Елизабет Адлър
Изплъзващи се образи (3)

Глава 2

Полетът в девет часа от Лос Анджелис до Ню Йорк все още беше обявен на таблото с час 9:20, а Дейна Лорънс гризеше нервно ноктите си и се питаше защо винаги има толкова много закъснения при самолетите. Втора класа беше претъпкана и беше принудена да седне в отделението за пушачи. Беше сигурна, че мъжът, който седеше до нея, щеше да запали веднага щом излетят и надписът „Пушенето забранено“ изгасне. Мрачно си помисли, че така й се пада, като оставя решенията винаги за последната минута. Дори и сега не беше абсолютно сигурна, че е готова да се върне в Ню Йорк. Но ако не се върнеше, можеше да загуби всичко, за което е работила. И всичко, което беше научила, щеше да отиде по дяволите. Нещата стояха така — сега или никога.

Когато самолетът най-после потегли по пистата, тя погледна купа списания в скута си — „Харпърс“, „Вог“ и „Таун&кънтри“, всичките излезли днес. Джеси-Ан Паркър украсяваше корицата на „Таун енд кънтри“, а под снимката пишеше: „Елегантната и красива мисис Харисън Ройл, снимана в огромния си апартамент на Парк авеню“… Дейна разгледа снимката внимателно. Със сигурност не беше правена от Брахман. Тогава от кого? От нито един от американските фотографи, това беше сигурно, защото те не можеха да придадат на образа тази специфична мекота и нежна привлекателност. Сигурно е Сноудън! Тя винаги разпознаваше дребните детайли, които придаваха на всеки един от големите фотографи личен стил. На корицата на „Вог“ се виждаше снимката на онова момиче с азиатските черти. Беше направена от Брахман. Знаеше го, защото беше там по време на снимането. Още си спомняше сцената, която той беше направил, защото стилистката беше загубила обувките на модела по пътя към мястото на снимките. Брахман беше изпаднал в едно от ужасните си настроения, прекарваше ръце през и без това рошавата си коса и обиждаше грубо и невъздържано стилистката, модела и Дейна. А накрая липсата на обувките се оказа без значение, защото беше заснел момичето седнало в огромен шезлонг, подвило крака под себе си и повдигнало роклята си от изящна коприна над коленете. Тя изглеждаше като красавица, уморена след бала. И само Дейна знаеше, че чувството, стаено в погледа й, не е сексапил, а омраза.

Дейна се интересуваше повече от онова, което беше на страниците на списанието, а не на корицата. Тоест от снимките, представящи новите модни колекции. Ако Брахман беше показал на редакторите снимките, които й беше направил в Лондон и ако тя имаше късмет и от „Вог“ ги бяха харесали, сега и нейни снимки щяха да украсяват страниците на списанието. А ако това се беше случило, по-нататъшният й живот щеше да бъде съвсем различен. Гледаше втренчено корицата, защото нямаше желание да разтвори списанието и да разбие илюзията. Нямаше да види свои снимки, знаеше го. В същото време мислеше за Брахман, за това, как беше започнало всичко и как беше свършило.

Преобразяването на Дейна от главен модел и секретарка на Брахман, фотографа с международна известност, в Дейна Лорънс, втори помощник на Брахман, стана съвсем неочаквано, въпреки че тя работеше за него от девет месеца. В известен смисъл, помисли си, беше нещо като прераждане.

Студиото на Брахман в елегантно възстановена къща от кафяв камък на Източна Двайсет и шеста улица беше кръстопът на бляскави международни знаменитости, на известни модели и на такива, които скоро щяха да станат известни, на рокпевци, далечни роднини на кралското семейство, на дизайнери и артисти. Дейна познаваше всички, макар че те вероятно нямаше да познаят високото стройно червенокосо момиче, ако го срещнеха на улицата. Но тя ги познаваше. Безкрайно дълги часове им приготвяше чаши чай „Ърл грей“, към който Брахман беше направо пристрастен, тичаше да им донесе книжни кърпички, с които да почистят грима си или чая, който несръчно бяха разлели. Отваряше безкраен брой бутилки от евтиното бяло вино, за което Брахман твърдеше, че произлиза от древната му родина Унгария и за което всички се кълняха, че е толкова кисело, та дори може да разруши емайла на зъбите. Дейна осигуряваше на известните клиенти помещения, откъдето да се обадят по телефона, и долари за такси, но отказваше да осребрява чекове (освен по нареждане на Брахман). В края на всеки работен ден Дейна беше тази, която почистваше студиото, хвърляше в кошчето за отпадъци хартиените кърпички, изцапани с петна от грим, прибираше забравени пудри и сенки за очи, поставяше красивите дрехи на металните закачалки, с които ги вземаха стилистите от списанията и модните къщи. Въпреки че беше уморена в края на дългия за нея ден, тя с любов се спираше пред скъпото фотографско оборудване, поставяше изящните лещи в техните кадифени калъфчета, прибираше по местата им прекрасните „Хаселблад“, страшно бързите „Никон“, чудесните „Ролеи“. Тя самата не би могла да си позволи нито един от тези фотоапарати.

Едва преди два месеца Брахман беше започнал да забелязва, че тя е там. Огнените тъмни очи на унгарския фотограф, които сякаш винаги излъчваха единствено нетърпение и гняв, така принуждавайки хората, които позират, да му се подчиняват на секундата, се бяха спрели за миг на нея, когато тя му подаде порцелановата чашка „Лимож“ и чинийката. Тънко резенче лимон украсяваше кехлибарената повърхност на ароматния чай и докато отпиваше, Брахман кимаше одобрително с глава, а очите му този път изразяваха нов интерес към нея.

— Как се казваш? — запита той, макар че тя работеше тук от няколко месеца. Кимна, когато тя му каза името си. — Дейна — повтори. — Хубаво име.

Погледът й проследи известния фотограф, който прекоси студиото, за да се върне в ъгъла, където работеше. Брахман беше висок и слаб, с бледо и изпито лице на гладуващ художник. Макар че нищо не би могло да бъде по-далеч от истината. Имаше дълбоки бръчки, които водеха от носа към устата, а дълбоко поставените му очи бяха неспокойни, непрекъснато търсещи най-добрия ъгъл, улавящи играта на светлината със сянката дори когато не беше на работа. Гъстата му тъмна коса беше винаги разрошена, защото имаше навик да прокарва длани през нея, докато убеждаваше хората да правят точно онова, което той иска. Брахман имаше лошата слава на егоист и егоцентрик. Гневните му изблици приличаха на тези на разглезено дете, но винаги му биваше простено, защото работата му беше брилянтна. Снимките му на различните знаменитости бяха понякога нежни, друг път — жестоки. Години преди това той беше осъществил революция във фотографията на модата. Беше започнал да снима моделите не в напълно статично положение. Беше успял да запечата движението на тялото и дрехата, и по този начин да разкрие колко добре приляга тя към тялото на модела. Снимките му притежаваха нова, още по-силна реалистичност. Брахман често пътуваше, познаваше всички, които имаха значение, и притежаваше репутацията на неуморим любовник. За Дейна той беше идол.

След като веднъж я забеляза, той започна да й позволява да помага повече.

— Къде е Дейна? — питаше почти всяка минута. — Тя ще намери каквото ми трябва. Тя е единствената, която знае местата на всички неща…

Или:

— Дейна ще свърши това.

И тогава, в един прекрасен ден, извика, изпълнен, както винаги, с гневно нетърпение:

— Нека Дейна държи тази проклета лампа светкавица! Само на нея мога да имам доверие тук!

И изведнъж Дейна откри, че е незаменима. Тя винаги пристигаше първа сутрин и си отиваше последна вечер. Весело и с любов подреждаше лампите според инструкциите на Брахман и се усмихваше, като видеше изненадата, изписана на лицето му и дължаща се на това, че тя много точно е схванала какво има предвид той. Да, всяка негова дума й беше от ясна по-ясна. Освен това, тя знаеше какво иска. И обикновено държеше чашата чай на Брахман, докато той работеше с фотоапарата.

След дълги снимки, продължили и част от нощта, когато в студиото бяха останали само те двамата, Брахман я покани на вечеря в съседния ресторант. Той имаше и лошата слава на скъперник, затова поръча само една малка пица за двамата. Тя му каза колко е щастлива да работи за него, но притежаваше достатъчно здрав разум, за да не му каже за амбициите си.

В тъмните очи на Брахман се забелязваше интерес, който караше Дейна да се чувства така като че ли тя единствена съществуваше на тази планета. По гърба й пролазваха ту студени, ту горещи тръпки. Той щедро й наля червено вино и погали със съчувствие пръстите й, докато тя говореше.

— Каква бяла кожа! — беше прошепнал с одобрение. — Без слънчев загар, който кара телата на момичетата да изглеждат така, като че ли имат само едно измерение. Най-известните любовници в историята са имали кожа, бяла като твоята, Дейна.

Дейна го погледна право в очите и се почувства като зайче, застанало насред пътя и хипнотизирано от светлината на фаровете.

— Ами… Червенокосите обикновено имат бяла кожа — каза тихо и се изчерви.

— Разкажи ми повече за себе си — настоя той. — Нека да съпреживея твоята весела младост. Моята беше толкова тъжна, дори трагична… — Брахман имаше няколко версии на младостта си, прекарана в Унгария, които варираха от „незаконен син на граф в изгнание и принцеса от рода на Хабсбургите“ до „баща, който работел упорито, но така и не спечелил достатъчно пари, за да даде образование на сина си“. Коя версия ще използва, зависеше от компанията, в която се намираше, и от настроението му. Но чувството му винаги беше едно и също. И сега в погледа му като че ли заискриха сълзи. Дейна си пое дълбоко дъх и се огледа нервно из ресторанта. Какво щеше да прави, ако Брахман избухнеше в ридания? — Продължавай, Дейна! — заповяда й той, като си отряза голяма хапка от общата им пица, вероятно забравил за уж трагичното си детство.

