Елизабет Адлър
Изплъзващи се образи (34)

Глава 33

Дейна и придружаващите я модели нетърпеливо преминаха през паспортната контрола и митницата на летището в Залцбург, след което се качиха в чакащите ги лимузини, с които щяха да отидат до международния курорт Кицбюел. Това беше вече петата и, дай Боже, последната седмица, в която бяха на път, помисли си Фрости, като отново започна да проверява камерите и оборудването, и да наблюдава товаренето ма куфарите, в които бяха скъпоценните дрехи и кожени палта на караваната. След което цялата им малка процесия можеше да потегли.

Серията снимки в три части на Дейна щеше да се казва „Изненади“ и във всички беше представена Гала-Роуз. През последните няколко седмици бяха обиколили половината свят, за да намерят точно онези великолепни пейзажи, които Дейна търсеше. Беше снимала Гала-Роуз в Исландия в пищна вечерна рокля, с тежки бижута и грим, сама на фона на светлото, студено северно море — екзотична, уязвима красота, обгърната в блед шифон. Беше снимала Гала в образа на елегантен пройдоха в смокинг, черна вратовръзка и огромни диамантени обеци на архипелаг във Финландия, населен само от черно-бели тупици и кресливи чайки. Беше направила снимка на Гала гола, загърната само в самурено палто, което струваше двеста хиляди долара, и огърлица от едри сапфири на отдалечено ледено поле в Норвегия. Фрости и останалите бяха навлечени в топли пуловери, якета и ботуши и искрено съжаляваха Гала за изпитанията, на които беше подложена в тази студена част на света. Тя беше успяла да запази спокойствието на лицето си и усмивката си, но празното и отдалечено изражение в очите й само прикриваше факта, че всъщност е вдървена от студ.

В търсене на малко слънчева топлина отлетяха за Турция. Въпреки че там слънцето далеч не беше в летния си разгар, на тях им се стори като благословия след леда на северните европейски държави. Гледаха, изпълнени със съмнение, как Дейна прави снимки на Гала от хеликоптер, който кръжи над бърза моторна лодка, на ръба на която Гала неуверено пази равновесие. Тя приличаше на древна амазонка със златистия грим на Изабел и присвитите си срещу вятъра очи. Гала вече не издържаше на напрежението и след снимките тя буквално рухна. Но Дейна заяви, че снимките си струват всичко това. Бяха наистина прекрасни. И всички бяха принудени да го признаят.

Прекосиха цяла Европа, за да търсят точно онова блато, което им трябва. И накрая го намериха в Ирландия. Там Дейна направи снимки на Гала в безценни шалове от кашмир и костюми от туид по последната висша японска мода. За първи път на Гала й беше топло и удобно. Фрости си мислеше, че никога дотогава не е виждала някого, толкова уязвим като Гала. Тънките й глезени се подаваха изпод пластовете дрехи и някак си снимките напомняха за онази епоха, когато да зърнеш женски глезен се е смятало за върха на еротиката. След това Дейна откри гора във Франция, в която имаше много глигани. Там тя нареди красивото голо тяло на Гала да бъде боядисано, за да се слива с дърветата. Гала наистина беше олицетворение на дивата природа… Лицето й блестеше примамливо на слънчевата светлина, която се процеждаше през клоните на дърветата, огърлицата от смарагди около врата й и смарагдовите обеци на ушите й блестяха със своя собствена светлина.

Един-единствен път Гала се противопостави на Дейна и то беше, когато Дейна я накара да застане на ръба на висока скала, която гледаше към морето. Облечена в бяла, подходяща за девица бална рокля и с черна пелерина, развяваща се на гърба й, тя тръгна към ръба на скалата, но спря насред път с пребледняло лице. Като трепереше видимо от страх, тя обърна умолителен поглед към Дейна, която я убеждаваше да продължи.

— Хайде, Гала! — викаше нетърпеливо Дейна. — Каква полза да стоиш там. Застани на самия ръб!

