Елизабет Адлър
Изплъзващи се образи (21)

Глава 20

Сега, когато най-после, заслужено получи признание и постигна голям успех, Дейна реши без колебание да протяга ръка към желаните неща. Реши, че нищо, освен най-доброто, няма да бъде достатъчно за нея. Не че щеше нарочно да създава трудности. Макар че, ако се наложеше, щеше да бъде скандално несговорчива! Инстинктивно усещаше обаче, че за да остане на върха, трябва да се заобикаля само с най-добрите, полезни за нея хора. Използваше само най-добрите модели, което не означаваше непременно най-известните на света, а онези, които според нея бяха върховни; стараеше се също така всички места за снимки да избира лично. Тя отхвърляше всички, освен най-добрите предложения за своето протеже Гала-Роуз и дори тогава не даваше да я експлоатират много, защото знаеше твърде добре как Ню Йорк може да „погълне“ новите лица и да ги „изплюе“ след шест месеца — нежелани, защото са били показвани прекалено често. И, разбира се, само тя снимаше Гала-Роуз.

Малкият самолет, който правеше курсове до Карибите и с който пътуваха Дейна и нейните четири модела, с Изабел, която винаги гримираше Гала-Роуз, и още един гримьор, Ектор и един стилист, моден редактор от „Вог“ и помощникът на Дейна, както и доста багаж, състоящ се от дрехи, шапки, аксесоари, обувки, бижута и фотографското оборудване, се приготви да кацне на малкото летище, което според Дейна беше достатъчно отдалечено от оживените части на островите. Тя искаше да направят снимките за януарското издание на „Вог“ тук, за да бъдат те пълни със слънчева светлина и плажен шик. През илюминатора видя спираща дъха гледка — извитата дъга на плажа, по цялата дължина на който растяха палми, а морето блестеше в различни нюанси на синьото. По-надалеч се виждаше ясносиня лагуна, чиято кристална чистота и съвършена форма съперничеха с тези на облицования в черни плочки плувен басейн, който принадлежеше на единствения за островите хотел — „Харбър Хаус“. Луксозната розова хасиенда и множеството бунгала бяха разположени примамливо между морето и лагуната и предлагаха комфорт.

Малкият самолет се наклони отново, с което предизвика шеговити крясъци на ужас и смях от страна на групата. Сега през прозореца на Дейна се виждаше само ясното безоблачно небе, сгорещено от следобедното слънце. „Успехът започна да се сипе над мен толкова неочаквано, помисли си тя, докато гледаше синевината, че ако спра да работя за него, цялата му деликатна структура може да се разпадне.“ Животът й беше вихрушка от неспирно действие — съзидателно, творческо действие. Броуди Флайт беше поставил началото на успеха й, но нейните идеи и нейните снимки бяха привлекли вниманието на цялата страна. Не всичко, което се говореше беше добро, разбира се. Имаше и критики, особено в по-малките градове и от по-старите хора, че снимките й са прекалено еротични, за да украсяват техните улици, или за билбордове, които да се извисяват на десет фута височина. Но критиката в печата само увеличаваше интереса към серията реклами за кампанията на Броуди Флайт. И продажбите на „Бодилайнс“ достигнаха огромни, нечувани цифри.

Броуди я изведе на вечеря в „Льо Сирк“ (нищо, освен най-доброто за Дейна Лорънс, великия фотограф, както каза той). Държа й ръката, докато се хранеха, макар тя да му се оплака, че така й е много трудно. Изпиха голямо количество шампанско и се смяха много. Компанията му й достави огромно удоволствие. Всъщност не се беше забавлявала толкова много от дълго време — от времето с Брахман. Но тя все пак не пожела нещата да отидат по-далеч от приятелското държане за ръка и целувка за „лека нощ“.

— Сигурно защото съм просто един здрав пънкар от Бронкс — измърмори без настроение Броуди, когато тя твърдо го остави пред вратата на апартамента си и му пожела „лека нощ“. — Не знам как да се държа с момиче като теб, в това е проблемът, нали?

— Броуди — въздъхна тя, — забрави тези глупости за момчето от Бронкс. Знаеш така добре, както и аз, че си привлекателен, чувствителен мъж с творческо въображение, който е в добри отношения с повечето издигнали се дами в света. Щом те не се оплакват, защо би трябвало аз да се оплаквам? Ти си чаровник, Броуди Флайт, и го знаеш!