— Сега съм на двайсет и две — поде тя.

— Двайсет и две! О, Господи! — извика високо той и вдигна очи към небето. — Защо всички са толкова млади в наше време!? А на колко години съм аз според теб? — запита, загледал я втренчено.

Дейна прекрасно знаеше, че е на петдесет и една.

— Предполагам, около четирийсетте — отговори предпазливо, забила поглед в чинията си.

— Хм… Приблизително — каза той тихо, доволно. — Добре, продължавай.

След глътка червено вино, тя му каза, че като дете искала да бъде художничка, но в първите си години в училище, след дълги борби с линията и формата, тя с отчаяние разбрала, че никога няма да бъде нещо повече от аматьор. Тогава, на петнайсетия й рожден ден, баща й подарил 35-милиметров фотоапарат. Неочаквано и за самата себе си, открила, че има и друго средство да изразиш себе си и онова, което виждаш. С фотоапарата можела да улови всички цветове, линии и движения, които не успявала да пресъздаде с четката или молива.

Каза му още, че домът й е в Сан Фернандо Вели, Лос Анджелис, че баща й работи като счетоводител в телевизия CBS, а майка й запълва дните си с изработки на макраме и посещава курсове по творческо, съзидателно писане в колежа „Вели“.

— Майка ми беше вечно заета — каза тя с нескрита горчивина и отпи още една голяма глътка от червеното вино. — Винаги даваше изискани партита по случай рождените ни дни, моя и на брат ми. Но канеше деца и родители, на които тя искаше да направи впечатление.

Организираше празнуване и на Великден, което не беше нищо друго, освен пореден опит да се изкачи по социалната стълбица. А на празника на Вси светии все измисляше някакъв номер, така че да не ни се налага да обикаляме квартала заедно с другите деца… Обикаляхме къщите с нея! А тя чукаше само на вратата на хора, с които искаше да се срещне!

Докато Брахман унищожаваше и второто парче пица, тя му разказа още и това, че мисис Лорънс винаги последна вземала децата си от училище. Майка й имала лошата слава, че винаги закъснява, но понякога въобще не идвала и до дома им трябвало да я заведе нечия друга майка. Брахман протегна ръка и стисна съчувствено нейната, когато му призна, че точно тогава се научила да не плаче — преглъщала тайно сълзите, докато чакала в безлюдния училищен двор майка си.

— Винаги изпитвах ужасното чувство, че съм изоставена — каза му с глас, който трепереше само при спомена за онези безкрайни минути. — А през това време тя обикновено пробваше кожени палта, които и без това не би могла да си позволи. Или пък си купуваше рокли за специални случаи, които така и никога не настъпваха. Животът на майка ми като че ли се състоеше от едно безкрайно пазаруване, безкрайни уроци по тенис, безкрайни обяди…

Дейна завършила гимназията и била приета в националното училище по киноизкуство, където направо попивала всичко, на което можели да я научат за тайните в кинематографията и на техниките за снимане. Но онова, към което изпитвала още по-силно влечение, било фотографията — изкуството да уловиш един-единствен изплъзващ се образ върху миниатюрното парченце лента, а после да му прибавиш нови измерения в тъмната стаичка, като наслагваш образ върху образ. А най-много от всичко тя обичаше възможността да нахлува с фотоапарата си в живота на хората и да запечатва техните чувства.

Брахман я гледаше с явно одобрение. Погледът му оценяваше безупречността на бялата й кожа, контраста й с медночервената коса и огромните й светлосиви очи с тъмнобронзовите мигли. Той забеляза, че фигурата й е тънка и стройна, че дланите й с дългите пръсти излъчват сигурност, дееспособност и талант дори както си лежат кротко в неговите. Отбеляза още, че памучният й сив блузон е доста стар, че дънките й са избелели, че кожените й маратонки са износени, че тя въобще не слага грим.

— Лицето ти е голо като душата ти — каза й с усмивка. — Ти си призна всичко, Дейна.

Едва тогава откъсна поглед от нея, извърна се и извика да донесат сметката, а Дейна изпита вина, защото, разбира се, не беше разказала на Брахман всичко. Не му призна, че иска да бъде дори по-добър и по-известен фотограф от него. Не му каза, че я изгаря силна, неустоима амбиция… Че е решена на всяка цена да успее. Не призна, че когато гледа някоя особено успешна снимка, на която е уловила нечие издайническо изражение, стаило се в очите, момент на уязвимост, понякога говорещ за страха, който хората изпитват от фотоапарата, за страха, че той може да разруши дори представата, която те самите имат за себе си, изпитва чувство за превъзходство и власт над тях. И че това чувство й доставя безкрайна радост.

Брахман я прегърна приятелски през раменете, докато вървяха обратно към студиото в студената нощ.

— И така, какво се случи, след като завърши училището по киноизкуство? — запита той. — Как ме откри?

Пъхнала ръце дълбоко в джобовете на избелелите си дънки, Дейна нагоди стъпката си към неговите дълги крачки. Струваше й се, че макар и будна, сънува. Брахман я беше прегърнал… наистина се интересуваше от нея — Брахман, който познаваше всички и можеше да отиде навсякъде, беше избрал да прекара вечерта с нея! Струваше й се, че лети, че износените й кожени маратонки стъпват по райската пътека, а не по мръсните манхатънски улици. Но в същото време изведнъж й се прииска да бъде по-красива, да изглежда по-добре за него… Искаше й се да беше имала време да се преоблече, страхуваше се, че косата й може да се заплете заради влажния нощен въздух. Но продължи да говори и го накара да се смее със своето описание на застаряващия, някога известен, холивудски фотограф, при когото получила работа като помощник-фотограф.

Той се бил специализирал в гланцови снимки с размери 8х10 на красиви бъдещи филмови звезди, защото настоящите звезди отдавна го били изоставили заради фотографи като Брахман и Аведон. Месеци наред Дейна влачела тежкото оборудване насам-натам из студиото, защото се страхувала, че шефът й може да се разпадне дори само като вдигне фотоапарата — толкова крехък бил. Понякога й разрешавал да прояви предварителните снимки. Главното й задължение било по обяд да изтича до „Маи-Линг“ на „Сънсет“, за да вземе китайска храна. Държала огледалото пред красавиците, за да сложат още един пласт червило на пълните си устни, правела още и още чаши кафе и предавала безкрайните поръчки до лабораториите. Попълвала стотици фактури и тичала до пощата, за да ги изпрати. И се учела!

След година разбрала, че в тази работа няма бъдеще и че онова, от което има нужда, не може да бъде намерено в Холивуд. Решила да замине за Ню Йорк.

— Не е лесно да си намериш работа при водещ фотограф — призна тя с усмивка. — А аз исках да работя при най-добрия. Което означаваше — при теб. Познавах всяка една твоя снимка, но главна роля изиграха онези снимки на Джеси-Ан Паркър, на които тя е снимана върху гърба на коня си край дома си в Монтана. Те ме накараха да искам да работя при теб. Успял си да уловиш чистия и ясен поглед на истинската Джеси-Ан Паркър — момичето от малкия провинциален градец, което се радва, че си е у дома за уикенда, сред приятелите си. Уловил си и посланието в погледа на Джеси-Ан — че човек никога „не може да се върне у дома“, че никога няма да е така, както е било преди. Придал си патос на русокосото американско момиче мечта, Брахман. Когато видях снимките, реших, че ще е по-добре да заемам най-ниската длъжност в твоето студио, отколкото да бъда помощник-фотограф при когото и да било другиго. И така, дойдох при теб, за да приготвям чая „Ърл Грей“. Както виждаш — добави тя с усмивка, — вече съм експерт в тази област. Със сигурност имам предостатъчно практика.

Той отметна глава назад и с наслада се отдаде на смеха.

— Ти си най-добрата — каза и стисна малко по-силно крехкото й рамо. — Винаги отрязваш парчето лимон толкова голямо, колкото трябва да бъде. Ти ме разбираш. — Той се спря пред високата тясна сграда от кафяви тухли, в която се помещаваше студиото му. Реши да се поизправи и нададе стон. — По дяволите, гърбът отново ме боли, а утре трябва да замина за Лондон. Оттам пък — за Париж. Трябва малко да поспя с надеждата, че сънят ще свърши своята работа… Лека нощ, Дейна. — Като я целуна нежно по косата, той изкачи, сковано и накуцвайки, стъпалата и изчезна през голямата двойна врата.

Дейна остана известно време да крачи несигурно напред-назад по тротоара. Не знаеше какво точно беше очаквала, но не беше това. Бяха в такова особено настроение, чувстваха се като близки приятели, само те двамата в целия свят, разговаряйки за живота… Или, по-точно, за нейния живот. И тогава той просто си тръгна, без да каже нищо…

Дейна махна на едно такси и се качи, останала съвсем без настроение. Брахман просто я беше използвал, за да запълни свободните си два часа… Щеше да лети по света в продължение на една седмица и щеше напълно да е забравил вечерта, прекарана с нея, когато се върнеше. Или поне така предполагаше тя.

Грешеше. Когато се върна, Брахман взе друго момиче на нейното място, за да освободи Дейна от досадните задължения, и й позволи да му помага все повече и повече в работата му. Дори й позволяваше да стои близо до него, за да наблюдава как той подхожда към снимките. Но никога не спомена вечерта, която бяха прекарали заедно.