Фрости забеляза, че кокалчетата на пръстите, с които Гала стискаше пелерината пред гърдите си, са побелели. Гала затвори очи и направи още няколко крачки напред, които обаче не бяха достатъчно, за да бъде Дейна доволна. На следващата сутрин Дейна заяви, че снимките са истинска катастрофа и че виновна за това е изцяло Гала. Изгледа я свирепо, а тя тихичко каза: „Съжалявам, Дейна, просто ми се зави свят. Няма да се повтори.“ Фрости се надяваше, че наистина няма да има втори провал, защото опитите на Дейна започваха да стават все по-опасни — не само за Гала, но и за самата Дейна. Откакто откри за себе си хеликоптера, Дейна разбра, че може да заснима под неизпробвани ъгли, и заприлича на дете, което е получило нова играчка. Придържана само от обезопасяващите ремъци, тя висеше под хеликоптера, като че ли беше каскадьор в някой от филмите за Джеймс Бонд, а всички гледаха със свити сърца как тя се носи над главите им.

„Това ми е повече от достатъчно“, реши уморената Фрости, докато лимузината ги носеше към хотела с подходящото за него име „Романтикехотел Тенерхоф“, сгушен в подножието на покритите със сняг върхове. Нямаше да предприеме нито едно пътуване повече с Дейна, която ги тормозеше, докато започнеха едва да се държат на краката си. Струваше й се, че Дейна е така погълната от желанието да блесне със снимките, че дори не осъзнава какви рискове поема. А този елемент никак не се харесваше на Фрости. Това беше тяхната последна спирка, а когато се върнеха в Ню Йорк, Фрости щеше да напусне.

Гала с благодарност се отпусна по гръб на мекото легло и положи глава на пухените възглавници. Чувстваше се отпусната и нахранена след горещата вана и вкусната супа. И без това нищо друго не й се ядеше. Умореното й тяло най-после се беше стоплило. Беше й много приятно да остане сама в луксозния апартамент с камината, която хвърляше весели отблясъци. Искаше й се и Маркъс да беше тук, за да сподели с нея този луксозен рай. Обстановката й се виждаше дори още по-уютна, след като погледнеше през прозореца към покритите със сняг планини.

Другите бяха отишли в казиното на хотел „Голдънър грийф“, жадни за „малко развлечения“, както се беше изразил Ектор, след като дълго време бяха на снимки все в отдалечени краища на света. А Дейна беше излязла сама, за да разгледа заснежените улици на стария град, чиито стени бяха от дванайсети век. Гала беше отказала да излезе под какъвто и да е предлог с извинението, че има нужда от сън, но истината беше, че просто иска да остане сама, за да може да поговори с Маркъс. Той щеше да й се обади всеки момент, а когато това станеше, тя щеше да затвори очи и да си представи, че е до нея.

Маркъс не се беше ядосал, когато му каза, че трябва да замине на снимки с Дейна за неопределено време. Само я беше погледнал замислено, когато тя набързо му беше обяснила, че не може да разочарова Дейна точно сега.

— Важно е за мен, Маркъс — беше завършила умолително.

— Разбира се, че е. Нима мислиш, че не разбирам? — беше отговорил той. — Наистина се надявам, че Дейна ще открие каквото търси, Гала, но всъщност се тревожа за теб. Тя те уморява до смърт. Обсебва времето ти и не мисля, че това е добре за здравето ти. Нито пък за нейното. Не знам дали го осъзнаваш, но Дейна е дошла да те търси в Лондон, защото е имала нужда от теб също толкова, колкото и ти — да бъдеш намерена от нея. — Вдигна ръка, за да предотврати протестите на Гала. — Дейна е от хората, които могат да работят непрекъснато и неуморно. От онези, които винаги търсят нещо, но никога не го намират.

— Вярно е — беше признала с тъга Гала.

— Обещаваш ли, че това ще бъде за последен път, Гала? — беше казал той. — Въпреки че все още не го знае, Дейна вече няма нужда от теб. А и ти нямаш нужда от нея. Бъди нейна приятелка, Гала, не нейна робиня. Искам да бъдеш Гала-Роуз, моята красива любима.

