Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fleeting Images, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2016)
Корекция и форматиране
шеNMereva (2016)

Издание:

Елизабет Адлър. Изплъзващи се образи

Английска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2002

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

Техн. редактор: Никола Христов

Художествено оформление: „Квазар“, София

ISBN: 954-17-0202-3

История

  1. — Добавяне

Глава 17

Маркъс заемаше една от най-хубавите стаи, с вградена камина, в „Блеър Хол“ — същата, в която беше живял и баща му по времето, когато учеше в „Принстън“. Видът на стаята, оформен не на последно място и от характерния за студентите хаос, най-вероятно се беше променил съвсем малко от времето на Харисън. Маркъс и другото момче, с което делеше стаята, бяха стигнали до заключението, че ако просто пускаш на пода дрехите си, спортните си принадлежности, учебниците и тетрадките си, те образуват пластове, които нарастват с всеки ден. Тогава, за да намериш нещо, ти само трябва да поразровиш пластовете — така, както копаят и археолозите. Не се знае дали системата им е била добра или не, но видът на стаята им можеше да разкъса сърцето на всяка майка.

Точно когато търсеше любимата си сива тениска и вече беше стигнал до пласт номер шест, Маркъс попадна на броя от списание „Пийпъл“ отпреди две седмици, отворен на страницата със снимката на баща му и Мери Маккол. Макар че закъсняваше за тренировката по гребане и вече трябваше да бъде в базата до езерото Карнеги, той се видя принуден да спре малко и да я разгледа по-внимателно. Двамата бяха уловени от светкавицата на фотоапарата, когато излизаха от ресторанта „Фог Сити Дайнър“ в Сан Франциско. Мери гледаше нагоре към Харисън с усмивка на обожание, а баща му беше обгърнал с ръка красивите й рамене и я гледаше с нежност. Под снимката пишеше: „Редовните посетители на ресторанта Мери Маккол и Харисън Ройл обядваха заедно. Отново. Винаги двамата. Докато красивата Джеси-Ан си стои у дома и се грижи за двете си бебета — «Имиджис» и сина си Джон…“.

Винаги двамата? Баща му и Мери Маккол? Маркъс, смутен, с неудобство прочете текста отново. Само преди две седмици Харисън му беше казал, че модното шоу е главната причина за астрономическата цифра от продажбите и печалбите на „Ройл Гъл Лайн“. И, разбира се, той знаеше, че баща му често лети до мястото, където се провежда поредното модно шоу, за да види как върви този проект, който всъщност беше неговата любима рожба. Или може би той просто проверяваше как е Мери Маккол?

Като остави списанието на бюрото си, единственото подредено място в неговата половина от стаята, Маркъс гледа дълго време снимката преди да се извърне и да тръгне към вратата. Грабна велосипеда си от стойката му и започна да върти бясно педалите. Премина със скоростта на светлината през студентското градче, надолу по „Елм драйв“, зави наляво при „Фекюлти роуд“ и пое по последната отсечка, която водеше до езерото Карнеги.

Висок шест фута и два инча и с тегло от сто седемдесет и пет паунда, Маркъс имаше стройно и мускулесто тяло, широките мускулести рамене на шампион по гребане и беше член на екипа на „Принстън“. Още от дете той имаше две страсти — лодките и сградите. По време на семейните ваканции, които с баща му прекарваха край лозето на Марта или в Елутера, той беше овладял изкуството да гребе и управлява плавателен съд. По-късно, но все още твърде малък, по време на дългите пътешествия с Харисън през Европа, беше открил любовта към архитектурата. Винаги Маркъс беше този, който молеше баща си да поспрат, за да може да разгледа някое полусрутено абатство във Франция или джамията от времето на древна Византия в Истанбул, или някой квадратен замък във Венеция. Гледаше на дипломата по архитектура, която щеше да получи в „Принстън“ като на трофей, който трябва да бъде спечелен. Само така той можеше да задоволи амбицията на живота си — да се научи как да строи сгради, които според него трябваше да бъдат като живи статуи. Той работеше упорито за постигането на целта си, но в същото време се наслаждаваше на физическата радост, която му носеше гребането. А междувременно успяваше и да се позабавлява, да общува с връстниците си, да потанцува. Маркъс беше привлекателен като баща си, но притежаваше и от чара на майка си, както и нежност, която си беше само негова. Беше млад човек, сигурен какво е мястото му в света, знаещ цената си. Беше чувствителен, беше забавна компания. Обичаше да чете сонетите на Шекспир и любовните поеми на Дон, харесваше музиката на Сатие и Моцарт, както и тази на „Дайър стрейтс“ и Брус Спрингстийн. Имаше приятелки, с които често споделяше мечтите си и понякога леглото, обичаше да излиза с момчетата по заведенията из града. Животът му беше пълен, непрекъснато беше зает или с работа, или със забавления.