Когато вторият помощник на Брахман напусна след дълга поредица от кавги, Дейна зае мястото му. Точно тогава реши, че е време да предприеме нещо и по отношение на външността си.

След като дълго и критично се оглежда в огледалото, видя уморено двайсет и две годишно момиче, прекалено слабо за ръста си от пет фута и седем инча, с бледа, почти прозрачна, кожа, която ярко контрастираше с огненочервената коса. „Червена“ не беше обаче точната дума, която описваше косата й. Може би „медночервена“ беше по-близо до истината? Както и да е, цветът не беше съвсем чист… А и беше прекадено къдрава. Когато, по-късно през деня, я боядиса кестенява, цветът вече беше с по-приглушени и по-приятни медни отблясъци. А когато работеше, тя поставяше на челото си лента като тази на тенисистките, която пречеше на бретона да влиза в очите й. Не беше се въртяла напразно цели две години около всички онези модели и красиви начинаещи актриси. Беше научила някои от номерата на занаята. Сега поставяше на клепачите си жълтокехлибарени сенки, които прикриваха тъмните кръгове на умората. На скулите си поставяше дискретен руж, а на устните — само гланц.

Досега винаги обличаше просто дънки и блузон или тениска, защото знаеше, че няма да й е лесно да привлече вниманието покрай всичките модели и знаменитости, облечени в скъпи и шикозни дрехи. Прекара седмици в обикаляне на малките манхатънски бутици, преди да реши, че е най-добре да заложи на дискретността. Щеше да носи нова „униформа“ — черни панталони, бяла блуза, черен пуловер и голямо, меко, черно кожено яке за студените дни, в които снимат навън. Позволи си само едно изкушение, което да подчертава женствеността — белите й блузи щяха да са всичките от сатен.

Огледа със задоволство новия си образ в огледалото. Този път то отразяваше сякаш по-високо и по-стройно момиче. Изглеждаше по-висока заради изключителната си слабост и дългите крака. Бялата блуза караше кожата й да изглежда по-бяла и по-прозрачна, а очите й приличаха на сиви буреносни облаци под кехлибарените сенки. По ясно очертания прав нос се виждаха няколко лунички. Дейна се усмихна, доволна от себе си. Почувства, че се е справила чудесно, че е уцелила десетката. Това беше Дейна Лорънс, фотограф. Дейна Лорънс такава, каквато всъщност беше.

Макар Брахман да не направи никакъв коментар по отношение на новата й външност, Дейна знаеше, че е забелязал. В следващите месеци той й възлагаше все повече работа и клиентите му вече я познаваха. Поздравяваха я приятелски още с влизането си в студиото.

Рик Валмон, първият помощник на Брахман, наблюдаваше всяко движение на Дейна зорко и ревниво като ястреб, готов всеки момент да се спусне над плячката си. Не му се нравеше напредъкът й и одобрението на Брахман, на което тя се радваше. И правеше всичко възможно, за да направи живота й неприятен. Втурваше се да поздрави първи клиентите, които влизаха в студиото, и ги отвеждаше по-далеч от Дейна, чието задължение беше да ги заведе да се срещнат с Брахман. Рик ги въвеждаше в гримьорната, където ги чакаха гримьорката и фризьорката. Валмон не позволяваше на клиентите да се срещнат с Дейна и тя разбра, че неговата цел е те да запомнят именно него. Валмон трупаше точки, гаранции за бъдещето. А когато му се удадеше възможност, щеше да саботира връзката й с Брахман.

Катастрофата с Валмон стана ден преди онзи, в който той трябваше да замине с Брахман за Европа, за да снимат представянето на новите модни колекции. Той карал като бесен през града към магазина за фотографски стоки, когато колата му се блъснала в друга на пресечката между Пето авеню и Четиринайсета улица. Новите двуволтови лампи били счупени, както и носът и дясната ръка на Валмон. Дейна не беше съвсем сигурна кое от всичките счупвания ядоса най-много Брахман, но подозираше, че това на лампите. Можеше да го разбере, защото Брахман беше перфекционист и зависеше от оборудването си. То му осигуряваше високи технически резултати.

Брахман изпрати новото момиче за всичко да изпълни безброй поръчки и започна бясно да крачи из студиото, като в същото време крещеше на Дейна да свърши това и онова. Тя трябваше да се обади няколко пъти да им изпратят ново оборудване и да се погрижи за хиляди подробности, които иначе бяха задължение на Валмон. А Брахман беше направо невъзможен!

— Обади се в Париж! — викаше той. — Погрижи се да ми запазят обичайния апартамент в „Крилон“. И ги накарай да направят резервация за шест във вторник вечер за маса във „Волтер“. И, като си се заела с това, провери и резервациите ни за хотел в Милано. Никога не съм имал доверие на туристическите агенции, откакто един техен служител обърка часовата разлика и ми запази стая за нощта преди онази, в която пристигнах, и така ме остави мен, Брахман, на улицата в седмицата на модата в град, пълен с журналисти, купувачи и знаменитости! И, Дейна, обади се на шивача ми в Париж, номерът е в тефтера от дясната ти страна, и му кажи, че ще се отбия при него на десети, за да избера платове… Може също така да се обадиш в Лондон на Лобс, който ми прави обувките… Обади се и ми уреди спешна среща и с личния ми терапевт. Трябва да го видя веднага! Гърбът ужасно ме боли!

До четири и трийсет този следобед ушите на Дейна вече бучаха от многобройните телефонни обаждания, а тя беше изтощена от усилията да изрази точно исканията ту на френски, ту на италиански на нетърпеливите телефонни оператори и чуждестранни агенти. И тогава Брахман изрева откъм вътрешността на студиото:

— Къде е чаят ми, Дейна… Часът за чай отдавна мина!

Никаква благодарност за многото работа, която беше свършила. Дори не спомена за това. Кипяща от гняв, тя приготви чая и внимателно занесе подноса нагоре по стълбите до втория етаж, където се помещаваше студиото.

— Какво прави през всичкото това време!?

Дейна го изгледа втренчено, като с усилие устоя на желанието да плисне чая в лицето му. Просто остави подноса на масата и тръгна обратно към вратата.

— А сега къде отиваш? — изрева той.

— Всъщност мисля да си направя един сандвич — отговори не по-малко гневно Дейна. — Нямах време да обядвам, защото трябваше да свърша и цялата работа на Валмон. А ти не ми даде да мръдна от телефона.

Той я изгледа втренчено и слабото му привлекателно лице неочаквано разцъфна в усмивка.

— Защо не почакаш малко — предложи той. — Изпий чаша чай и се отпусни. После може би ще отидем да похапнем пица. Аз също съм гладен.

Тя беше толкова изтощена, че не знаеше дали да се разплаче, или да се разсмее… Брахман беше наистина невъзможен. Правеше я на глупачка, отнасяше се с нея като с робиня, а после, от звяр, изведнъж се превръщаше отново в човек и показваше, че я смята за приятел. Ако не беше гений, тя нямаше да се примирява с това… Да, но трябваше също така да си признае, че беше луда по него.

Брахман се беше изтегнал в голямото черно кожено кресло, забравил чая си, смръщил замислено вежди. Дълбоки бръчки прорязваха широкото му чело.

— Обади се на „Бритиш Еъруейс“ — заповяда той и гласът му отново прозвуча като лай. — Кажи им да сменят името на Валмон на билета с твоето.

Горещият чай болезнено изгори гърлото на Дейна, когато тя възкликна:

— Аз? Но как бих могла аз… Искам да кажа, става въпрос за утре… Защо аз?

— Кой друг знае как се работи с мен? Можеш да свършиш тази работа, нали? По-добре ми кажи още сега, ако смяташ, че не си подготвена, Дейна. Всички влизат свободно на онези шоута. Очаквам от теб да се буташ, блъскаш, да си проправяш път с лакти напред през тълпата, за да вземеш онова, което аз искам. А може да не получим моделите и дрехите от всички дизайнери, които се представят в залата, чак до два сутринта. Работата е тежка, истинска лудост… Имам нужда от теб.

Тъмните му очи като че ли я предизвикваха да го разочарова, докато тя трескаво си мислеше за паспорти и опаковане на багаж. Това беше шансът на живота й — да отиде на модните шоута в Европа като първи помощник на Брахман! Което още означаваше, че ще бъде съвсем сама с него в най-романтичния град на света — Париж. Тя май не беше сигурна кое от двете иска повече.

— Е — запита той, — какво ще кажеш — да или не?

— О, да! — каза шепнешком тя. — Да, разбира се!

Естествено, въображението й рисуваше как те двамата седят един до друг в самолета за Милано, погълнати в жив разговор с чаши шампанско в ръце. Но когато влязоха в първа класа, Брахман просто се опъна на две седалки, закри очите си с черна копринена кърпа и заспа. Тя изпи две чаши шампанско, без да откъсва поглед от бледото му безстрастно лице. Така силно желаеше той да се събуди. Но той не отвори очи и шампанското в устата й придоби вкуса на отвратителна блудкава смес. Когато самолетът се приземи на летище „Малпенса“ в Милано и се отправи към терминала, Брахман прокара длани през рошавата си коса, свали от очите си черната кърпа и каза:

— Отивам направо в хотела. Погрижи се за всичко тук, и то възможно най-бързо.

Цял час, изключително напрегнат, й беше необходим, за да открие тяхното оборудване, което някак си бяха успели да изпратят на друг изход. Още два часа изминаха, докато убеди разгорещения, усилено жестикулиращ италиански митничар, че това е нейният багаж. Най-после премина през митницата.

