Елизабет Адлър
Изплъзващи се образи (36)

Глава 35

Джеси-Ан се радваше, че отново е в офиса, защото й се струваше, че двамата с Джон се лутат самотни из огромния апартамент на хотел „Карлайл“. От агенцията за работа й търсеха нова гувернантка. Този път знаеше какво момиче иска и нямаше да се примири с нищо друго. Междувременно се беше погрижила Рахел Ройл да не се приближава до сина й. Не изпускаше момчето от поглед. Той беше тук с нея и в момента, и си играеше с книжка с картинки. С радост късаше все нови и нови страници и не обръщаше никакво внимание на новите скъпи играчки. Разбира се, тя знаеше, че „Имиджис“ не е подходящо място за малко дете, но идването му тук щеше да бъде само временно.

Лоринда се беше спряла на прага на офиса й, а на устните й играеше усмивка, изразяваща съчувствие.

— Влез! — извика й Джеси-Ан и вдигна глава от книгата с ангажиментите на моделите.

— Исках само да ти кажа… Ако има нещо, което мога да направя, с радост бих ти помогнала, Джеси-Ан. Бих сторила всичко. Ти ми помогна веднъж и аз ще се радвам да ти върна услугата.

— Благодаря, Лоринда. — Джеси-Ан успя да се усмихне. Много й се искаше това момиче въобще да не се мярка пред очите й. По гърба й полазваха тръпки всеки път, когато Лоринда се усмихнеше.

— Бих направила всичко — повтори Лоринда, а малките й тъмни очи не се откъсваха от Джон. — Бих се грижила за него винаги, когато ме помолиш, както направих и в Спринг Фолс. Знам, че ще бъдеш заета с… — Тя отмести поглед встрани, като че ли смутена от нещо. — Адвокати и други такива неща. Предполагам, че няма да можеш да вземаш малко дете със себе си на тези места…

Джеси-Ан си каза, че момичето само се опитва да бъде любезно.

— Благодаря, но точно в момента искам Джон да бъде тук с мен. — Нямаше намерение да се впуска в обяснение на причините, въпреки че Лоринда със сигурност е чула клюките…

— Е… — Лоринда премести неуверено тежестта на тялото си върху другия крак. — Просто си помислих, че денят е прекалено дълъг, за да стои това дете непрекъснато затворено. Искам да кажа, няма чак толкова много неща, които той да може да прави в „Имиджис“, и със сигурност ще се отегчи. Какво ще кажеш, да го изведа ли на разходка? В парка или малко по-надолу по улицата, до магазина за играчки… Или в зоологическата градина?

— Отново ти благодаря — отговори Джеси-Ан. — Оценявам загрижеността ти. И ще имам предвид предложението ти.

Усмивката на Лоринда изчезна в мига, когато тя затвори вратата след себе си. На лицето й се изписа разочарование. Не забеляза Карълайн, която се приближаваше откъм нейния офис, докато не се блъсна в нея.

— Извини ме — прошепна тя и извърна поглед.

Карълайн я изгледа учудено. Питаше се какво ли се е случило. Дали двете не се бяха скарали? Но заради какво? Заради сметките? Дали Лоринда нямаше някакви проблеми с Джеси-Ан? Тя се поколеба пред затворената врата на офиса на Джеси-Ан. Питаше се дали да влезе и да разбере какво има, но поглед към часовника й подсказа, че вече закъснява за срещата си в рекламната агенция на Никълс Маршъл. Каквото и да беше, щеше да се наложи да почака.

Лоринда затвори силно вратата на дамската тоалетна след себе си и отиде до една от редиците мивки. Хвърли чантата си на един от столовете и погледна разяреното си лице, което се отразяваше в дългото огледало. С треперещи пръсти проследи бръчката на загриженост между веждите си и по-малките бръчки на разочарование, очертали се около устните й. Беше си мислила, че ще бъде лесно! Когато научи, че мисис Мейтлънд е уволнена и Джеси-Ан се грижи сама за Джон, докато й намери заместничка, тя разбра, че дългоочакваният момент най-после е настъпил. Ако беше умна, Джеси-Ан сама щеше да предаде момчето в ръцете й! Новият апартамент беше готов, имаше дори детско креватче, в което да спи малкият Джон, и играчки, с които да играе. Дори хладилникът беше натъпкала с неща, които, според нея, обичаха малките деца. Щеше да го държи при себе си, докато си отмъсти на Джеси-Ан, а после щеше да го върне на Харисън, като умело изиграе ролята на ангел-хранител и за двамата. Разбира се, ако нещо се объркаше, а като математик тя беше изчислила вероятностите, признавайки, че все нещо може да пообърка внимателно направените й планове — тогава малкият Джон щеше да бъде принесен в жертва. Но не искаше да нарани Харисън. „Не бива да бъдеш сантиментална по този въпрос, предупреждаваше сама себе си, втренчила очи в огледалото. И то само защото си влюбена в Харисън Ройл!“ Трябваше да помни, че Джон е също така дете на Джеси-Ан и същата скала на вероятностите показваше, че той може би е наследил голям процент от злото, покварило нея.