Но докато въртеше педалите и поставяше велосипеда си на стойката му, Маркъс не мислеше за предстоящата тренировка по гребане. Нито пък докато оглеждаше дългото две хиляди ярда трасе и преценяваше посоката и силата на вятъра, мислеше за партито довечера, давано от Джейни Ардли, с която преживяваше напоследък доста приятни моменти.

Дори докато гребеше в ритъм с другите момчета в лодката, той се питаше дали Джейни е видяла списанието и дали е публикувано нещо подобно в клюкарските рубрики на другите вестници и списания. Тревожеше го изразът „отново, винаги двамата“. Той явно намекваше, че баща му и Мери Маккол често биват виждани заедно. Разбира се, Мери беше момичето на „Ройл“ и може би нещата бяха съвсем наред. Все пак баща му беше предан на работата си и особено на този проект. Маркъс загреба още по-усилено, в ритъм с броенето на треньора, като се питаше дали пък баща му не е предан на Мери Маккол. Само преди няколко месеца той би отхвърлил идеята като абсурдна и налудничава, но последните два пъти, когато си беше ходил у дома, му се беше сторило, че Джеси-Ан върви в една посока, а баща му — в друга. Възможно ли е да е дотолкова хлътнал по Мери, че да зареже всичко, което е имало между него и Джеси-Ан? Или пък просто й беше ядосан, че го пренебрегва? Нямаше никакво съмнение, че Джеси-Ан е дълбоко погълната от „Имиджис“ и че вече няма толкова много време за Харисън, колкото му се иска на него.

Треньорът им даде знак да си починат и те се подпряха на греблата. Русата му коса се беше сплъстила от пот, беше уморен. Ако ставаше нещо такова, за каквото се намекваше в списанието, то и двамата бяха виновни. Как е възможно да бъдат такива глупаци, запита се ядосано той, когато знаят колко много ще изгубят? Защото беше сигурен, че баща му обича Джеси-Ан, точно както беше сигурен, че и тя обича Харисън.

Проклет да бъде, ако остане настрани и им позволи да объркат нещата. Ще отиде с колата до Ню Йорк още днес следобед, ще намери Джеси-Ан в „Имиджис“ и без тя да знае ще разбере дали е чула клюката. После ще говори насаме с баща си, за да види какво е истинското положение. И ако клюките се окажат верни, ще направи всичко възможно, за да убеди баща си, че е глупак и че рискува да загуби Джеси-Ан и малкия си син Джон. И всичко, което те означават в живота му.

 

 

В „Имиджис“ цареше атмосфера на трескава работа и също толкова трескаво вълнение. Дейна имаше намерение да започне да прави снимките за кампанията на Броуди Флайт в 2:30 същия следобед, но се бавеше заради ужасната кавга между нея и Калвин, който отказваше да й позволи да подстриже косата му, за да бъде тя в тон с тази на Гала. И отложиха снимките за четири часа.

Карълайн, разбира се, й се притече на помощ. Дръпна Калвин настрани и се опита да го вразуми, галеше го по главата, като отмяташе косата му назад — така, както би постъпила с нещастно дете.

— Помниш ли първата ни среща? — запита го тя нежно. — Не ти ли казах още тогава да оставиш всичко в ръцете на Дейна и че само така ще имаш най-хубавите снимки, които някога са ти правили? Имай й доверие, Калвин, тя знае какво прави.

— Но аз имам и други ангажименти — отговори Калвин, разкъсван от нерешителност. — А хората са свикнали да ме виждат така.

— Тогава може би е време за промяна — отговори на свой ред Карълайн. — Ти пак ще бъдеш Калвин, само че ще се разкриеш в нова светлина.

Карълайн беше успяла най-после почти да го убеди, когато той видя Гала-Роуз. Загледа я подозрително, след като се здрависа с нея. Тя беше с дълъг бял халат за баня и без грим. Платиненорусата й коса беше разресана на една страна и намазана щедро с гел, за да прилепне плътно към главата й, която имаше много красива форма. Изглеждаше срамежлива и неопитна.