— По дяволите. Дейна, къде беше през цялото това време?! — посрещна я гръмовният глас на Брахман, когато тя най-после пристигна в хотел „Принсипе е Савоя“. Черните му очи мятаха гневни мълнии. — Ти, глупаво момиче такова, трябваше да им предложиш пари — продължи да се гневи той. — И щеше да получиш оборудването само за десет минути.

Дейна го погледна, без да каже нищо, с очи, пълни със сълзи и със съмнение. Беше сигурна, че ако беше постъпила така, сега щеше да се намира в италианския затвор!

— Хайде да се поразмърдаме — каза той, взе фотоапарата „Никон“ и тръгна към вратата.

Мечтите й за романтика бързо се разпръскваха… Нямаше да има време дори да си поеме дъх, камо ли да отиде в стаята си и поне да си измие ръцете.

— Къде отиваме? — запита тя.

Той вече вървеше по покрития с червен килим коридор към асансьора.

— Вземи „Полароида“! — извика й през рамо. — Отивам на репетицията на Армани.

Джорджо Армани беше един от най-големите италиански дизайнери и името му беше достатъчно да прогони от главата на Дейна такива несъществени неща като опънати нерви и умора, копнеж по гореща отпускаща вана и меко легло. Грабна бързо фотоапарата и се затича. Радостно вълнение беше изместило напълно умората. Кой би имал нужда от почивка, когато може да отиде на репетицията за шоуто на Армани?

 

 

Цялата седмица се мъкна след Брахман, натоварена с фотоапарати и други, по-леки уреди, винаги момичето, което оставаше в сянка, на заден план, посред бясната подготовка и радостната хистерия на шоуто, губещо се сред всичките онези ярки проявления на италианския темперамент. Заедно с дългокраките елегантни модели, те се движеха от студиото на един дизайнер до това на друг, за да подготвят и до най-дребната подробност всяко едно шоу. Освен че носеше оборудването, тя прекарваше дълги часове на телефона, за да организира всичко — студиото, лимузините, резервации за обяд във вече претъпканите ресторанти, защото всички важни международни купувачи, всички важни модни редактори, всички изтъкнати журналисти и всички добре известни фотографи бяха в града. Милано беше направо наводнен от тях.

Сънят стана част от безвъзвратно отлетялото минало. Ранните сутрешни и късните нощни часове тя прекарваше в кафетерията в Галерията или в тази на Виа Монтенаполеоне, като жадно изпиваше гъстото черно еспресо, в което слагаше три лъжички захар, за да засилят донякъде енергията й, която бързо се изчерпваше. А едновременно с това също толкова жадно поглъщаше клюките от модния свят, които биваха разменяни на съседните маси. Работеше до късно през нощта в задушните студии, опитваше се да успокоява Брахман, когато той крачеше нервно напред-назад, прокарваше често-често ръка през косата си и крещеше по дизайнера, който беше обещал да изпрати първо на него дрехите, а вместо това ги беше изпратил на някой от фотографите съперници. Или това, или пък дрехите закъсняваха, или въобще не идваха, а уморените модели се цупеха и пушеха в ъгъла, вече изтощени от шоуто, което току-що бяха изнесли. И в предчувствие за идващия ден.

Разбира се, пак тя, Дейна, трябваше да успокоява опънатите нерви на моделите в студените и завладени от мъглата помещения, докато те трепереха в леките вечерни рокли от шифон, пак тя попиваше сълзите им, като внимаваше да не размазва грима, който бяха полагали повече от час, за да бъде съвършен. Понякога, докато позираха по покритите с павета улици, обути в сандали с предателски високи токчета, те изкълчваха глезените си и заплакваха открито от болка. Тогава вече гримът се размазваше и красивото лице трябваше отново да бъде гримирано от не по-малко уморения гримьор, който просто знаеше, че отново ще закъснее за следобедното шоу.

Но Дейна в същото време виждаше света на модата отблизо — нещо, за което дори не беше мечтала. Виждаше живителната сила, която струи от дизайнера към модела, възбудата и радостта, която всички изпитваха от представянето на дрехите на живо. Магията на подиума и салонът, пълен със стотици преситени модни редактори и суперкритични купувачи, готови да признаят учудващия успех на дизайнера или да обявят колекцията за „скучна“ или „обикновена“, музиката и сблъсъкът на личности, силната светлина, горещината на телата и избухването на темперамента бяха далеч по-вълнуващи от каквато и да било репетиция.

Тя никога нямаше да забрави деня, в който Брахман й подаде фотоапарата и каза:

— Окей, всичко сега е в твоите ръце. Хайде да видим какво ще заснемеш, Дейна.

И изведнъж тя се оказа човекът, който трябва да заснеме шоуто на Кризия, да се опита да улови ритъма, движението, струящата енергия и да ги запечата върху лентата. Когато по-късно вечерта им върнаха негативите от лабораторията (с тази работа се занимаваше специален куриер, който се движеше през града с мотоциклет), Дейна огледа внимателно и критично първо снимките на Брахман, а после и своите собствени. Съвсем честно пред себе си призна, че едва ли някой би видял разликата. И точно една от нейните снимки се появи същата седмица в „Уименс Уеър Дейли“ с името на Брахман под нея, разбира се. Но вълнението не изчезна дълго след това.

Отлетяха за Рим за честването на модата, на което присъстваха всички италиански топдизайнери, както и над петстотин знаменитости от целия свят. Дейна се разхождаше из хотелската си стая и се чувстваше като Пепеляшка, която не бяха поканили на бала. И все пак се надяваше, че Брахман може би ще я помоли да отиде с него. За първи път от много време не й се налагаше да се справя с някаква критично положение — нямаше забравени в таксито обувки, объркани резервации и нервни италианци. И тя се чувстваше странно разочарована, липсваше й действието. Утре щяха да отлетят за Париж и всичко щеше да започне отначало. Но в момента тя беше сама в хотелската си стая, докато цял Рим беше на партито.

— Дейна! — изрева Брахман и гласът му прогърмя като истинска гръмотевица. — Дейна, готова ли си?

Сърцето й прескочи един удар. Тя изтича бързо до вратата. Брахман беше много красив в бялото си вечерно сако. На лицето му беше изписано отегчение от целия този светски шум, което, странно, също беше привлекателно. Усмихна й се, когато мина покрай нея и влезе в стаята.

— Нали не си си помислила, че ще оставя моята бедна, работлива малка Дейна? — каза той и й подаде бяла картичка. — Ще има повече известни личности, събрани в една стая, отколкото можеш да си представиш. Ето ти пропуск. Вземи фотоапарата си, Дейна, и идвай…

— Но, Брахман… Нямам какво да облека — запротестира тя.

— Облечи дрехите, които обикновено носиш! — извика той, вече от коридора. — Според мен ти винаги изглеждаш добре.

Замаяна от щастие при този неочакван комплимент, тя се втурна към гардероба. Новата бяла блуза от чиста коприна, купена от онзи божествен бутик на „Виа Монтенаполеоне“ и струваща заплатата й за три седмици, щеше да бъде облечена за първи път тази вечер, както и черните панталони от мек велур, които беше купила от невероятно евтин бутик и които й прилягаха като втора кожа.

След час беше готова. Беше вчесала косата си назад още от челото, но дори и така, тя пак започваше да се накъдря. Тъй като деколтето на блузата беше доста дълбоко изрязано, тя сложи на шията си златна огърлица, както и подходящи обеци на малките си уши. Обу черни велурени обувки с нисък ток, взе черното си кожено яке и фотоапарата и тръгна към вратата. Дейна Лорънс, фотожурналист, щеше да присъства на първия си бал.

 

 

В огромната и висока четирийсет и четири фута зала, чийто таван беше украсен с фрески, бляскавата интернационална тълпа изглеждаше малобройна и нищожна. Тези хора бяха все от отбраното общество, което пътуваше с частни реактивни самолети от бреговете на Сардиния до склоновете на Гщаад, от Рим до Париж, от Лондон до Ню Йорк — както пожелаеха или както им диктуваха поканите. С фотоапарат на шията, Дейна гледаше с възхита, през дима от цигарите и свещите, дузината маси, искрящи от кристал и сребро и украсени с множество букети. Стълбището също беше украсено с цветя и гирлянди. Залата беше пълна с красиви, елегантни жени и загорели от слънцето красиви мъже. Келнерите, облечени в тъмносини ливреи, разнасяха чаши с розово шампанско, което сякаш нямаше край. Дейна се чувстваше така, сякаш беше влязла в оживяла картина на венециански прием или пък присъстваше на филмова сцена! Разпозна привлекателните сестри Фенди, очарователни в червените си рокли, които бъбреха приятелски с Карл Лагерфелд. А това не беше ли Палома Пикасо, толкова елегантна в тъмносиньо!? А онова със сигурност беше Катрин Деньов, облечена в рокля от Ив Сен Лоран… Американците също бяха тук… Даян фон Фюрстенберг изглеждаше много секси в черно, а Лин Уайът изглеждаше прелестно в романтичната си жълта бална рокля с волани. Стиснала здраво фотоапарата, Дейна започна да си пробива път през тълпата и трескаво да снима. Нищо от това не беше за изпускане… Но къде беше Брахман?