— О, здравей, Лоринда. — Вратата се отвори и Анабел, моделът на Ектор и вече една от звездите на „Имиджис“, влезе забързано. — Господи! — възкликна тя. — Наистина имам нужда от една цигара, а това е единственото място, където мога да я изпуша, без Джеси-Ан да ме види! — Тя се подпря на една от мивките, извади пакет „Марлборо“ от джоба си и запали цигара, като разпръсна дима пред лицето си с ръка с безупречно поддържан маникюр. — Добре ли си, Лоринда? — запита тя, втренчила се в момичето с изненада. Мислеше, че е прекалено бледа и… странна…

Лоринда пъхна ръце дълбоко в джобовете на пуловера си и се извърна от огледалото.

— Добре съм. Може би съм малко уморена, това е всичко — отговори рязко тя.

— Може би стоиш прекалено до късно вечер, а? — подкачи я Анабел. — Трябва да престанеш с палавите нощи, Лоринда, това не е хубаво! — Издиша дима от цигарата си и се закашля, след което отново издиша дим. — Господи, трябва да престана с цигарите. Те ме убиват.

Ръката на Лоринда се сключи около връзката метални ключове в джоба й — ключовете за нейния апартамент. До утре Джеси-Ан може да намери нова гувернантка и ще бъде вече късно… А тя не можеше да чака повече. Трябваше да отвлече малкия Джон днес! Без да й проговори, тя мина покрай Анабел с лице, смръзнало се от презрение.

— Хей, съжалявам! — извика Анабел. — Аз само се пошегувах. Не исках да те обидя, Лоринда. — И загледа в почуда как вратата се тръшва след отдалечаващото се момиче. — Господи — прошепна нервно на себе си тя. — Та това беше само шега!

 

 

„Какъв тежък ден!“, помисли си Джеси-Ан, когато се отпусна изтощена във фотьойла си. Беше вече пет часът, а напрежението не беше стихвало дори за миг. Всяко студио беше с пълен график и „Имиджис“ щеше да се пръсне по шевовете от модели, фотографи и хора, които изпълняваха различни поръчки. Беше дори още по-лошо, отколкото когато Дейна беше тук и се държеше така, както беше преди онзи нещастен случай… Струваше й се, че всички са полудели и се движат прекалено бързо. Струваше й се, че постиженията на всички се разминават с техните очаквания. „Очаквания!“, помисли си Джеси-Ан — ето, това беше дума, която всички разбираха различно. Какви бяха нейните очаквания, когато се омъжи за Харисън? Освен че очакваше любовта им да продължи вечно? И нейната наистина беше, защото тя все още обичаше лудо Харисън. В същото време обаче й се искаше да не е така, защото от това болеше още повече. Ако си беше мислила, че многото работа в „Имиджис“ и липсата дори на една свободна секунда ще отвлече мислите й от проблема, беше сгрешила. Защото в подсъзнанието си мислеше само за това дори когато обсъждаше с клиентите графика и сметките, дори когато проверяваше как върви работата във всяко едно студио. И всеки път, когато погледнеше малкия Джон, с неговите искрени сини очи и тъмна коса, той й напомняше толкова много за Харисън, че наистина изпитваше физическа болка.

