Елизабет Адлър
Изплъзващи се образи (24)

Глава 23

Дори когато се излежаваше мързеливо на дивана, Вик изглеждаше много по-жив от повечето хора, които бързаха по улиците, помисли си Дейна и протегна ръка към фотоапарата, но сериозно се питаше дали въобще е възможно да се запечата неговата безгранична енергия върху лентата… Нямаше да прави цветни снимки, разбира се, защото лице като неговото имаше нужда от подчертаване на решителността, от играта между белия и черния цвят. Но нещо не беше както трябва, обстановката не беше подходяща. Очите, които я гледаха през обектива, съдържаха неизмерима мъка, говореха за видени трагедии, знаеха прекалено много. И нейният стилен, обзаведен с вкус към глезенето апартамент изглеждаше странно нереален, сравнен със света на Вик Ломбарди…

— Предполагам, че сега се чувстваш по-добре — каза той и остави чашата си върху масичката за кафе до хартиените кесии, в които бяха взели храна от китайския ресторант.

— Какво искаш да кажеш с това по-добре? — запита подозрително Дейна.

— Отново държиш фотоапарата и аз си помислих, че си по-добре. Дали не е от китайската храна? Или заради нещо, което казах?

Дейна се засмя.

— Съжалявам, Вик. Не исках да бъда груба. И така… негостоприемна.

— Значи се радваш да ме видиш?

— Нямаше да те поканя тук, ако не беше така — отговори тя, но избягна погледа му.

Вик се наведе напред, подпрян на лакти. Отпи от кафето си и продължи да я наблюдава някак напрегнато. Нямаше нужда да си гений, за да усетиш, че днес Дейна е по-разтревожена, отколкото признава. Но досега не беше отронила и дума за това, за чувствата и настроенията си.

— Би ли искала да ми кажеш за какво беше онази сцена през следобеда? — запита той.

Тя го погледна предпазливо, а после отново посвети вниманието си на фотоапарата — започна да слага нова лента.

— Не.

— Ясно. — Той повдигна рамене с привидно безразличие. — Но когато решиш да споделиш, ще те изслушам с удоволствие.

— Ще бъде прекалено тривиално за твоите интелигентни уши — отговори заядливо Дейна. После остави фотоапарата и го погледна засрамено. — О, съжалявам, Вик. Не исках да кажа това. Само дето плановете ми се объркаха малко тази сутрин и изведнъж се почувствах дезориентирана — като че ли всичко, за което съм работила през последните няколко години, може изведнъж да изчезне. О, знам, всички си мислят, че съм издръжлива и непобедима. Не знаят колко трудно ми е било. Те не са имали такъв старт в живота, нали така? Искам да кажа, че бях обикновено малко дете като всички останали, ходех на уроци по балет и играех с топка — такива неща. Жените не се раждат с желание да правят кариера, те стават такива в някакъв етап от живота си!

— Онова, от което имаш нужда. Дейна, е промяна — отговори Вик с весела усмивка. — А аз съм точно мъжът, който може да ти я предложи. Утре заминавам за Вашингтон. Възложиха ми нова работа — да отразя живота в столицата за разнообразие. Аз ще имам работа с дипломатическия корпус, Дейна — партита, приеми, лимузини и шампанско. Защо не дойдеш с мен? Вземи фотоапаратите си и направи няколко снимки на хората на властта, когато работят и когато почиват. Мога да гарантирам, че дните ти ще бъдат пълни с изненади. И освен това искам да си с мен. Какво ще кажеш?

Защо тя, също като другите, да не улови щастието, докато все още има възможност? Дейна се замисли, защото беше сигурно, че с този мъж и с неговия пълен със събития живот, в който той трябва да реагира бързо, щастието не може да трае дълго. А във Вашингтон тя ще може да види света на властта отвътре… Със сигурност щеше да стане страхотно фотоесе. И Дейна реши да отхвърли задълженията и отговорностите си в „Имиджис“ като прекалено тежка пелерина.

— Ще дойда с теб, Вик — каза с блеснали очи.

— Какво те убеди? — запита той с горчива усмивка. — Вашингтон или аз?

— И двете — отговори му простичко.

Той взе фотоапарата от ръцете й и внимателно го остави на масата.

