Елизабет Адлър
Изплъзващи се образи (40)

Глава 39

Мат вдигна телефона още при първото иззвъняване.

— Хотел „Карлайл“ — каза спокойно и безлично.

— Но… Мислех… Поръчах да ме свържат с мисис Ройл…

Тя очевидно очакваше Джеси-Ан да отговори на обаждането й и сега заекваше нервно. Той я беше хванал. Това беше Лоринда, която се готвеше да убива.

— Мисис Ройл излезе, мадам. Ще оставите ли съобщение или номер, на който тя да ви се обади?

— Не… О, не…

В гласа й се долавяше обзелата я паника и тя заговори бързо.

— Ако е спешно, мадам, можете да й се обадите в дома й.

Тя затвори, без да отговори. Той се свърза с човека си в апартамента на семейство Ройл.

— Тя ще се обади всяка минута — каза на Амброуз. — Размърдайте се.

— Добре.

Мат знаеше, че ще успеят да засекат обаждането на Лоринда. Надяваше се, че Харисън ще я накара да говори достатъчно дълго. Междувременно, той беше впрегнал в работа всичките си връзки, за да издири новия дом на Лоринда. Отправна точка им беше информацията, че Лоринда има сметка в същата банка, която използваше и „Имиджис“. Лоринда беше казала на Карълайн, че й е много удобно да върши и личната си работа, когато отива по служебна. Макар и отдавна. Мат беше направил веднъж услуга на председателя на банката и сега беше време услугата да му бъде върната. Беше готов да заложи при едно на петстотин, че той ще им даде новия адрес на Лоринда. Телефонът иззвъня.

— Да?

— Мат? — Беше Карълайн. — Тя се обади, но като чу гласа на Харисън, затвори. Не можахме да проследим обаждането.

Работата никак не вървеше добре.

— Ще ви се обадя след малко — каза той и затвори.

Закрачи неспокойно из апартамента, като поглеждаше часовника си през секунда. Чакаше повторното обаждане на Лоринда. Когато телефонът звънна след десет минути, той се спусна към него, както гладна пантера се спуска върху плячката си.

— Бъркли! — почти изрева в слушалката.

— О, мистър Бъркли, тук е Джеймс Уолъм. Нашият председател и общ приятел, Едуин Грийн, ме помоли да ви предам информация.

— Да, да — заговори нетърпеливо Мат, който много се дразнеше от това празно бъбрене. — Имате ли адреса?

— Да, имаме адреса на мис Лоринда Мендоса. Разбира се, знаете, че не бива да ви давам тази информация…

— Нима не говорихте с председателя по този въпрос? — запита Мат. — Да? Ами тогава просто ми дайте проклетия адрес. Добре, записах. Благодаря, мистър Уолъм. И не се тревожете за правилника.

Затвори все така нетърпеливо, грабна отново слушалката и набра номера на семейство Ройл. Отговори Харисън, чиято нервност ясно проличаваше в гласа му.

— Имам адреса на Лоринда — каза Мат. — Ще бъда при вас след десет минути. Кажете на Джеси-Ан да бъде готова. Ще ни е нужна, за да се престорим, че сме готови да я разменим срещу детето.

 

 

Чакаха го още до вратата. Карълайн плачеше, а Харисън беше силно разтревожен.

— Джеси-Ан е изчезнала — каза Калвин.

— Не е в апартамента — добави Карълайн. — Претърсихме навсякъде…

— Мислех, че охранявате това място! — извика Харисън. — Как, по дяволите, е възможно тя да изчезне?!

— Това е нещо, което възнамерявам да разбера още сега — каза Мат и отиде към хората, патрулиращи в коридора. Обясниха му, че е могло да се случи само в няколкото секунди, когато при страничния вход се е правела смяната.

В стаята на Джеси-Ан всичко беше в ред. Очевидно, тя се беше преоблякла. Според Харисън, беше обула дънки и маратонки.

