Елизабет Адлър
Изплъзващи се образи (38)

Глава 37

Харисън влезе в тихия апартамент и подаде куфарчето си на Уорън, който му съобщи, че го чакат в библиотеката. Отвори вратата и погледът му затърси Джеси-Ан. Но жената, отпуснала се уморено в креслото, тапицирано със зелена коприна, само слабо напомняше за жизненото и весело момиче, което той познаваше. Обикновено гладко вчесаната й руса коса сега беше в безпорядък, лицето й беше белязано от страха.

— Всичко ще бъде наред, мила — увери я той. — Обещавам ти, че всичко ще се оправи. Вече извиках добър частен детектив, който ще бъде тук след час. Но първо искам да говоря с теб. — Карълайн и Калвин станаха, за да излязат от стаята. — Моля ви, недейте. — Очите му гледаха уморено, напрегнато. — Знаете за това толкова, колкото и Джеси-Ан. Ще имам нужда и от вашата помощ. — Помогна на Джеси-Ан да стане от креслото и я настани до себе си на дивана. — Първо, мила — каза й той, — трябва да установим някои факти. За теб ще бъде по-лесно да ги кажеш на мен, а аз ще ги предам на детектива.

Тя му разказа как Лоринда й е предложила помощта си и как е напуснала сградата около пет и петнайсет.

— Вината е моя — каза отчаяно Джеси-Ан. — Дадох Джон на една луда…

— Нищо не е по твоя вина — каза й той с тон, който не търпеше възражения. — Направила си нещо твърде разумно — помолила си момиче, което си познавала през целия си живот, да остане при детето ти за няколко минути, момиче, което, освен че е приятелка на семейството, работи при теб. Всеки един от нас — аз самият, Карълайн, майка ти или баща ти — би направил същото при тези обстоятелства.

„Но аз не трябваше да постъпвам така! Аз не трябваше да го изпускам от погледа си и за минутка, Харисън. Той трябвате да си е у дома, където му е мястото“, казваше погледът й.

Тя наведе глава и отново заплака, а Харисън я погали нежно по косата.

— Опитай се да не плачеш — каза й тихо. — Ще имаме нужда от всичките си психически сили, за да преминем през това изпитание. — Погледа я тъжно още няколко секунди, след което отиде при Карълайн и Калвин, които дискретно чакаха в другия край на стаята.

— Трябва да знам фактите, Карълайн — каза й той. — Трябва да знам от колко време тя е получавала тези писма, колко често и какво точно пише в тях. Какви са заплахите. О, Господи! — възкликна отчаяно той. — Защо не ми е казала по-рано?

— Не искаше да те тревожи, искаше сама да се справи — побърза да обясни Карълайн. — Джеси-Ан нае детективи и за известно време имаше бодигард, който я пазеше през деня, но писмата престанаха и не бяха се получавали отдавна. Затова тя освободи бодигарда. Сега разбирам — продължи да говори тя и очите й се разшириха от ужас, — че не е получавала такива писма, откакто Лоринда работи в „Имиджис“!

— Хайде да започнем от самото начало — предложи Харисън и хвърли поглед към часовника си. — Март Бъркли ще бъде тук само след няколко минути, а аз искам да спестя на Джеси-Ан много от въпросите му.

Карълайн извади плика от чантата си и му го подаде.

— Намерих съвсем случайно това писмо днес. Беше в чантата на Лоринда. И така узнах. И тогава, естествено, всичко си дойде на мястото. Не съм го отваряла — добави тя.

Харисън отвори плика и зачете бързо, дълбока отвесна бръчка беше прорязала челото му.

— Това е ужасно!

— Тя започнала да получава такива писма, откакто спечелила първия си конкурс за модели — обясни Карълайн и започна да изрежда, а той да записва бързо дати, часове и места. Импулсивно, той я хвана за ръката. — Моля ви, не обвинявайте Джеси-Ан — помоли го тя. — Тя ви изостави, защото не знаеше какво друго да направи. Знам, че намрази себе си за тази постъпка, защото всъщност искаше да остане тук и да си изясните нещата. И вие знаете, че онова, което е между вас двамата, е прекалено хубаво, за да го захвърлите с лека ръка. А ето сега и това се случи. Тя никога няма да си прости, Харисън, но се надявам, че вие ще можете да й простите.

Харисън знаеше, че няма какво да й прощава, че вината е също толкова негова, колкото и на Джеси-Ан.

— Ако скоро успеем да върнем сина си жив и здрав — каза той, — тогава всичко ще е наред.

— Мистър Бъркли е тук, сър — каза Уорън.