Гала се заслуша в лекото шумолене на снега по перваза на прозореца, във веселия звън на звънчетата на шейните и в пръхтенето на конете, което долиташе от предния двор на хотела. Знаеше, че Маркъс е схванал и определил съвсем точно ситуацията. Дейна търсеше нещо, което тя никога не би могла да й предложи. Тя беше просто модел, стройно тяло, на което да обличат дрехи, и красиво лице, което да гримират. Като се сетеше сега за опасните номера, които Дейна я караше да прави, изтръпваше от страх. Хеликоптерът летеше прекалено близо до главата й, лодката се носеше твърде бързо, но най-опасна беше онази скала. „Не бива да мисля за това“, каза си и овладя нарастващата си паника. Само още една седмица и всичко ще приключи.

Дейна се разхождаше по „Хиндерщад“ и жадно вдишваше хладния свеж нощен въздух. Миришеше на обгорено дърво, горещ шоколад, ябълков пай, кафе, на коледни дръвчета, на коне, чиито звънчета като че ли пееха коледни песни. Градът приличаше на град от вълшебна приказка. Дори звуците тук бяха различни, приглушени от падащия сняг… Мекото стържене на ските по склоновете, скърцането на ботушите на кочияшите по замръзналата земя, смесицата от езици — френски, английски, немски. На този фон музиката на оркестъра, който свиреше на терасата на хотел „Зур Тен“, като че ли беше не на място.

С фотоапарат в ръка, тя се възхищаваше на сградите от тринайсети век, чиито фасади бяха боядисани в розово, охра, синьо и зелено, чиито прозорци бяха все с дървени капаци и сандъчета за цветя. Всяка сграда тук беше произведение на изкуството! Дебели стени опасваха стария град, а украсени арки водеха към тихи алеи. А наоколо и отгоре, всъщност — навсякъде, бяха планините, чиито върхове блестяха в бяло под слънчевите лъчи.

Дейна вдигна глава към тях и стаи дъх. От едната й страна върхът на Кицбюел се врязваше в нощното небе, а от другата й страна се извисяваше Ханенкам, чиито заледени склонове блестяха в мрака. За първи път разбра какво имат предвид заклетите планинари, като казват „магията на планината“, защо непрекъснато се връщат при нея, защо понасят студа, защо търсят красотата й.

Край нея минаха група ски инструктори със загорели мускулести тела, елегантни в своите червени якета. Отиваха към близкото кафе-бар, където можеха да поръчат лека вечеря. Изведнъж и тя почувства глад. И когато ги последва в кафето, й хрумна идеята… Ски инструктори, облечени в червени ски якета, все красиви високи мъже, и Гала, във фантастичната яркочервена вечерна рокля от Бил Блас. И лунната светлина, заливаща планините… Виждаше съвсем ясно снимката! Всъщност знаеше съвсем точно какво иска. Може би щяха да са необходими няколко дни подготовка, защото Гала никога досега не беше стъпвала на ски. Няма нищо невъзможно, реши Дейна и си поръча горещ ром с подправки и канела — нещо, което най-добре щеше да прогони студа от крайниците й. Всичко можеше да бъде постигнато. Дори идеята за Гала върху ските беше съвсем реална!

Цялото тяло на Гала я болеше толкова много, че едва можеше да пристъпва, след като каза „довиждане“ на своя ски инструктор. Като вдигна ските си на рамо, тя се отдалечи от пистата за начинаещи. Беше вторият ден от нейното обучение. И без това щеше да разполага само с два дни, така й беше казала Дейна. Защото щяло да има пълнолуние на третата нощ и тогава щели да направят снимката.

— Трябва да я научите само да се държи на ските — беше казала на инструктора. — Не искам да си счупи крака. Не и докато не завършим снимките! — И се беше засмяла, като беше видяла възмущението, изписано по лицето на Гала. — Не бих искала да си счупиш крака по което и да е време, Гала. Пък и ще ти струва цяло състояние, защото няма кой знае колко работа за модел с гипсиран крак!

Дейна беше наела едно от кафетата, което се намираше по средата на склона за тяхна база. Отлична скиорка още от детството си, когато прекарваше зимните ваканции в планините Роки, тя реши, че виещата се по склона на Ханекам писта е идеална за техните снимки.

