Елизабет Адлър
Изплъзващи се образи (35)

Глава 34

Карълайн наблюдаваше заспалата Гала и си мислеше, че лицето й прилича на това на невинно дете. Беше пребледняла от умората и шока, дългите й мигли се сливаха с тъмновиолетовите сенки под очите й, меките й устни бяха полуотворени. Тя дишаше с помощта на дихателна тръба. Маркъс седеше до нея и държеше безжизнената й ръка в своята, милваше я нежно и я гледаше така, сякаш силата на любовта му можеше да я накара да отвори очи. Истината обаче беше, че Гала така и не отвори очи след падането от покрива на хижата. Като по чудо, дебелият сняг беше омекотил удара и тя не беше си счупила гръбнака, но едно счупено ребро се беше забило в белия й дроб. Беше счупила на няколко места и костта на лявото си бедро. След дълга операция, тя беше съединена и прикрепена със стоманени шини. Но въпреки че мозъчният скенер не беше намерил причина за комата, тя не излизаше от нея.

Фрости и Ектор звъннаха до Ню Йорк и истеричните им гласове бяха събудили Карълайн в малките часове на нощта. Тя слушаше, без да вярва на ушите си, техните коментари за поведението на Дейна: била неразумно дръзка, егоистична и пет пари не давала за другите, нарочно поставяла живота на Гала в опасност, интересувала се само от снимките… Казаха й, че Гала е откарана със самолет до болница и че в момента е в операционната и че Дейна крачи из болничния коридор като обезумяла, настоява да й дадат информация за състоянието на Гала, плаче, че тя й е като сестра, че много я обича, знае, че я е убила, че вината е изцяло нейна… „Виновна е единствено тя!“, бяха последните думи на Ектор, след което линията замлъкна.

Но това никак не се връзваше с Дейна, помисли си Карълайн. Не и с Дейна, която тя познаваше. Беше пълна с ентусиазъм, да, беше работохоличка, определено. Беше перфекционистка, без съмнение. Но егоистка, безразсъдна, незагрижена за останалите? Какво се беше случило, че Дейна, която познаваха, така се беше променила? Беше невъзможно да разбере истината, защото Дейна просто беше изчезнала. Никой не знаеше къде е тя. Телефонът в Ню Йорк вдигаше секретарката й и казваше, че тя отсъства вече от седмица. Не беше се обаждала в „Имиджис“, не беше се свързала и с Джеси-Ан. Карълайн се беше обадила на майката на Дейна в Калифорния, но тя също не знаеше къде е дъщеря й. Беше изчезнала просто без следа…

 

 

Маркъс се наведе напред и докосна с върха на пръстите си затворените клепачи на Гала. Жестът му беше толкова изпълнен с нежност, че извика сълзи в очите на Карълайн… Бедният Маркъс. Бедната Гала. „О, моля те, моля те, Господи, замоли се тя наум, нека Гала се оправи…“ Но погледът й беше привлечен като от магнит от множеството апарати, които поддържаха жизнените функции на Гала. Ритъмът на сърцето й и честотата на дишането й светеха на мониторите и отмерваха живота й. Млад живот, който очакваше толкова много неща… Да, пред Гала се разкриваше бляскаво бъдеще, тя още не беше изживяла любовта си… „О, Дейна, помисли си безпомощно Карълайн, Дейна, как можа да направиш това?“

Вдигна глава, сепната, когато гласът на Маркъс наруши тишината.

— Карълайн, защо не отидеш в хотела да си починеш малко? Аз ще остана с Гала.

Умората, която тя не искаше да признае, внезапно я обзе и тя с копнеж си помисли за легло и възглавница.

— Аз ще ти се обадя… Ако е необходимо — каза Маркъс тихо. Избягна да изрече с думи онова, от което и двамата се страхуваха.

Тя го прегърна и двамата останаха така безмълвни един кратък миг, след което тя излезе от тихата стая. Хотелът беше само през няколко сгради и след като остави съобщение на рецепцията да я събудят веднага, ако се обадят от болницата, Карълайн уморено се пъхна в леглото. Последната й мисъл, преди да заспи, беше, че ако въобще някой може да помогне на Гала, това е Маркъс.

