Елизабет Адлър
Изплъзващи се образи (25)

Глава 24

Идиличното студентско градче на „Принстън“ с прилежно окосените тревни площи и красивите бели сгради — смесица от стиловете колониален, готически и съвременен — се стори на Гала пълно с красиви и уверени в себе си момичета. Въпреки че Маркъс стискаше силно ръката й, тя се чувстваше тук не на място.

— Ето, това е — заяви Маркъс и отвори вратата, която водеше към стаята му.

Гала надникна вътре и застина на място, като видя хаоса. Нейният нов апартамент беше малък, но тя го поддържаше в идеален ред.

— Е, какво ще кажеш? — запита той с нескрита гордост. — Баща ми е живял в същата тази стая преди повече от двайсет години.

— Дали тогава не е била по-подредена? — запита тя, наистина ужасена от царящия вътре хаос.

Той набързо освободи един от столовете, като хвърли книгите и пуловерите, които го затрупваха, на земята.

— Мислиш, че това е бъркотия? Трябва да видиш някои от другите стаи! Трябва да ти кажа, Гала-Роуз, че тази е една от най-хубавите и най-спретнатите в цялото градче. Нека ти покажа къде спя.

Той я хвана за ръката и я заведе до нишата във формата L, в която се намираше тясното легло. Под него имаше дървени плоскости и то беше почти под тавана. Свободното място до леглото беше затрупано с дрехи, хавлии и учебници. Въпреки че не одобряваше липсата на ред, Гала се засмя.

— Но защо спиш толкова нависоко? — запита го тя.

— Така имаме повече свободно място под леглото. Както и сама виждаш, то ни е нужно. Окей. Вече знаеш къде прекарвам живота си — когато не съм с теб, разбира се. А сега ще те заведа в бара на Конте да изядем по една пица.

Барът не беше голям, а Маркъс изглежда познаваше всички. Гала разглеждаше внимателно момичетата, които Маркъс поздравяваше и забеляза как те носят косите си — дълги, блестящи (може би намазани с гел) и свободни, а понякога прибрани на конска опашка. Бяха облечени или в тениски, или в блузи със спретнати якички и шорти бермуди, които не скриваха почти нищо от дългите им красиви стройни крака. Някои бяха небрежно наметнали раменете си с пуловери, а други бяха завързали жилетки на кръста си. Всички носеха или учебници, или ракети за тенис. Излъчваха увереност, че са точно хората, подходящи за това място. Замаяна от техните спокойни и самоуверени маниери, тя ги гледаше втренчено и им завиждаше за това, че имаха достъп до свободния свят на младите хора, за чието съществуване дори не знаеше, макар че беше почти на същата възраст. Би дала всичко, за да бъде като тези безгрижни умни момичета, които се разхождаха из студентското градче и които изглеждаха така, като че ли бяха родени тук.

Маркъс наблюдаваше как различни изражения се изписват на лицето й и се питаше за какво ли мисли. Деликатната, очарователна красота на Гала-Роуз криеше хилядите й страхове и неувереността й в собствените сили. Беше удивително как е възможно момиче, което е преминало през толкова трудности като нея и оцеляло, да бъде толкова неподготвено за живота. Тя беше най-неувереното момиче, което беше срещал. И най-уязвимото. Историята на живота й го беше разчувствала дълбоко. Беше се влюбил в Гала-Роуз, но тя беше толкова крехка, че той се боеше да не я нарани с някоя погрешна стъпка. Искаше да му вярва, да вярва безусловно, че никога и по никакъв начин няма да я нарани, че винаги ще я обича — защото, разбира се, така щеше да бъде. Тя го очароваше, озадачаваше и го привличаше с простотата на характера си, с искреността си, с липсата на притворство под каквато и да е форма. Гала беше известна, лицето й беше познато на цялата страна, а той беше уверен, че тя дори не забелязва как всяко момиче я оглежда със завист, как критично преценява външността й, стила й на обличане, поведението й. Днес, защото не беше на работа, тя не беше гримирана, а косата й с цвят на мед падаше свободно над огромните й очи. Беше облечена в дънкова пола и каубойска риза, прибрана в деколтето с голяма карфица, изработена от сребро и тюркоаз, а на краката си носеше обикновени обувки с ниски токове. Гала изглеждаше като всяко друго безупречно облечено и чисто младо момиче, но ноктите й бяха лакирани в изненадващия тъмночервен цвят, а косата й дъхаше на свежа зелена трева. Като докосна нежно хладната й длан, Маркъс прекъсна хода на мислите й.

— Давам много пари, за да узная за какво мислиш — каза той.

— О… Просто си мислех… Ами, нищо, всъщност.

— Нека аз ти кажа. Мислеше за това колко са красиви момичетата тук. Наистина са красиви. А те си мислят за това колко страхотно изглеждаш ти. Нима не забелязваш втренчените им погледи? Те, вероятно, никога досега не са виждали известен модел на живо. И със сигурност не са виждали толкова красив модел като теб.