— Глупаво е, мадам, да очаквате от новак да се спусне по нея — каза й инструкторът, шокиран.

— Нямам никакво намерение да я карам да се спуска — отговори тя. — А само да изглежда така, като че ли се спуска. Вие трябва да й помогнете да създаде такова впечатление.

— Рисковано е — предупреди я той. — Момичето е с естествени заложби на спортистка. И след седмица, може би десет дни, ще кара достатъчно добре. Но два дни!

— Само с толкова разполагаме — каза Дейна твърдо. — Тя ще бъде достатъчно добра. Гала никога не ме разочарова.

Гала се обърна и изгледа втренчено склоновете на Ханекам и далечните, миниатюрни фигурки на скиорите, които се спускаха. Планината беше много красива. Можеше да разбере идеята на Дейна, но като си представеше как тя е някъде там, далече високо над долината, я полазваха тръпки на ужас. Страхуваше се да се качи на отворените кабинки на лифта, който водеше до пистата за скиорите, и днес инструкторът я беше завел дотам със закрита кабинка. Тя стискаше здраво металните перила вътре, беше затворила очи, за да не вижда колко далеч остава долината. Отвори ги едва когато кабинката спря. Коленете й трепереха, когато стъпи на снега, а по гърба й се стичаха струйки пот. Тя вдъхна с пълни гърди свежия въздух, който идваше чак от океана, за да се успокои поне малко. После се огледа и откри, че сякаш се намира на върха на света? Долината се простираше като миниатюрен гоблен под нея, ехото отекваше… Старият страх завладя Гала и й се зави свят… „Всичко ще бъде наред“, каза си тя и стисна зъби. Та горе имаше толкова много хора! Виж ги само как се спускаха по склона и изпитваха неописуем възторг? Разбира се, че всичко ще е наред… Пречеше й само споменът за онзи хлъзгав покрив и ужасът, стаен в очите на Уейн… Изкара някак си деня, но се радваше много, когато всичко свърши.

„Дори не си помисляй за това, заповяда си тя, докато вървеше към автобуса, който караше скиорите до хотела. Инструкторът също ще бъде там. Освен това ще бъде тъмно, така че няма да видиш колко високо си всъщност. Дейна не би те накарала да направиш нещо, което е прекалено рисковано. От теб се нека само да позираш заедно с инструктора… Ще свърши още преди да си се усетила.“ А сега й се искаше само дълго да стои в горещата вана!

Според прогнозата за времето облачността щеше да се сгъсти през нощта и щеше да превали слаб сняг. Дейна гледаше небето с тревога. То беше тъмносиньо и обсипано със звезди, осветявано от пълна, яркожълта луна. Загърната в дълго до земята палто от сребърна лисица, Гала също вдигна поглед към луната. Искаше й се тя да се скрие, защото й разкриваше колко висока всъщност е планината. На лунна светлина беше дори още по-страшно, отколкото на слънчева. Склоновете бяха застрашително смълчани без веселите скиори. Струваше й се, че местността е пълна с призраци.

— Гала в палто от сребърна лисица и червени ботуши вдига поглед към Луната! — извика Дейна и се засмя на въображаемия надпис под снимка, който току-що беше измислила. — Окей, всички! — извика тя. — Да започваме! Прекалено е студено, за да бъдат полароидни. Не искаме Гала да умре от студ, нали? Предполагам, че имаме най-много пет минути.

Гала приготви ските си, като се насили да запази спокойствие. Правеше автоматично всичко, което й наредят. С Руди, инструктора, до себе си, тя последва другите по склона. Инструкторите включиха електрическите си фенерчета и осветиха заледената писта. Дейна свали червения предпазен шлем на Гала, съблече палтото й и го подаде на Фрости. Леденият нощен въздух удари Гала в ноздрите, атакува тялото й, тя ахна и стисна по-здраво щеките. Дейна се спусна малко по-надолу по склона, докато стигна до избраното от нея място.

— Окей — извика тя. — Да започваме!

