Елизабет Адлър
Изплъзващи се образи (32)

Глава 31

Карълайн вървеше бързо по „Трето авеню“ като внимаваше да е само по слънчевата страна, защото вятърът внезапно беше станал много студен и напомни за зимата. Без да обръща внимание на множеството таксита, тя бързаше с наведена глава, загрижено смръщила вежди.

Финансовото положение на „Имиджис“ внезапно беше се влошило драстично и тъй като Джеси-Ан беше потънала в личните си тревоги, тя нямаше с кого да обсъди кризата. Дейна беше в Кицбюел или може би в Гренландия, или пък в Уайоминг, за да прави все нови и нови снимки на Гала, но и тук да беше, помисли си мрачно Карълайн, едва ли би могла да помогне. Дейна беше творческа натура и не разбираше нищо от бизнес. На всичкото отгоре през последните два дни и Лоринда не беше идвала на работа… Дори не се беше обадила, за да предупреди или да каже кога ще се върне, и Карълайн предполагаше, че е толкова болна, та дори не може да отиде до пощата. Смешно й се виждаше това, че Лоринда няма телефон, който да използва в такива спешни случаи. Все още дълбоко смръщила вежди, тя изчака един камион да се отдалечи бавно, а после стъпи на платното точно когато светофарът светна червено, но дори не чу клаксоните и псувните по свой адрес. Нека почакат, те и без това също преминават на червено.

Запита се дали Джеси-Ан ще я сметне за безчувствена, ако й се обади в „Карлайл“, за да обсъди финансовите затруднения на „Имиджис“. Все пак Харисън беше ключова фигура в сегашното им затруднение. Плащанията на „Ройл“, които преди винаги постъпваха навреме, сега се бавеха вече с два месеца. На Харисън не му приличаше да бъде толкова подъл, а и след като фактически той беше виновен за семейните им проблеми, не биваше да излива гнева си върху „Имиджис“. Всъщност тя не вярваше, че това е негово дело. Като се замислеше, стигаше до извода, че Рахел Ройл е дала някое и друго нареждане на счетоводния отдел. Та нали счетоводителите работеха там още от времето на съпруга й и всички до един бяха предани на „Ройл“. И все пак, продължаваше да мисли с тревога тя, не може просто ей така да се обади на Харисън, за да му изложи проблема, защото Джеси-Ан люто ще й се разсърди.

След успеха на предишния каталог Дейна беше потънала в работата по новия, като беше дала пълна свобода на буйното си въображение, което обаче струваше цяло състояние на „Имиджис“. С все още неплатените си сметки и разходите по новите издания, „Ройл“ дължеше на „Имиджис“ вече стотици хиляди долари. Лихвите по техните плащания достигаха вече астрономически суми, които Карълайн дори не можеше да запомни! „О, по дяволите!“, помисли си гневно тя и бързо закрачи към дома си. Поне в Калвин можеше да има доверие. Той щеше да я посрещне и да я изслуша със съчувствие.

 

 

Калвин беше на телефона в спалнята.

— Здравей! — извика тя и хвърли куфарчето с последните доказателства за катастрофата в „Имиджис“ върху един стол, където то беше последвано от сакото и чантичката й. Събу обувките си и отиде до вратата на спалнята, откъдето се усмихна с обич на Калвин, който се беше излегнал на леглото и говореше тихо в слушалката.

— Добре, сладурче, вече трябва да приключвам — каза той.

Карълайн се върна във всекидневната и се наведе да вдигне котарака, който я беше последвал там и мяучеше.

— Твоята любов наистина минава през стомаха — прошепна тя, сгушила нос в меката му козина. — Всичко, което искаш от мен, е храна…

— Здравей, бейб. — Ръцете на Калвин се сключиха около нея, той я целуна по косата, а котаракът отскочи уплашено назад с настръхнала козина.

— Ау! — извика тя и погледна дългия и дълбок белег от одраскването, който вече кървеше. — Ти го стресна, Калвин!

— Съжалявам… Наистина съжалявам, сладурче. Хайде, ще го намажа с лекарство. — Той бързо я поведе към банята, извади антисептика от аптечката и намаза мястото.

