топло, а и обстановката — липсата на обувки и наличието на рогозки от всички страни — накараха Перикъл да разкопчае жилетката си и да разхлаби връзката си. Той я целуна леко по бузата, когато таксито я остави пред вратата на дома й, а тя нямаше търпение да се озове в леглото и да затвори очи, за да сънува него — толкова хубав и безупречен, толкова отдалечен от нея и в същото време толкова привлекателен. Още следващата седмица Перикъл я запита дали не иска да отиде на аукциона в Сотби с него и тя, разбира се, прие с нетърпение. Очакваше, че само ще завият зад ъгъла на „Бонд стрийт“ и ще се озоват в залата за разпродажба, затова подскочи от изненада, когато той я изпрати да вземе билетите от касата на „Суисеър“. Щяха да летят до Женева на следващия ден.

На аукциона Перикъл побесня от яд, когато малката картина на Мане, за която той се бореше от името на клиент, беше продадена на американски музей за неочаквано високата сума, която, по негово мнение, съдържаше поне две нули в повече. Излезе от залата, като силното раздразнение личеше дори в походката му, а Карълайн бързаше след него. Изгледа го с тревога, когато той се спря пред голямо венецианско огледало в позлатена рамка, за да приглади с ръка черната си коса. За миг се запита дали е ядосан, защото е изпуснал картината или защото започваше да губи косата си. Онова, което не знаеше по онова време, беше, че е ядосан на Евита, която беше отишла сама в бар „Маджестик“, зарязвайки го безцеремонно.

Уловил погледа й в огледалото, той неочаквано се усмихна:

— Знаеш ли какво! — възкликна с очарователно момчешко въодушевление. — В Базел в момента има прекрасна изложба на млади художници. Бих искал да я видя. Искаш ли да дойдеш с мен?

Тревогата изчезна от лицето на Карълайн и то светна от радост, а Перикъл се засмя и я целуна нежно по бузата. След като огледа фоайето, за да се убеди, че никой не ги наблюдава, той я целуна отново, този път, както трябва — по устата.

Дори сега, в затъмнената кабина първа класа на „Бритиш Еъруейс“ на полета за Ню Йорк, където прожектираха филм, а бизнесменът, който седеше до нея, отпиваше от скоча си и драскаше бележки върху тефтера, който лежеше в скута му, Карълайн можеше да си спомни онази целувка. Още можеше да почувства интимното докосване на устните му и настоятелния натиск на езика му… „Глупачка, каза си ядосано и изправи облегалката на креслото си. Не бива да си спомняш това…“

Наеха кола и потеглиха към Базел. Щеше да им бъде приятно само двамата, защото щяха да имат възможност да се насладят необезпокоявани на гледката. Карълайн опаковаше багажа си, когато Перикъл почука на вратата.

— Почти готова? — запита той и разхлаби вратовръзката си, когато пристъпи в стаята. После я обгърна с ръце, което я свари неподготвена. Тя не успя да запази равновесие и падна по гръб на леглото, а тежестта на тялото му я притисна към възглавниците. Сърцето й биеше лудо, а устните й копнееха за целувките му. Беше малко неочаквано или така си помисли тя, когато я целуна страстно. Не че не го желаеше, но би предпочела да се случи след интимна вечеря на свещи или романтична разходка край езерото, а не набързо между аукциона и опаковането на багажа. Прозвуча като глупава героиня от викториански роман, докато му обясняваше как се чувства, а той, разбира се, се извини.

— Страхувам се, че просто се поддадох на изкушението — каза й, като оправи вратовръзката си и отново приглади косата си. — Ти си така дяволски привлекателна, Карълайн, че не можах да ти устоя.

Той самият беше така красив и й се усмихваше толкова очарователно, че тя се запита защо, за Бога, го беше отблъснала.

Слънцето беше високо в безоблачното синьо небе и обливаше със светлина покритите със сняг високи планински върхове, докато двамата пътуваха около стоманеносивите води на езерото в наетия мерцедес. Перикъл беше свалил подвижния покрив. Въздухът беше толкова свеж и ободряваш, че според Карълайн съдържаше повече кислород от обикновения въздух в Лондон. Въодушевена и радостна, тя пригласяше на радиото, докато Перикъл не включи неочаквано касетофона.

— Не те обвинявам, че не харесваш пеенето ми — засмя се тя. — Но да пуснеш Елгар!