Синът й спеше на дивана, тапициран с бял туид, свил слабичките си краченца с кокалести колена, а малката му ръчичка беше сгушена под бузата. Никой не можеше да знае колко много тя обича това дете… Той й носеше само радост от деня, в който се беше родил. И сега, почти две години по-късно, й беше най-скъп приятел. Джон беше интелигентно момче, много любопитно, непрекъснато питащо за света около себе си. Изглежда разбираше неща, които малките деца обикновено не разбират. Винаги усещаше настроението й, дори когато тя си мислеше, че успешно се преструва на весела и щастлива. А когато тя си позволеше да даде израз на истинското си настроение, той протягаше ръчичка към нея и казваше: „Обичам те, мамо“. Но сега той страдаше, защото, вместо да излезе с гувернантката навън и да поиграе, беше принуден да стои сам в офиса й. Джон лесно се беше приспособил към промяната на дневния режим, обикаляше след майка си от студио в студио. Беше много очарован от телефоните и компютрите. Но по-рано през следобеда я беше попитал кога ще види татко си и дали не може да му напише писмо. Тя беше хванала малката му ръчичка, която държеше един пастел, и двамата започнаха да пишат: „Скъпи татко, липсвам ми, обичам те. Джон“. Изпълнен с гордост, Джон гледаше сериозно как тя поставя доста изцапаното с пастел писмо в плик, как го запечатва и му залепя марка. „Ще го пуснем на път за вкъщи“, обеща му тя, но сега, изглежда, отиването у дома отново се отлагаше. Имаше проблеми в студио 3 и тъй като Дейна отсъстваше, а Карълайн беше излязла по-рано през следобеда, на нея оставаше да оправи нещата. Погледна с тревога заспалия Джон. Не искаше да го буди, но трябваше да се погрижи за бизнеса.

— Джеси-Ан. — Лоринда беше отново на прага с листове в ръка. — Исках само да ти оставя това, преди да си тръгна. — Погледът на студените й очи се премести върху заспалия на дивана Джон.

— О, Лоринда! — извика Джеси-Ан, изпитала облекчение. — Можеш ли да ми направиш услуга? Трябва да отида до студио 3. Ще се забавя само пет минути. Или най-много петнайсет. Не искам да будя Джон, който спи толкова сладко. Може ли да почакаш малко тук с него? Обещавам, че няма да се бавя.

Обикновено бледото лице на Лоринда сега беше силно зачервено. Тя остави листовете на бюрото на Джеси-Ан и приседна на дивана до Джон.

— Не се тревожи за нищо — каза тя. — Свърши си работата, Джеси-Ан.

— Лоринда, ти си ангел! — извика тя, вече преполовила разстоянието до вратата. — Ще се забавя само толкова, колкото е необходимо. Проблеми с моделите — само от това имах нужда днес! Благодаря ти много, Лоринда!

Лоринда изчака да чуе как стъпките на Джеси-Ан заглъхват нагоре по стълбите, после излезе в коридора и предпазливо се огледа. Дочу музика, когато вратата на студиото се отвори и после отново се затвори, изчака още няколко секунди, за да види дали някой няма да се зададе от другия край. Не се чуваше нито звук от останалите офиси. Беше почти пет и половина и секретарките отдавна си бяха отишли. Върна се в офиса на Джеси-Ан и погледа секунда-две спящото дете. „Наистина е хубаво, помисли си тя. И толкова невинно.“ Също като в онази вечер в Спринг Фолс, когато той заплака, а тя го взе в скута си и двамата заспаха на дивана.

— Събуди се, Джон — прошепна, като се наведе над него. — Време е да вървим.

Джон отвори очи и я загледа изненадано.

— Отиваме си у дома? — запита той. — У дома, при татко?

— Разбира се — отговори Лоринда. — У дома, при татко. Хайде, да вървим.

Джон я изгледа предпазливо.

— Искам мама — заяви високо той.

— Разбира се, ще отидем при мама — каза Лоринда и започна да му облича пуловера, макар че той никак не искаше. — Мама те чака отвън. И каза да побързаме.

— Окей — отговори той и личицето му светна, след което й позволи да закопчее пуловера му.

Лоринда забърза по коридора, после надолу по стълбите, с детето на ръце. Коридорът беше тих. Тя отключи и двамата излязоха навън, след което затвори тихо вратата. Сърцето й биеше силно в гърлото. Притиснала Джон до гърдите си, тя вървеше толкова бързо, че главата му подскачаше и се удряше в нея. Успя! Направи го!

— Къде е мама? — извика Джон. — Къде е моята мама?

— У дома — натърти думите тя. — Тя е у дома с татко.

— Не! — извика детето и я зарита силно с червените си ботушки. — Мама! Искам мама!