— Исусе! — прошепна той на Карълайн, когато се върна при нея. — Това момиче изглежда пълна глупачка. Да не би такава да е представата на Дейна за шега?

— Имай й доверие, Калвин — настоя Карълайн.

Той поклати глава със съмнение.

— Но тук става въпрос и за моята кариера, Къртни — отговори той и седна примирено пред огледалото, докато Ектор търсеше най-острите си ножици. — Надявам се, че вие всички знаете какво вършите.

Изабел работеше по външността на Гала. Използваше решението, до което снощи бяха стигнали с Дейна. Върху дясната половина на лицето й тя използва бледа като порцелан основа, лавандулово розов руж, който подчертаваше трапчинките на бузите й, очна линия с цвят на аметист, която акцентуваше върху дълбочината на очите й и внимателно поставени сиви сенки. Изабел подчерта миглите й с тъмносива спирала и подсили очертанията на веждата й с няколко бързи щриха молив с цвят на лавандула. На устните й постави виолетово червило, което ги правеше по-сочни. На лявата половина на лицето й Изабел използва златиста основа, начерви бузата й в кораловочервено и добави слънчева светлина в бронзовия й тен чрез жълти сенки и златистожълта спирала за мигли, която беше в тон със златистокораловите й устни. Дясната половина на тялото й беше напудрена в по-бледо и беше като изваяна от слонова кост, докато лявата беше напудрена в златисто. Гала се въртеше пред огледалото, за да се види и отляво, и отдясно. Откриваше две съвсем различни личности. Едната беше малка и дива горска нимфа, която никога не излиза от тъмната сянка на вечнозелената гора и никога не е виждала светлината на ясното небе; а другата беше млада атлетка от древна Елада, със златист тен и дълги загорели крайници, готова за първите олимпийски игри…

— Фантастично! — заяви Дейна, след като я огледа критично. — Окей, Изабел, сега започни работа по Калвин. А теб, Гала, те искам за няколко пробни снимки.

Гала послушно я последва, като избягна изумения поглед на Калвин, когато мина покрай него… Господи, той изглеждаше толкова добре и беше… типичен нюйоркчанин! Вършил е работа като тази хиляди пъти и знаеше точно какво го очаква. Само че сигурно е свикнал да работи с опитни модели. Обиколил е света също като Джеси-Ан, работил е за модни представления и в Европа. Калвин беше звезда! Сърцето й се сви и Гала седна в края на тясното легло, покрито с копринени чаршафи, докато Дейна наместваше прожекторите и даваше нареждания на помощника си, Фрости Уайт, който бързаше да ги изпълни, без да се оплаква.

Джеси-Ан стоеше встрани от центъра на активността и се усмихваше окуражително на Гала, когато погледите им се срещаха.

— Всичко е наред, мила! — извика й тя и изтича, за да я прегърне набързо. — Всички сме тук, за да ти помагаме. Снимките ще станат наистина страхотни. Имаш ли представа колко фантастично изглеждаш? Честно, не мога да реша коя част от теб е по-красива. Неотразима си, Гала-Роуз, и по-добре повярвай на това, защото е истина!

Калвин влезе спокойно в студиото, облечен само в оскъдните слипове на Броуди Флайт. Загорялото му тяло блестеше от опитните грижи на Изабел, а късата му руса коса беше разделена ниско от едната страна и намазана с гел в посока към другата половина на главата му, за да бъде прическата му в тон с тази на Гала. Сърцето на Карълайн прескочи един удар, когато го видя да пристъпва в кръга светлина и дори Джеси-Ан, свикнала с красотата на моделите, ахна.

— Карълайн — прошепна й тя, — нашата Дейна със сигурност знае какво прави. Само ги погледни тези двамата!

Когато седнаха на леглото, към камерата беше левият профил на Гала. Калвин я прегърна със силните си ръце, а тя се облегна леко на него.

— По-близо! — изкомандва Дейна. — И, Фрости, моля те, намачкай малко чаршафа, който образува задния фон. Искам да изглежда така, все едно че сега стават от леглото. Гала, имаш малко скован вид. Какво ще кажеш за чаша вино, която да те отпусне малко?