— Елгар е музикално олицетворение на всичко добро в Британия — отговори сковано той, а тя го погледна с изненада, осъзнавайки, че той говори абсолютно сериозно. Не беше ли Перикъл прекалено надут и самодоволен?

Откриха малко крайпътно заведение, което приличаше досущ на тези, изрисувани по пощенските картички, сгушени на брега на езеро, на който множество лодки, прикрепени с въжета, очакват своя зимен сън. Собственикът беше усмихнат и чевръст, а съпругата му правеше най-хубавото кафе и най-вкусните кифлички, които Карълайн беше опитвала.

Перикъл отиде да се обади по телефона, докато тя разопакова багажа си. Особено грижливо разстла черната си копринена нощница върху леглото. След като седя дълго, мързеливо отпусната, във ваната, тя се облече грижливо в мека сива кашмирена рокля и сложи огромни блестящи „диамантени“ обеци „Батлър & Уилсън“ на красивите си уши. Пръсна си малко от парфюма „Исатис“ на „Живанши“ и ето че беше готова.

Перикъл пиеше в бара.

— Ето те и теб! — каза не особено любезно, когато Карълайн тръгна към него, с което я накара да се чуди дали не е допуснала някаква грешка. После реши, че сигурно го е разтревожил дългият телефонен разговор.

Просторната трапезария, чиито стени бяха облицовани с дъбова ламперия, беше озарена от розовите пламъци на огъня в камината. Нямаше други хора. На масата им бяха поставени свещи и цветя. Всичко беше така романтично, както го желаеше Карълайн. Съдържателят на заведението изпълняваше и ролята на келнер, докато съпругата му приготвяше храната. Вечеряха вкусна езерна пъстърва, хрупкави пържени картофи и изпиха доста голямо количество бяло вино от избата на собственика, от което главата на Карълайн се замая приятно.

Спомни си как блажено гледаше право в сините очи на Перикъл, докато той говореше, че през последните три години цените на предметите на изкуството непрекъснато се покачват. Можеше да й говори дори за сложността на двигателите с вътрешно горене или за напоителната система в долината на Горен Нил, а тя щеше да го слуша все така като омагьосана. Беше се влюбила, напълно и безпомощно, в него.

Всички се засмяха, когато съпругата на собственика поднесе още димящото суфле от сливи, сияеща от гордост, а Карълайн и Перикъл заръкопляскаха. Вдигнаха наздравица за нейно здраве и за здравето на съпруга й, а собствениците на свой ред вдигнаха наздравица за тях и, като резултат, почти пресушиха още една бутилка.

Дори сега си спомняше ясно всяка една подробност от помещението, топлия червен блясък на огъня, по-мекото сияние на дървената ламперия и вдигнатите щори, които позволяваха да се види сребърната луна, надвиснала над езерото. Когато легнаха в леглото, Перикъл я взе в прегръдките си, целуна я страстно, грубо…

Точно това, тази романтична сцена, беше желала Карълайн, макар да не й остана време да облече черната копринена нощница, защото Перикъл беше нетърпелив и страстен.

Тя съблече роклята си и той като омагьосан не можеше да откъсне поглед от черното й секси бельо. Все още не беше събула обувките си с висок ток и дългите черни копринени чорапи и беше чувствено превъплъщение на неговите еротични фантазии. Най-после той откъсна поглед от тялото й и започна да се съблича.

Сгушена под мекия топъл юрган, Карълайн гледаше как Перикъл сгъва грижливо панталоните си и ги окачва в гардероба, как приглажда косата си пред огледалото, преди да отиде до леглото. „Странно, помисли си тя, как се променя образът на мъжа, когато остане гол.“ Лишен от дрехите си, Перикъл беше загубил и всичките етикети, които идентифицираха социалния му статус. Без строгия тъмносин костюм, без ризата на бели и сини райета със семплата бяла яка, без червената копринена вратовръзка и червените копчета за ръкавели, Перикъл вече не беше загадъчният собственик на галерия и елегантният светски мъж. Докато той се приближаваше към нея, тя за миг се запита дали не го предпочита облечен пред такъв, какъвто беше сега — само по къси сини кашмирени чорапи и ерекция… Но когато той я взе грубо в прегръдките си и я притисна до себе си, остана да съществува само този миг и голямото и меко легло. И те двамата. Устата на Перикъл завладя нейната, тялото му покри нейното. Тя беше почти задушена от целувките му и прикована към матрака от тежестта на неговата страст.