— Тогава, щом като съм така дяволски чаровен, защо не ми позволиш да остана?

Изразът на мъка и невинност, изписан на суровото му лице, я накара да се засмее, но беше твърдо решила да се придържа към плановете си. Въпреки че Броуди беше чаровен, интересен и много привлекателен. Беше се заклела да вложи цялата си енергия в работата. Знаеше, че Броуди Флайт ще й бъде само в тежест, защото ще иска прекалено много от нея — ще отнема прекалено много от времето й, от страстта й, от енергията й. В друг момент от живота си Дейна може би щеше да каже „да“… Но не сега.

— Отивай си у дома, Броуди. Утре имам много работа.

— Аз също — оплака се той.

— Значи и двамата имаме нужда да се наспим добре, нали? Благодаря ти за чудесната вечер. Храната беше превъзходна и много ми беше забавно да бъда с теб.

— Кариеристки! — оплака се Броуди, пъхна ръце в джобовете на панталоните си и тръгна по коридора. — Обади ми се, Дейна, когато хватката на бизнеса се поразхлаби малко около теб — извика през рамо, когато започна да слиза по стълбите.

И това беше. Понякога, сама в апартамента си след дълъг ден, когато още кипеше от енергията и възбудата от работата, Дейна се замисляше дали да не му се обади. Но Броуди не беше от мъжете, които биха били щастливи от някоя и друга случайно споделена нощ… И така, тя не му се обади, а вместо това прекарваше вечерите навън с Гала.

Гала вече имаше свой собствен апартамент в същата сграда, за да може Дейна все още да я държи под око, а и Гала й беше казала, че се чувства много по-сигурна, като знае, че ги делят само два етажа. Бедната малка, несигурна Гала, с такава неохота се беше разделила с „рая“, както наричаше малкия апартамент на Дейна, защото се страхуваше, че ще се върне самотата, която беше изпитвала в гарсониерата си на „Падингтън“. Когато Маркъс се появи на сцената, вижданията на Гала по този въпрос се промениха.

Дейна не беше мислила, че любовта може да влезе в живота на Гала толкова скоро. Някак си приемаше, че Гала ще остане само нейна. Тя й казваше как трябва да изглежда, как трябва да се облича, как да се държи с пресата и на кои обществени места да ходи. Дейна й беше избрала апартамента и контролираше диетата й. Гала-Роуз беше нейна собственост — докато не се появи Маркъс Ройл.

„Удивително е, помисли си тя, когато самолетът се понесе по малката прашна бяла писта, как Маркъс промени Гала.“ Преди две седмици Гала беше излязла с Маркъс, без да попита Дейна дали това е добре или зле. И въпреки че на следващия ден щяха да направят първите, много важни снимки за „Вог“! И след като Дейна беше прекарала безсънна нощ в ходене напред-назад из апартамента, Гала се беше върнала в шест часа сутринта и изглеждаше наистина изтощена, с огромни сини сенки под сивите очи. Вечеряли в девет часа, обясни тя възбудено на Дейна, а после танцували подред в три фантастични клуба, които Маркъс знаел, а после отишли да закусят в някакво малко уютно заведение в Гринидж вилидж и само говорели, говорели…

Дейна я гледаше мълчаливо и неодобрително, със сключени вежди, а после заяви на Гала, че нито заради Маркъс Ройл, нито заради когото и да е другиго, ако ще това да е и принцът на Англия, тя няма да излиза вечерта преди работа. Каквато и да е работа, а да не говорим пък за онази, която може да промени целия й живот!

— Утре е най-важният ден в живота ти! — каза й тя. — А ти обърка всичко, като остана навън цяла нощ. Само се погледни!

И тя дръпна Гала пред огледалото, накара я почти насила да види умората, изписана на лицето й, и сенките под очите. Изброи й пораженията, които сама си беше нанесла, а Гала се разплака.

— За Бога, не плачи! — извика Дейна и я прегърна. — Очите ти ще се подуят и ще изглеждаш още по-зле…

— Какво можем да направим? — запита тихо Гала и направи върховно усилие, за да спре сълзите си.

— Ще отидем веднага в спортния център — заяви Дейна и я поведе към вратата. — Ще преплуваш двайсет дължини на басейна, после ще поседиш в сауната, а после отново ще се потопиш в басейна, за да се охладиш. После ще ти направят масаж, включително и лицев. Ще изпиеш един плодов сок и ще хапнеш малко салата. И ще се почувстваш така, сякаш си имала едноседмична почивка.

