Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fleeting Images, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2016)
Корекция и форматиране
шеNMereva (2016)

Издание:

Елизабет Адлър. Изплъзващи се образи

Английска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2002

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

Техн. редактор: Никола Христов

Художествено оформление: „Квазар“, София

ISBN: 954-17-0202-3

История

  1. — Добавяне

Глава 18

Лоринда седеше на пода в апартамента си, в ръка държеше чифт остри ножици, а от всички страни беше заобиколена от нарязани вестници и списания. Носеше тънки хирургически ръкавици, както винаги, когато печаташе някое от анонимните писма, защото беше прекалено умна да остави отпечатъци. От лявата й страна беше спретнатата купчинка изрезки, които беше отделила през последните два месеца. На всички имаше снимки или на Харисън, или на Мери, или на двамата. Не бяха чак толкова много, но Лоринда не се съмняваше, че Джеси-Ан е принудила Харисън да отиде в прегръдките на друга жена. А тя съвсем не беше подходящата! Жената, в която той трябваше да се влюби, беше самата тя, Лоринда. Тя беше определена от съдбата да заеме мястото на Джеси-Ан, за да може да се грижи за Харисън и сина му. След безсрамните неща, които ставаха в „Имиджис“ през последните няколко седмици, тя разбра, че вече е време да направи хода си. Първо ще спаси малкия Джон, а после ще се погрижи за Джеси-Ан.

Лоринда огледа малкия си едностаен апартамент. Никой никога не идваше тук. Беше толкова изолирана, колкото би била и ако живееше във ферма в Монтана, но целият блок беше изграден от едностайни апартаменти, обитавани все от млади хора, които се издържаха от кредити и живееха само с оптимизма си. Едно дете щеше да се забелязва толкова, колкото и огромен слон. Трябваше да си намери друг апартамент, някъде по-далеч из предградията, където щеше да може да се скрие всред нормалната среда — жени с деца.

Нямаше да бъде лесно. Трябваше внимателно да направи плановете си. Въпросът беше в това, дали Джеси-Ан щеше да се обърне към полицията или щеше да изчака получаването на бележка с искане за откуп. И дали щеше да се досети, че това е дело на Лоринда? Винаги щеше да съществува този риск, разбира се, но тя беше готова да се обзаложи, че Джеси-Ан ще се страхува да се свърже с полицията, за да не предизвика похитителите да навредят на детето. Лоринда дори виждаше съвсем ясно как щеше да изглежда бележката за откупа — напечатана с червени букви, също като другите, за да може Джеси-Ан веднага да се сети, че подателят е същият. Само че този път откупът няма да бъде пари, а самата Джеси-Ан. Времето, което тя ще пропилее, като не се обърне към полицията, щеше да бъде съвсем достатъчно за Лоринда да изпълни заключителната част от плана си.

Като вдигна малката купчинка от пода, тя я занесе до масата и напъха всички изрезки в плика. После извади старата пишеща машина от винаги заключения шкаф и започна да съчинява писмата, за да бъдат готови всичките за „големия ден“. А този същия следобед тя имаше намерение да вземе метрото до Куинс, където щеше да си потърси нов апартамент. Искаше нещо подходящо за жена с дете, на оживена улица, където няма да изпъкват толкова много. Щеше предварително да каже на хазяина, че е самотна майка и че за момента детето й ще остане известно време при баба си и дядо си в Монтана, но че тя ще направи всичко възможно да го прибере възможно най-скоро при себе си. А после, когато най-сетне успее да остане насаме с Джеси-Ан, щеше да й каже всичко, което мисли за нея, истината… цялата истина…

Гледаше как червените букви се появяват върху листа, замечтано и със задоволство, с усмивка, съчиняваше най-големите мръсотии и обиди — както дете в предучилищна възраст се радва, когато успее да изпише първите си думи.