С насочените към нея фотоапарати „Ролей“, заобиколена от своите бодигардове с включени фенерчета, Гала се спусна елегантно надолу по склона.

— Чудесно! — извика Дейна, докато правеше снимка след снимка на Гала, която, стиснала червената бална рокля между коленете си, се спускаше по заледения склон. — Направо великолепно! — викаше развълнувано Дейна. — Ти си най-добрата… Продължавай така… Почти свършихме…

Дългите поли на Гала, развявани от вятъра, се заплетоха в краката й. Тя извика, тялото й се наклони напред, ските се завъртяха във въздуха. Дейна чу виковете на другите и застина на място. В следващия миг видя, че инструкторът е пред Гала. Той се наведе и я хвана, с което предотврати по-нататъшното й пързаляне надолу по заледения склон. Руди й помогна да се изправи и провери дали не е ударена лошо, след което направи знак с вдигнати палци, за да покаже на другите, че всичко с Гала е наред. Съблече якето си и обгърна раменете й с него, след което я поведе нагоре по опасния склон.

Едва тогава Дейна си позволи да изпусне въздуха, който сдържаше, във въздишка на облекчение. Господи, за миг си помисли, че Гала е лошо ранена! Руди се наведе, вдигна нещо от снега и отиде до нея.

— Вижте, мадам — каза той с нотка на неодобрение и дори обвинение, като й показа една обеца от рубини и диаманти. — Заради това рискувахте живота на момичето, нали? Няма да участвам повече в тази лудост!

— Нещата въобще не стоят така — запротестира Дейна, когато той й обърна гръб. — Разбира се, не искам Гала да пострада!

Когато се върнаха в кафето. Гала облече отново коженото палто, а Моника започна енергично да разтрива ръцете и краката й. Ектор й даваше от чашата с горещ ром, а Дейна се усмихна с облекчение, когато видя, че руменината се връща на лицето й.

— Слава Богу, че си добре! — възкликна тя. — Какво се случи?

— Полата ми се закачи на една от ските — въздъхна Гала. — И преди да се усетя, вече летях във въздуха, а после се пързалях надолу по планината. — Тя се усмихна колебливо на Дейна. — Но дотогава всичко беше окей, нали? Получи ли се, както искаше?

— Разбира се! — Дейна се усмихна и я прегърна. — Ти си най-добрата, нали знаеш! Моят страшен модел! Ти си предизвикателство за всички. Изглеждаш превъзходно, Гала.

— Е, слава Богу, че вече приключихме със снимките — отговори Гала с усмивка на облекчение.

Дейна й се усмихна, в очите й вече гореше нетърпение.

— Всъщност, Гала, имам още една идея, която искам да заснема, докато сме тук. — Гала я изгледа измъчено и Дейна побърза да добави: — Само още едно нещо, Гала. Обещавам, че ще бъде последното.

Гала се загърна още по-плътно в кожите и се опита да направи така, че страхът да не проличи в очите й. С усилие запази спокойствие и застави крайниците си да не треперят.

— Само още една снимка, Дейна — съгласи се тя. — Добре, но наистина само една.

— Нима не би могла да го фалшифицира! — запита Ектор, загледан втренчено в покрива на дървената колиба, чиито украсени с дърворезба стрехи и балкони бяха покрити поне с трийсет сантиметра сняг и от които висяха висулки с големината на сталактити. Силуетът й изпъкваше ярко на фона на ясното синьо небе и тя приличаше досущ на хижа от коледна картичка. На покрития със сняг покрив се виждаше червен сак, от който се бяха разпилели бижута, а Гала отново трепереше от студ, облечена само в рокля от бял сатен, която струваше пет хиляди долара. Позираше, облегната на комина.

— Знаеш, че не иска повече да прави такива снимки — прошепна ядосано Фрости. — Каза ми, че изпитва ужас от височината. Видя какво се случи, когато Дейна я накара да се доближи до ръба на онази скала.

— Тогава защо, за Бога, го прави? — възкликна ядосано и Ектор. — Дейна е луда, осъзнаваш го, нали? Като си помисля само какво трябваше да преживее Гала, за да получи тя проклетите си снимки, питам се дали няма да е по-подходяща за някоя друга работа. Може би трябва да прави филми… Там поне ще получи действието, за което толкова много копнее… Та тя прилича повече на проклет филмов режисьор, отколкото на моден фотограф!

