Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fleeting Images, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2016)
Корекция и форматиране
шеNMereva (2016)

Издание:

Елизабет Адлър. Изплъзващи се образи

Английска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2002

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

Техн. редактор: Никола Христов

Художествено оформление: „Квазар“, София

ISBN: 954-17-0202-3

История

  1. — Добавяне

Глава 30

Рахел Ройл беше открила, че светът — или поне нейната малка част от него — винаги скача с готовност да изпълни заповедите й. Никога не беше имала трудности да получи точно онова, което иска от хората. Дори съпругът й, Морис, се прекланяше пред желанията й, макар понякога да се оплакваше, че прекалено много я глези. Но Харисън винаги следваше собствените си разбирания — справяше се добре в училище и се отличи в колежа. Ожени се за дъщерята на семейните им приятели — момиче, което самата тя беше избрала. Роди им се прекрасен син — нейният внук Маркъс. Тя отчаяно се опитваше да им помогне в онази първа ужасна година след смъртта на Мишел, но той, изглежда, не искаше да говори за това. Харисън се справи с болката от смъртта на съпругата си по същия начин, както и с тази от смъртта на баща си. Тя предположи, че той мълчаливо я е приел като факт — така, както беше приел да продължи семейния бизнес. Естествено, тя никога не го попита дали точно с това иска да се занимава. Като неин единствен син, негово задължение беше да продължи бизнеса и тя го беше преценила правилно. Той се отличи особено в онези години, които последваха смъртта на Мишел, когато той се потопи изцяло в работата, купуваше и поглъщаше компании, увеличаваше печалбите на „Ройл“ и те започнаха да се мерят с най-големите корпорации в Америка. Всъщност Харисън беше идеалният син, докато не се поддаде на повърхностния чар на младата манекенка, чиято единствена добродетел беше, че дари Рахел с втори внук, който да продължи името и империята на Ройл.

Когато гувернантката, мисис Мейтлънд, й се обади, за да й каже, че Джеси-Ан е отишла да живее в „Карлайл“, Рахел разбра, че е дошъл моментът за неизбежния сблъсък. Тя ще предприеме действия сега, преди Харисън да е чул каквото и да било.

— Мисис Рахел Ройл е тук, мадам — каза мисис Мейтлънд, в гласа на която се долавяше облекчение. Може би всичко ще се реши още сега, помисли си тя и ще могат да се върнат в онзи красив апартамент. Просто не беше правилно да се отделя едно малко момче от дома му без знанието на баща му… Боже мой, не беше правилно, не. Хората не постъпват така в Англия, не и в семействата, които тя познаваше. В Англия, дори в един брак да имаше разногласия, другите никога не узнаваха това… Животът продължаваше да си тече гладко и спокойно във всекидневната стая, както и в детската, и, тя беше сигурна дори в това, в спалнята.

— Рахел! — Джеси-Ан се стресна. Беше се сгушила на дивана, където подремна малко. Веднага се почувства неспретната и неудобно в компанията на безупречно облечената си и вчесана свекърва.

— Няма да хабя думи и време, Джеси-Ан. Достатъчно е да кажа, че съм тук, за да отведа внука си у дома.

С пребледняло лице Джеси-Ан гледаше, без да вярва на чутото.

— Какво каза, Рахел?

— Хотелът не е място за малко дете. То трябва да си бъде у дома. След като си решила, малко неочаквано и без да помислиш за никого другиго, да се преместиш, предлагам да заведа Джон у дома, при баща му. И след като Харисън явно е много зает, аз ще остана в апартамента, за да се грижа за детето.

Като си пое дълбоко дъх, Джеси-Ан се опита да потисне гнева си.

— Как разбра, че съм напуснала Харисън? — запита тя. — Аз самата взех решението си едва снощи. И все още не съм говорила със съпруга си.

— Точно така! Правиш, каквото си искаш, без дори да обсъдиш нещата с него. Не мислиш ли, че първо трябваше да се посъветваш с Харисън преди да му отнемеш сина?

Рахел свали ръкавиците си и грижливо ги прибра в чантата си, след което автоматично завъртя в правилно положение големия си пръстен с диаманти и рубини.

— Слава Богу, има членове на домакинството ти, които притежават поне частица здрав разум и на които може да се има доверие — каза тя с леден глас.

— Разбирам — отговори тихо Джеси-Ан. — Мисис Мейтлънд. Е, тя винаги е била на твоя страна, Рахел.

Застанала твърдо на мястото си пред камината, Рахел предизвикваше Джеси-Ан да се осмели да й се противопостави.

— Сега ще наредя на гувернантката да опакова нещата на Джон и да дойде с мен у дома — каза решително тя. — Мисля, разбираш, Джеси-Ан, че онова, което правя, е в интерес на момчето. Той е Ройл, както знаеш.

— Ройл! — изкрещя Джеси-Ан. — Ти, глупава стара жено, дето все се бъркаш в хорските работи! Само защото си живяла като глезена котка през целия си живот, като си си позволявала да командваш всички, нямаш право сега да отнемаш сина ми! И ако се осмелиш дори само да се опиташ, ако докоснеш Джон само с един пръст, ще извикам адвокатите си тук толкова бързо, а и полицията, прокурора, че няма дори да се усетиш! И като се даде публичност на случилото се, има да се чудиш откъде е дошъл ударът за Ройл! Ще разкажа новините на таблоидите и на телевизията, ще им кажа как си се опитала да ми откраднеш сина. И репортерите ще започнат да се тълпят пред вратата ти, ще се опитват да ти направят снимки като излизаш от дома си… Предупреждавам те, Рахел, стой далеч от нас? Онова, което става, засяга единствено мен и Харисън. А Джон е наш син.

Докато Джеси-Ан изливаше тази тирада като разгневена валкирия, Рахел постепенно отстъпваше към вратата.

— Не си въобразявай, че можеш да ми отнемеш моя внук — заплаши я тя на свой ред. — Защото не можеш и скоро ще го разбереш!

Джеси-Ан гледаше, трепереща от гняв, как вратата се затваря след свекърва й. Дори в такъв момент, помисли си тя, тази жена не блъска вратите! Отиде в стаята на Джон, където, знаеше добре това, гувернантката подслушваше.

— Мисис Мейтлънд! — извика. — Вземете нещата си и си тръгвайте. Уволнена сте!

Без да обръща внимание на гневното възклицание на жената, тя вдигна телефонната слушалка с все още трепереща ръка. Поколеба се, питайки се към кого може да се обърне за помощ. Реши, изпитала облекчение, че ще се обади на Маркъс… Може би той ще знае как да се справи с баба си.