Елизабет Адлър
Изплъзващи се образи (10)

Глава 9

Новият, струващ цяло състояние „Ролей“ на Дейна лежеше неизползван в ъгъла на малкия й апартамент, редом с купения втора употреба „Хаселблад“, „Никона“ и „Полароида“, специалните лещи и триножника. От време на време тя излизаше из улиците на Манхатън или сред природата и снимаше изградените от стъкло сгради или брулените от вятъра дървета, а после проявяваше снимките в пригодената за целта тъмна стаичка, която през останалото време й служеше и за баня. Готовите снимки нареждаше по стените на апартамента си, докато накрая те покриха всеки свободен сантиметър. Скъпо й струваха и лентите, лабораторните материали, както и специалната хартия, от които имаше нужда — не можеше да си позволи да харчи повече пари. Повечето от парите, получени в наследство от баща й, бяха похарчени за оборудване, а което остана, покри разноските й по апартамента. Трябваше да си намери работа. Но досега обявите, които публикуваше в търговските журнали, не бяха довели дори до една-единствена поръчка и тя с неохота трябваше да признае, че промяната от помощник-фотограф при Брахман в Дейна Лорънс, „велик“ фотограф, изисква много повече от това просто да заявиш на света, че си на разположение.

След шест месеца тя най-накрая прие факта, че трябва да си потърси друга работа. Само че свободните места за помощник-фотографи бяха малко и се намираха трудно, а фотографските агенции, които обикаляше подред според намирането им в телефонния указател, вече имаха повече от достатъчно фотографи, готови да се превърнат в следващите Брахман, Аведон и така нататък, също като нея убедени в собствения си талант.

Всичките надежди на Дейна бяха в тазсутрешното интервю с един фотографски агент и ето че сега тя го гледаше втренчено, озадачена и смутена, когато той направо й заяви, че ще трябва да започне от дъното.

— Но това вече съм го правила! Искам да кажа, аз бях помощник-фотограф при Брахман в продължение на две години! — извика тя и в гнева си разпиля по пода, покрит с хлъзгави теракотени плочки, снимките, които беше взела със себе си, за да ги покаже. Той изтръска пепелта от цигарата си и я загледа как се опитва да ги събере.

— Снимките ти на Алиери са добри, но не бяха последвани от нещо съществено — каза той. — Ако си искала да се специализираш в снимки като тези, трябвало е през цялото време да правиш само такива. Може би трябва да се върнеш при Брахман, да видиш дали той не може да ти помогне. Може би той ще ти позволи да направиш някои от снимките, да получиш малко пари… и доверие. Това вече би означавало нещо. Но тези… — Той презрително махна с ръката, в която държеше цигарата, към нейното портфолио. — Тези тук са без значение. Не казвам, че не са добри — побърза да добави той, когато срещна изумения поглед на Дейна, — но твоето име не означава нищо. И следователно — каза той с присмехулно свиване на раменете, — ти нямаш влияние!

Дейна с горчивина си помисли за снимките, които беше направила в Лондон, за снимките, които Брахман й беше откраднал, както и за снимките на Томазо Алиери, които, очевидно, също нямаха стойност. „По дяволите, помисли си тя. Аз никога не плача, никога… Не плачех дори когато бях малка и мама забравяше да ме вземе от училище…“

— Чуйте, знаете ли какво — каза й агентът и записа името й в бележника пред себе си, — ще ви имам предвид, ако излезе нещо.

— Благодаря. — Тя разтри очи. Прекрасно знаеше, че нищо такова няма да се случи.

— Исусе! — възкликна той гневно, когато видя сълзите й, вече тръгнал към вратата. Отвори я и бързо я избута навън. — Аз съм агент, а не Бог! Не мога да създам работа за неизвестните. Помнете, че аз също трябва да заработя парите си, а петнайсет процента от печалбата на Дейна Лорънс със сигурност няма да платят наема за покрива над главата ми!

Тя го чуваше как продължава гневно да мърмори против момичетата, които искат да започнат от върха, когато затвори с трясък вратата на офиса си и забърза да вдигне слушалката на телефона си, който непрестанно звънеше.

Нейният телефон също звънеше, когато отключи вратата на апартамента си по-късно същата вечер. Като остави коженото си яке и портфолиото си на един свободен стол, тя се втурна да отговори.

— Здравей, Дейна — каза познат глас. — На телефона е Рик Валмон.

— Валмон! — възкликна тя и се запита какво, за Бога, би могъл да иска той. Не беше разговаряла с него, откакто Брахман я беше уволнил. — Здравей, как си?

— Слушай, Дейна, напуснах Брахман и мисля да работя сам. Получавам доста поръчки и ще имам нужда от помощник. Спомних си, че беше много добра, когато беше при Брахман, а чух, че си търсиш работа.