— Надявах се да кажеш това — каза тихо и я взе в прегръдките си. — Защото това беше единствената причина, поради която приех новата поръчка. Помислих си: „Или Дейна и Вашингтон, или никакъв Вашингтон.“

Дейна отпусна глава на рамото му и въздъхна доволно… Имаше нужда от Вик Ломбарди тази вечер, от неговата спокойна увереност. Защото, въпреки че външно изглеждаше силна, тя все още се чувстваше несигурна и се страхуваше понякога. Вдигна лице към него и устата му завладя нейната. И тогава тя забрави съмненията си и това, че се беше ядосала на Гала. Изчезнаха и всичките й тревоги за кариерата. Тя беше просто Дейна, изгаряща от любов.

— Това е — каза Вик, когато излязоха от таксито и започнаха да изкачват стъпалата, които водеха към хотел „Уотъргейт“ на път за третото си парти тази вечер. — Така се сключват сделките — на приеми в посолството и на индустриални коктейли, на вечери, давани от домакини, които са обществени фигури. Последните решения на правителството се вземат в хотелски коридори и доходоносни договори биват предлагани в мъжката тоалетна. До този момент вероятно сме срещнали поне дузина шпиони, но не успяхме да разпознаем нито един!

— Аз се сетих за един! — отговори тя със смях. — Какво ще кажеш за онзи дебелак, който пуши пура, застанал на рецепцията? Обзалагам се, че е продал поне дузина тайни за времето, когато е бил шпионин.

— Този, моя скъпа, невежа Дейна, беше един от нашите най-уважавани сенатори — отговори Вик и й направи път да влезе преди него във вече претъпканата зала, където се даваше прием в чест на балетен ансамбъл от острова, който, не чак преди толкова много години, за малко не причини свалянето на президента. Като взе две чаши от минаващия край тях келнер, той успя да им проправи път до едно по-спокойно местенце край прозореца и въздъхна, когато й подаде шампанското.

— Господ знае защо съм тук — каза шепнешком.

— Мислех, че знаеш защо — отговори тя и погледът й, дълбок и интимен, срещна неговия.

— Обичам те — усмихна се той. — Права си. Господ сигурно знае защо съм тук. Защото те обичам.

Ръката й трепна и шампанското от чашата й пръсна върху ризата му. Дейна вдигна изненадано поглед към него.

— Кажи го отново, Вик Ломбарди — каза тя. — Моля те, кажи го отново… Бавно и ясно.

— Аз… те… обичам… Дейна… Лорънс — повтори той, толкова високо и ясно, че хората извърнаха глави към тях и се усмихнаха. — Макар че ме заля с шампанско.

— Съжалявам, съжалявам… О, искам да кажа… сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен — отговори той, придобил озадачен вид. — Защо въобще ми задаваш този въпрос?

— Ами защото… Защото досега никой не се е влюбвал в мен — призна тя.

„Дали това е истина?“, запита се той с безкрайна нежност към нея. Ето я тук, издръжливо и неуморно манхатънско момиче, което тъжно заявява, че досега никой не я е обичал. Исусе, искаше още сега, веднага, да я прегърне и да й каже, че всичко е наред…

— Да се махаме оттук — каза той и я хвана нетърпеливо за ръката. — Искам да бъда насаме с теб… Май ми липсва онзи наш остров.

— И, разбира се, онова наше малко бунгало и лунната светлина, разляла се по плажа — шепнеше тя в ухото му, докато той им пробиваше път през тълпата. — Толкова много пъти мечтаех за това, ти толкова много ми липсваше…

— Хотел „Четирите сезона“ — каза Вик на шофьора на таксито. — Много бързаме…

Техният апартамент беше луксозен и пълен с цветя, леглото беше с кралски размери и ги очакваше. Двамата се желаеха отчаяно… Дейна потъна отново в прегръдките му и в усещания и чувства, за чието съществуване не знаеше. Правиха любов нетърпеливо и страстно, като че ли се страхуваха, че никога вече няма да имат такава възможност… Но тя знаеше, че ще имат. Това между тях беше прекалено силно, за да бъде просто флирт или краткотрайна връзка и със сигурност не можеше да приключи след тези няколко откраднати дни заедно във Вашингтон — време, в което бяха забравени всичките им отговорности и реалността.