— И двамата сте уволнени! — извика Мат на мъжете. — И то веднага! — Обърна им гневно гръб и се върна при групата в библиотеката. — Сигурни ли сте, че Джеси-Ан не знае новия адрес на Лоринда?

— Не… Поне така каза тя, а аз нямам причина да се съмнявам в думите й — каза Карълайн.

Мат смръщи вежди. Трябваше бързо да измисли нещо… Цялата тази работа никак не беше лесна, особено като се имаше предвид заплахата, която висеше над детето.

— Грабвайте палтата си — каза той — и да тръгваме към дома на Лоринда. Мисля, че знам къде са синът ви и съпругата ви, Харисън.

 

 

Джеси-Ан затвори яркосинята врата на „Имиджис“ след себе си и трепна, като чу силното тиктакане на часовника. То отекваше като пистолетни изстрели в смълчания коридор. Сърцето й биеше силно. Огледа коридора, като очакваше Лоринда да се появи всеки момент. Напрегна всичките си сетива, но не долови никакъв звук, никакво движение. Извади малкия черен пистолет от джоба си. Той прилегна точно към дланта й. С пръст на спусъка, тя закрачи безшумно по коридора. За първи път пожела „Имиджис“ да не беше се разраствала така бързо. В ранните дни щеше да претърси само две помещения и едно студио, но сега целият комплекс се простираше пред нея. И криеше Лоринда — опасността. С гръб, прилепнал към стената, Джеси-Ан изкачи стъпалата и влезе в първия офис — този на Дейна. Беше празен. Офисът на Карълайн беше следващият. И той беше празен. Спря се пред вратата на своя офис и задиша тежко. Трябваше да намери Лоринда, за да си върне Джон. Засили се и отвори вратата с ритник. След което се сви от страх. Ако не беше толкова уплашена, може би всичко щеше да й се стори просто смешно, защото се държеше като жена детектив от телевизионен сериал. Светна и чак сега офисът й се видя познат. Беше празен. Отпусна се във фотьойла зад бюрото си и се запита какво ще прави сега. Имаше и други офиси в тази част на сградата, но не мислеше, че е вероятно Лоринда да се крие в счетоводния отдел или в тоалетната. Но беше сигурна, че е тук. Усещаше го. Трябваше да помни, че сега ще се срещне не с разумната Лоринда, счетоводителката, а с лудата Лоринда, която беше отвлякла сина й. С лудата, която й беше писала онези писма. А тази Лоринда със сигурност щеше да избере някое достатъчно драматично място за последната среща. Разбира се — ще бъде в едно от студиата! Студио 1 беше най-старото и най-малкото, студио 2 беше почистено днес, защото по-късно през седмицата щеше да бъде пребоядисано. Фотографът, който работеше в студио 4, си беше донесъл собствените безценни камери, затова собственоръчно беше заключил, преди да си тръгне. Значи оставаше студио 3. То беше украсено във футуристичен стил за снимките на Дейна по последния каталог, опасано от галерия, която му придаваше вид на сцена. Разбира се, Лоринда щеше да го предпочете!

Вратата се отвори безшумно, когато тя натисна леко дръжката. Беше тъмно като в гробница. Изчака няколко секунди, за да свикнат очите й с мрака. Мислеше, че познава това студио като дланта си, но тъмнината променяше пропорциите и разстоянията. Затърси трескаво ключа за осветлението, но все не успяваше да го намери. Това беше смешно, защото прекрасно знаеше, че е там, отляво! За момент сдържа дъха си и се ослуша. Не се чуваше нищо, но тя усещаше присъствието на Лоринда така, както би усетила и присъствието на диво животно…

Беше забравила, че в студиото има предмети. Блъсна се в една стоманена масичка, която падна тежко на земята. Джеси-Ан замръзна от ужас, когато шумът се разнесе из цялото студио.