Всичко стана точно така и снимките се получиха много добре, а на една от тях тя дори използва сенките под очите на Гала. На въпросната снимка Гала беше облечена в къса и блестяща, много секси рокля, на краката си носеше високи златисти сандали с каишки, а Дейна я беше накарала да влачи самуреното си палто по пода и да „овеси“ уморено глава на гърди, за да прилича на уморено богато момиче, което се връща у дома след бурно парти, все още с балон в ръка. Оттогава насетне Гала винаги се подчиняваше на нарежданията й, макар Маркъс все още да изглеждаше огромна заплаха за Дейна.

— Ще се върнем ли до четиринайсети? — запита я Гала седмицата, преди да тръгнат за снимките на Карибите.

— Защо? — отговори с въпрос, станала подозрителна, Дейна. — Закъде бързаш толкова?

— Маркъс иска да ме заведе на мача между „Харвард“ и „Принстън“ — отговори тя и се изчерви. — Няма нищо, ако не се върнем. Пет пари не давам, наистина.

— Ще се върнем — отговори й рязко Дейна, защото прекрасно знаеше, че това има огромно значение за Гала. Но виждаше как властта й над Гала се стопява, как момичето, малко по малко се изплъзва от контрола й. Тя беше създала това момиче и тя трябваше да пожъне успехите от новия имидж на Гала, а не Маркъс Ройл! Не искаше Гала да се влюбва, искаше да работи!

— Не е ли красиво? — възкликна Гала, когато закрачиха към малкия четвъртит двор пред бялата сграда, която беше терминалът на летището. — През целия си живот не съм виждала толкова ярки, направо блестящи цветове! След това Англия ще ми се вижда безцветна.

— Не е съвсем така — отговори й Дейна. — В свежите английски пейзажи има точно толкова нюанси на зеленото, колкото нюанси на синьото има в това море. Просто въпрос на нагласа. И на виждане. Окей, да започваме! Хайде! — извика тя, като пусна куфарите си на земята и започна да дава команди на помощниците си. — Раздвижете се! Проверете дали ни чакат лимузините, къде е човекът от хотела, който трябваше да ни посрещне, ще имаме нужда от карти на острова и коли…

— Дейна — въздъхна Мерилин, жизнената модна редакторка на „Вог“, — отпусни се. Нали щяхме уж да спрем в Маями и да се забавим малко на остров Барбадос… Нека просто да отидем в хотела, да се изкъпем и, моля те, разреши ни поне по едно питие. После, що се отнася до мен, аз си лягам. Ще мислим за мястото на снимките утре.

— Ти ще мислиш за мястото на снимките утре — отвърна остро Дейна, — а аз ще мисля по този въпрос довечера.

Малката групичка я гледаше мрачно.

— Хей, Дейна — оплака се и Ектор, — държиш се като надзирател на роби.

Тя се изчерви от гняв и мълчаливо седна в лимузината, която трябваше да ги закара до „Харбър Хаус“. Не се смяташе за надзирател на роби, беше тук, за да работи и беше твърдо решена, че това ще бъдат най-добрите, най-съвършените снимки, които някога е правила. Тя щеше да работи все по-упорито, ако се налагаше, но работата й трябваше да става все по-добра и по-добра с времето. Тя щеше да търси начини да прави всяка снимка различна от останалите, по-драматична, по-смела. Беше твърдо решена никой никога да не може да каже, че работата на Дейна Лорънс е станала рутинна. И беше готова да вложи цялата си енергия и време, дори другите да не искаха да постъпят така. Освен, разбира се, Гала-Роуз, която винаги щеше да прави точно това, което Дейна й каже.