 

 

— Гала? — Маркъс се наведе ниско над нея, за да е сигурен, че тя ще го чуе. — Гала, любима, тук съм, с теб, държа ръката ти… Ти само спиш, любима, и когато се събудиш, ще ти се струва, че си сънувала лош сън… Само лош сън, бейби, това е всичко… И знаеш ли какво ще направим, когато се почувстваш по-добре? Ще заминем на ваканция — ти и аз, Гала — какво мислиш, мила? Ще отидем на остров Елутера, там много ще ти хареса. Къщата ни е на брега и ще оставим прозорците отворени през нощта, за да чуваме шума на морето. Ще те храня с манго и пъпеш на закуска, ще ловим омари, които ще ядем на вечеря, а слънцето ще ни топли, Гала. Морето там е тихо и спокойно, нежно като коприна. Птиците ще пеят сутрин, когато се събудиш, а вечер ще слушаме цикадите. Нощите там са толкова топли, толкова нежни, Гала, такива нощи не си имала преди…

Гласът му я гали през цялата дълга нощ. Той говореше нежно на изпадналото в несвяст момиче, милваше ръката й, целуваше я по бузата, пееше й песните, които и двамата обичаха, споделяше с нея плановете си за бъдещето, амбициите си, говореше колко много обича малкия си брат Джон и как те двамата някой ден ще имат деца… Ще имаме много деца, обеща й той.

— Извинете, господине — сестрата, швейцарка, го погледна със съчувствие, — но мисля, че ще е добре да си починете малко. Тук сте вече цял ден и цяла нощ. Погледнете през прозореца — вече се зазорява.

— Дръпнете завесите — нареди неочаквано Маркъс. — Искам Гала да види утринното слънце.

Сестрата го изгледа колебливо. Може би младият човек беше малко луд — говореше вече от часове, а как би могло момичето, изпаднало в кома, да види…

Зората беше още млада и слънцето беше само червена топка на хоризонта и хвърляше само отблясъци по сивото небе.

— Гала, трябва да видиш това! — извика Маркъс и стисна силно ръката й. — Светът изглежда така, както в часа на създаването си, Гала! Хайде, мила, хайде, стани и ела с мен да погледаме… — Той я гледаше втренчено, подканяше я да отвори очи, но единственият признак на живот беше лекото повдигане и спускане на гръдния й кош и мигането на машините, които му казваха, че Гала е още жива. Маркъс, вече изтощен, се отпусна отново на мястото си и я загледа тъжно.

— Позволете да ви донеса малко кафе, мосю — предложи сестрата. — Трябва и да хапнете нещо. Не можете да продължавате така.

Като прие само горещото кафе, Маркъс се загледа втренчено в тръбите и тръбичките, които подхранваха живота в Гала, в електродите, прикрепени към главата и гръдния й кош… Остави чашката и отново взе ръката й в своята.

— Гала — каза той твърдо, — чуй ме сега! Никога няма да те изоставя, знаеш това, ето защо по-добре да побързаш да се събудиш, защото на света има много по-хубави места от това, където да бъдем… Искам да те заведа у дома, Гала. Хайде, бейб, да си вървим у дома…

Когато, същата сутрин, Карълайн се върна в болничната стая, той беше заспал, като все още държеше ръката на Гала в своята.

— Не иска да се отдели от леглото й — прошепна сестрата, очевидно развълнувана от неговата преданост. — Говори й непрекъснато, като че ли тя може да го чуе и да му отговори… Никога не съм виждала нещо, подобно на това. — Тя отново прегледа показанията на мониторите. — Пулсът й спада — прошепна изненадано. — Сега е почти като на човек, който спи… А ритъмът на сърцето е стабилен. Вчера по това време все още беше хаотичен и прекалено бърз. — Тя извика лекаря, който дойде да прегледа Гала и заяви, че сега тя е по-силна и вече няма нужда от дихателната тръба, защото може да диша сама. Значи, помисли си Карълайн, все пак има надежда. Вчера по това време мислеха, че такава няма. Седна до леглото, за да бди над Гала, докато Маркъс спи.