— Не! — извика тя и с ужас си спомни онази нощ с Кам в студиото на Марли. „Всичко е наред, каза си тя нервно. Това тук не е като с Кам, това е професионално. Сега аз съм истински модел и работя с най-добрия мъжки модел в света.“

— Наистина, всичко ще бъде наред — прошепна в ухото й Калвин. — Това е просто работа, скъпа. Само се отпусни върху мен, намести се възможно най-удобно. Дейна ще ни каже какво трябва да правим. Казвал ли ти е някой някога, че имаш фантастични очи? Наистина са фантастични, знаеш ли, сиви като небето над Англия. Откъде си, сладурче?

— От Йоркшир — отговори също шепнешком Гала и се приближи още малко към него. Но Калвин й се струваше прекалено… Прекалено гол. Май и тя беше прекалено разголена с тези оскъдни копринени бикини…

— Ходил съм веднъж в Англия — каза й Калвин, с което я изненада. — Ливадите, овцете и ниските каменни стени… Красиво е. Отседнахме в стара странноприемница някъде край блатата на Грасингтън.

— Бил си в Грасингтън? — изпищя Гала, силно изненадана.

— Да, сладурче, отидохме с кола чак дотам. Много ми хареса… Това не ме ли прави почти част от семейството? — добави той с усмивка.

— Почти — призна тя и му се усмихна в отговор.

Калвин я прегърна по-силно, когато Фрости свърши с оправянето, или по-скоро с намачкването на чаршафа.

— Точно така! — извика Дейна. — Снимаме!

 

 

Беше 7:30 и Гала чакаше в съблекалнята, загърната в огромната си хавлия за баня, трепереща от изтощение. Мислеше, че са приключили, но очевидно разполагаха само с час почивка и щяха да започнат отначало, като използват съвсем различен подход. Лицето й беше изцяло почистено от екзотичния грим, косата й беше измита още веднъж и изсушена от Ектор. Този път тя образуваше ангелски, пухкав облак около главата й. Докато гледаше отражението си във високото огледало, си помисли, че прилича на добре измито, полуоскубано пиле! Въздъхна и повдигна краката си, които ужасно я боляха, на табуретката, после отхапа вяло от сандвича с пилешко месо. Чаша шампанско стоеше недокосната на масичката близо до краката й. Докато дъвчеше, тя гледаше как мехурчетата се изкачват бавно до повърхността на течността и изчезват. Остави отново сандвича. Просто не можеше да яде. Беше още прекалено напрегната. Облегна се назад в креслото, затвори очи и започна да си спомня последните няколко часа… Топлото тяло на Калвин до нейното, смачканите копринени чаршафи и наполовина откритите й гърди, горещата червенина, която беше заляла бузите й и го беше накарала да се усмихне, чувството за… Да, усещаше повече от ясно неговата мъжественост, така близо до нея. И все пак, Калвин не беше я накарал да се чувства така, както се чувстваше с Кам в онази нощ, нито пък изпитваше към него чувствата, които изпитваше към Джейк… Може би онова, което я влечеше към Кам, беше желанието да прави секс с него, а Джейк обичаше, беше сигурна в това. Беше благодарна на Калвин, че й помага, че я кара да се чувства удобно с него. „Всичко това е преструвка, дете, каза й той. Аз се преструвам, че съм луд по теб, а ти се преструваш, че си луда по мен… А как това ще изглежда на снимките, зависи изцяло от Дейна. Ти и аз трябва само да изпълним нашата задача.“

Дейна ги предупреди, че след почивката ще трябва да изоставят романтичното чувствено настроение. Искаше от тях да бъдат жизнени, бодри. Щяха да скачат във въздуха, да се изправят на ръце, да извиват телата си в дъга… А после, следващата седмица, ще направят няколко заключителни снимки на плажа. Струваше й се, че на работата за Броуди Флайт не й се вижда краят.

 

 

Маркъс изчака цяла минута преди да проговори. Просто стоеше на прага и попиваше с очи русата красавица с коса като ангелски ореол и най-нежните и най-сладки устни. Очите й бяха затворени и той гледаше лицето й, деликатната извивка на белите й като алабастър клепачи и твърдо очертания прав нос, сладката извивка на бузата й. Коя ли може да е?

— Не искам да ви безпокоя — извини се тихо той, когато Гала отвори рязко очи, много изненадана. — Но май няма никого другиго тук.

— Всички отидоха до заведението на Блейки — побърза да отговори тя. — В почивка сме, а те бяха гладни.

— А вие не сте? — запита Маркъс, като забеляза неизядения сандвич.