 

 

Барът на „Харбър Хаус“ беше разположен на широката дървена веранда. Барплотът беше изплетен от бамбук, пред него имаше високи столчета също от бамбук. Той беше отворен от трите си страни към топлата, тъмна, благоуханна нощ. Имаше и ниски плетени масички, дълбоки плетени столове с дебели меки възглавнички и огромен дървен вентилатор, който раздвижваше топлия тропически въздух в подобие на лек бриз. За Вик Ломбарди, взел душ, избръснат и най-после освежен, облечен в бели памучни панталони и свободна синя риза, това беше най-близкото подобие на рай, което виждаше от три месеца насам. Коктейлът във високата чаша, забъркан от Хулио, усмихнатия барман, беше добре изстуден, а изгледите за вечеря, когато щеше да седне на истинска маса с истинска колосана ленена покривка и салфетка в скута, когато ще му бъде сервирана истинска храна от келнери в бели ръкавици, беше нещо, което той с удоволствие, без да бърза предвкусваше. През последните месеци беше свикнал да живее като горилите в джунглата, която прекосяваха. Всъщност, дори се налагаше да ядат онова, което горилите ядяха, когато им омръзнеше студеният ориз и консервираните храни. Май определено имаше нужда от още едно питие. Освен това, помисли си Вик, второто питие ще му даде възможност да наблюдава екзотичната тълпа, която се беше изсипала в бара преди половин час. Те изглеждаха толкова изтощени, колкото беше и самият той.

Гледаше разочарован как те, един по един, скоро поеха нагоре към стаите си. Накрая останаха едно червенокосо момиче и съвсем младо русо момиче.

— О, за бога, Гала-Роуз! — възкликна Дейна, когато момичето отново се прозина. — Ти също можеш да отидеш да си легнеш! Обади се на румсървиса и им кажи да ти донесат сандвич с пилешко месо, без майонеза, а после легни да поспиш малко, иначе утре ще приличаш на развалина.

— Но аз мислех, че утре няма да правим снимки. Не трябва ли първо да намерим подходящото място?

— Разбира се, че трябва — отговори Дейна раздразнено. — Но ще бъде страхотно, ако нямаш отново сенки под очите. И помни, че утре трябва да се пазиш от слънцето. Не искам по тялото ти да има отпечатъци от дрехи, презрамки, каквото и да било. Изабел ще ти придаде тен по изкуствен начин.

— Но тук е направо прекрасно! — възкликна Гала. — Искам да плувам и да се излежавам на слънце… О, добре — побърза да добави тя, като видя раздразнението, изписано по лицето на Дейна. — Знам, че съм тук, за да работя. — Като целуна Дейна по бузата, тя затътри уморено крака по верандата, а после през благоуханните тропически градини, към бунгалото.

Дейна грабна „Никона“ си, фокусира го върху отдалечаващото се момиче, улови светлината под какъвто ъгъл искаше и направи няколко бързи снимки на бледата русокоса Гала, облечена в бяла рокля, на фона на тъмната тропическа растителност. Дългият й бял шал се вееше след нея, раздвижван от лекия бриз… Призрачно видение на момиче в джунглата…

Седна върху едно от високите столчета край бара и загледа тъжно право пред себе си.

— Какво да бъде, мис? — запита я Хулио, докато лъскаше чашите.

— О, не знам — отговори тихо тя. — Каквото и да е, но много студено и да освежава.

— Опитайте това. — Вик посочи към високата си чаша с кубче лед, парченце плод и малко мента в нея. — Това е тукашната версия на плантаторски пунш.

Дейна го изгледа студено със зелените си очи. Тази вечер не беше готова да си бъбри с други туристи. Искаше само едно питие. Но пък този изглеждаше малко по-различно от типичните загорели отпускари, които идваха тук заради забавленията. Беше в трийсетте си години, както тя предположи, беше прекалено нисък и слаб. Имаше светли кафяви очи и тъмна, леко чуплива коса. Изглеждаше така, както тя самата се чувстваше, уморен и хладен към околните.

— Благодаря — отговори тя. — Може би ще го направя.

Вик я гледаше как вади нова лента от чантата си и зарежда фотоапарата си. Има великолепна коса, помисли си той, с цвета на тропически залез. И красиви очи, макар да гледаха ледено.

— Това хоби ли ти е? — запита я той, когато Хулио остави питието й пред нея.

Дейна го изгледа леденостудено.

— Разбира се, че не.

— Съжалявам — сви рамене той и й се усмихна. — Може би след това питие ще трябва да изпиеш чаша горещо кафе. То ще помогне да се разтопи ледената ти обвивка.

Дейна премести стола си по-надалеч от него.

— Просто не ми се говори. Уморена съм и нямам нужда от компания.

— Ясно. — Като довърши питието си с една последна дълга глътка, Вик кимна за „лека нощ“ на Хулио и тръгна без да бърза към ресторанта. Щом дамата не иска компания, това е добре дошло и за него. Той и бездруго искаше само да вечеря. Напоследък, дори много често, беше сънувал само храна.