Карълайн го гледаше и се питаше кого ли беше нарекъл „сладурче“ в телефонния разговор преди малко…

— Окей, Къртни, ще живееш! Какво ще кажеш сега за бутилка „Бланш де Бланк“… Наистина имаш вид на човек, на когото ще му дойде добре! Какво се е случило? Да не се е срутил покривът на „Имиджис“?!

— Образно казано — въздъхна Карълайн. — Или поне мисля, че може да се срути.

Наклонил глава леко на една страна, Калвин изучаваше тъжното изражение на лицето й.

— Мога ли да помогна с нещо?

— С нищо. Благодаря. Но идеята за шампанското е страхотна. — Като се върна, все така без настроение, във всекидневната, тя се сви на дивана и подложи ръка под брадичката си.

— Шампанското идва ей сега, сладурче! — извика Калвин и отиде в кухнята.

Телефонът иззвъня пронизително и Карълайн го изгледа с празен поглед. Нямаше никого, абсолютно никого, с когото да иска да разговаря тази вечер… С изключение, разбира се, на Джеси-Ан. Сграбчи слушалката и нетърпеливо каза:

— Ало!

— Здравейте, Калвин там ли е?

Гласът беше женски, но не беше на никоя от познатите на Карълайн.

— За теб е! — извика тя и остави слушалката на дивана.

Калвин прекоси стаята без да бърза, взе слушалката и се настани на плетения стол до прозореца.

— Да? — каза той. И после: — Хей, отново ли си ти? Хайде, сладурче, нали те помолих да не звъниш повече… Да, това го знам… Разбира се, аз също… — Със слушалката, прикрепена под брадичката му, той закрачи из тясното пространство между килима и прозореца.

Карълайн беше съсредоточила поглед върху босите му стъпала, които крачеха ту насам, ту натам. Вече не се преструваше, че не слуша. Интуицията й подсказваше, че този разговор засяга и нея. Чувството й за сигурност беше сериозно разклатено.

— Разбира се, че съм, сладурче — каза Калвин. — Но знаеш как стават тези неща… О, хайде сега, нека не бъде по този начин… Да, добре, аз също. Да. Съжалявам, сладурче, без лоши чувства? Разбира се. По всяко време. Чао.

Като остави слушалката на мястото й, той тръгна отново към кухнята. Неясното неспокойствие, свило се на топка в стомаха на Карълайн, вече се беше превърнало в болка. Може би беше глупачка, надяваше се, че може би греши, но й се струваше, че Калвин познава прекалено добре жената, с която разговаря преди малко. „Интимно“ беше думата, която би описала по-добре техните взаимоотношения. Изведнъж й прилоша и тя се хвана за стомаха. „Господи, нека греша…“, помисли си.

— Ето, сладурче! — извика Калвин, който бързаше откъм кухнята с табла пълни догоре чаши. — Шампанското е най-доброто лекарство за уморени хора, което познавам…

— Всички знаят, че чаша чай също прави чудеса — отговори тя, но мислите й бяха далеч от това. Въздържа се да не зададе въпроса, който беше на устните й.

— И така? Какво ново в „Имиджис“?

Явно той дори нямаше намерение да обясни тези две телефонни обаждания. Щеше да се държи така, все едно че нищо не се е случило. Карълайн втренчи поглед в чашата си, без нищо да каже.

— Хей, Къртни, нещата не може да са чак толкова лоши — каза той, взе дланта й в своята и я стисна. — Нищо ли не може да се направи?

— Изглежда, имам повече проблеми, отколкото първоначално смятах! — избухна изведнъж тя. — Коя, по дяволите, нарече „сладурче“ по телефона, Калвин Дженсън?

Той я гледа цяла дълга минута, без да каже нищо. А после:

— Хайде, Къртни, това всъщност не те засяга.

— О? И защо да не ме засяга? Къртни и Калвин — щастливата двойка? Е, тогава, коя е тази „сладурче“?

— Тя няма никакво значение, Къртни. Просто момиче, което познавам… познавах.