Томазо Алиери се облегна на стената, скръсти ръце на гърди и се закашля, когато лек полъх подухна дима от горящите свещи към него. Въобще не слушаше разговорите, които се водеха. На трийсет, Томазо беше един от най-обещаващите италиански дизайнери. Името му вече беше добре известно на международната сцена, както и стилът му — едновременно младежки и шик. Неспокойните му светлокафяви очи се спряха непреднамерено на Дейна, която сновеше из тълпата с винаги готов фотоапарат… И без да иска, той забеляза как меката копринена блуза прилепва към гърдите й, как руменината на вълнението обагря бузите й, как буйната й коса се съпротивлява на консервативната прическа…

Дейна най-после забеляза Брахман. Момичето, което беше с него, беше около деветнайсетгодишно и много красиво, с дълга черна коса и очи, тъмни колкото тези на самия Брахман. Носеше кадифено потниче без презрамки и бухнала пола от органза — тоалет, който Дейна разпозна като „Валентино“. Носеше бижута от „Булгари“, достатъчни да украсят цяла витрина — рубинена огърлица, рубинени обеци, рубинени гривни на добре оформените ръце.

Когато Брахман прегърна момичето през крехките рамене, Дейна вдигна фотоапарата и направи няколко бързи снимки. Изгаряща от ревност, тя отново изчезна в тълпата, като много й се искаше да не беше ги виждала. Казваше си, че няма право да изпитва подобни чувства, че не е дошла тук като любовница на Брахман, че е просто негов помощник… И, вярно, докато бяха в Италия, той не й беше дал нито един повод да мисли другояче. Беше се надявала, че е така, защото са извънредно заети и нямат време за малки жестове на внимание, интимни разговори, романтика. Но, о, да върви по дяволите Брахман! Като се оттегли до неговата маса, тя се скри в сянката на стълбите и засне още няколко пъти Брахман и момичето.

— Извинете ме, мила, но съм сигурен, че след това усилено снимане имате нужда от малко шампанско. Така ли е? — Тя вдигна поглед към стройния мургав млад мъж, който й се усмихваше. — Томазо Алиери — каза той. Светлокафявите му очи се усмихваха изпод гъстите вежди. Тя автоматично пое предложената чаша от ръцете му. С опитното око на фотограф, свикнал да забелязва и най-дребните подробности, тя огледа високото му чело, ясно очертания нос и чувствените устни, твърдата брадичка и правата черна коса. Това лице Дейна познаваше от „Оджи“, „Пари Мач“ и „Пийпъл“. То вечно присъстваше в клюкарските рубрики на списанията!

— Вие сте твърде различна — каза тихо Томазо, без да обръща внимание на шумната тълпа. — Рядка и тиха птица всред това множество от врякащи папагали… Ах, да, разбира се! Сега се сетих коя сте. Хората говорят, че сте малкият домашен любимец на Брахман. — Той се подпря на стената с ръка, която постави точно над едното й рамо. Наклони леко глава към нейната. — Кажете ми, carina — прошепна той, — вярно ли е това?

„Малкият домашен любимец?“, помисли си ужасена и отвратена. Какво ли е говорил той за нея?

— Аз съм помощник на Брахман. Работя за него вече почти две години — отговори студено. — Казвам се Дейна Лорънс.

— Разбирам. Е, ако това, което хората говорят, не е вярно, аз съм късметлия. Кажете ми и нещо друго, carina — каза той, като я поведе към голямата двойна врата за облицованото с мрамор фоайе. — Чувствали ли сте се някога ужасно самотна сред огромна тълпа от хора?

Тя го погледна озадачена — да не би да я беше наблюдавал, докато тя гледаше Брахман? Да не би да беше прочел мислите й? Или може би истинските й чувства просто се бяха изписали на лицето й?

— Някога не сте ли чувствали внезапна умора от всичко това? От блясъка и клюките, от шампанското и прекалено богатата храна?

С крайчеца на окото си Дейна забеляза Брахман и момичето в червено. Той се обърна към нея и я изгледа гневно. Тя отвърна на погледа му. Помисли си, че неговата игра може да се играе и от двама и ако на него не му се нравеше разговорът й с красивия млад италиански дизайнер, чиято репутация сред жените беше също толкова впечатляваща, колкото и талантът му, толкова по-зле! „Върви по дяволите, Брахман, помисли си тя, ядосана. Ти не ме притежаваш.“

— Не сте ли копнели някога за макарони и студено вино? — продължаваше да говори Томазо. — Не сте ли искали да хапнете в обикновена закусвалня, където жената, която работи в кухнята, знае, че храната е предназначена да ви засити, а не за развлечение?

Той направи пауза, взе и двете й ръце в своите, а тя го погледна с нескрито изумление, питайки се какви ли ще бъдат следващите му думи.

— Ако някога сте желали това, Дейна, ще ме съжалите и ще избягате с мен от тази прекалено топла, задушна и задимена стая и от тези прекалено бъбриви и заети хора. Далеч от този свят на мода и фалш. Двамата заедно ще се върнем там, където са моите корени — едно място в този град, което познавам повече от добре. Обещавам ви вечеря, която никога няма да забравите.

Дейна с удоволствие обърна гръб на втренчения в нея Брахман и хвана под ръка Томазо.

— О, да — каза тихо. — Да, бих искала да вечерям с вас. Звучи просто чудесно.

— Но защо? — запита го тя, объркана, докато се носеха по ярко осветените римски улици в неговото бяло „Ферари“. — Защо искахте да напуснете партито? И защо с мен?

— Просто осъзнах, че умирам от глад — призна Томазо, хвърли й кос поглед и й се усмихна. — Не си спомням да съм ял тази седмица нещо друго, освен храната, която обикновено поднасят на партитата… Бях много зает. А аз, Дейна, обожавам храната — добрата здравословна и питателна храна на италианския север. И също така мразя да ям сам — добрата храна трябва непременно да бъде споделена с някого. Тя трябва да бъде избрана внимателно, хората от компанията трябва да кажат какви са вкусовете им… Добрата храна е чувствено преживяване. Освен това, коя друга жена бих могъл да убедя да зареже партито, за да отиде на ресторант с мен, облечена в рокля от десет хиляди долара и накичена с диаманти като коледно дръвче?

Въпреки че беше без настроение заради ревността, която изпитваше по отношение на Брахман, Дейна се засмя.

— Ако не бях свършила работата си за тази вечер, и аз щях да ви разочаровам — каза тя.

— Вие работите?

— Снимките ми. — Тя вдигна фотоапарата и го засне на волана на колата му.

— Сигурен съм, Дейна, че разполагате с достатъчно снимки на Брахман.

Дейна се сгуши на кожената седалка на ферарито, опитвайки се да скрие червенината, заляла бузите й. Наистина я беше наблюдавал!

— Значи вие работите за Брахман?

— Аз работя с Брахман — поправи го тя. — В момента. Но ви предупреждавам, Томазо Алиери, че много скоро ще бъда една от онези дами, които не можете да водите на ресторант — не защото ще нося огромно количество диаманти, а защото ще бъда ужасно търсена като фотограф и ще бъда много заета. Но може би ще бъда облечена в прекрасните дрехи, които вие творите — добави тя, вече с повишено настроение. Странно, но изпитваше облекчение, че е далеч от Брахман, от гневния поглед на тъмните му очи и непрекъснатите му искания, изразявани като команди.

— Е, тогава. Дейна, нека извлечем колкото можем повече от нашата вечер…

Томазо паркира толкова рязко ферарито, че около него се разлетя чакъл, и я поведе през древен четвъртит вътрешен двор към малък провинциален ресторант. В голямата тухлена камина горяха едри пънове, а от кухнята долитаха приказни аромати. Двамата седнаха в тиха усамотена ниша. Усмихнатият съдържател тръгна към тях в ръка с бутилка от любимото вино на Томазо.

— Трябва да седнеш тук — каза Томазо, като постави стола за Дейна до себе си. — Така светлината от лампата ще пада върху косата ти и ще подчертава цвета й. Косата ти е толкова красива… Тъмномедночервена, прекрасна…

Тя извърна поглед, смутена от комплиментите му.

— Знаеш ли защо те забелязах на партито, Дейна? Защото беше различна. Не, не заради дрехите ти. Забелязах нещо различно да проблясва в погледа ти. Ти не завиждаше на жените за бижутата им, докато ги снимаше. Не им завиждаше за кожените палта и богатите съпрузи. Подозирам, че онова, което искаш, Дейна, е техният успех. Забелязах у теб пламъчетата на изгарящата те амбиция, carina. Кажи ми, прав ли съм? Искам само да те предупредя — каза той, като взе ръката й в своята гладка загоряла длан — никога да не позволяваш на Брахман да разбере за амбицията ти. Той е егоманиак. — Томазо смръщи вежди, опитвайки се да се сети за точния превод на тази дума на английски. — Само за секунда ще те изхвърли, Дейна!

Те се засмяха весело, като че ли представата за изхвърлената от работа Дейна беше най-забавното нещо на света. Но тя знаеше, че думите на Томазо са самата истина.

— И все пак — продължи той — ти не трябва да позволяваш да те тъпчат. — Дейна се изкикоти и се задави с прекрасното кехлибарено на цвят вино. — И трябва да започнеш веднага, ако искаш още следващата година да пожънеш успех. Извади фотоапарата си още сега, мила, и започни да ме снимаш… Томазо Алиери се храни, Томазо пие, Томазо разговаря с привилегированите, с които е в любимия си ресторант, Томазо с младата фотографка Дейна Лорънс — дали във въздуха не се усеща нещо романтично? — Той се засмя и отново започна да изрежда заглавия, подходящи за вестниците. — Знаеш ли какво, Дейна, ще можеш да продадеш тези снимки още утре на „Оджи“ или „Пийпъл“, или „Пари Мач“. И този път славата ще бъде за теб.

— Искрено ли говориш? — ахна тя. — Наистина ли би ми позволил да те снимам, за да продам снимките?

— Папараците и без това го правят през цялото време — сви рамене той. — Защо този път да не си ти — моята нова приятелка?