Ресторантът изглеждаше точно така, както той си го беше представял в онези дълги, пълни с насекоми нощи всред дивата пустош на Ел Салвадор, когато си позволяваше да спи само с едно затворено око, за да се пази от беди, и мечтаеше за бутилка превъзходно шампанско, изстудено в красива сребърна кофичка с лед, с ледени капчици по стените на бутилката, които блещукат примамливо. Когато мечтаеше за баровете, които беше посещавал, за вкусна и питателна храна в ресторантите на цивилизацията. Ресторантите, които често обикаляше в качеството си на репортер за телевизия NBC. Тези видения го предпазваха да не полудее в моменти на стрес. А те не настъпваха, когато трябваше да се действа, защото тогава той нямаше време да мисли. Тогава просто държеше главата си сведена надолу и работеше — за да поднесе на хората истинските, неподправени новини, за да ги запознае с вида, звука и миризмата на войната, вместо да използва само думи и пластични модели. Вик Ломбарди обикаляше само горещите точки в света със своя състав — оператор и звукооператор — от шест години. Той не можеше да си представи по-интересен начин на живот. Но Господи, наистина се наслаждаваше на хубавите неща в живота, когато му се отпуснеха няколко дни почивка.

От листа с вината избра „Пол Роджър сър Уинстън Чърчил“, реколта 1979, и в чест на великия деец, на когото беше кръстено, и защото беше отлично шампанско. Поставено в кофичка лед до масата му, то изглеждаше точно както си го беше представял през всичките онези седмици. Няколко двойки вечеряха тихо, а огромен мъжага, островитянин, свиреше на пианото нежни мелодии от Равел, Дебюси, Джеръм Кърн и „Роджърс енд Харт“, точно както и последния път, когато Вик беше тук. Доволен, че никога нищо не се променяше, освен към по-добро, в „Харбър Хаус“, той посвети вниманието си на менюто.

— Извинете? — Червенокосото момиче стоеше до масата му и прокарваше длан през и без това вече рошавата си коса. Усмихваше му се извинително. — Съжалявам — каза Дейна. — Не исках да бъда груба. Помислих, че сте още един турист, който няма какво да прави…

Вик отметна глава назад и се засмя.

— И какво ви накара да промените мнението си? — запита той и издърпа един стол за нея.

— Ами… После се сетих кой сте. Чувствам се такава глупачка, че не ви познах веднага.

— Няма причина да се чувствате глупаво. Обикновено не изглеждам толкова чист и спретнат по телевизията — отговори той, когато тя седна.

— Наистина се възхищавам на работата ви! — възкликна тя и се наведе към него. — Но сигурно е ужасно, когато около теб летят куршуми!

Вик сви рамене, без да се усмихне.

— Разбира се, страшно е, но такава ми е работата. Аз съм репортер и това е единственият начин да поднеса новините на хората, които си седят у дома.

Дейна стисна нетърпеливо, възбудено „Никона“ си.

— Чудя се… Искам да кажа, дали бихте имали нещо против… Е, всъщност, вие имате много интересно лице, мистър Ломбарди. Дали бихте имали нещо против да ви направя няколко снимки?

Тя го гледаше толкова напрегнато, та Вик си помисли, че сигурно щастието й зависи от това. Отново сви рамене.

— Щом е толкова важно за вас, мис…

— Дейна. Дейна Лорънс. И наистина е важно за мен. Аз съм професионален фотограф. Може би сте виждали някои от работите ми? — Той придоби озадачен вид и тя побърза да обясни: — Рекламите за Броуди Флайт, например? Или пък снимките на Гала-Роуз във „Вог“? „Авлон козметикс“…? Не?

Лицето й помръкна, когато той поклати отрицателно глава. Вик й се усмихна съчувствено.

— Съжалявам, Дейна, но отсъствах много дълго от страната. Предполагам, че съм пропуснал много неща. Значи с това ще се занимавате тук, ще правите модни снимки?

— Току-що пристигнахме, но другите са толкова уморени, че отидоха да си легнат.

— А вие не сте? — Вик направи знак на келнера да им налее шампанско.

— Аз никога не се уморявам. Само бих искала да е вече ден, та да можех да потърся подходящо място. Нямам търпение да започнем! Наричат ме експлоататор, надзирател на роби — призна тя малко засрамена. — Но аз просто много обичам онова, което върша. И очаквам от тях да се чувстват по същия начин. Особено от Гала-Роуз.