— Значи тя е минало? — В очите й заискри надежда, но Калвин отново изпита колебание. Истинска ирония беше, че онова, което най-много обичаше у Калвин, беше неговата абсолютна честност. Калвин винаги казваше истината, винаги говореше онова, което мислеше…

— Виж, сладурче, защо го приемаш толкова навътре? — отговори най-после той. — Казах ти вече, това е нищо.

— Нищо? Как може да е нищо? Тя ти се обади вече два пъти тази вечер! Може би иска да дойде и да остане за през нощта, както правят „старите приятели“? — Карълайн го изгледа гневно. Хапеше устни, за да не заплаче. Изведнъж й се прииска да е някъде другаде, където и да е, но не тук. Да не казва тези неща на мъжа, когото обича…

— Къртни, чуй, тя няма значение. Тя е просто момиче, модел, правихме заедно снимки в Швеция.

— В Швеция? Но това беше само преди две седмици и дори по-малко — може би преди десет дни!

— Но тя не означава нищо за мен, любима. Тя е просто хубавко момиче и, предполагам, се чувства малко самотна тази вечер, затова ми се обажда.

— Точно така, както е правила и в Швеция?

Калвин я гледаше несигурно. Чувстваше се неудобно.

— Вече ти казах, че всичко онова няма никакво значение. Знаеш как е, когато правим снимки навън. Човек е дезориентиран, светът му се струва нереален… Човек е самотен там, Къртни! И нещата просто се случват! Никой обаче не го взема на сериозно. То е без значение… Просто… забавление.

Карълайн внимателно остави все още пълната си догоре чаша и вдигна високо брадичка, за да не потекат сълзите по лицето й. После се изправи, прекоси стаята и взе обувките си от ъгъла, където ги беше оставила на влизане.

— Хей, Къртни, сладурче… Толкова съжалявам. Но нали ти казах, това беше нищо. По дяволите, Къртни, защо трябваше да ме питаш!? — Калвин я гледаше гневно. Тя също му отвърна с гневен поглед, полузамъглен от сълзите, които сега се стичаха свободно по лицето й.

— А ти защо, по дяволите, трябваше да ми го кажеш!? — извика тя. — Можеше да се преструваш… Можеше да измислиш някакво извинение… Ах, ти, идиот такъв, Калвин Дженсън! Мразя те! — Тя го ритна с всички сили по глезена.

— Исусе! — Калвин отскочи назад и разтри ударения си крак. — Защо правиш това, Къртни? Хей, хей, почакай минутка… — Той се скри зад дивана, когато тя тръгна заплашително към него. — Хайде, Къртни, това е нищо, заклевам ти се — нищо. Любима, аз те обичам… Виж само какво направи от нашата спокойна, изпълнена с любов вечер…

— Какво аз съм направила ли?! Мили Боже! — Изпълнена с разочарование, гняв и болка, Карълайн го гледаше смразяващо, но единственото, което й беше подръка, беше изящна порцеланова ваза, пълна с жълтите рози, които той редовно й купуваше, а тя не можеше да понесе мисълта, че трябва да запрати точно нея по него… Но, по дяволите, искаше да го нарани — също толкова лошо, колкото той беше наранил нея… Само го погледнете в мекия кашмирен пуловер и бели дънки… Колко е надарен този самотен модел… Изведнъж й проблесна какво да направи. Завъртя се на пети и тръгна към спалнята. Тяхната обща стаичка гардероб беше претъпкана с негови дрехи и спортни принадлежности — всъщност три четвърти от нея принадлежеше на Калвин. Като се протегна, Карълайн захвърли на пода първо коженото му яке от „Версаче“, после го последваха дузина костюми от Армани, тренчкоута му от „Джанфранко Фере“. После напъха дрехите в огромен куфар и върху тях хвърли чифт обувки от „Гучи“. Само с едно движение помете на пода цял рафт, запълнен с меки кашмирени пуловери, направи ги на топка и ги напъха в куфара, след което седна върху капака, за да го затвори. Закопча го и погледна победоносно Калвин, който стоеше на прага на стаичката и я гледаше в почуда.

— Къртни? — запита той. — Какво става? Какво правиш с дрехите ми? Хей, не мислиш да ме изхвърлиш, нали? Защото, предупреждавам, че ако такива са намеренията ти, аз няма да си тръгна.