— Но тези момичета са на моята възраст, Маркъс — каза тя замислено, — а ето че са в това прекрасно училище, без никакви грижи и с чудесно бъдеще пред себе си. Чувствам се на светлинни години от всичко това.

— Тези момичета са работили здравата, за да дойдат тук — отговори Маркъс рязко. — А много от тях трябва и сега да работят, за да могат да останат. Плащат си сами за престоя и обучението. Може би на теб ти се струва, че това тук е някакъв огромен клуб и ние само се мотаем и ходим по партита, но ние наистина приемаме живота сериозно. Всички смятаме, че учението ни е добра инвестиция за бъдещето, че поставяме основите на бъдещия градеж. Ти си постигнала всичко това по друг начин. И трябва да призная, че ти е било по-трудно, че си се чувствала самотна, за разлика от нас, но ти си в началото на дълга и успешна кариера. Нима не разбираш, че тези момичета ти завиждат — всички до едно? Че в техните очи ти си щастливката, тази, на която трябва да се възхищават, тази, на която трябва да подражават?

Тя го гледаше без да мига и се питаше за какво ли биха могли да й завиждат те — та тя беше само тяло, на което окачаха дрехи, лице, което Дейна моделираше, за да заснеме. Той обърна ръката й с дланта нагоре и нежно я целуна.

— Какво да правя с теб, Гала-Роуз? — въпросът му прозвуча измъчено, като стон или вопъл за помощ.

— Затова ли искаш да бъдеш с мен? — запита тя, изпълнена с подозрения. — Искаш да те виждат с известен модел?

Маркъс не знаеше дали да се засмее, или да побеснее от яд.

— Ще забравя, че си казала това, Гала-Роуз — прошепна той.

Тя го погледна, изпълнена с разкаяние. Как можа да каже нещо толкова глупаво? Маркъс Ройл нямаше нужда от модел, увиснал на ръката му, за да привлича вниманието. Той беше привлекателен, богат, очарователен и толкова мил… Можеше да има дузина модели, ако пожелаеше, можеше да излезе с всяко едно от тук присъстващите момичета.

— Съжалявам — прошепна тя, — нека не се караме.

— Окей — съгласи се той. — Но е време да поговорим за магията, на която Дейна Лорънс те кара да бъдеш подвластна. Нима не осъзнаваш, че Дейна управлява живота ти? Щом Дейна ти каже, че изглеждаш страхотно, ти й вярваш. Позволяваш на Дейна да ти казва какво да ядеш, или по-скоро — какво да не ядеш. Обзалагам се, че няма да посмееш да си признаеш пред нея, че днес следобед си яла пица. Дейна ти казва в колко часа да си лягаш вечер, кога да станеш сутринта, по кое време да излезеш, къде да отидеш — дали да правиш упражнения, дали да отидеш в здравния клуб, в студиото или на парти… По дяволите, почти се налага да питам първо Дейна, когато искам да те поканя на среща!

— Но, Маркъс — възкликна тя огорчена, — трябва да разбереш, че без Дейна нямаше да постигна нищо. Нищо! Дейна ме измъкна от дъното, тя ме създаде, тя ме промени в Гала-Роуз…

— Това са глупости. Дейна не те е създала. Гала само е ускорила нещата. Или, по-скоро, е успяла да извади на бял свят това, което притежаваш. Тя е свършила по-лесната работа — само ти е придала малко блясък, за да започнеш да отговаряш на нейните нужди. Но онова, което тя всъщност иска, си ти, Гала или Хилда, личността, която си всъщност, личността, която сама си успяла да утвърдиш. Точно ти, личността, си известен модел, а не парцалената кукла на Дейна Лорънс! И освен това — добави той, като се наведе през масата към нея и я погледна внимателно в очите, — в теб, Гала-Хилда-Роуз, съм влюбен аз.

В очите й бликнаха сълзи на щастие. Значи той я обича, сега е сигурна в това. Той не иска просто образа от рекламите и страниците на списанията, той истински обича и желае онази, макар и трудно определима личност, която е самата тя.

— Аз също те обичам — прошепна тя, забравила за студента келнер, облечен в червена тениска на райета, който стоеше прав до масата им с огромна димяща пица в ръка.

— Е, е, вие двамата! — извика нетърпеливо той. — Престанете да говорите и ми направете място. Да поработим малко, а? Половината със салами, половината — с гъби, нали така?

Те неохотно пуснаха ръцете си и той постави пицата в средата на масата, между тях.

— Двете бири — каза високо — ще пристигнат ей сега…

— Ще се омъжиш ли за мен, Гала? — запита я Маркъс над горещата пица.

— Да — каза тя шепнешком, щастлива. — О, да, Маркъс. Ще се омъжа за теб.

Гала преплете пръсти под масата в молитва. Молеше се той да разбере, че тя трябва първо да пита Дейна и да се увери, че е способна да прояви разбиране…