— Тихо! — изсъска Лоринда, която ясно усещаше втренчените любопитни погледи на минувачите. Едва когато излезе на „Трето авеню“ и се огледа за такси, се сети, че е забравила чантичката си в офиса. По дяволите, не разполагаше с никакви пари! Обзе я паника, от която я заляха горещи вълни. Тя остави Джон на тротоара, хвана го здраво с едната ръка, а с другата затършува из джобовете си. Намери само ключовете и дребни монети, които обикновено държеше там за машината за кафе или за честите си посещения в отсрещната сладкарница, където продаваха сладки само за четвърт долар. Поне веднъж страстта й към сладките неща щеше да й свърши услуга — имаше достатъчно, за да вземе метрото! Помъкна Джон след себе си по улицата.

— Ау! — извика той. — Боли ме…

Лоринда го стисна още по-силно и отново го задърпа.

— Хайде, върви! — извика, но после успя да му се усмихне. — Искаш да видиш мама и татко, нали? — Беше студена вечер, а тя беше забравила палтенцето на Джон. Усещаше как бият на очи. А когато той заплака, те привлякоха вниманието на всички минувачи. Вдигна го на ръце и избърса сълзите му с длан. — Хайде, не плачи — каза му. — Ще вземем метрото. Бил ли си някога досега в метрото? Сигурна съм, че ще ти хареса, Джон. — Тя се промъкна през стоманената бариера към метрото като продължаваше да му бъбри, за да отвлече вниманието му и да предотврати възможна сцена. Но когато той видя новите за него неща, бляскащите светлини на влаковете, забрави и за майка си, и за татко си. Седнала с него в скута си, Лоринда се чувстваше като истинска майка, която води детето си у дома за вечеря. И неочаквано се усмихна топло на Джон. Напрежението беше отминало, щяха да се почувстват по-спокойни.

 

 

Карълайн влезе в „Имиджис“ и се спря до входната врата, за да се ослуша и разбере кой е все още на работа. Но, като се изключи студио 3, навсякъде беше тихо и безлюдно. Изтича леко нагоре по стълбите и надникна в офиса на Джеси-Ан, но и там нямаше никого. Сигурно и тя вече си е отишла у дома… Или, по-скоро, поправи се тъжно, в хотел „Карлайл“. Всъщност Карълайн се беше върнала тази вечер в „Имиджис“ заради Джеси-Ан. Трябваше да се прибере у дома веднага след срещата, защото Калвин щеше да я чака, но Джеси-Ан беше нейна приятелка и тя се тревожеше за нея. Искаше да я покани, заедно с Джон, на вечеря, но май беше закъсняла. По-късно щеше да се обади на Джеси-Ан по телефона, за да се увери, че е добре, реши тя и тръгна към тоалетката. Хвърли направо чантичката си на стола и се извърна разярено, когато тя падна на пода, ударила се в нечия чужда чанта. Всичките й принадлежности се разпиляха по пода. Наведе се да ги събере, както и тези от другата, голяма кожена чанта, като се запита на кого ли може да е. Вътре имаше компактна пудра, черна спирала за мигли, много блед руж и много ярко червило. Със сигурност не беше на някой от моделите, помисли си Карълайн с усмивка, докато слагаше огромния метален гребен обратно в чантата. Взе малкото шишенце парфюм и сбърчи нос, когато разпозна миризмата. Разбира се, чантата беше на Лоринда! Тя най-вероятно щеше отново да работи до късно и беше я забравила тук. Вдигна някакъв бял плик от пода и го хвърли при другите неща на Лоринда, когато погледът й попадна на червените букви. Карълайн се поколеба, защото не обичаше да наднича из хорските неща, но в този плик имаше нещо… Нещо странно познато. Пред очите й сякаш изскочиха онези яркочервени букви… Беше адресиран до Джеси-Ан Паркър в „Имиджис“, също като онези другите писма — онези мръсни, заплашителни писма!

Втренчи се в плика, а стомахът й се сви на топка. Не можеше да е истина! Не Лоринда! Не тъпата, вечно кисела Лоринда от малкия градец, на която Джеси-Ан беше помогнала! Карълайн си спомни неудобството, което винаги изпитваше в присъствието на Лоринда. Спомни си какво й беше разказвала Джеси-Ан за семейството на това момиче, и изведнъж всичко си дойде на мястото! Лоринда винаги беше завиждала на Джеси-Ан! Докато продължаваше да гледа втренчено писмото, у Карълайн не остана вече никакво съмнение, че Лоринда е изпращала писмата и че тя е напълно откачена.