— Слабичката блондинка?

— Да, тя е Гала-Роуз. Предполагам, че просто очаквам прекалено много от хората. Очаквам от тях да имат моята енергия, също като мен да живеят само заради работата…

— Предполагам, че и те като вас само правят модни снимки?

Дейна го изгледа остро. Дали не долавяше сарказъм в гласа и в думите му?

— Виж, Дейна Лорънс, ще сключа сделка с вас — каза Вик. — Ще вечеряте с мен, а после можете да правите колкото снимки искате.

Дейна се взря в светлокафявите му очи. Спомни си последния път, когато мъж й беше казал това — Томазо Алиери в Рим. Спомни си също как беше свършила вечерта.

— Сделката е добра — каза тя и се засмя.

— Какво е толкова смешно? — запита той.

— О, нищо… Нищо наистина — отговори тя, все още усмихната.

— Мисля, че трябва да се опитате да се усмихвате колкото можете по-често — каза той нежно. — Усмивката много ви отива, мис Лорънс.

— Разкажете ми за себе си — помоли го тя, докато си хапваха от лекия като перце мус с извара. Отпиваха от превъзходното шампанско и тя го слушаше как говори. Реши, че наистина й харесва външният му вид. Да, определено харесваше мургавата му маслинена кожа и силното му стройно тяло. Харесваше й чувствителното му лице с твърдата брадичка, ситните бръчици около очите му… Очи, които искаше да запечата на лентата. Искаше да запечата и чашата с шампанско, която в ръката му приличаше на крехко кристално цвете.

Като се подпря на лактите си, Дейна го гледаше очарована, докато той изяде спокойно и последователно няколко блюда. Не беше виждала човек, който така да умее да се наслаждава на храната, откакто беше нахранила Гала-Роуз в индийския ресторант онази първа вечер.

— Аз съм роден и отраснал в Ню Йорк — каза й той, — макар че, както вероятно сте се досетили, семейството ми е от Италия… Имигранти. Живели са първо в Лоуър Ийст Сайд, после в Бронкс, а после в уютно предградие на Лонг Айлънд — три поколения. Но не в най-елегантната част на Лонг Айлънд — призна той с усмивка. — Баща ми кара такси. Изкарваше достатъчно, за да плати колежа на мен и на брат ми, но не остана много след това. Обаче двамата с мама са щастливи в къщичката си. Предполагам, че е доволен, когато ме вижда по телевизията. Мама вече не гледа новините, заради мен. Каза, че единствения път, когато ме видяла, така се уплашила, че това й стигало за цял живот. Не може да разбере защо трябва да прекарвам живота си в обикаляне на най-опасните места в света, защо трябва да снимам поредната купчина мъртви тела в Индия или Ел Салвадор — говореше той, докато двамата с Дейна отпиваха от шампанското си. — Но аз обичам да си мисля, че моите репортажи помагат на хората. Освен това късметът досега винаги е бил с мен.

— Но защо, наистина, го правите? — запита тя. — Защо рискувате живота си заради една новинарска емисия?

Вик се усмихна — със същата онази леко изкривена на една страна усмивка, която тя познаваше от репортажите му.

— Някой трябва да го прави. Как иначе, по дяволите, ще знаем какво наистина става по света? Човек не може да живее цял живот с капаци на очите. Човечеството трябва да е видяло войната, трябва да знае колко безчувствена е тя, как дори невинните биват жестоко избивани… Може би това ще накара всички ни да прогледнем, да почувстваме безчовечността и безчувствеността и, само може би, нещо ще бъде направено…

— Значи не е само заради приключенията? — настоя тя.

Вик пресуши чашата си с шампанско и поръча още една бутилка.

— Може би и заради това, но само малко — призна той. — Междувременно имам няколко дни за почивка и възстановяване, докато възникне следващият проблем в Латинска Америка. И ще се погрижа добре да им се насладя, Дейна Лорънс.

В погледа на хубавите му светлокафяви очи се съдържаше въпрос, който Дейна отбягваше. Тя приближи фотоапарата до лицето си и го „хвана на прицел“.

— Уговорката ни остава — каза той, удобно облегнат назад.

— Тук съм, за да работя — отговори тя, но едва чуто.