Гала го гледаше с тревога и известен страх. Беше сама в студиото, а никога преди не беше виждала този мъж. И все пак у него имаше нещо познато.

— Ще се върнат след минутка — увери го тя и се загърна по-плътно в хавлията си. — Всъщност дори вече трябваше да са тук.

— Всичко е наред, ще почакам. Дойдох, за да се видя с Джеси-Ан.

Значи трябва да е тук по работа, помисли си Гала и изпита облекчение. Който и да беше, имаше приятно лице. Лице, което подсказваше, че може да се разчита на него. И беше много привлекателен. Тя хареса топлите му кафяви очи и гъстата му тъмноруса коса, която висеше съвсем права и дори влизаше в очите му. „Кой ли е?“, запита се тя, когато погледите им се срещнаха в мълчание.

— Познавате ли Джеси-Ан? — запита най-накрая тя.

Маркъс се усмихна.

— Разбира се, че я познавам. Тя ми е втора майка.

Гала тихо ахна и изправи гръб.

— Ваша втора майка!

— Не е за вярване, нали? Но Джеси-Ан е омъжена за баща ми. Аз съм Маркъс Ройл. — Той й протегна ръката си и се здрависа твърдо с нея, а Гала хапеше устни от притеснение и объркване. Тя беше проявила почти грубост към сина на мистър Ройл… Колко глупаво от нейна страна…

— Моля за извинение… — заекна неуверено тя. — Просто не знаех кой сте.

— Разбира се, нямаше откъде да знаете. — Маркъс се отпусна на стола до нея и погледите им се срещнаха в огледалото. — И? — запита той.

Тя го погледна още по-озадачена.

— А вие коя сте? Не, не ми казвайте… Вие сте Титания, вие сте Уенди, но без Питър, вие сте Тинкърбел или Пак… Изгубен съм. Не бих могъл да дам подходящо име на такова рядко лице. Да не би да сте известен модел? Би ли трябвало да ви познавам?

Гала се засмя и Маркъс си помисли, че през целия си живот не е чувал такъв очарователен звук.

— Аз съм просто Гала-Роуз — каза тя, опита се да потъне още по-дълбоко в хавлията и се усмихна на образа му в огледалото. — И не съм известна. Но Дейна и Джеси-Ан непрекъснато ми повтарят, че ще бъда, когато кампанията „Бодилайнс“ на Броуди Флайт залее нищо неподозиращия свят.

— Кажете ми, Гала-Роуз — наведе се той към нея, — какво трябва да направи едно обикновено смъртно момче като мен, за да накара бъдеща звезда да вечеря с него?

Гала се засмя. Всичките й страхове и тревоги, цялата й нервност и всичките й предразсъдъци изведнъж се стопиха. Маркъс Ройл беше искрен и съвсем истински. И беше толкова забавен. А тя, доколкото си спомняше, не се беше забавлявала чак толкова често.

— Да вечерям с вас? — повтори тя и дяволита усмивка озари лицето й. — Ами, първо ще трябва да помолите Дейна.

— Дейна! — Смесицата от изненада и ужас, която се излъчваше от Маркъс, накара Гала да се залее в смях.

— Дейна ме доведе тук от Лондон. Тя, така да се каже, управлява живота ми. И досега не ме е пускала нито веднъж навън. Било за вечеря, било за нещо друго.

— Ще променим това положение на нещата веднага! — заяви Маркъс твърдо и взе ръката й в своята. — Ще вечеряш с мен довечера нали? Моля те!

— Много бих искала — отговори срамежливо. Всъщност не можеше да се сети за нищо друго в целия свят, което искаше повече, отколкото да вечеря с Маркъс Ройл.

 

 

Леглото беше заменено от декор — брилянтно синьо небе и бели пухкави облаци, а горещината, струяща от прожекторите, заместваше жаркостта на обедното слънце в разгара на лятото. Калвин, вече преоблечен в яркосини боксерки и нещо като потниците на баскетболистите, чакаше спокойно да му дадат инструкции. Под хавлията си Гала беше облечена в подобно бельо, но с дамска линия и в яркочервено.

— Не мисля, че мога да го направя — прошепна тя на Маркъс, изведнъж изпитала старата нервност.

— Разбира се, че можеш. Когато аз не съм наоколо. Както и да е, и бездруго трябва да говоря с Джеси-Ан — каза той и тактично се измъкна през вратата, с което почти се блъсна върху момичето, което подслушваше, скрито в сянката й.