 

 

Харисън вдигна изненадано поглед. Доволна усмивка озари лицето му, когато видя Маркъс да влиза през вратата. Не се случваше често синът му да го посети в офиса.

— Радвам се да те видя, сине! — възкликна той. — Но какво те води тук в средата на седмицата? Не проблеми в колежа, надявам се? — Засмя се още докато изговаряше думите, защото Маркъс беше едно от най-сериозните момчета в света — работеше упорито, получаваше добри оценки, беше член на отбора по гребане.

— Тук съм по две причини. — Маркъс седна срещу баща си и нетърпеливо се наведе към него, стиснал с две ръце ръба на бюрото. — Трудно ми е да го кажа, но… Ами, татко, напоследък чета в клюкарските рубрики за теб и Мери Маккол. Предполагам, че пресата страшно е раздухала нещата, но се тревожа за Джеси-Ан. Със сигурност не искам да я виждам наранена.

Харисън се облегна назад в креслото си, сключил пръсти. Избягваше погледа на Маркъс. Момчето се беше изразило толкова деликатно, колкото можеше, не беше го попитало направо дали има нещо между него и Мери. То просто беше поставило въпроса, който самият Харисън често си задаваше — какво щеше да стане с Джеси-Ан? Той със сигурност също не искаше да й причинява болка… Обичаше я и все още отчаяно я желаеше. Но Мери запълваше празното пространство в живота му, което не би трябвало въобще да съществува.

— Прав си, Маркъс — отговори най-сетне, — пресата е преувеличила. Мери и аз често сме заедно, когато отида за модното шоу, но не е нещо, за което Джеси-Ан би трябвало да се тревожи.

Маркъс усети, че го лъжат. Но реши да не настоява. Онова, което ставаше между баща му и Мери, си беше тяхна работа, но той нямаше да позволи на баща си да съсипе живота на Джеси-Ан, да пренебрегне любовта й.

— Знам, че Джеси-Ан още нищо не е чула — каза той.

— Предполагам, че е много заета с „Имиджис“ и няма време да чете пресата. Това ще съкруши сърцето й, татко. А ако има наистина проблем… Мисля, че твоето сърце също ще бъде съкрушено.

— Каза достатъчно — отговори студено Харисън. — И оценявам загрижеността ти. Мога да те уверя, че нямам намерение да нараня Джеси-Ан. А сега — добави, като взе няколко листа и ги напъха набързо в коженото си куфарче, — имам среща в центъра на града, за която вече закъснявам. Може би ще вечеряме заедно довечера?

— Съжалявам, имам среща за вечеря. Много важна среща — добави той, като гледаше баща си сериозно. — Познавам я само от няколко седмици, но съм влюбен в нея, татко.

Харисън повдигна вежди.

— Любов, а? Е, на всички ни се случва, когато му дойде времето, сине.

— Сериозно е, татко. Остава да убедя и Гала, че това е истина.

Харисън погледна часовника си. Закъсняваше вече с пет минути.

— Съжалявам, Маркъс, но наистина трябва да тръгвам. Защо не се отбиеш да видиш Джеси-Ан? И не се тревожи заради любовта. На твоята възраст идва и си отива.

— Не и този път — отговори тихо Маркъс.

— Мога ли да те закарам донякъде? — запита Харисън, след като се качиха в асансьора. — Колата ме чака долу.

— Благодаря. Ще повървя.

— Довиждане, сине. Обади ми се, може би по-късно през седмицата ще успеем да вечеряме всички заедно. И доведи момичето, по което си полудял. Впрочем, чакай, този уикенд трябва да бъда в Чикаго…

— Всичко е наред, татко, ще наваксаме…

— Да. Радвам се, че те видях, сине.

Беше прекадено лошо, помисли си Маркъс тъжно, когато голямата кола се отдели от тротоара, че и двамата — и Харисън, и Джеси-Ан — са твърде заети, за да видят какво става с тях, за да го изслушат, когато имаше да им казва нещо важно.