Маркъс се събуди сепнато. Втренчи се в Карълайн и каза:

— Мога да се закълна, че Гала току-що стисна ръката ми.

— Сигурен ли си, Маркъс? Ти беше заспал и може би толкова силно искаш това, че ти се е сторило.

— Не! — възкликна разгорещено той. — Не съм сънувал… Почувствах движението на ръката й. Казвам ти, Гала помръдна, Карълайн! Гала — прошепна той и се наведе да я целуне. — Гала, скъпа, тук съм, почувствах ръката ти в моята. Стисни я отново, мила, и тогава ще знам, че ме чуваш. — Ръката на Гала помръдна в неговата и той изгледа триумфално Карълайн. — Гала, о, Гала — каза той, като не знаеше дали да се смее или да плаче, — о, любима, най-после…

Гала проговори едва късно следобед, макар че още не беше отворила очи. Устните й се движеха отначало без да издават звук. Множество изражения преминаха бързо по все още бледото й лице, като че ли тя търсеше точните думи, с които да изрази мислите си.

— Маркъс — прошепна едва чуто, на пресекулки. — Маркъс… Къде е слънцето… Заведи ме… навън.

— Ще те заведа, Гала — отговори й също шепнешком той, — веднага, щом си готова. Слънцето те чака, както и къщата на брега… Трябва само да се оправиш, да заякнеш, любима.

Той срещна очите на Карълайн, пълни със сълзи.

— Такова е моето момиче — каза с глас, който изразяваше дълбоки чувства. — Тя умее да се бори, моята Гала. И ще излезе победител!

 

 

Гала отново заспа, но този път, както казаха лекарите, сънят й беше различен — сънят на изцелението. Карълайн обаче мислеше, че лицето й все още е измъчено, че очите й се местят неспокойно зад затворените клепачи — като че ли сънува кошмари. И точно в най-тъмния час на нощта, малко преди зазоряване, тя най-после отвори очи и каза:

— Трябва да ви кажа… — прошепна тя неуверено, слабо. — Вината не е на Дейна… Моля ви, не я обвинявайте… Беше заради нещо… от миналото ми… — Сивите й очи бяха изпълнени с тревога, когато погледна Карълайн. — Аз постъпих глупаво… Сама съм си виновна…

— Не се тревожи, мила! — Карълайн я погали по косата, за да я успокои. — Всичко вече приключи. Моля те, не мисли за това.

Гала обърна измъченото си лице към Маркъс.

— Къде е… Дейна? — запита шепнешком.

— Дейна не е тук, бейби — каза й той, като много искаше да избегне този въпрос. — След като разбра, че си добре, изчезна…

— Знаех си, че ще избяга… Но тя не е виновна… Трябва да я намерите, да й кажете… Всичко е наред… Намерете Вик… Вик ще й помогне… Трябва да намерите Вик… — настоя тя с глас, който все още приличаше на въздишка. — Сега Дейна има нужда от него… — Тя затвори отново очи, а гръдният й кош започна да се повдига и спуска по-бързо заради усилието да говори.

— Ще я намерим, Гала — обеща Карълайн, която я гледаше с тревога.

— Вик — прошепна тя отново. — Дейна…

— Обещавам, че ще намерим и него — каза Маркъс. — Не се тревожи за това, мила, просто си почини сега.

— Маркъс, не си отивай — каза тя и лицето й омекна, стана по-лъчезарно. — Обичам те.

Карълайн излезе тактично и на пръсти от стаята. Остави ги сами, със сплетени ръце, а новата зора струеше на златисти лъчи през прозореца. От хотела тя се обади на Джеси-Ан, която нямаше търпение да чуе новините, а после — до телевизията, за да ги помоли да намерят Вик Ломбарди.

 

 

След разговора си с Карълайн, който не протече гладко заради многото смущения по международната линия, Вик незабавно тръгна към летището на Делхи. Спря се само да изпрати един факс до телевизията, с който да ги уведоми за плановете си, преди да хване първия самолет за Лондон, откъдето щеше да се прехвърли на друг — за Ню Йорк.

