Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fleeting Images, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2016)
Корекция и форматиране
шеNMereva (2016)

Издание:

Елизабет Адлър. Изплъзващи се образи

Английска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2002

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

Техн. редактор: Никола Христов

Художествено оформление: „Квазар“, София

ISBN: 954-17-0202-3

История

  1. — Добавяне

Глава 29

Докато правеше рутинната си обиколка из студиата и помещенията на „Имиджис“, Джеси-Ан с тъга се питаше къде бяха изчезнали първите радостни тръпки. Бизнесът процъфтяваше и за „Имиджис“ се говореше из целия град, макар че все още непрекъснато ги грозеше опасност да излязат на червено в банката. Нима не беше постигнала успех във всичко, с което се беше захванала? В работата си като модел, в начинанието с „Имиджис“, в брака и майчинството? Какво повече, питаше се тя, може да иска една жена? Тогава защо изпитваше съмнения, макар и скрити дълбоко в подсъзнанието й? Защо точно когато „Имиджис“ най-много имаше нужда от нея, започваше да се пита дали тя има нужда от „Имиджис“?

Ще каже на Карълайн, че ще намали малко работните си часове, а после ще се опита да убеди и Харисън да направи същото. С това решение тя се върна в офиса си. Напоследък между тях се беше възцарила някаква учтива отдалеченост. Той беше в Япония вече от две седмици, а тя направо полудяваше от мъка по него. Наистина много й липсваше.

Вратата на офиса й беше отворена. Лоринда поставяше огромен пакет хартия на бюрото й.

— Здравей, Лоринда! — извика тя. — Още работа за мен?

— Само някои сметки, които искам да одобриш преди да ги платя — отговори Лоринда и извърна поглед от огромния издут кафяв плик, който току-що беше поставила върху таблата на Джеси-Ан. Онзи същият с изрезките от вестниците — наново опакован, за да не го разпознае Джеси-Ан.

Джеси-Ан се настани удобно в големия си син фотьойл и взе пред себе си купа със сметките. Подписа някои от тях, за да може Лоринда да ги плати, а други отдели, за да ги прегледа и Карълайн. Докато подаваше подписаните сметки на Лоринда, погледът й падна върху кафявия плик.

— Какво е това? — запита тя и се усмихна. — Не още сметки, надявам се?

— Не знам — смутолеви Лоринда и тръгна към вратата. — Беше тук, когато влязох… Е, благодаря, Джеси-Ан…

Джеси-Ан си помисли, че Лоринда е рязка днес и като че ли много забързана. Може би я товареха прекалено? Може би беше по-добре да разговаря с Карълайн и за това. Колкото и да не обичаше момичето, признаваше, че е добра в работата си и не искаше да я загуби. След което отвори кафявия плик. Оттам изпадна цял куп изрезки и Джеси-Ан започна да ги сортира, защото си помисли, че са й изпратени от рекламния отдел, откъдето й изпращаха всяка дума, отпечатана в пресата по отношение на „Имиджис“. А после се втренчи, объркана и изненадана, в голямата снимка на Харисън и Мери Маккол, които „танцуват буза до буза в дискотека в Сан Франциско“, смръщи вежди над друга тяхна снимка — „двамата засмени над обяда си“ в ресторант във Вашингтон, при третата — двамата край изискан басейн в Палм Бийч, Флорида, вече не беше способна на каквато и да е реакция. Прегледа, без да вярва, всичките снимки и изрезки от клюкарските колони, като се спря на снимката на Харисън и Мери на маса в японски ресторант. Мери беше облечена в оскъдно копринено горнище, беше прегърнала Харисън през врата и притиснала буза до неговата в такава интимност, че Джеси-Ан изведнъж изпита увереност, че тя познава съпруга й толкова добре, колкото и самата тя, а може би дори още по-добре…