Единственият проблем, помисли си разочаровано след няколко минути, е, че страстта му е толкова краткотрайна.“ Извиняваше го само това, че беше изпил голямо количество вино и че това беше първият им път. Перикъл заспа веднага след това, а тя с нежност приглади черната му коса назад, за да не закрива челото му, и престана да мисли за това, че е незадоволена, защото сметна, че не си заслужава. Обичаше Перикъл и той я обичаше, а това щеше да подобри нещата.

На следващата сутрин той пожела да продължи към Базел, където, както й каза, имал много приятели и където била изложбата, която искал да види. И стана така, че промениха първоначалния си план да търсят малки затънтени хотели, в които ще могат да остават през повечето време сами. Когато стигнаха Базел, той проведе няколко изключително дълги лични телефонни разговора и й каза, че на следващия ден ще потеглят към Париж.

Когато беше в Париж, той винаги отсядаше в красивия хотел „Крилон“ с неговия скъп нов интериор, но този път, вместо да споделят една и съща стая, той нае апартамент на петия етаж за себе си и стая за Карълайн на втория.

— Тук съм по работа — отговори на въпросителния й поглед, — а и не искаме да навредим на репутацията ти, нали, Карълайн?

Карълайн пет пари не даваше за репутацията си. Чакаше го, разочарована, а той отсъстваше дълги часове — несъмнено по работа. Карълайн копнееше да отиде с него, но той нито веднъж не я покани да го придружи, затова тя обикаляше магазините по улица „Сен Оноре“ и дълго пиеше следобедния си чай в „Анджелина“ на улица „Риволи“, сервиран с вкусни парчета кейк, които не отказваше, макар да се тревожеше, че ако наддаде килограми, Перикъл ще я разлюби. А после се сещаше, че всъщност той никога не й беше казвал, че я обича.

Пак в „Анджелина“ тя срещна Полет Вилие, стара приятелка от училище, която сега беше журналистка, пишеща за модата, и беше дошла в Париж заради колекциите.

Полет беше висока и никак не беше красива — с къса, прилепнала за главата черна коса и много голям нос. Но беше изключително шик в сиво-черните одежди на Кавакубо, в които приличаше на нетърпелив млад ястреб. Полет познаваше всички и знаеше всички клюки.

— Перикъл Яго! — възкликна тя между две хапки орехови целувки. — Мисля, че той вече е зает!

— Имаш предвид русокосата? — запита Карълайн, а сърцето й се сви.

— Не мога да си спомня името й, но е невероятно красива. Никой не знае нищо за произхода й. И все пак я канят навсякъде. Може и да греша, Карълайн — тя изгледа остро приятелката си, — но имам чувството, че връзката им е постоянна…

— О, Боже! — прошепна Карълайн и сълзите бликнаха в очите й. — Страхувам се, че е сериозно…

— Господи, съжалявам — извика Полет изумена. — Винаги съм говорила прекалено много! И все пак, по-добре е, че вече знаеш, Карълайн. Поне ще можеш да предприемеш нещо.

— Като например какво?

Карълайн имаше толкова нещастен вид и дотолкова не приличаше на себе си — тя, която винаги кипеше от жизненост, че Полет съжали, задето въобще си е отворила устата.

— Виж, повече от сигурна съм, че греша — каза тя, за да я успокои. — Всичко между тях е приключило сигурно преди месеци, затова и той е тук с теб. Та как би могъл да не се влюби в теб? Половината от момчетата в Кеймбридж бяха, помниш ли… Ти дори незнаеш колко много завиждахме всички на успеха ти с мъжете, Карълайн!

— Но аз съм влюбена в него, Полет! Обичам го! — извика, изпълнена с мъка Карълайн и отхапа още една хапка от шоколадовата торта.

Полет сви рамене.

— Аз съм наполовина французойка — каза тя. — Може би затова гледам по-философски на любовта. Трябва да използваш ума си така, както използваш чувствата си, Карълайн. Никога не позволявай на любовта да властва над теб, защото това е истинска катастрофа. Трябва да постигнеш контрол над себе си. Обещаваш ли, че ще опиташ?

— Обещавам — отговори нещастно Карълайн.

— Добре. Виж сега, имам излишен билет за шоуто на Сен Лоран за утре. Искаш ли да отидеш?