Валмон предлагаше работа на нея? Но тя мразеше Валмон, а той я презираше… Или поне беше така, когато двамата се състезаваха кой ще се издигне по-бързо при Брахман. Валмон също така знаеше, че тя работи много и упорито и, без съмнение, имаше намерение да я използва така, както я беше използвал и Брахман — да носи насам-натам разни неща, винаги да се отзовава на повикването му и да стои в сянка. О, никак не беше честно! Трябваше тя да го наеме на работа. Тя беше много по-добър фотограф от него… Винаги беше смятала осветлението му за жестоко и силно, беше забелязвала колко често се налага Брахман да го поправя… Неговите снимки бяха някак сковани, в тях липсваше движение и грация, те бяха наистина без значение. И все пак, той беше в бизнеса, докато тя не можеше да докопа дори една поръчка!

— Е, Дейна?! — В гласа на Валмон се долавяше нетърпение. — Какво ще кажеш — „да“ или „не“? Ще ти плащам колкото получаваше при Брахман. Можеш да започнеш веднага.

— Веднага? — Тя притисна слушалката до гърдите си и се замисли. Това означаваше, че за първи път от шест месеца насам щеше да изкара пари, но пък той й предлагаше съвсем същата заплата като при Брахман, а копелето знаеше, че Брахман не й плащаше колкото заслужаваше просто защото той беше Брахман и пет пари не даваше за никого! Валмон се опитваше да я купи евтино… По дяволите, о, по дяволите, този свят беше мъжки свят, да. — Нека си помисля, Валмон — каза тя с глас, който успя да запази спокоен. — Ще ти се обадя утре.

— Рано сутринта — каза, сякаш й заповяда той, — или ще трябва да наема някой друг.

Затвори, без да каже „дочуване“ и Дейна ядосано остави слушалката. Отпусна се в креслото и загледа побелелите си от сняг ботуши, които вече изглеждаха доста износени. Броят на „Уименс Уеър Дейли“, който си беше купила на връщане, лежеше на пода до портфолиото й. Тя го взе и започна да прелиства страниците, като със завист разглеждаше всяка снимка и подписа под нея. Рекламата на „Имиджис“ изникна неочаквано пред очите й — нова агенция със собствено студио предлага работа на млади фотографи…

Рано на следващата сутрин тя вече чакаше пред вратата на „Имиджис“, като нетърпеливо крачеше нагоре-надолу по „Трето авеню“, връщаше се и гледаше прясно боядисаната врата и неоновия надпис „Имиджис“ над нея. Молеше се на Бога това да е вратата към нейното бъдеще.

Малко след това Дейна вече седеше на ръба на синьото бюро на Джеси-Ан и наблюдаваше с нетърпение лицата им, чакаше тяхната реакция. Въздъхна тихо и облекчено, когато Карълайн започна бавно да разглежда снимките й на Ню Йорк и да се усмихва. Щом се усмихва, значи ги харесва… Със здраво преплетени в молитва пръсти, тя се опитваше да не гледа към Джеси-Ан, която разглеждаше лондонските й негативи. С всички сили се опитваше да се държи спокойно и безгрижно, мислеше, че ако тревогата й проличи, може да я отхвърлят. Не знаеше, че зад „Имиджис“ стои Джеси-Ан, но това беше плюс, защото двете говореха един и същ език… Само да харесат снимките й… Само да харесат нея… Ако само… О, моля те, моля те, Господи, нека кажат „да“… Отново хвърли поглед през рамо в опит да долови израженията на лицата им…

„Това момиче е гений, мислеше си възбудено Карълайн. Снимките й заслужават да бъдат показани на изложба!“ Дейна беше уловила в рамката, образувана от острите върхове на небостъргачите, ветровитото сиво манхатънско небе. На нейните снимки Манхатън изглеждаше нереален, като от друга планета. Небостъргачите приличаха на кули, излезли от друго време, придобили футуристичен вид, сякаш тръпнещи в очакване. Опитното артистично око на Карълайн отбеляза творческата, показваща голямо въображение композиция, драматичната игра на светлината и сянката…

— Прекрасни са! — каза тя, отдалечи една от снимките на ръка разстояние и я загледа с възхищение. — Виж, Джеси-Ан, направо са фантастични!

— И тези са такива — съгласи се Джеси-Ан и вдигна поглед към Дейна, — но се страхувам, че съм ги виждала и преди, във „Вог“, където бяха подписани с името на Брахман.

Дейна се изчерви силно, когато двете я загледаха втренчено.

— Да, разбира се — отговори тя, — но защото Брахман ми открадна правото да ги публикувам! Разболя се сериозно в Париж, докато снимахме представянето на модната колекция там, и изпрати мен в Лондон — да свърша работата вместо него. Това, което виждате тук, е моята работа — аз избрах моделите, разположението, дрехите, всичко. Естествено, може и да не ми повярвате — добави тя предизвикателно, — знам, че звучи налудничаво, но е истина. Брахман открадна работите ми. Този мъж е мегаломаниак. Би трябвало да го разбера дори по-рано, защото работих при него цели две години!

Джеси-Ан се запита дали наистина Брахман е откраднал само правата на Дейна… Познаваше фотографа, знаеше и за репутацията му относно жените.