— Ами всичката онази енергия, която ще остане неизползвана? Аз и вие много си приличаме, Дейна Лорънс. И вие обичате приключенията като мен, само дето ги предприемате в различен свят. Готов съм да се обзаложа, че джунглата на модния свят в Ню Йорк е дори по-жестока от истинската по време на война! Но дори хората като вас и мен трябва да знаят, че ако човек само работи, накрая затъпява.

Дейна се засмя и започна да щрака с фотоапарата.

— Обърнете малко глава вляво — каза тя. — Точно така. Не, още малко този път. Точно така! Стана! Сега погледнете в далечината… Господи, лицето ви е великолепно, идеално за фотографиране — ъгли и светлосенки…

— Така ли говорите и на моделите си? — запита той, като протегна ръка и отмести фотоапарата й.

— Те не са и наполовина така интересни, както сте вие — отговори тя. — С изключение на Гала-Роуз, разбира се.

— Разбира се. — Очите му се присвиха, когато улови погледа й. — Искате ли да отидем да танцуваме, Дейна?

— Да — съгласи се Дейна. Изведнъж всичките й добри намерения се бяха изпарили.

Той й подаде ръка и когато тя я пое, като че ли електрически вълни преминаха между двамата… Магическа връзка, която напълно съответстваше на израза на очите им.

 

 

Ръцете на Вик я обгръщаха, главата й почиваше на рамото му. Двамата се поклащаха под ритмите на нежната чувствена латиноамериканска музика, изпълнявана от петчленния състав, който всяка вечер свиреше в „Кептънс клъб“ в хотела. Първоначалните й намерения за това време на денонощието не бяха такива, мислеше замечтано Дейна. Тя трябваше да бъде в стаята си и да планира утрешните действия, да се концентрира напълно в работата си. А вместо това ето я тук, в прегръдките на този непознат. Толкова ясно усещаше туптенето на сърцето му до своето, че не можеше да мисли за нищо друго. Долавяше мириса на кожата му и нежния аромат на одеколона му, пръстите й усещаха мускулите на раменете му и когато вдигна поглед към очите му, почувства, че потъва в непознато досега усещане.

С щастлива въздишка тя отмести поглед, зарови глава в рамото му. В живота й беше имало и други мъже — просто гаджета или пък любовници, в това число и Брахман — но досега не беше изпитвала такова моментално и толкова силно физическо влечение. Чувстваше се безпомощна да попречи на онова, което имаше да става… И не искаше да му попречва да се случи. Всъщност, ако сега някой я попиташе какво най-много иска на света, щеше да отговори — да се люби с Вик Ломбарди.

Музиката спря и двамата застинаха на място, но все още прегърнати.

— Луната изгря — прошепна Вик и погали с длан голата й ръка, което накара тялото й да настръхне в очакване. — Искаш ли да се разходим край брега?

Топлият нощен въздух ги обгърна, когато, хванати за ръце, те вървяха по плажната ивица там, където водата и сушата се съединяваха. Покритите с бяла пяна вълни нашепваха нещо на пясъка и този тих звук се смесваше с шумоленето на палмовите листа и неспирното „бърборене“ на цикадите. Спряха, за да се насладят със сетивата си на красотата на пейзажа — красота, която по всяко друго време щеше да накара Дейна да посегне към фотоапарата си и да се замисли как да я използва в модните си снимки. Но точно сега нищо друго нямаше значение, освен мъжът до нея. Тя се обърна с лице към него, в кръга, който ръцете му сключваха около нея, и Вик Ломбарди я целуна. Искаше й се никога да не откъсва устни от нейните…

Бунгалата на „Харбър Хаус“ бяха разпръснати на площ от трийсет акра, на достатъчно голямо разстояние едно от друго и скрити зад високите бугенвилии и олеандри, засадени пред всяко от тях. Екзотичният аромат на нощните цветя изпълваше въздуха, докато двамата, прегърнати, се изкачваха по няколкото ниски стъпала, които водеха към неговото бунгало, хванали обувките си в ръка и поръсвайки пясък по чистите и хладни теракотени плочки.

— Душ — прошепна Дейна между целувките. — По мен има прекалено много пясък…

Вик я целуваше и докато разкопчаваше бялата й сатенена блуза без ръкави. Смъкна я надолу по ръцете й и откри високите й гърди с вече изправени възбудено зърна. Съблече и собствената си риза и притисна Дейна до себе си. Допирът до плътта му беше повече, отколкото тя можеше да понесе.