Като премисли неспокойно цялата история, за пореден път се запита каква част от вината е негова. Нима не беше той този, който подтикна Дейна да се доказва пред света? Не се ли опита да й покаже, че има нови полета за изява там, където всъщност такива нямаше? „О, Дейна, Дейна, любима, каза си той, не това имах предвид… Аз исках само да разшириш хоризонта си, да отвориш очите си за своя собствен потенциал, да се освободиш от прекалено тесния свят, в който беше затворена…“

Беше се обадил няколко пъти на Дейна след тяхното бягство във Вашингтон, но тя никога не си беше у дома. Всеки път той затваряше, без да й остави съобщение. Каква полза от съобщение на телефонния секретар, когато беше на шест хиляди мили разстояние от нея? Как би могло то да оправи бъркотията в отношенията им? Единственият лек би бил разговор на четири очи… От рода на: „Не, ти каза…“, „Обаче ти каза…“. Би помогнала само кавгата, може би малко сълзи и после много любов. Защото Дейна Лорънс беше част от неговия живот, независимо дали тя го съзнаваше или не. Само ако не го бяха изпратили спешно в Индия още на следващия ден, след като се върна от Вашингтон, нещата може би нямаше да стигнат дотук. Мислеше, че ще отсъства само седмица, след което ще се върне в Ню Йорк и двамата ще изяснят отношенията си, но… Трябваше да знае от опит, че нищо в неговата работа не е само за седмица — ако нещо не приключи за двайсет и четири часа, значи могат да минат няколко седмици или дори месеци.

Този път обаче нищо, нито дори работата му, нямаше да застане на пътя му. Карълайн беше казала, че Дейна е в беда, че е отчаяна… Дейна мислеше, че е убила Гала, и само Господ знаеше къде може да е и какво може да направи. Докато седеше сам над чаша бира на летище „Хийтроу“ в Лондон, Вик се сети къде може да я намери… Защото Дейна нямаше къде да избяга, освен у дома.

 

 

Дейна дремеше на пресекулки в черното си кожено кресло, екранът на телевизора мигаше мълчаливо в мрака, когато телефонът иззвъня. Тя се стресна и подскочи, а той продължи да звъни пронизително, настоятелно. Няма да вдигне слушалката. Няма, защото не иска да чуе ужасните новини. Не иска да чуе, че Гала е мъртва. Защото това е единствената причина някой да иска да й се обади, сигурна беше. Звънът рязко прекъсна и стаята потъна отново в тишина — толкова пълна, че можеше да чуе дишането си.

Тя изключи телевизора и отиде боса до прозореца, за да дръпне завесите и да види новия ден. Ню Йорк лежеше разпрострян пред нея, небостъргачите, изградени от стомана и стъкло, приличаха на кулите на древни замъци. Какво се случи, запита се тя, с момичето с блестящите очи от Калифорния, което с фотоапарат в ръка, с високите си идеали и изгарящи амбиции изплува пред очите й сега? Къде беше изчезнало то, онова прекрасно момиче с огнена червена коса и весела усмивка? „Загубена съм, прошепна отчаяно сама на себе си тя. Аз съм просто една цифра от статистиката, нищо и никакъв средностатистически гражданин на Ню Йорк… Унищожих сама себе си — като толкова много други хора, хванати в капана на успеха, виждащи и гонещи само него…“

Извърна се унило от прозореца и отиде в банята, светна лампата над огледалото и се вгледа в изражението си. Косата й висеше на кичури покрай бледото й лице, очите й бяха подути от непрестанния плач. Прокара пръст по напуканите си устни, после пусна чешмата и наплиска лицето си със студена вода. Изглеждаше ужасно, но какво значение имаше?! На кого му пукаше за нея? Кой можеше да я види? Нима на земята имаше човек, който да иска отново да говори с нея…?

Внезапно и изненадващо звънна звънецът на входната врата и тя погледна страхливо, като че ли онзи, който звънеше, можеше да надникне вътре в апартамента й. Никой не знаеше, че е тук. Не беше отговаряла на телефона и не беше излизала, откакто се беше прибрала у дома. Храната й бе доставяна от близкия ресторант. Може би беше разносвачът? Беше ли поръчала нещо? Не можеше да си спомни. В съзнанието й дните се сливаха, всичките до един еднакви.