Карълайн все още се интересуваше от мода, макар вече да не работеше в „При Мод“. Предложението веднага я развесели.

— Обожавам модата! — отговори тя. — Но може би Перикъл ще иска да отида някъде с него…

С въздишка, Полет извади поканата от огромната си черна кожена чанта.

— Приеми съвета ми — каза тя остро. — Накарай Перикъл да чака… Кажи му, че имаш друга, по-важна работа и не можеш да се видиш с него. Остави го да се чуди какво си намислила. Ще му се отрази наистина добре! Значи ще се видим утре. — Метна чантата си на рамо, целуна Карълайн по двете бузи и добави: — И помни какво ти казах за любовта!

Времето беше ужасно застудяло. Карълайн обикаляше безцелно из бутиците и се чувстваше много самотна. Напразно се опитваше да успокои съмненията си. Перикъл нито веднъж не беше споменал за русокосата жена. Тя дори не знаеше името й. А ако имаше сериозни намерения по отношение на блондинката, защо беше в Париж с нея? Не можеше да се сбърка копнежът, който изпълваше погледа му онази първа вечер на партито на леля Катриона… Не можеше да има грешка и в това, че той я беше преследвал, беше я поканил да работи при него, беше я водил на обеди и вечери, беше я помолил да отиде с него на търга в Швейцария. Сигурно Полет грешеше. Всичко между тях беше просто чудесно. Щяха да вечерят заедно довечера. Всъщност щяха да бъдат сред доста хора, защото Перикъл имаше много приятели в Париж, но пък по-късно щяха да бъдат съвсем сами в нейната стая, а само това имаше значение.

Перикъл щеше да се срещне с група приятели и бизнес познати в техния любим ресторант „Л’Аркистрат“.

— В древногръцката история — каза той на Карълайн в таксито на път за там, — откъдето е взето моето име, както и имената на някои мои предци, както без съмнение знаеш — добави надуто той. — Та, древният Перикъл бил не само велик държавник, но също така главното културно влияние през онази епоха. Обичам да си мисля, че съм наследил някои от неговите качества. Разбира се, Аркистрат бил главен готвач на Перикъл… Така че, по странен начин, аз наистина съм свързан с този ресторант. Естествено, казах това на главния готвач, който беше удивен и впечатлен. И, естествено, храната е превъзходна.

Карълайн отбеляза за себе си факта, че Перикъл като че ли предпочиташе да ходи на места, където портиерите и барманите го поздравяват на име. А той даваше щедър бакшиш за това.

Нямаше съмнение, мислеше си по-късно, докато седеше в красивия ресторант и отхапваше без настроение от изящните шоколадови пасти, поднесени като десерт на прекрасната вечеря, че Перикъл и тя са различни, че са като два бряга, които никога няма да се срещнат. С голяма радост би прекарала вечерта с някой от младите художници, за които той й беше говорил, вместо с важните и надути гости, които беше поканил. Но наостри слух, когато Клод д’Амбоаз запита Перикъл „къде е тази вечер красивата Евита“. Отначало Карълайн помисли, че той има предвид мюзикъла, но когато Перикъл отговори, че Евита е заета тази седмица, тя разбра, че двамата говорят за русокосата красавица!

— Евита ми е повече от приятелка — каза й той по-късно същата вечер, докато крачеше неспокойно из стаята й само по къса копринена нощна риза, с голяма и пълна чаша бренди в ръка и изглеждаше, както предателски си помисли Карълайн, смешен. — Евита е моя любовница от три години — продължи той. — Тя е наполовина бразилка, наполовина французойка. И е отраснала тук, в Париж. — Той отпи голяма глътка от брендито. — Затова и приятелите ми питаха за нея. Евита ги познава всичките.

— Тогава къде е моето място? — извика Карълайн. — Щом обичаш Евита, какво правя аз тук? — Изведнъж се изплаши от отговора…

— Разбира се, че не съм влюбен в Евита — каза й нежно, за да я успокои. — И съм тук с теб, защото си млада, прекрасна и очарователна, и ме караш да се чувствам добре. А може би дори съм малко влюбен в теб…

Лицето на Карълайн грейна от изпитаното облекчение, а той я грабна в прегръдките си и я понесе към леглото, съблече новата й оскъдна копринена нощница, целуна гърдите й… И тя забрави въпросите за Евита, които искаше да му зададе и които само допреди малко бяха на устните й.