— Съжалявам! — извика той и сграбчи ръката й. — Надявам се, че не съм ви ударил, настъпил или нещо такова.

— Всичко е наред — измърмори Лоринда.

— Сигурна ли сте? — Маркъс се колебаеше. Наистина я беше настъпил жестоко по крака. Сигурно дяволски я болеше, но пък не той я беше накарал да стои тук в тъмното…

— Сигурна съм — отговори Лоринда, издърпа ръката си и направи крачка назад. — Добре съм.

— Ами, тогава… Отново се извинявам.

Тя го видя как изчезва зад другата врата и в безцветните й очи заискри интерес. Това сигурно е синът на Харисън! Какво ли правеше той тук? Какво ли е намислила Джеси-Ан сега? Според Лоринда бяха се случили достатъчно неща за един ден и без Маркъс Ройл да се намесва в действието. След тези срамни снимки, които бяха направени през следобеда, след като бяха накарали това бедно младо момиче Гала да се съблече почти голо и да се търкаля по леглото с Калвин… Не трябваше да си експерт, за да забележиш как се чувства Калвин с онази голяма издутина, скрита под слиповете му… Господи, потръпваше само като си помислеше за това… Не искаше да гледа, защото така се връщаха всичките й стари грозни спомени — като че ли тя лежеше на онова легло… Но не можеше да откъсне очи от сцената. Дейна беше накарала Калвин да легне върху Гала, не, всъщност той само положи глава върху ръката й, за да си почине, а тялото му беше далеч от нейното, но Лоринда беше забелязала изражението, стаено в очите му — горещите, изпълнени с нега погледи, които двамата си разменяха. Джеси-Ан щеше да отговаря и за изгубената невинност на Гала заедно с всички други злини, които беше извършила през тази седмица, защото беше сигурно, че момичето е вече покварено. И как само гледаше Маркъс Ройл… Погледът й беше топъл, блестящ и мамещ. Дори само той беше достатъчен да предизвика у Лоринда гадене и повръщане. Този поглед… Той връщаше всички онези стари грозни спомени. Така баща й беше гледал Джеси-Ан, умираше от похот по нея…

 

 

— Готови ли сте, момчета? — извика Дейна. — Вие двамата, вдигнете ръце и когато преброя до три, започнете да подскачате!

Скрита в сянката зад вратата, далече от ярките и горещи светлини и кръга чаровни и красиви млади хора, Лоринда ги гледаше безмълвно.

 

 

Джеси-Ан остави телефонната слушалка и целуна Маркъс, после го притисна силно до себе си.

— Толкова се радвам да те видя! — извика тя. — Поне един член на семейството да си е у дома! Ще останеш ли и през нощта? Харисън не е в града и си помислих, че може би ще вечеряме двамата с теб.

— Татко не е в града? — запита уж между другото, Маркъс.

Джеси-Ан въздъхна.

— Май не организираме живота си много добре напоследък. Аз съм свободна, когато Харисън отсъства, а когато аз съм заета, тогава той, разбира се, си е у дома!

В сините й очи се криеше тъга. Мъката й от отсъствието на Харисън беше очевидна и Маркъс разбра, че не знае нищо за клюките. Беше също така готов да се обзаложи, че ако наистина имаше нещо такова, досега вече половин Ню Йорк щеше да говори за това. Как обикновено ставаше — май съпругата винаги научаваше последна? О, по дяволите, помисли си той мрачно, това си е истински проблем… Ще трябва да се залови здравата с баща си и да се опита да вкара малко разум в главата му, преди да е станало късно.

— Съжалявам, че пропуснах татко — каза той безгрижно. — Кога ще се върне?

— О, в понеделник или във вторник. Има срещи в града през цялата следваща седмица.

— А на вечеря — каза Маркъс с усмивка — трябваше да ме поканиш по-рано. Защото вече имам среща.

— Джейн?

Той поклати глава.

— Гала-Роуз — отговори с весела усмивка.

— Гала-Роуз?

— Защо си толкова изненадана? Тя е най-красивото момиче, което някога съм виждал! С изключение на втората ми майка, разбира се!

— Окей — засмя се тя, — но първо ще трябва да се справиш с Дейна! Обаче, като те познавам, би могъл да очароваш дори дракон. Забавлявай се, Маркъс. И се грижи за нея. Тя е лесно ранима.

— Ще се грижа — обеща той. И наистина го мислеше.