Горе в галерията Лоринда се засмя високо, щастливо. Ето че мухата беше влязла в капана, дори без да я молят. Светна мощните прожектори, които веднага уловиха Джеси-Ан в лъчите си. Тя замръзна на мястото си като хипнотизирана. Лоринда с презрение си помисли, че много лесно би могла да я убие. И тогава забеляза, че Джеси-Ан държи пистолет в ръката си! Не беше очаквала никакво оръжие и смръщи загрижено вежди. Нищо, това само ще добави малко пикантност към играта. Също така, Джеси-Ан не беше облечена така, както й се искаше на нея. Трябваше да й каже предварително да се облече като курва… В червена рокля, разголена, за да се вижда тялото, което баща й така силно желаеше. Няма значение, реши след това, защото баща й виждаше Джеси-Ан в дънки всеки ден, когато се връщаха от училище. Дори когато беше на четиринайсет, тя нямаше нужда от червена рокля, за да бъде олицетворение на греха.

Лоринда седеше до маса, покрита с бяла покривка, върху която блестеше ножът с дълго и силно острие. Седеше и се наслаждаваше на миговете си на власт.

Като заслони очите си с длан, Джеси-Ан вдигна поглед нагоре, но силните светлини я заслепяваха, като оставяха галерията в сянка. Сега, когато моментът беше настъпил, тя беше спокойна. Не се страхуваше. Всичко беше много просто — ако се наложеше, щеше да убие Лоринда, за да си върне Джон.

— Здравей, Лоринда! — извика тя. — Там ли си?

Лоринда я гледаше усмихнато и мислеше, че Джеси-Ан прилича на пеперуда, привлечена от светлината на лампите.

— Лоринда! — извика отново Джеси-Ан, за да я примами. — Знам, че си там. Трябва да поговорим. Не си ли съгласна, Лоринда? Знам, на мое място баща ми също би искал да чуе защо си отвела Джон, без да ме попиташ.

Очите на Лоринда блеснаха.

— Не се осмелявай да ми говориш за баща си! — изпищя тя. А после отново замълча. Джеси-Ан беше успяла да я накара да издаде къде се намира, но тя нямаше да говори за мистър Паркър, не… Нито пък за мисис Паркър. Те не бяха като Джеси-Ан.

— Добре, добре, няма да говорим за него — обеща Джеси-Ан и в същото време се придвижи тихо към стълбището в десния ъгъл на помещението. — Но искам да знаеш, Лоринда, че оценявам грижите, които полагаш за Джон. Веднага се вижда, че много го обичаш… Само как се грижи за него в Спринг Фолс, не го остави да заплаче, а го гушка, докато той заспа… — Джеси-Ан нямаше представа как ще успее да запази спокойствие и ще продължи да говори, докато всичко, което искаше, беше да забие куршум в тялото на Лоринда. Беше тук, за да се бори за детето си и за живота си. — Хайде, Лоринда, да поговорим малко, съгласна ли си? — започна отново да я придумва, защото искаше да я изкара от сянката. — Харисън също е на път насам — добави. — Ще бъде тук всяка минута.

— Не! Не, Харисън не може да дойде тук! — Това не беше част от плана, замисли трескаво, като подивяла, Лоринда… Не трябва да идва, докато тя не е свършила работата си!

Джеси-Ан успя да се качи на първото стъпало, с гръб, залепен към стената, с пистолет, насочен към галерията. Лоринда сграбчи ножа и изтича до най-горното стъпало. Спря се там и срещна погледа на врага си. Сега ги деляха само дузина стъпала. Джеси-Ан я гледаше изумена. Момичето изглеждаше невероятно… гротескно. Беше облечено в някаква ужасна рокля — такава, каквато би облякла певица в някой евтин локал. Беше наплескала лицето си с каквото й попадне — очевидно беше тършувала из чантичката с гримове на Изабел. Бузите й горяха в яркочервено, а устата й приличаше на кърваво петно. Джеси-Ан се прицели в нея.