Смътната неувереност, която изпитваше дотогава, изведнъж прерасна в паника. Значи Рахел се оказа права, все пак! Дали пликът не беше изпратен от Рахел? Би ли могла Рахел да бъде толкова жестока, толкова отмъстителна? Разпръсна изрезките по бюрото, видя писмото и със страх разпозна червените букви. „Би трябвало да измиеш устата си със сапун“, прошепна тя, като прочете част от текста. „Ти, ужасен, жесток, луд човек.“ А после осъзна фактите и огромна буца заседна на гърлото й. Горещи сълзи бликнаха от прекрасните й сини очи, когато проплака: „О, Господи, направи така, че това да не е истина, моля те… Направи чудо.“ Но знаеше, че е истина и дори не искаше да мисли за това, защото болеше прекалено много. Не искаше да мисли за Мери и колко е красива тя, колко очарователна и достъпна. Не искаше да мисли и за Харисън, който беше сам с Мери в Япония. Болката от изгубената любов я проряза. С едно-единствено движение тя помете всички изрезки в кошчето за отпадъци. За секунда изхвърча от „Имиджис“, скочи в едно такси и пое към дома. У дома? Дали онзи апартамент беше за нея дом? Спомни си уюта и спокойствието на къщата в тип ранчо от детството й — къщата, която винаги беше в безпорядък, където навсякъде бяха разхвърляни книги, списания, дрехи, плочи, а телефонът непрекъснато звънеше, от кухнята се носеха ароматни миризми, отбиваха се приятели. Къщата им беше съвсем обикновена, малко поостаряла, но весела — истински дом.

Сълзи се стичаха по лицето й, докато таксито си пробиваше път през натовареното улично движение, и тя безуспешно се опитваше да ги попие с вече мократа си кърпичка.

— Не го приемай прекалено навътре, Джеси-Ан — каза й шофьорът, който я позна. — Винаги има много повече момчета около една жена, отколкото тя би искала!

Позна от първия път, помисли си нещастно тя.

Докато чакаше асансьора в изисканото фоайе, болката изчезна и беше заместена от гняв. Как е могъл Харисън да постъпи така с нея? Как се е осмелил? Дали въобще се замисляше за доброто на Джон, докато летеше по света, за да се срещне с Мери? Трепереше от все по-нарастващия гняв. Така влезе в апартамента и извика нетърпеливо гувернантката.

Джон тъкмо привършваше вечерята си. Бъркаше щастливо в чинийката си с храна и се усмихваше. Гувернантката вдигна изненадано поглед към лицето на Джеси-Ан с размазания от сълзите грим.

— Опаковайте нещата на Джон — нареди Джеси-Ан, целуна сина си по главичката и почисти лицето му от кашата. — Тръгваме си.

Гувернантката я изгледа с тревога. Мисис Ройл май беше наистина разтревожена. Въобще не приличаше на себе си… Нещо не е наред, разбра тя.

— Но, мисис Ройл — каза тя, — къде отиваме? На почивка?

— Не на почивка, мисис Мейтлънд. Просто пригответе всички дрехи на Джон, играчките му… всичко. Заминаваме оттук завинаги!

Гувернантката мисис Мейтлънд пребледня като платно.

— Но, мисис Ройл, това е толкова внезапно, не мога да се справя с всичко ей така. Не би ли трябвало да почакаме и да поговорим с мистър Ройл?

— Не бива да говорим с мистър Ройл — отговори студено Джеси-Ан.

— Ще имам нужда от време — запротестира мисис Мейтлънд, която знаеше, че страховете й относно младата мисис Ройл са повече от основателни. Тя беше нестабилна, чувствителна, вечно измъчваща се между задълженията си у дома и онази ужасна агенция. Не, реши тя, това не е на хубаво…

— Накарайте прислужничките да ви помогнат — каза Джеси-Ан, вдигна телефонната слушалка и набра номера на хотел „Карлайл“.

— Но, мадам, аз наистина мисля, че първо трябва да говорим с мистър Ройл. — Гласът на гувернантката затрепери, когато Джеси-Ан я изгледа гневно. — Да разговаряме поне с мисис Рахел Ройл…

— Трябва да тръгнем оттук след час, мисис Мейтлънд, и очаквам от вас да бъдете готови — каза твърдо Джеси-Ан.

След час и половина тя и малкият Джон, с дузина куфари и множество картонени кутии, пълни с играчки, придружени от колебаещата се гувернантка, се преместиха в най-хубавия апартамент на хотел „Карлайл“.

Джон развълнувано тичаше от стая в стая, отваряше гардероби и чекмеджета, чудеше се какво може да бутне в банята. Гувернантката имаше нещастен вид и се нуждаеше от чаша чай, която да успокои опънатите й нерви. А Джеси-Ан трябваше да пожъне резултата от необмислените си действия сама, заключена в луксозната, но безлична спалня, където плачеше неудържимо.