Мистър Бъркли беше петдесетгодишен, нисък и пълен. Беше облечен в тъмносин костюм на райета, шита по поръчка копринена риза с ръчно избродиран монограм върху нея, чифт обувки от алигаторска кожа, които струваха петстотин долара, а на ръката си носеше огромен диамантен пръстен. Лицето му беше гладко обръснато, а Карълайн долавяше аромата на одеколона му дори през стаята. Изглежда, помисли си Карълайн, като много беден адвокат или като много богат фризьор. Не можеше да реши точно кое. Но репутацията на Март Бъркли говореше красноречиво за способностите му — той беше просто най-добрият в професията си. Ръководеше компанията си, в която бяха инвестирани много милиони долари, от огромното си ранчо в Тексас, което приличаше на крепост. А това беше така, защото той трябваше да бъде защитен от онези, които биха сметнали, че е съсипал живота им с брилянтните си разследвания. Защото разводите, и особено тези, в които се разиграваха много пари, бяха съществена част от бизнеса на Бъркли и го бяха направили милионер. Цяло чудо беше, че Харисън беше успял да си осигури присъствието му. И че той пристигна толкова бързо от Тексас. Сигурно и без друго беше по някаква друга работа в Ню Йорк.

Като стисна твърдо ръката на Харисън, Мат изслуша внимателно разказа му.

— Окей, Джеси-Ан — каза той, като застана пред нея с ръце, сключени на гърба, — съвземи се, защото трябва да поговорим. Харисън ми каза основните факти, но от теб искам да чуя още подробности. Искам да знам къде живее Лоринда, как и с кого. Познаваш момичето още от дете, семейството ти също я познава добре. Искам да ми опишеш външността й, къде има навика да ходи, къде се храни, има ли приятели и какво прави като се прибере вечер у дома. Искам да се замислиш за Лоринда сега, Джеси-Ан, защото трябва да проникна в душата й.

Сините очи на Джеси-Ан погледнаха предпазливо и преценяващо дребния закръглен мъж.

— Ще намерите ли Джон? — запита най-накрая тя.

— С ваша помощ, ще го намеря — обеща той.

Тя въздъхна облекчено, когато погледите им се срещнаха. Разбра, че може да има доверие в мистър Бъркли. Подпомагана от въпросите на Мат, Джеси-Ан описа Лоринда така, както я познаваше от училище. После описа Лоринда — момичето, което работеше при баща й и на което майка й помагаше. Получи се образ на пренебрегвано, самотно дете, потискано от алкохолизма на майка си. А кулминацията беше, когато се разбра как тя е пожертвала таланта си и амбицията си да отиде в колеж.

— Къде са писмата? — запита Мат.

Тя поклати глава.

— Вече съм ги унищожила.

— Ето последното — това, което Карълайн е открила днес — каза Харисън и му го подаде.

Мат повдигна учудено вежди, докато четеше.

— Тук има повече от обикновено разочарование и завист — каза той, сгъна писмото и го пъхна в джоба си. — По-късно ще разберем точно какво още. Окей, сега ти, Карълайн, ще ни кажеш къде живее Лоринда.

— Страхувам се, че не мога… Знам къде живееше, но наскоро тя ми каза, че се е преместила, без да ми обясни къде.

Мат спокойно кимна с глава. Тези хора определено не му помагаха много, но нищо не беше лесно на този свят…

— И тя все още не ви се е обаждала?

— Не — потвърди Карълайн, а после се сети, че по това време Джеси-Ан живееше в „Карлайл“. — Освен ако не се е опитала да се свърже с Джеси-Ан в хотел „Карлайл“.

— „Карлайл“? — Той повдигна въпросително рунтавите си вежди.

— Джеси-Ан беше отседнала там заедно с малкия Джон — отговори Харисън.

Лицето на Мат остана безстрастно, когато отново кимна спокойно с глава.

— Добре. Тогава ще се обадим в хотела и ще попитаме дали има оставени съобщения.

— Аз ще го направя — каза Карълайн и скочи, нетърпелива да се впусне в действие. — Тук е Карълайн Къртни — каза, когато й отговориха. — Мисис Ройл иска да знае дали някой не се е обаждал по телефона. Не? Разбирам, благодаря. О! Писмо за нея, предадено на ръка?!

Мат бързо грабна слушалката от ръцете й.

— Тук е Мат Бъркли. Много ви моля, хвърлете един поглед на писмото вместо мен. Окей, добре, опишете момичето. Точно така. Горе-долу по кое време беше предадено писмото? Преди час! По дяволите! И кой го донесе? Ще бъда там след малко, човече, запазете това писмо за мен и мисис Ройл, окей? Ще ви платим добре за това, приятелю…

Остави слушалката и се обърна към тях. Лицето му беше все така безстрастно.

— Изглежда, сме получили още едно от тези писма. Напечатано с червени букви. По описанието, предала го е самата Лоринда. Ще отида да поговоря с човека на рецепцията, за да разбера в какво настроение е била, как се е държала и да хвърля един поглед на писмото.

— Сигурно в него се иска откупът! — възкликна Харисън. — Ще платим каквато и да е сума, за да върнем сина си.

— Аз не бих разчитал на това — възрази замислено Мат. — Не съм готов да се обзаложа, че това момиче би искало единствено пари. — Отиде бързо до вратата. — Мисля, че от нея можем да очакваме бързи действия. Междувременно — той изгледа предупредително Харисън, — никаква полиция. Все още. Окей? И не изпускайте мисис Ройл от поглед.