След съвсем кратко време тя се измъкна изпод вече отпуснатото тяло на Перикъл и изпълнена с отчаяние, влезе в облицованата с бели плочки баня, като премигна от силната светлина. Започваше да вярва, че бързият секс, който винаги правеха, е само още една проява на скоростта, с която Перикъл поглъщаше живота — той винаги галопираше от едно място на друго, непрекъснато бързаше да свърши нещо. Никога не спираше дори за минутка. Но докато се сапунисваше под топлата струя вода, тя копнееше той да не заспива веднага, мислеше колко хубаво би било да лежат в прегръдките си след това, както правеха влюбените.

Като си спомни съвета на Полет, на следващия ден, когато Перикъл предложи да обядват заедно, твърдо му заяви, че има други планове. Седнала сред тълпата модни журналисти и потенциални купувачи, които чакаха шоуто на Сен Лоран да започне, Карълайн неочаквано почувства как настроението и силите й укрепват. Големият салон беше изпълнен с напрежение и възбуда. Беше й интересно да гледа как фотографите се борят за по-добро място в близост до подиума. Сигурно онзи привлекателен тъмнокос мъж беше известният Брахман, а червенокосото момиче — неговата помощничка. Бедната! Сигурно имаше нерви от стомана, защото той непрекъснато й крещеше! Всички знаеха лошата репутация на Брахман.

— Здравей! — Умопомрачаваща със сивия си тюрбан и едва забележим грим, Полет й махна с ръка и започна да си пробива път към нея, като се извиняваше винаги, когато настъпеше някого.

— Съжалявам, че закъснях, но там отзад е истински хаос. Джеси-Ан Паркър още не е пристигнала и никой не знае къде е! Ако беше някой друг модел, а не Джеси-Ан, това можеше да се очаква, но тя е професионалистка! В агенцията й не са чували нищо за нея от три седмици. Носи се мълва, че е избягала, за да се омъжи… Никой обаче не знае кой е щастливецът. Е, как вървят нещата с Перикъл?

— Изяснихме се, поне що се отнася до Евита. Той не е влюбен в нея, Полет. Мисли, че е влюбен в мен…

Полет изгледа внимателно грейналото лице на приятелката си. Не искаше да сложи край на радостта й, което, без съмнение, скоро щеше да стане и без нейната намеса…

— Последвах съвета ти. Казах му, че днес следобед съм заета. Че имам други планове… — Тя се засмя щастливо. — Не е ли лудост, Полет? Никога не съм и помисляла, че някога ще изпитам такива чувства към който и да било мъж.

— Нито една от нас не е мислила сериозно за това — каза Полет.

В този миг светлините угаснаха и засвири музика. Завесата се раздели надве и под звуците на цимбали на подиума излязоха полуголи гълтачи на огън, които оформиха линия от живи статуи покрай пътеката, на която започнаха да излизат моделите и да показват първите дрехи от пролетната колекция на Сен Лоран.

Колекцията беше изумителна. Светът на модата е чиста магия, помисли си Карълайн, докато вълна след вълна манекенки вървяха, изпълнени с презрение към света, по пътеката, облечени в красиви вечерни рокли. Вървяха, без да бързат, в елегантни делнични рокли, полюшваха съблазнително бедра, обгърнати в черна коприна, демонстрираха дрехи за коктейли, обсипани с мъниста и пера… Шоуто беше по-добро от онези на „Бродуей“, осъзна внезапно Карълайн. Шест месеца на упорита работа и неоспорим гений бяха необходими, за да се направи това шоу и да събере публика от професионалисти и световни величия в света на модата. Фотографите се тълпяха около сцената и снимаха като луди, когато моделите минаваха край тях. Карълайн забеляза, че единствено Брахман се държи по-различно — изчакваше, докато улови перфектния ъгъл, преди да снима. Той дори не снимаше всички модели, а само по-особените дизайни. Когато си толкова добър и така известен като него, предположи Карълайн, не е необходимо да правиш много снимки с надеждата една-две да се окажат наистина добри.

Шоуто свърши с модела на умопомрачителна булчинска рокля от органза, украсена с гардении. Карълайн гледаше завистливо как другите манекенки се тълпят около пътеката, заобиколили от всички страни маестрото — слабия и не особено забележим Ив Сен Лоран — всред буря от аплодисменти и въздушни целувки. Как й се искаше да бъде част от всичко това, от тази радостна възбуда!