Той затвори очи и въздъхна от удоволствие, когато сервитьорът постави пред него поредното блюдо, от което се вдигаше ароматна пара, а Дейна грабна фотоапарата, като едва вярваше на късмета си.

— По-късно можем да отидем в моя апартамент — каза той. — Ще си първата, която ще разполага със снимка на младия италиански дизайнер „у дома му“? А това със сигурност ще ти отреди доста място в италианските списания.

Тя отново остави фотоапарата, разочарована. Нима през цялото време той се беше стремил единствено към това?

— Твоят апартамент? — запита едва чуто.

— Защо не, мила? — Той се засмя така, като че ли това беше най-естественото предложение на света.

Дейна обмисляше предложението. Тъй като Томазо беше на върха и в устата на всички, тази възможност не беше за изпускане… Макар че, разбира се, нямаше да каже на Брахман за нея. Но ако нищо не се получеше… Е, щеше да се справи с положението, когато му дойдеше времето. И пак нямаше да каже на Брахман.

 

 

Апартаментът на Томазо заемаше двата най-горни етажа на стар замък, разположен на хълм, гледащ към светлините на Рим. Струваше й се, че има само една малка крачка от това да се възхити на гледката от терасата с чаша шампанско в ръка до дивана, тапициран с кадифе, в прегръдките на Томазо. Когато устните му се сляха с нейните, тя се запита дали Брахман целуваше момичето в червено и дали то споделя огромното му двойно легло в апартамента му в грандхотел „Хаслер“.

— Не съм те довел тук под фалшив предлог, мила — прошепна Томазо. — Трябва първо да направиш снимките.

Като успя да сложи в ред обърканите си чувства и взе своя „Никон“, Дейна започна да обикаля апартамента, за да заснеме Томазо в профил пред стенните фрески в помпейски стил, които, информира я той гордо, сам бил нарисувал. Тя засне и малкото му легло от бронзова стомана, покрито, по войнишки, само с едно одеяло — само дето одеялото беше от ръждивочервен кашмир.

— В тон с косата ти — прошепна Томазо и я целуна по врата, когато тя се наведе напред, за да направи снимката. — Ти си създадена за тази стая, а цветът на косата ти — за моето легло. Тя трябва да е разпиляна по него…

Без да обръща внимание на страстта, стаена в погледа му, тя го накара да застане пред модерното кухненско оборудване, а после — в библиотеката, чиито стени бяха облицовани с дъбова ламперия. Засне и кабинета му, работната му маса, по която бяха пръснати множество мостри, модни скици и бележки. Ателието му и изложбената му зала бяха в града, но той й каза, че повечето му добри идеи го спохождали през нощта и често работел тук до късно — чак докато красивата римска зора се роди над покривите на града.

Облегнаха се един до друг на перилата на терасата, за да гледат как небето постепенно променя цвета си от розово към златно и как първите слънчеви лъчи позлатяват заострените върхове на кулите и пъстроцветните кубета.

— Е, мила — каза той и целуна връхчетата на пръстите й, — направи ли вече достатъчно снимки?

— Ти много щедро ми предостави времето си — каза тихо Дейна, като се питаше как по-тактично да се измъкне от положението. Целувките му снощи бяха прекрасни, но на дневна светлина идеята не й се струваше толкова добра. — Имам полет за Париж в осем часа… Трябва да се върна в хотела и да си опаковам багажа…

— Разбира се — съгласи се той с въздишка, — момичета като теб винаги се връщат към задълженията си, нали така? — Целуна я нежно по устните и добави: — Беше ми приятно, Дейна Лорънс, много по-приятно, отколкото на онова парти… Е, можеше да бъде и по-добре — сви рамене той, — но може би следващия път?

Бялото „Ферари“ без никакво усилие се носеше плавно и бързо по тихите в ранната утрин римски улици. Томазо я остави пред хотела, след като дълго я целува за довиждане. Тя гледа как колата му изчезва зад ъгъла с чувството, че всичко е било просто сън. Но после си спомни, че разполага със снимки на Томазо, а те доказваха, че случилото се е истина.

Докато самолетът кръжеше над Париж, Дейна се бореше с обзелата я силна умора. Брахман я викаше. Тя отвори очи и го погледна безизразно.

— Само се погледни! — възкликна той. — Толкова си уморена, че дори не знаеш къде си! Така става, като се напрягаш цяла нощ. И то с Томазо Алиери!

— С кого съм била, си е моя работа — сряза го тя и забеляза втренчените погледи на останалите пътници. Как се осмеляваше Брахман да й крещи пред толкова много хора! Нейният личен живот не засягаше никого другиго. — Освен това — добави тя и облече черното си кожено яке, тъй като самолетът вече се носеше по пистата, — ти самият беше много зает.

— Достатъчно! — извика Брахман студено. — И двамата ще бъдем много заети и ще ти бъда задължен, ако успееш да задържиш вниманието си върху работата.

Дейна беше за първи път в Париж и тъй като Брахман много обичаше да снима в ранните утринни часове, тя се запозна с града в момент, когато той беше тих и спокоен, току-що пробуждащ се от сън и забравил нощните оргии и изстъпления. Придружавани от таксита и каравани, в 4:00 те вече бяха на брега на Сена и чакаха да се вдигне мъглата и да изгрее сивата зора, така обожавана от Брахман. В друга ранна утрин се разхождаха в мъглата по „Плас дьо ла Конкорд“. Брахман умееше така да разположи моделите си, че мъглата да покрива лицата на момичетата като воал. Снимаха пред „Бо Артс“ и на терасата на кафе „Фльор“ в Боа, на „Жир дю Норд“. И присъстваха на представянето на всички колекции.

Дейна ставаше още по тъмно, за да стигне до мястото на снимките, а когато свършеха, вече беше време за поредното представяне. Понякога имаше по две на ден. Брахман никога не се задоволяваше със снимки от самите представяния. Той обожаваше да снима на открито, казваше, че чистият въздух го вдъхновява. Докато Дейна свършеше с всичките си задължения, обикновено минаваше полунощ или ставаше дори още по-късно. А като знаеше, че трябва да стане от сън преди изгрева на зората, тя намираше някое кафе и бързаше да хапне. После се прибираше и направо заспиваше, за да не губи нито секунда от съня си. Радостната възбуда и многото вълнения й помогнаха да преживее седмицата и дори раздразнителността на Брахман като че ли не беше толкова силна в неговия любим град.

— Хайде, Дейна — каза й той мило късно една вечер, след като моделите си бяха отишли у дома и тя беше прибрала фотоапаратите в калъфите им, — да идем да хапнем. Направо умирам от глад.

До малка маса в любимия му ресторант, на площада пред Бастилията, Брахман най-после й се извини.

— Ти работи много и упорито тази седмица, Дейна — каза й. — Искам да знаеш, че оценявам това.

— Нали затова съм тук. Както ми напомни много високо и на всеослушание в самолета — отговори тя изненадана.

Той отметна глава назад и избухна в гръмогласен смях.

— Бях полудял, защото ти ми избяга. И то с Томазо Алиери. Не обичам моите момичета да бягат с други мъже.

Тя го погледна с известна досада. Трудно беше човек да понася внезапните смени в настроението на Брахман.

— Аз не съм твоето момиче, Брахман. Нима не помниш? Аз съм Дейна Лорънс и работя за теб.

— Така дори е по-добре — отговори той, извика келнера и поръча бутилка „Дом Периньон“, — защото, както знаеш, моята работа означава всичко за мен. Клиентите — сви рамене той — не разбират нищо. За тях аз съм човек, който снима и ги кара да изглеждат по-добре от всякога в живота си. По-красиви, отколкото са! Аз им давам нов дори за тях самите имидж и те винаги предпочитат него. Но ти знаеш как постигам тази магия и виждаш какво взема тя от мен. В края на деня аз съм изцеден — като стар изхабен парцал!

Е, това не беше съвсем вярно, но тя му се усмихна съчувствено, защото Брахман беше велик артист, човек на изкуството.

— Ще вземем омари, специалитета на заведението — каза той и отпи от шампанското, — а после малко лангуста и накрая — калкан. Трябва да поддържаме силите си — добави сериозно. — Следващата седмица ще завладеем и Лондон!

Омарите бяха солени и много вкусни, а лангустата — твърда и сладка. Брахман поръча втора бутилка „Дом Периньон“, а Дейна го гледаше изумено, спомняйки си малката пица, която си бяха поделили в Ню Йорк. Накрая се сети, че може би всичко е включено в разноските му и ще бъде платено от клиента.

— Харесвам блузата ти — каза той и посочи с чашата към нея.

— „Виа Монтенаполеоне“, Милано — отговори тя. — Струваше ми цялата месечна заплата!

— Струва си. Напомни ми да ти дам увеличение, когато се върнем. Заслужила си го. Добра си колкото и Валмон. — Наведе се към нея и прокара пръст по очертанията на брадичката й. — Косите ти отразяват светлината тук и тук… и карат кожата ти да изглежда прекрасна, почти прозрачна…

Тя го гледаше напрегнато, като едва се осмеляваше да диша, докато дългите му чувствителни пръсти изучаваха овала на лицето й. Онова, за което отдавна мечтаеше, най-после се сбъдваше… Брахман я виждаше като жена, не просто като Дейна Лорънс, негов помощник, чието единствено задължение е да изпълнява неговите заповеди…

— Трябва да тръгваме — каза той изведнъж, остави рязко чашата си на масата и направи знак на келнера да донесе сметката.