— Красива, прекрасна Дейна — прошепна той, наведе глава и пое в устата си малкото й кораловочервено зърно… Тя нададе стон и сграбчи тъмната му и гъста коса, притисна главата му към себе си. Искаше да го поеме в тялото си, да го докосне, да го възбуди… Отчаяно го желаеше…

В луксозната баня Вик пусна душа и те съблякоха и останалата част от дрехите си. Той стоеше гол пред нея, символът на мъжествеността му привличаше погледа й, ръцете й, устата й. Тя коленичи пред него и започна да вкусва от страстта му, докато той не я отблъсна грубо, с тръпнещо тяло.

— Чакай, чакай — замоли я той, дръпна я под струята вода и на свой ред коленичи пред нея. С безкрайна нежност Вик насапуниса краката й и изми пясъка от тях. После насапуниса и цялото й тяло, а Дейна отметна глава назад и започна да стене от удоволствие, когато той реши да изследва най-интимните й части.

— Моля те — замоли го Дейна, — моля те. Вик… О, моля те…

Тялото й се извиваше от огромно, предизвикващо болезнен копнеж удоволствие, когато той я повдигна и я сложи върху възбудения си член, притисна я по-близо, още по-близо и още по-близо, изпълни я със страстта си… Докато, тръпнещи, те стояха така, впити един в друг, хладната вода се смесваше с потта им и се стичаше на струйки по косите и гърбовете им.

— Дейна, о, Дейна — прошепна той и обсипа с нежни целувки лицето й, после погали косите й, чийто цвят беше станал по-наситен под водата. — Като медночервеното на древните етруски — прошепна той и се отдръпна, за да я разгледа по-внимателно. — Колко си красива — дива, мокра русалка… Венера, която излиза от морската пяна… Или, в този случай, изпод душа.

Те се засмяха и с това нарушиха еротичната магия. Вик я загърна в огромна бяла хавлия за баня, а косата й подсуши с друга хавлия, която после остави като тюрбан на главата й. С все още треперещи колене Дейна го последва навън на терасата, която гледаше към шепнещото, осветено от луната море.

Докато гледаха лунната пътечка, образувала се по спокойната повърхност на водата, тя обърна глава, за да изучи мъжа, който току-що беше извикал у нея страст, на която тя не знаеше, че е способна. Профилът на Вик беше очертан на фона на тъмното нощно небе. Когато на лицето му не падаше директна светлина, той изглеждаше по-млад и по-уязвим. Косата му се къдреше леко и падаше над челото. Тогава той нетърпеливо я отмяташе назад. Обърна се и срещна погледа й. За първи път в живота на Дейна я грозеше опасност да се влюби.

— Е, любима? — запита той, като я гледаше все така внимателно, дори малко напрегнато.

Трябваше само да я погледне, и цялото й тяло се разтърсваше от тръпки, помисли си Дейна.

— Е? — отвърна му с въпрос тя.

— Тъкмо се питах какво толкова специално има у теб. Защото това не е обикновена среща, Дейна Лорънс, осъзнаваш ли го?

Тя кимна и проследи с пръст очертанията на лицето му.

— Не изпитвам това към всяко срещнато момиче. Дори след три месеца сред пустошта! Това е повече от обикновен отговор на тялото към вида на прекрасно момиче, а по-дълбока страст, нещо, което не мога да обясня. Знам само, че не искам да се разделя с теб.

Тя знаеше, че той е прав. Онова, което изпитваха един към друг, беше истинска страст — онази, за която пишат поетите и заради която се самоубиват влюбените. Но също така знаеше, че трябва да пази ума си, трябва да помни, че е момиче, което преследва кариера… Дейна Лорънс, моден фотограф. Това е само страст, увери тя самата себе си, просто страст, това е всичко. Не е любов. Но каза на Вик:

— Тогава, не ме пускай да си отида. — Прегърна го и се притисна до него. — О, моля те, не ме пускай да си отида тази нощ.

И тогава устата му се спусна към нейната, която беше нетърпелива, готова да го посрещне, ръцете му започнаха отново да я галят и магията отново започна да действа… Под това вълшебно, обсипано със звезди небе, с плясъка на вълните и шепота на палмовите листа и цикадите, които сякаш възпяваха великолепието на слетите им тела.