— Аз също те обичам — прошепна тя и сля тялото си с неговото. — Не ме напускай…

Дейна премести фотоапарата от едното си голо рамо на другото, защото кожата й се беше вече зачервила. Късата й черна вечерна рокля от „Ив Сен Лоран“, чието горнище беше плътно по тялото и без презрамки, а полата — бухнала, със сигурност беше великолепна и ефектна, но просто никак не беше удобна за момиче с фотоапарат. Двете неща просто не се съчетаваха и фотоапаратът изглеждаше съвсем не на място. Всъщност след четири дни, прекарани всред обществения и политическия елит на Вашингтон, самата тя вече се чувстваше не на място. Беше излязла извън средата си, чувстваше се като лекомислено момиче, попаднало в сериозния свят на възрастните.

— Тук аз нямам никаква власт — оплака се тя възмутено, преди да тръгнат за благотворителния бал, устройван в помощ на децата. А дали тази вечер нямаше да се събират приятелите на операта? Беше му изгубила края… — На моя територия аз съм кралят!

— Кралицата — поправи я той с усмивка.

— Сексист — не му остана длъжна тя. Но казаното от нея беше истина. Чувстваше се изгубена във Вашингтон, като че ли талантът й беше недоказан. Тя не означаваше нищо в коридорите на истинската власт. А за нея точно властта беше примамката.

— А, ето къде си! — възкликна Вик. — Изгубих те в тази тълпа.

— Направих набързо няколко снимки на присъстващите — каза тя тихо и повдигна пак фотоапарата си.

— Все същите лъскави лица присъстват — каза той. — Все се повтарят, нали, Дейна? И това са жените, за които така упорито се трудиш, за да бъдат те доволни, нали?

— Не е точно така. — Тя обърна пламналото си от яд лице към него. — Модната индустрия представлява доста голяма част от националната и аз работя това да остане така. Моите снимки помагат да се продава стока за милиони долари.

— Точно така… окей. Щом това те прави щастлива. Ти си наистина много добра в работата си, Дейна. Обзалагам се, че продаваш повече от всички други.

— По дяволите! — извика тя през стиснати зъби. — Защо трябва непрекъснато да се заяждаш с мен?

Той я хвана за ръката и я дръпна встрани от тълпата.

— Защото мисля, че талантът ти е прекалено голям, за да се занимаваш с това, че ти си прекалено силна, прекалено истинска, за да останеш завинаги в този лъскав нереален свят. Имаш нужда да напредваш, да израстваш, да докажеш на себе си, че можеш да дадеш повече на света. Зная, че можеш да го направиш, Дейна. Точно затова се заяждам с теб.

— И какво, по-точно, предлагаш да направя по въпроса? — запита тя, все така ядосана и зачервена. — Да не би да очакваш да зарежа всичко, за което съм работила — всичко, което печеля? И пак ти повтарям, Вик Ломбарди, то е дузина пъти повече, отколкото печелиш ти! Ти не би могъл да ми купиш работа в „Сен Лоран“, за Бога!

Вик я изгледа студено.

— Права си — каза най-накрая. — Не мога. А парите са показателни за успеха на човека, нали? Е, извини ме, Дейна, имам работа. Аз също трябва да заработя хляба си.

Той й обърна гръб и след миг изчезна всред елегантната тълпа.

„Исусе! помисли си Дейна. Имаше ужасно главоболие. Какво очаква да направя? Да летя с него до Бейрут? Да рискувам живота си като него, за да правя снимки на разрушени жилищни блокове и на старици в черни дрехи? Не съм понасяла толкова време капризите на Брахман, не съм си скъсвала задника от работа през всичките тези години, за да ме застрелят! Добра съм в онова, което правя, по дяволите, всички казват, че съм най-добрата. Какво бих правила на друго място?“ И с чувство за вина си спомни отложените снимки… Рискуваше кариерата си заради този мъж! А нима не се беше заклела, че точно това никога няма да се случи?

Като успя някак си да сподави сълзите, тя отиде в дамската тоалетна. Наведе се над мивката и напръска лицето си със студена вода. Нещата никога нямаше да тръгнат гладко между тях. Въпреки че обичаше Вик, имаше истинска бездна между техните разбирания… По-добре ще бъде просто да изчезне, помисли си тя, да прибере чантичката и фотоапарата си и тихо и незабелязано да се върне в Ню Йорк, където й е мястото. Вик щеше да е толкова зает, че тя едва ли ще му липсва…