Брахман се сви в своя ъгъл в таксито, без да я докосне нито веднъж. Гледаше през прозореца, очевидно потънал в мислите си. Тя се питаше, объркана, какво се бе случило. Докато се наслаждаваха на споделения обилен обяд, Брахман внезапно бе обзет от поредния пристъп на лошо настроение.

Оказа се обаче, че не е в лошо настроение, а просто е планирал снимките за следващия ден.

— Ти ме вдъхнови, Дейна — каза й, когато се върнаха в хотелския му апартамент. — Искам да пробвам някои от идеите си с теб. Тази вечер ти ще бъдеш моят модел!

Но тя беше скована и тромава от другата страна на обектива, а той все й викаше да се отпусне, за бога!

— Наддала си на тегло! — извика укорително, докато я гледаше през обектива.

— Сега мога да си позволя да ям всеки ден — усмихна се тя. — Всъщност, откакто ме издигна до твой помощник. — Но главата й направо клюмаше от умора и тя не успя да потисне широката си прозявка.

— По дяволите, Дейна — оплака се той, — как мога да те снимам с толкова широко отворена уста! Не можеш ли да се контролираш поне за няколко секунди?

— Брахман, часът е 4:30, не сме мигнали от двайсет и четири часа — отговори умолително тя. — А следобед пак сме на снимки.

Той хвърли фотоапарата на масата, пъхна ръце в джобовете си и загледа как тя уморено се отдалечава по посока на вратата.

— Валмон нямаше да избяга! — извика той, когато тя затвори вратата. — Щеше да е с мен дотогава, докато ми е необходим.

Тя отвори със замах вратата и го изгледа бясно.

— Тогава, следващия път снимай Валмон в бяла блуза от сатен! — извика му. — Да видим как това ще ти помогне! Мразя те, Брахман!

Веселият му смях я следва по коридора чак до асансьора, който щеше да я отведе до стаята й и до така жадуваното забвение в прегръдките на съня.

Когато на следващата сутрин пристигна в студиото за финалните снимки, ахна удивено при вида на ярдовете бял сатен, който покриваше стените. Брахман се суетеше и викаше, защото гънките не падаха точно така, както искаше той.

— На теб дължа вдъхновението — обясни той. — Белият сатен придава точното ледено отражение за вечерните рокли на „Шанел“, които ще снимаме днес… Съвсем като в трийсетте години… — Обикаляше в кръг и се наслаждаваше на работата си. — Брилянтно! — шепнеше щастливо. — Просто брилянтно! И забележи, Дейна, всичко съм изработил съвсем сам. Не наруших ценния ти сън, за да ми помогнеш. Като син на фермер, земен човек, който цял живот е работил, за да даде образование на сина си, аз знам какво значи да се трудиш упорито.

Заедно с доста шумна тълпа, те отидоха да вечерят в „Бразерие Лип“, за да отпразнуват последните снимки в Париж. Дадоха им почетно място, защото всички познаваха и уважаваха известния фотограф, който идваше тук от години. Брахман не позволяваше на Дейна да се отделя от него, говореше колко е доволен от снимките и че тя е неговото вдъхновение. От време на време хващаше ръката й и шепнеше в ухото й странни забележки по отношение на хората и сцените, които бяха пред очите им. После, останали сами, те отидоха с кола до Сена и видяха Нотр Дам на лунна светлина, разходиха се по моста Мари и откриха уютен бар, където пиха още шампанско и Брахман започна да й разказва за живота си в Париж по времето, когато още бил начинаещ фотограф и се борел за място. Тя слушаше, хипнотизирана от неговите анекдоти за художници и писатели, модели и дизайнери, които като него упорито се опитвали да „пробият“ в града на светлината, любовта и вдъхновението. А после Брахман неочаквано я целуна по бузата и Дейна го целуна в отговор, след което хванаха такси и се върнаха право в хотела, като през цялото време се държаха здраво за ръце.

Просторният апартамент на Брахман в „Жорж осми“ беше, както обикновено, разхвърлян, защото той забраняваше на камериерките да местят каквото и да било и дори да докосват внимателно наслаганите един върху друг негативи. Когато можеше, Дейна сама прибираше фотографските принадлежности в единия ъгъл на стаята. Като махна множеството снимки на красиви лица на модели от леглото си, той я взе в прегръдките си и й каза, че Париж бил създаден само за тези неща. И тя, разбира се, му повярва. Нима хората не говореха непрекъснато, че Париж бил рай за влюбените?

Устните му похитиха нейните и той я притисна толкова силно към себе си, че тя едва успяваше да си поеме дъх.

— Свали си дрехите! — нареди й, като я пусна рязко и съблече ризата си. Дейна го гледаше в почуда. Нима нямаше да й помогне със събличането? Нима не се правеше така в началото на една любовна връзка? Брахман вече беше събул и панталоните си. Захвърли ги на пода и смръщи недоволно вежди, като видя, че тя дори не се е помръднала. — Побързай, Дейна! — извика. — Какво чакаш?

Дейна започна да разкопчава блузата си, като го наблюдаваше изпод полуспуснатите си мигли, изненадана колко слаб и блед е Брахман. Тялото му със сигурност никога не беше виждало слънчева светлина. Сега тя си спомни думите му, че мрази топлия климат. Пък и той никога не излизаше в отпуск, защото можеше само да работи. Брахман легна на леглото, подложи ръце под главата си и затвори очи. Дори в този момент бръчката между веждите му не беше изчезнала, а все същият израз на измъчена нетърпеливост караше устните му да бъдат твърдо стиснати. Вече гола, тя се приближи нервно.

— За Бога, Дейна, хайде лягай! — извика той. А после се усмихна и в тъмните му очи заблестя възхищение. — Прекрасна си — прошепна, — направо прекрасна. Дейна, нежна като балерина и с кожа, блестяща и прозрачна като перла. Ела тук, мое красиво момиче.

Той протегна ръка към нея и тя се плъзна в леглото до него, сгуши се в топлото му тяло, а той я прегърна здраво. Брахман я целуна и Дейна затвори очи, като в същото време почти не вярваше, че това се случва с нея. Погали гърба по цялата му дължина и преброи ребрата му. Господи, толкова слаб беше… Но това не беше слаботата на немощните хора, тялото на Брахман беше стегнато и живо като това на гладуваща пантера…

— Красива си — шепнеше й Брахман помежду целувките. — Кажи ми, че и аз съм красив, Дейна…

Дейна се изкикоти, отначало едва чуто, но после вече не можеше да се сдържа.

— Красив си, Брахман! — каза на пресекулки.

— Исусе! — Брахман беше озадачен. — Какво е толкова смешно?

— Хо, хо… Ха… — пищеше Дейна. — Ох, Брахман, нищо, просто моето глупаво чувство за хумор, о, Господи, ха, ха, ха…

— По дяволите, престани! — изгърмя гласът му. — Предполага се, че ще правим любов. Нали няма да гледаме „Събота вечер“?! — Качи се върху нея и запуши устата й с ръка, но това само я накара да се смее още по-силно. Страстта му започна да намалява и той я загледа с неудобство. — Какво има? — запита я объркан. — Какво е толкова смешно, Дейна?

— Ами… когато ме помоли да ти кажа, че си красив — задъхваше се тя от пристъпите на смеха, — ми стана смешно, това е…

— Нима не съм красив? — запита я той смутен. — Други жени са ми го казвали. И никога досега някоя не се е смяла на Брахман!

— Аз не се смея на теб — отговори тя. — А на начина, по който го каза.

— Добре, тогава, кажи ми, че съм красив, Дейна. Ще ми достави удоволствие да го чуя от твоята уста. — Той се наведе над нея, а тя, вече сериозно, повтори думите. Доволен, той я притисна към себе си.

— Ааа! — изкрещя внезапно. — О, мили Боже!

Притисната под него. Дейна лежеше неподвижно и се питаше дали тези тарзански викове са някаква нова форма за изразяване на унгарската му страст.

— Ааа! — изстена Брахман отново. — Помогни ми, Дейна, помогни ми…

— Какво има? — извика разтревожено тя.

— Гърбът ми! Реброто пак се е разместило и притиска нерва. Исусе, Дейна, стани, моля те! Направи нещо! Извикай лекар!

Като се измъкна тромаво изпод него, тя го загледа с тревога. Лицето на Брахман беше дори по-бледо от обикновено. Тъмните му очи блестяха, а по челото му бяха избили капчици пот. Нямаше съмнение, че изпитва силна болка.

— Лекар… — простена той. — Извикай лекар.

Дейна отиде бързо до телефона и помоли незабавно да изпратят лекар в апартамента на Брахман. Върна се при него и попи потта от челото му с крайчеца на чаршафа.

— Вината е твоя — каза тихо той, гледайки я гневно. — Ако не се беше смяла, това нямаше да се случи! Е? Къде е лекарят?

— Ще дойде до петнайсет минути, Брахман.

— Петнайсет минути?! Ще имам късмет, ако изтрая толкова дълго! — Затвори очи, а тя започна несигурно да обикаля около леглото. — Е, какво чакаш? Не стой просто така — каза той внезапно, — опаковай си багажа и организирай нещата си. По-добре ще е да вземеш ранния полет — този в 6:30. Ще отидеш в Лондон без мен. Ще трябва ти да направиш снимките.

— Аз? — От вълнение гласът й беше съвсем изтънял и прозвуча като писък.

— Хайде да не се впускаме в излишни приказки отново — каза уморено Брахман. — Ти си мой помощник, нали така? Е, тогава, замъкни си задника до Лондон.