Като пъшкаше тежко под тежестта на куфара, Карълайн го помъкна през антрето. Отвори входната врата, пробута куфара през пролуката и изгледа Калвин, преди да затръшне вратата под носа му. Гневът й придаде сили, за да замъкне тежкия куфар до асансьора. Натисна продължително и нервно бутона. Кабинката най-сетне пристигна и вратите се отвориха. Знаеше съвсем точно какво ще направи, мислеше гневно, докато тътреше куфара навътре, знаеше съвсем точно как да си го върне на Калвин…

— Къртни, чакай… Хей, чакай… — Калвин се хвърли към асансьора точно когато вратите се затваряха. — Сладурче, какво правиш? Къде отиваш с нещата ми?

Но Карълайн продължаваше като се молеше само асансьорът да се задейства по-бързо. Но вместо това той спря и елегантна сивокоса двойка влезе в кабинката. Те изгледаха с нескрито любопитство изцапаното от сълзите и грима лице на Карълайн, после — куфара в краката й, а тя проследи погледите им, като се питаше какво не е наред.

— Е, ами… — каза Калвин, като се опита да се усмихне, — мисля, че просто съм забравил да си обуя обувките. Няма значение, има повече от достатъчно в куфара ми. Всичко, което ще направя, е да убедя дамата да ми позволи да си взема един чифт.

— Струва ми се, че това няма да ти бъде лесно, синко — отвърна мъжът, намигна на Карълайн точно в мига, в който асансьорът спря, след което двамата непознати се отдалечиха.

— Хайде, остави ме да ти помогна с това! — възкликна Калвин, когато Карълайн отново започна борбата с тежкия куфар.

— Не ме докосвай! Махни се! — извика тя.

Той отстъпи назад, изненадан от гнева й.

— Къртни, никак не приличаш на себе си! Това не е тихата, спокойна, разумна и логично разсъждаваща, красива Карълайн Къртни, която познавам.

— Да, можеш да се обзаложиш, че не е! — изръмжа тя, спря едно такси и хвърли куфара вътре.

— Къде отиваме? — запита Калвин, като отвори една от вратите.

— Ти, Калвин — отговори Карълайн като я затръшна, — отиваш точно никъде.

— Къртни, краката ми започнаха да замръзват! — извика той и заподскача нагоре-надолу, а минувачите започнаха да се смеят.

— Накъде, лейди? — Лицето на таксиметровия шофьор беше безстрастно, той нямаше никакво намерение да се намесва в семейни спорове…

— „Ривърсайд Драйв“ — каза тя и изгледа безмилостно през прозореца умолителното лице на Калвин.

Калвин гледаше, без да вярва на очите си, как таксито се отдалечава, а после скочи в друго такси.

— Следвайте онова такси! — извика той, скочи вътре и тръшна вратата след себе си.

— Сериозно ли? — Шофьорът го изгледа с тревога.

— Разбира се, че говоря сериозно, по дяволите, момичето ми е в него. С дрехите ми!

— Можеше да ти остави поне чифт обувки — каза шофьорът, като погледна със съчувствие босите му крака. — Добре, човече… Господи, наистина искам да го направя. Знаеш ли, досега никой не ме е молил да следвам друго такси. Не е ли удивително, в целия Манхатън! Мисля, че вече никой не гледа криминални филми, където има много преследвания…

— Тръгвай! — изкрещя Калвин и се наведе напред, за да потърси с поглед таксито на Карълайн в натовареното улично движение. „Ривърсайд Драйв“, така каза тя на шофьора! — спомни си той и се зарадва, че разполага с някаква информация.

— „Ривърсайд“? Окей, това е лесно… Ще стигнем преди тях… — Шофьорът натисна силно педала на газта и се вля в движението, а на лицето му беше изписана радостна възбуда.

Карълайн огледа улицата.

— Точно тук, моля! — Гласът й звучеше заплашително, като този на леля Катриона.

Шофьорът спря до тротоара и я изгледа загрижено.

— Сигурна ли сте, че няма да размислите? Бедното момче изглеждаше наистина…

— Бедното момче, както го наричате, е подъл лъжец и измамник. Мразя го! — отговори Карълайн с треперещ глас.