Като остави чантата й върху стола, тя бързо излезе от тоалетната, внезапно изпитала страх, че Лоринда може да дойде да си я потърси. Ще вземе такси и ще си бъде у дома след петнайсет минути, откъдето ще се обади на Джеси-Ан в хотел „Карлайл“.

 

 

— Окей, момчета! — извика Джеси-Ан, като много искаше наистина да е толкова весела, колкото се преструваше. — Ще се видим по-късно.

Махна на моделите и фотографите, затвори вратата на „Имиджис“ след тях, въздъхна облекчено и погледна часовника си. Разбира се, трябваше й не два пъти, а три пъти повече време, отколкото беше предвидила, а бедната Лоринда я чакаше! Изтича, изпълнена с чувство за вина, нагоре по стълбите, после по коридора, и извика:

— Ето ме! — Мина като вихър през вратата и се спря рязко, като видя, че в офиса няма никого. — Лоринда? Джон? Вече свърших.

Не получи отговор и тръгна бавно по коридора към офиса на Лоринда. Меките й кожени ботуши не издаваха почти никакъв звук. Всички офиси бяха някак си странно смълчани. Хората, които работеха в студио 3, бяха решили, като никога, да си тръгнат по-рано, а работата в другите студии също беше преустановена. Тя отвори нетърпеливо вратата на офиса на Лоринда. Предполагаше, че го е довела тук, за да го поразвлече.

— Здравейте! — извика тя.

Но в офиса беше тъмно и озадачена, Джеси-Ан затвори вратата и огледа безлюдния коридор. Може би Джон е огладнял и Лоринда го е завела да хапнат нещо. Но, по дяволите, не може да е направила това! Не и без да я пита! Сигурно Лоринда й е оставила бележка. Изтича обратно в офиса си и нетърпеливо прегледа книжата по бюрото си. Но бележка нямаше.

Хвана се за ръба, за да не падне. Каза си, че няма смисъл да изпада в паника, че сигурно има логично обяснение за всичко. Джон беше с Лоринда, приятелка на семейството, така че нищо лошо не можеше да му се случи. Момичето просто е постъпило неразумно, като не й е оставило бележка, и сигурно ще се върне скоро…

Телефонът иззвъня и тя грабна слушалката.

— Лоринда?

— Джеси-Ан, открих те най-после! — чу тя гласа на Карълайн. — Вече няколко пъти ти звъних в „Карлайл“. Чуй, трябва веднага да те видя! Спешно е! Жизненоважно!

Спешно? Жизненоважно? Джеси-Ан стисна слушалката, лицето й силно пребледня.

— Джон… За Джон ли се отнася? — запита едва чуто тя, защото гласът изведнъж престана да й се подчинява.

— За Джон? Разбира се, че не. — Карълайн като че ли се поколеба, но после въздъхна примирено. — Не, Джеси-Ан, става въпрос за онези гадни писма, които получаваш…

— За писмата? — попита тя объркана.

— Джеси-Ан, няма да повярваш, но онези ужасни писма са ти били изпращани от Лоринда.

Джеси-Ан почувства как земята се изплъзва изпод краката й, и приседна немощно на един стол.

— Лоринда — прошепна тя. — Лоринда ли каза?

— Намерих едно такова писмо в чантата й. Адресирано до теб. Със сигурност е Лоринда. Сигурно ти завижда още от дете. Тя е побъркана. Лоринда е луда!

Гласът на Карълайн, с прецизния британски акцент, отекваше в мозъка на Джеси-Ан. Луда… луда… луда… Лоринда е луда.

— Карълайн — успя да каже тя накрая. — О, Карълайн, случи се нещо ужасно. Джон е с Лоринда.

— Как така? — запита Карълайн. — Джеси-Ан, обясни ми. Джеси-Ан, кажи нещо! О, Господи, добре, остани там, където си… Ще бъда при теб след десет минути!