— Окей, Лоринда — каза ясно звънливо, — искам да ми кажеш за какво е цялата тази работа. Само ми кажи къде е Джон, а после, сигурна съм, че ще можем да се разберем, без някой да пострада. Все още можем да бъдем приятелки, Лоринда, нали? Все пак ти и аз се познаваме от дълго време…

— Дълго време — смутолеви Лоринда и слезе едно стъпало. — Но ти никога не си била моя приятелка, Джеси-Ан. Ти винаги се шегуваше с мен, присмиваше ми се…

— Никога — отговори Джеси-Ан. — Аз никога не съм правила това. Ти си въобразяваш…

— Ти и твоите приятелки, вашият малък затворен кръг — присмя се злобно Лоринда. — Винаги заедно, винаги хихикайки зад гърба на хората, а ти винаги си им била водачка… Ти си, която…

Тя внезапно млъкна и Джеси-Ан видя проблясващото острие на ножа в ръката й. Момичето можеше всеки момент да се хвърли отгоре й, но тя не можеше да стреля, докато не разбере къде е Джон. Трябваше да разбере също така защо Лоринда е постъпила така.

— Съжалявам, че ти не беше една от нас, Лоринда — побърза да каже тя, — но ти никога не си изявявала желание да ни бъдеш приятелка. Никога не си искала да бъдеш с нас. Баща ти винаги те чакаше след училище…

— Курва! — изпищя Лоринда и се спусна бързо надолу по стъпалата. Спря на две стъпала от нея, а ножът блестеше под светлината на прожекторите. Пръстът на Джеси-Ан беше на спусъка, но тя все още не можеше да стреля. Лоринда като че ли не забелязваше пистолета… Беше се потопила в своите преживявания. — Ти го примамваше… Възбуждаше го… Въртеше малкия си задник пред него на връщане от училище… О, дори тогава ти знаеше как да съблазняваш мъжете… Виждах те как хвърляш кокетни погледи през рамо към него, как се усмихваш похотливо… А после… После винаги аз го отнасях… — Гласът й се сниши до шепот. — Мен водеше той в задната спалня, мен докосваше… като си представяше, че си ти… — Тя вдигна рязко глава и изгледа Джеси-Ан с гротескно гримираните си очи. Приличаше на вещицата от евтина комедия. — Теб искаше да чука той… — От гърлото й се изтръгна зловещ смях, докато продължаваше да нагрубява врага, да казва право в очите каквото имаше за казване. — Да, теб желаеше той, Джеси-Ан, докато го ръгаше в мен всеки следобед в нашата малка спретната стая в предградията. Ръгаше ме, докато не започвах да кървя. И знаеш ли какво? Майка ми никога не попита каква е тази кръв по чаршафите ми… Тя просто ги сменяше и изпиваше още една бутилка, за да се утеши…

— Мили Боже! — прошепна Джеси-Ан, неспособна да свали поглед от лицето на Лоринда, изкривено от злоба, но издаващо единствено мъка. — Ужасно съжалявам… Как е могъл да постъпи така с теб… Та той ти е бил баща…

— Вината не беше негова! — изпищя Лоринда. — А твоя, Джеси-Ан… Твоя! Ти го караше да прави такива неща! — Гласът й заглъхна и тя погледна спокойно Джеси-Ан. — А сега ще те убия — каза тя като нещо, което се подразбира.

— Баща ми щеше да убие твоя, ако знаеше за това! — извика отчаяно Джеси-Ан. — Това е ужасно, Господи, не е за вярване… Толкова съжалявам, Лоринда.

— Твоят баща не бива никога да узнава! — извика Лоринда, изпаднала в паника. — Никой не бива да знае. Само ти. — Тя прокара пръст по острия ръб на ножа и усмивка озари лицето й. — Баща ми го използваше, за да подрязва розите — каза тя, предразположена за разговори, като че ли седяха в гостната в тихия следобед и пиеха чай. — Смешно, той винаги беше толкова нежен с цветята. Казваше ми, че съжалява, задето трябва да реже някои клонки, но че се налага, ако иска да запази другите здрави. А после ме биеше с камшика си, докато не започнех да кървя. — Тя слезе още едно стъпало, а пръстът на Джеси-Ан натисна леко спусъка. Само че разказът на Лоринда беше прогонил всичкия й гняв. Сега тя изпитваше само съжаление. И искаше единствено да си върне Джон… А Лоринда трябваше да й каже къде е.