Дейна беше готова да заплаче. Преди малко я обвиняваше, че му е причинила болка, а сега й предоставяше шанса на живота й. Тя — Дейна Лорънс — щеше да заснеме представянето на лондонските колекции! Жалко, че романтичното й преживяване с Брахман беше толкова кратко, но щеше да има и друг път! Едва когато тръгна към вратата, видя дрехите си на пода и осъзна, че е съвсем гола.

— И, Дейна — извика й Брахман от леглото, — задникът ти е много красив!

 

 

Всичко беше толкова различно в Лондон — дрехите, цветовете, моделите, дизайнерите. Всички бяха млади и малко смахнати. Шевовете на дрехите не бяха стриктни като на тези в Милано, те не притежаваха и елегантността на Париж. Тук всичко беше предназначено за младите и смелите, за тези, които искаха да се наложат и да направят впечатление по по-различен начин. Това бяха дрехи за рокзвезди, за пънкарите от „Кингс Роуд“, за младите влюбени. И Дейна толкова лесно се вписа в тази обстановка, като че ли само това беше чакала цял живот.

Реши, че ще има нужда от помощник, някой, който познава атмосферата и може да я въведе в тънкостите, защото, като ново за града момиче, натоварено за първи път с голяма отговорност, тя знаеше, че не може да си позволи да се провали. Брахман й беше дал дълъг списък с телефонни номера и при първото си обаждане — до Дино Марли, един от водещите фотографи — тя имаше късмет, защото той й даде назаем един от чираците си, Камерон Мейс, за една седмица.

Камерон бликаше от енергия и Дейна се поотпусна и с наслада се вживя в ролята на Брахман, развеселена от факта, че сега тя беше тази, която дава нареждания, а някой друг трябва да се подчинява на мига. Но с това вървеше и отговорността, защото Брахман очакваше от нея само най-доброто.

Тя и Камерон тичаха като луди от шоу на шоу и кръстосваха цял Лондон, защото някои от дизайнерите предпочитаха да правят представянията на колекциите си само за тесен кръг и наемаха малки помещения, пръснати в различни квартали.

Тя избра млади модели с класически пропорции за скандално новите дрехи; снимаше на гърба на кон тези, които демонстрираха ленените панталони, прилични на дълги бричове за езда, на Катрин Хамнет, други модели заснемаше всред парите и горещината на сауна, голи, с изключение на различните модели прилепнали по тялото бюстиета, чорапи и впити миниполи на „Боди Мапс“, засне и главозамайващите вечерни рокли на секси момичетата, докато те слизаха от таксита и така показваха дългите си крака, облегнали се на ръката на много по-млади и извънредно красиви момчета, наети от гимназиите на Лондон.

Дейна отлетя обратно за Ню Йорк със скъпоценните първи снимки и негативи, поставени в голям кафяв плик, който тя здраво стискаше в ръка и не оставяше нито за секунда. Надничаше нервно над рамото на Брахман, докато той внимателно разглеждаше работата й.

— Ммм — прошепна неангажиращо той, — ммм, тази тук не е лоша…

Дейна прехапа нервно устни, като се питаше коя ли е снимката, която той хареса. Според нея те всички бяха великолепни. Но може би всъщност бяха ужасни? По дяволите, добри бяха и тя го знаеше. Сигурно и Брахман го виждаше. Просто си играе с нея…

Брахман трепна, когато се изправи и притиснатият нерв на гърба му се изопна болезнено.

— Ще си помисля — каза. — Може би ще публикуваме тези на „Боди Мап“ и на Хамнет. Ще видя какво ще кажат от „Вог“. Справила си се добре, Дейна. Радвам се, че ти направи снимките вместо мен. Преминал съм през тази „младежка революция“ и други подобни глупости веднъж през шейсетте и нямам желание да преживявам всичко отново. Добра работа, Дейна, наистина добра работа.

Дейна най-после си позволи да въздъхне облекчено.

— Наистина ли? — извика радостно. — Наистина ли ги харесваш, Брахман?

— Снимките са окей — призна предпазливо той и прокара длани през косата си, — но да не говорим повече за тях. Имаме работа!

— Работохолик! — извика щастливо тя и побърза да събере пръснатите негативи. Едва тогава си спомни за снимките, които беше направила на Томазо Алиери — разбира се, щеше да ги прояви заедно с тези.

 

 

След няколко дни в студиото й се обадиха от Калифорния.

— Дейна — каза майка й, — ти ли си?

Гласът на Джулия Лорънс звучеше глухо, като че ли плачеше, и Дейна смръщи вежди. Майка й никога не й се обаждаше, докато е на работа.

— Мамо? Какво има?

— Дейна… Баща ти… Получи инфаркт, докато бягаше… О, Дейна, винаги съм му повтаряла, че се претоварва, но той настояваше…

— Мамо! — извика Дейна разтревожена. — Как е той? Добре ли е?

— Добре? — Майка й като че ли беше озадачена. — О, не, Дейна, не. Баща ти е мъртъв.

 

 

Погребението в горещия калифорнийски следобед беше особено мъчително, а майка й беше наистина сломена от скръб. Дейна и брат й Рик, който беше невролог с огромна практика в центъра „Вели Медикъл“, трябваше да се погрижат за земните неща. Финансовото състояние на баща им бе добро и парите нямаше да са проблем. Дейна и Рик знаеха, че след като веднъж преживее шока, Джулия Лорънс, облечена очарователно в черно, ще се върне към задълженията си, заета отново с прекрасната си работа. Франк Лорънс беше оставил на Дейна и брат й по двайсет и пет хиляди долара.

Тя гледаше все още със сълзи на очи чека, подаден й от адвоката в строгия сив костюм и жълтата вратовръзка, като от все сърце искаше баща й да е още жив. Когато се върна у дома, в безупречната къща в Енкино, в дневната, издържана в прасковено, розово и пастелнозелено, с етажерките от хром и стъкло и с красивите везани килими, на масичката я чакаше писмо от Брахман, който я уведомяваше, че същата седмица видял снимките й на Томазо Алиери в списанието „Пийпъл“, както и в „Оджи“ — според него щяло да има и други — защото, както му се струвало, тя била направила няколко хиляди и успяла да ги пръсне по целия свят! И че след като това е станало в период, когато е трябвало да работи за него, а нелоялността не била сред толерираните от него качества, нямало начин да не осъди действията й. Следователно той вече не се нуждаел от услугите й като помощник.

Дейна гледаше невярващо писмото. Брахман я беше уволнил! Как се осмеляваше? Как можеше?

— Забрави го — посъветва я брат й Рик. — Научи много от него, нали? Защо не започнеш самостоятелно? „Дейна Лорънс, известен фотограф“ — не си ли копняла винаги за това?

Да, наистина, беше научила много от Брахман, как иначе щеше да заснеме всички онези снимки в Лондон? Не че дължеше всичко изцяло на него, но със сигурност това можеше да се каже за техниката и за някои от ъглите на заснемане. Но пък жизнеността, изборът на моделите и младежкият вид си бяха нейни, защото тя беше млада и в крак със смахнатостта на Лондон. Затова и беше успяла да я улови съвсем точно.

— Вземи петдесетте хиляди, оставени от татко — посъветва я Рик. — Купи собствен „Никон“, „Ролей“ или „Хаселблад“. Това е твоят шанс, Дейна. Не се отказвай от него!

Бъдещето й се струваше черно и несигурно без сигурността, предлагана й от работата като помощник на Брахман — все пак беше с него в продължение на две години. Но знаеше, че брат й е прав. Време беше да предприеме нещо сама.

— Окей — каза накрая, като си пое дълбоко дъх, за да подсили решимостта си, — предполагам, че това е единственият изход за мен. Дейна Лорънс — първокласен фотограф — е готова да влезе в действие.

 

 

И ето я в самолета, на път обратно за Ню Йорк. А една заслужена похвала от „Вог“ щеше да бъде златното ключе към нейното бъдеще, щеше да й отвори хиляди врати. Тя отново взе списанието и разлисти страниците му в търсене на познатите снимки. И ахна, когато най-сетне ги видя. Да, о, да… Ето ги! Нейните момичета заемаха цели четири страници от списанието — слизащи с усмивка от такситата, отпуснати в сауната, яздещи аристократични коне… Снимките бяха великолепни, по-добри, отколкото въобще можеше да се надява… А над нейната работа беше написано със смели бели букви: „Как Брахман вижда младия нов Лондон“. Дейна заразглежда с невярващи очи и предходните страници. На всички тях бяха изписани подобни заглавия: „Брахман обожава Милано“, „Брахман е доловил уханието на Рим…“, „Париж на Брахман“. Съобщаваше се още за новите открития на Брахман в Лондон, коментираха се чудесните му снимки, направени в сауната, и леко присмехулният му подход към британската елегантност, говореше се за способността му да се нагоди към ритъма на всеки град. „Вог“ превъзнасяше брилянтната работа на Брахман, а той беше използвал нейните снимки!

Като остави списанието, Дейна мина тромаво покрай мъжа, разположил се на съседната седалка, и забърза по пътеката към тоалетната. Заключи се в малкото задушно пространство и изплака болката, с която се сбогуваше с илюзиите си. Най-после, когато гневът измести другите чувства, тя изми лицето си, сложи студени компреси на подутите си очи и се закле никога вече да не позволява това да се случи. Вече беше сигурна, че е достатъчно добра, за да успее сама и да се изкачи чак на върха — снимките във „Вог“ го доказваха, макар никой да не знаеше, че са нейни. Сега разбираше още, че трябва да е също толкова безмилостна, колкото беше и Брахман, за да си пробие път в този свят. Загледана внимателно в набразденото си от сълзите лице в малкото огледало, се закле — тя, Дейна Лорънс, ще успее, без значение какво или кого ще трябва да жертва по пътя си.