— Затваряйте си устите, хора, ето я, че идва!

В обсега на зрението им се появи малък жълт хеликоптер. Той увисна точно над хижата.

— Окей, Гала! — извика й Фрости. — Ако можеш, се отпусни малко.

Стиснала здраво зъби, Гала с всички сили се опитваше да не поглежда надолу, защото знаеше, че вместо истинската сцена ще види отново онзи училищен двор и бетонното игрище… Закле се да не мисли повече за Уейн Брейсуел. Не биваше. Докато хеликоптерът се приближаваше към нея, Гала си спомни как стоеше на покрива на училището с Уейн до себе си… Да, беше се осмелила да го направи. Всички те й се бяха присмивали жестоко, докато накрая срамежливостта й и инстинктите й бяха заглушени от желанието да им покаже, да им даде да разберат. „Хайде да те видим, крещяха присмехулно децата, събрани в кръг. Тромавата Хилда не може да изкачи дори стъпалата…“ Истина беше. Като дете, движенията й не бяха координирани, а понеже беше срамежлива, те обикновено бяха още по-тромави, когато я гледаха. Тя отчаяно искаше да им покаже, че не пада по-долу от тях, затова последва Уейн на покрива. За един кратък миг спря, вдигна поглед и видя Уейн на ръба, от другата страна на който покривът се спускаше надолу. Беше като билото на планина. Ироничният му смях отекна над целия училищен двор. „Не можеш да се изкачиш чак догоре“, присмя й се той. Дори сега Гала си спомняше как сърцето й бие в гърлото. Когато най-после стигна до него, Уейн свря ухиленото си лице в нейното. „Обзалагам се, че не можеш да направиш това, ти, страхливо момиче!“, присмя й се за пореден път той. Разпери ръце, изправи се и тръгна по ръба на покрива. Приличаше на въжеиграч. Страхът й даде сили да остане там и да направи като него. Вървеше предпазливо и страхливо след него към сивия комин в центъра. Не се осмеляваше да погледне надолу. „Погледни, страхлива котко, падаш“, пак й се присмя той, застанал с ръце на хълбоците. Гала, изпаднала в паника, вдигна поглед към него, после сведе глава към двора, където цяла група деца й се присмиваха… После небето се завъртя около нея, тя чу викове, видя изкривени лица… От страх крайниците й омекнаха и тя се хвана здраво за комина. И тогава се чу и друг звук — бръмченето на самолет или хеликоптер. Като на забавен кадър, тя отново видя как кракът на Уейн се подхлъзна, тялото му се преметна и мина покрай нея с протегнати ръце. „Помощ, Хилда, Хилда…“, извика той. Ужасеният му поглед срещна нейния и тя протегна ръка, за да го хване… Остана така, с гръб, като че ли залепен за комина, с ръка, все още протегната към мястото, където преди стоеше той. Чу се един-единствен вик на ужас, последван от тихо охкане и възглас на тълпата деца. Тогава тя погледна надолу и видя Уейн, преметнат на телената ограда, а от устата и тялото му капеше кръв и се стичаше по белите му крака, които сега изглеждаха толкова малки и уязвими…

Жълтият хеликоптер се приближи и Гала вдигна поглед към него ужасена. Беше забравила къде се намира, какво се предполага, че трябва да прави… Мислеше отново за Уейн, за това, че тя е виновна за падането му. Ако беше протегнала ръка навреме, той нямаше да свърши върху телената ограда. А ето че сега всичко започваше отново… Жълтият хеликоптер се приближи още повече и на Гала й се стори, че той закри слънцето, че светлината на деня изгасва. И тя отново беше на онзи хлъзгав покрив и се плъзгаше надолу, надолу…

— Мили боже, Гала! — изпищя Фрости. — Дръж се…

Но Гала не можеше да се държи повече. Бялата рокля я обгърна като покров, когато тя се претърколи през ръба на покрива.