— Къде е Джон? — запита тя тихо. — Моля те, кажи ми. Той е прекалено малък, за да остава сам. Той има нужда от нас, Лоринда, трябва да отидем при него…

— Джон? — Изведнъж усмивката на лудост озари отново лицето й. — Сега Джон е мой… А когато те убия, аз ще живея с Харисън и ще се грижа за него. Ще се грижа и за двамата. Те няма да бъдат порочни като теб.

— Но къде е той сега, Лоринда? Харисън ще дойде всяка минута — каза, изпаднала в отчаяние, Джеси-Ан. — Той ще иска да знае. Може би двете ще отидем при него… сега?

— Мислиш ме за глупачка, нали? — каза тихо Лоринда и прокара пръст по острието, за да си пусне малко кръв. — Но аз не съм. — Слезе още едно стъпало и Джеси-Ан почувства дъха й върху лицето си. Знаеше, че ако застреля Лоринда, няма да намери Джон.

— Виж, съжалявам за баща ти — заговори тя бързо. — Нека ние ти помогнем. Сигурна съм, че Харисън ще плати за всичко, от което имаш нужда… Виж колко много ти помогнахме вече.

— Помогнали сте ми? — Очите на Лоринда блестяха злобно само на едно стъпало над нея. — Нямам нужда от твоята помощ, Джеси-Ан… Искам те мъртва. — Лицето й се изкриви от внезапен пристъп на гняв и тя се хвърли с писък към Джеси-Ан.

Джеси-Ан изтърва пистолета, почувства миризмата на пот, която се излъчваше от Лоринда, а после — кръвта, която се стичаше по лицето й. Лоринда сграбчи с лявата си ръка дългата коса на Джеси-Ан, за да опъне главата й назад, и Джеси-Ан закрещя от ужас, когато ножът започна да пробожда ръцете й, раменете й… Започна да се бори, да рита…

— Не, не, Лоринда! — пищеше тя, докато се търкаляха надолу по стълбите. Тя успя да задържи ръката на Лоринда, която държеше ножа, на безопасно разстояние от себе си и остана да лежи така, задъхваща се не само заради усилието, но и от страх.

— Сега! — извика Лоринда, която не бързаше да забие ножа, защото искаше да се наслади на момента — на кулминацията на дългогодишния си план. — Сега ти си моя, Джеси-Ан… И е по-добре да се помолиш на Господ да ти прости, защото аз никога няма да ти простя…

Вратата на студиото се отвори рязко, с трясък, и Лоринда се обърна, за да види мистър Бъркли и Харисън, които бързо се приближаваха. Мат стисна вдигнатата й ръка и я изви силно назад, а Лоринда запищя от болка.

— Достатъчно! — каза й той, когато ножът падна на пода. — Вече всичко свърши, така че можеш да престанеш да пищиш. Никога не съм обичал силния шум — каза той, докато Лоринда се мяташе в ръцете му. Брад закопча белезниците около китките й. — Някой да извика линейка — каза той, когато видя Джеси-Ан. — И ченгетата…

— Джеси-Ан, о, Джеси-Ан, любима моя — нададе стон Харисън и започна да бърше кръвта от лицето й с носната си кърпа. — Какво ти е сторила тази луда?

Тя гледаше втренчено, объркано, кръвта.

— Джон? — прошепна тя. — Лоринда трябва да ни каже къде е Джон.

— Джон е отвън в колата с Карълайн. Той е добре, любима, Джон е добре.

Джеси-Ан въздъхна облекчено и затвори очи. Джон беше в безопасност и Харисън беше тук… И той все още я обичаше.

— Лоринда — прошепна тя, когато мракът се сключи около нея. — Бедната Лоринда.