Звънецът звънна отново, този път без да спира. Човекът май нямаше намерение да свали пръста си от бутона! Дейна прекоси стаята на пръсти и надникна през шпионката на вратата. Отстъпи назад с тихо възклицание. Не можеше да бъде! Отново долепи око до шпионката. Беше Вик! О, не! Не сега… Изглеждаше ужасно… Не искаше да види Вик отново, той също щеше да я намрази, също като другите…

— Дейна, отвори вратата! — извика Вик и изречението прозвуча като команда.

Тя се поколеба, после се подчини. Отвори бавно и отстъпи назад с наведена покорно глава — като престъпник, който очаква присъдата си.

— Дейна, любима! — извика той, шокиран от външния й вид. — Какво правиш със себе си? О, Дейна, защо се подлагаш на всичко това?!

Той направи крачка към нея с разтворени обятия. Искаше да я прегърне, но тя бързо отстъпи назад.

— Няма да искаш да останеш, когато разбереш какво се случи — каза тя, — така че можем веднага да приключваме.

— Няма нужда. — Той поклати глава. — Знам всичко. Че дори и повече. Имам съобщение за теб от Гала-Роуз. — Тя вдигна рязко глава и погледът й, пълен със страх, срещна неговия. — Тя каза да ти предам, че ти не си виновна. Не бива да се самообвиняваш, Дейна. Не се е изплашила от хеликоптера, а от някакъв спомен от миналото й. Обстоятелствата били почти същите и предизвикали падането й. — Той пристъпи по-близо до нея, а тя го гледаше с невярващи очи. — Гала няма да има спокойствие, докато не се увери, че сме ти предали думите й. Мога ли да й кажа, че й прощаваш, Дейна?

— Дали прощавам на Гала?! Затова че почти я убих?! О, Господи! — простена Дейна и зарови лице в дланите си. — Мислех, че вече е мъртва…

— Напротив, Гала-Роуз е жива и чака да й се обадиш. — Той най-после се приближи достатъчно до нея, за да сложи ръце на раменете й. — Много си жестока към себе си, Дейна. И знаеш ли какво? Много си упорита. Ела тук, моя любима, ела при мен. Позволи ми да те прегърна, да ти кажа, че всичко ще бъде наред… Вече никога няма да те пусна да си отидеш…

Дейна заплака, отпуснала глава на гърдите му, а той зачака тя да се успокои поне малко.

— Окей, Дейна Лорънс — каза й нежно, — отиди да си измиеш лицето, докато аз приготвя кафе в прекалено чистата ти кухня, а после двамата ще си поговорим хубавичко. Окей?

— Окей — отговори тя. Имаше вид на послушно, хубаво поплакало си дете. Като стигна до вратата на банята се обърна към него. — Вик?

— Да?

— Сигурен ли си, че Гала е добре?

— Да, тя наистина ще се оправи. Сега всички се тревожим за теб. Приятелите ти се тревожат за теб, Дейна — Джеси-Ан, Карълайн, Гала.

По лицето на Дейна се изписа слаба надежда. Тя неуверено се усмихна.

— Значи все още са ми приятелки? Въпреки онова, което направих?

— Не си направила нищо друго, освен че си проявила глупост — отговори той. — Хайде, отиди си измий лицето и среши косата си…

— Вик?

— Да?

— Защо си тук?

— Защо съм тук ли? Защо мислиш, съм тук? Защото те обичам, разбира се. Хайде, съвземи се най-после, Дейна Лорънс. После ще разговаряме.

Тя влезе в банята. Чувстваше се така, като че ли от плещите й беше паднала цялата тежест на света. Гала-Роуз щеше да се оправи, а Вик беше тук. И я обичаше. Огледалото в банята й разкри лице, все още подпухнало и зачервено, но очите й разкриваха различна отпреди личност. Жената, която сега се оглеждаше, най-после беше намерила себе си. И любовта.