Върна се в хотел „Крилон“, понесена на крилете на въодушевлението, все още мечтаеща за дрехите, които беше видяла, за блясъка, за вълнението, свързано със света на модата. Вече в стаята си, прочете бележката, която Перикъл й беше оставил, и сърцето й се сви. „Съжалявам, Карълайн, пишеше там, но ме извикаха обратно по спешна работа — американски клиент, отбил се в Лондон само за един ден. За нещастие не знаех къде си, затова и не можах да се свържа с теб. Хотелската сметка ще платя аз, така че, ако искаш, остани още ден-два. Беше ми много приятно. Перикъл.

Карълайн прочете бележката няколко пъти, без да иска да повярва на написаното. Перикъл си беше тръгнал! И сигурно вече е в Лондон… Дали наистина е там по работа? Или заради Евита? Дали тя не му се беше обадила и не му беше поставила ултиматум?

По бузите й се стичаха сълзи, когато приседна отчаяно на ръба на един от столовете, все още стиснала бележката в ръка. Нима не можеше да почака, докато тя се върне в хотела? Имаше полети до Лондон на всеки час. Със сигурност един или два часа не бяха чак от такова значение. А може би бяха? Може би Перикъл щеше да изтърве клиента си, ако се беше забавил, а тя знаеше, че за него работата винаги беше на първо място. Гледаше тъжно бележката, анализираше едрия му завъртян почерк, като че ли това можеше да й даде някакъв знак за неговите намерения. Не беше се подписал „С любов“, помисли си тя нещастно, а беше сигурна, че е било много по-лесно да напише: „Обичам те. Перикъл“, та дори и да не е искрен. Защото внезапно, независимо от онова, което й беше казал миналата нощ, тя вече не беше сигурна в любовта му. А беше дяволски сигурна, че е влюбена в него.

 

 

Взе полета в девет часа за Лондон на следващата сутрин и, вече в апартамента си, пусна чантата на пода, след което веднага тръгна към галерия „Яго“. Другите от персонала я изгледаха любопитно. Разговорите спряха веднага, след като тя влезе в стаята.

Голям кремав плик я чакаше на бюрото й.

„Скъпа Карълайн, изведнъж се оказах много зает с клиенти и няма да се върна в офиса няколко седмици. Трябва да отида в Ню Йорк, но тъй като се наложи да променя плановете си, се питах дали ти не би отишла вместо мен да провериш как вървят новите галерии. Въобще да се поогледаш малко. Знам, че мога да имам доверие на твоята преценка. Секретарката ми ще уреди всичко. Не бързай, прекарай си добре, остани колкото е нужно. Не мога да изкажа с думи какво означаваше за мен това, да бъдем заедно. Благодаря ти за всичко. Перикъл.“

На борда на самолета на „Бритиш Еъруейс“ за Ню Йорк филмът вече беше към края си. Когато започнаха заключителните надписи и светлините бяха запалени, Карълайн избърса крадешком сълзите си и си спомни колко ядосана беше на Перикъл. И на себе си заради наивността, която беше проявила. Беше излетяла навън от офиса, без дори да погледне любопитните лица на своите колеги. И се сви на сигурно място в апартамента си като ранено животно. Цяла седмица се опитва да се свърже с Перикъл по телефона, като оставяше настоятелни молби на телефонния секретар. Но той не й се обади. Когато снимката от сватбата му с русокосата Евита се появи във вестниците, тя се ядоса на себе си, че е такава проклета глупачка, а после изпита силен гняв към него. Плака цели два дни, а на третата сутрин, когато дневната светлина нахлу в спалнята й, тя седна на леглото, почувствала се изведнъж по-добре. Всички мъже да вървят по дяволите, реши изведнъж, ще последва предложението на Перикъл, макар да знае, че това е само извинение да се отърве от нея. Винаги беше искала да отиде до Ню Йорк.

— Дами и господа, започваме приготовления за последно кацане — на летище „Джон Кенеди“ в Ню Йорк. Бихте ли се уверили, че коланите ви са добре затегнати?…

Карълайн пристегна още по-здраво колана си и погледна през прозореца към изкривената версия на крайбрежието на Ню Джърси, търсейки с поглед небостъргачите на Манхатън… Беше оставила Перикъл зад гърба си, а Бродуей все още имаше притегателна сила над нея…