— Разбира се, че ви вярваме — отговори тя. — Брахман е способен на всичко, за този проклет самозванец гений няма правила в живота. Как се е осмелил да открадне снимките ви! Карълайн е права, работата ви е чудесна. О, толкова съм развълнувана! — извика тя, прекоси стаята само с две широки крачки и я прегърна. — Ще обмислите ли предложението ни да работите при нас, Дейна? Ще бъдете първият ни фотограф. Всъщност ще бъдете първият нает от нас човек за каквото и да било! Но ви предупреждавам, че ще рискувате много, защото ние тъкмо започваме!

— Цялата съм ваша — отговори тя, като не знаеше дали да заплаче или да се смее от облекчение. — Само ми кажете какво искате и аз ще го направя.

— Дейна — каза Карълайн с усмивка, — можете да си изберете каквото пожелаете от целия каталог на „Ройл“. Откъде бихте искали да започнете?

От учудване, очите на Дейна станаха кръгли като палачинки.

— Искате да кажете целия каталог на „Ройл“?

— Точно така! Това е първата ни поръчка. И цялата е ваша, или поне такава част от нея, каквато искате! — извика щастливо Джеси-Ан. — О, знам, че това е само работа по каталог, а не десет страници във „Вог“, но и дотам ще стигнем някой ден, сигурна съм. И така, с нас ли сте?

Дейна развълнувано прокара длани през рошавата си червена коса.

— Разбира се, че съм с вас! Приличаме на тримата мускетари — „един за всички, всички за един“, както би казал д’Артанян. И ви обещавам, Джеси-Ан, Карълайн — тя се усмихна лъчезарно и на двете, — ще имате най-добрия каталог на „Ройл“ от петдесет години насам!

На вратата се почука и трите се обърнаха, за да видят млада двойка, застанала на прага. Момчето беше може би на деветнайсет години, със стилна прическа и черно палто. Момичето беше с поне трийсет сантиметра по-високо от него, стройно като газела, с тънки черти и широка яркочервена уста. Гъстата й черна коса, дълга до раменете, беше подстригана в перфектна асиметрична прическа. Беше облечена в яркочервено, сиво и черно и изглеждаше превъзходно.

— Здравейте — каза уверено момчето, — казвам се Ектор. Аз съм фризьор стилист. А това е Анабел, тя е моят модел. Доведох я със себе си, за да видите косата й. Нося също така и снимки, но реших, че няма нищо по-добро от реалността.

— Но тя е фантастична! — извика Джеси-Ан очарована. Блестящите й сини очи предадоха на Карълайн съобщението — най-сетне започваха! „Имиджис“ беше поела по пътя си.

След това им се струваше, че офисът непрестанно е претъпкан с бъдещи „велики“ стилисти, модели и фотографи. Джеси-Ан се видя принудена да се скрие във вътрешния офис с Ед Замурски, за да може да интервюира там всички млади кандидати за работа, докато Карълайн седеше във външния офис и отговаряше на телефона. Понякога й се струваше, че той никога няма да спре да звъни. В шест часа най-сетне заключиха вратата и започна истинската работа.

Складът зад офиса беше превърнат в семпло на вид, боядисано в бяло студио с галерия в единия край. Дейна моментално внесе оборудването си. Дрехите, които щяха да бъдат показани в този каталог на „Ройл“ вече висяха на закачалки, готови да бъдат заснети. Тя и Джеси-Ан започнаха да ги разглеждат с опитно око и да обсъждат какъв тип модели да използват, говореха също за стила и формата на снимките. Говориха дълги часове и през нощта, а Карълайн водеше бележки от какво щяха да имат нужда и интервюираше дългата редица от млади и талантливи стилисти. Дейна пък намери момиче, което й се струваше подходящо, и най-сетне разбра какво иска да направи.

В края на шестата седмица „Имиджис“ разполагаше вече с дузина модели, записани в книгите на агенцията, и още един фотограф, както и с половин дузина стилисти, фризьори и гримьори. Дейна беше вече направила част от каталога, като беше придала на семплата традиционна мода блестящ нов вид. Снимките бяха направени в луксозна среда — в облицовани с дървена ламперия стаи или на украсени с множество цветя просторни тераси. Успя да пресъздаде атмосферата на Уимбълдън в студиото на „Имиджис“, за да заснеме дрехите за тенис на „Ройл“, запазвайки основните цветове ярки и без примеси на нюанси, така че снимките изглеждаха пълни със слънчева светлина. Но Мери Маккол и дрехите от линията „Ройл гъл“ бяха заснети на западното крайбрежие от Дино Марли, който долетя специално от Лондон. Това страшно ядоса Дейна, но тя се утеши с мисълта, че този път започна направо от върха. Най-после беше успяла да се промъкне през вратата и щеше да работи толкова упорито и толкова дълго, колкото беше необходимо, за да спечели признание. Първите семена на силата, която щеше да й помогне да се изправи срещу Брахман и другите като него на този свят, бяха в ръцете й. А тази сила щеше да я направи по-силна от всичките й съперници, независима от всички модели и стилисти.