— В такъв случай — въздъхна шофьорът и слезе от колата, — позволете да ви помогна с куфара. Прекалено е голям за вас.

— Благодаря ви. Много сте любезен. — Той остави куфара на тротоара и Карълайн пъхна в ръката му десетдоларова банкнота.

— Хей, лейди, рестото? — извика той след нея, когато тя затътри куфара надолу по улицата.

— Задръжте го, ваше е.

Той поклати глава и продължи да гледа, разтревожен, как тя спира до парапета, който гледаше към реката… Дали това момиче няма да се хвърли във водата? Таксито на Калвин спря всред стържене на спирачки и той изхвърча навън.

— Къртни! — извика. — Не го прави, сладурче!

Карълайн се наведе и разкопча куфара.

— Гледай, Калвин! — извика тя. Награби толкова от скъпите дрехи, колкото можа, и ги запрати в реката. После няколко чифта обувки Гучи последваха дрехите.

Калвин спря по средата на крачката си в почуда. А двамата шофьори на таксита ги гледаха безмълвно.

Единият си запали поредната цигара.

— Винаги съм мислил, че англичаните са спокойни, приятни хора… Че всички са като Нейно Величество, нали разбираш…

Карълайн прехвърли и коженото яке „Версаче“ през парапета, където го последваха половин дузина пуловери.

— Боже мой, виждаш ли? — беше коментарът на другия шофьор. — Изхвърля целия гардероб на момчето в реката.

Калвин се втурна напред, но се сви от болка, когато стъпи върху остро камъче. Като стигна до парапета, изгледа първо Карълайн, а после втренчи поглед в реката. Якето му плуваше над мръсната кафява вода, а пуловерите, вече напълно мокри и съсипани, се виждаха в далечината. Една обувка „Гучи“ се въртеше в някакъв малък водовъртеж като миниатюрен каяк, готов за състезание.

Карълайн награби още дрехи и направи усилие, за да ги прехвърли през парапета.

— Чакай, остави на мен — каза Калвин учтиво. Взе саката от нея, наведе се напред и ги хвърли във водата.

Карълайн изгледа първо него, а после — дрехите.

— Калвин, но това беше любимият ти костюм от „Армани“!

Той кимна, докато гледаше как течението отнася дрехите му.

— Знам. — Обърна се към нея. Очите й бяха зачервени и подути, вятърът рошеше косата й. Тя беше най-красивото момиче, което беше виждал. — Няма значение. Нито една от тези дрехи нямаше значение за мен, Къртни. Те са просто дрехи. Единственото нещо на света, за което ме е грижа, си ти. И ако ме напуснеш, мисля, че ще последвам дрехите си в реката. Прости ми, Къртни. Не исках да те нараня. Обичам те. Единствено теб обичам.

— О, Калвин! — Той я взе в прегръдките си, целуна я и всичкият й гняв изчезна. Да, вещите наистина нямаха значение. От значение бяха само те двамата. Вече нищо друго не съществуваше — нито манекенката от Швеция, нито някоя друга манекенка или модел. Те се обичаха.

Единият от шофьорите подсвирна учудено.

— Гледал ли си онзи филм с Богарт? Май беше с Ингрид Бергман. Онзи, бе, дето тя се качва на самолета и го оставя? Е, искам да ти кажа, човече, тази сцена беше по-добра от който и да е филм. — Той се усмихна и извика: — Вие двамата ще се прибирате ли у дома или какво?

— Ще се прибираме ли у дома, Къртни? — запита Калвин, след което отново я целуна.

— А къде другаде? — прошепна тя със затворени очи.

Обърнаха се още един път, за да видят дрехите, които плаваха по реката. И Калвин започна да се смее.

— Ти си луда и аз те обичам! Знаеш ли какво? — извика той. — Можем да започнем от самото начало! — Наведе се и с един замах изхвърли куфара с останалите дрехи в реката. Здраво прегърнати, те се наведоха над парапета и избухнаха в гръмогласен смях, а чакащите ги шофьори клатеха глави в недоумение.

— Луди — казаха замислено те. — Ноел Кауърд ли беше казал, че англичаните са луди?