Джеси-Ан остави слушалката и остана да я гледа втренчено. Сега всичко й стана ясно — като че ли беше подредила и последното късче от мозайката. Джон беше с Лоринда, а Лоринда беше луда. Лоринда й е изпращала всички тези писма през годините. Лоринда я е наричала с всички тези ужасни имена… Лоринда беше заплашила, че ще я убие! И изведнъж осъзна цялата истина. Започна да трепери, прииска й се да запищи от страх. Страхуваше се, че Лоринда може да убие Джон. Забравила за времето, Джеси-Ан седна и зачака Карълайн, която щеше да знае какво трябва да се направи… Тя ще намери Лоринда и Джон.

— Джеси-Ан! — Карълайн прекоси бързо стаята и коленичи до приятелката си. Прегърна я, за да я успокои. — Всичко ще бъде наред, Джеси-Ан — прошепна тя. — Всичко ще бъде просто чудесно. Само ми кажи какво се случи, и двете скоро ще намерим Джон.

Калвин стоеше тихо отзад, докато Джеси-Ан разказваше.

— Не разбирате ли — запита тихо тя, — аз сама предадох Джон на Лоринда. Аз, Карълайн! Аз съм отговорна за това, че детето ми е в ръцете на една луда! О, Боже!

Тя покри пребледнялото си лице с длани и заплака тихо, а сълзите закапаха през пръстите й.

— Трябва да извикаме полицията! — Карълайн протегна ръка към телефона.

— Чакай — побърза да я спре Калвин. — Ако Лоринда е отвлякла детето на Джеси-Ан, ще я предизвикаме, ако се обърнем към полицията. Следващият й ход ще бъде да се свърже с Джес и да поиска откуп. Онова, което трябва да направите, е да извикате Харисън.

Джеси-Ан свали ръце от лицето си и ги погледна втренчено.

— Харисън? — прошепна тя. — О, мили Боже, Карълайн, той ще полудее! Той обожава Джон!

— Къде е Харисън? — запита Калвин. Когато не получи отговор, повтори въпроса. — Хайде, Джеси-Ан, сигурно знаеш къде е.

— Не знам… Не съм го виждала. Дори не знам дали е в Ню Йорк, защото не ми се е обаждал. Мислех, че ще ми се обади — добави тя и ги погледна с мъка в очите. — Дори след като го изоставих, мислех, че ще ми се обади.

— Аз ще се обадя — реши Карълайн. — Уорън обикновено знае къде е Харисън. — Тя набра номера и забарабани нетърпеливо с пръсти по бюрото. — Тук е Карълайн Къртни — заговори бързо. — Мистър Ройл у дома ли си е? Не е. А може ли да ми дадете телефонен номер, на който да се свържа с него? — Тя слуша секунда-две, после извика: — По дяволите, Уорън, не ме засипвай с глупостите, обикновено използвани от английските икономи, защото става въпрос за нещо много важно! А сега ми дай номера на Харисън. — Тръшна силно слушалката и бързо записа номера. — Вашингтон — каза тя, погледна Джеси-Ан и започна отново да набира.

— Мистър Ройл, моля. Карълайн Къртни се обажда. — Послуша малко, после каза ядосано: — Тогава, моля, прекъснете срещата. Това е най-важното обаждане, което мистър Ройл е получил през живота си!

Погледите и на двамата бяха втренчени в нея, докато тя барабанеше нетърпеливо с пръсти по бюрото.

— Харисън! — извика и в гласа й се усети облекчение. — Слава Богу! Не… Не става въпрос за Джеси-Ан, тя е тук с мен сега. Харисън, за Джон е… Той е отвлечен. Е, ти нищо не знаеш, но историята започва с това, че Джеси-Ан от дълго време получава гадни, мръсни писма, в които я заплашват със смърт. Тя не искаше да те тревожи, Харисън. Сега вече знаем, че Лоринда е писала писмата. Лоринда отвлече Джон! Точно така — каза тя и кимна с глава. — Окей, ще отидем в твоя апартамент и ще чакаме. Много добре, никаква полиция. Веднага ли тръгваш? Да, разбира се, че ще чакаме.

Тя уморено остави слушалката.

— Той е на път. Обади се на пилота да приготви самолета още докато говореше с мен. Трябва да почакаме в апартамента, Джеси-Ан. — Тя погледна безпомощно Калвин, когато Джеси-Ан не реагира, а остана на стола, покрила лицето си с ръце.

— Хайде, сладурче — каза Калвин и нежно прегърна Джеси-Ан през раменете. — Всичко ще бъде наред. Харисън ще си бъде у дома, обзалагам се, Джон също.