Елизабет Адлър
Изплъзващи се образи (20)

Глава 19

Пликът с името и адреса й, напечатани с червени букви, лежеше върху бюрото на Джеси-Ан, пристигнал със сутрешната поща. Веднага щом го видя, страхът й се върна и сърцето й заби бясно. Господи, как й се искаше да избяга от всичко това… Но можеше и да се бори! Като хвана плика в единия ъгъл, тя го хвърли в кошчето за отпадъци, но после го загледа с неудобство. Този път във вида му имаше нещо различно, той беше по-издут и по-тежък. Тя се насили да не гледа към кошчето за боклук. Каквото и да беше, не искаше да знае.

Пликът остана в кошчето заедно с другия боклук до късния следобед. Когато студиото утихна и секретарките си отидоха, тя вече не успяваше да устои на любопитството. Извади го и се замисли дали да го отвори или не.

Лоринда стоеше на прага, очите й блестяха триумфално, докато гледаше как по лицето на Джеси-Ан се изписват различни изражения… Несигурност… Гняв… Страх. Лоринда изпита дивашката радост от притежаването на власт над друго човешко същество. Джеси-Ан беше нейна и тя можеше да я манипулира както поиска. Сега тя избираше музиката и щеше да се погрижи Джеси-Ан да танцува по нея. Да, тя ще диктува условията, а Джеси-Ан ще се подчинява всеки път…

Лицето й беше зачервено от радостно вълнение. Влезе уверено в стаята.

— Ето отчетите по сделката с „Авлон“, Джеси-Ан. Трябва да ти кажа, че пак играят старите номера — не плащат навреме. Както обикновено, им напомних, че са длъжни да го правят.

Джеси-Ан погледна Лоринда, но всъщност не я виждаше. Все още мислеше за плика, питаше се какво ли по-различно съдържа този път…

— Също така трябва да имаме по-силен контрол над онези фотографи, които не работят за нас, но наемат студиото ни и моделите ни — продължи да говори Лоринда. — Преследвам Диксън Крос вече два месеца, но той все твърди, че клиентът му, „Блисфул Фешънс“, още не му е платил.

— О? — запита тя, но всъщност не слушаше.

— Да. Справих се и с това. Обадих се в „Блисфул“ и ги попитах кога имат намерение да платят на Крос, защото той ни е длъжник. Те ми казаха, че са му превели парите преди шест седмици.

— Така ли?

— Естествено, веднага се свързах с него по телефона и му казах, че ако не ни плати веднага, ще влезе в черния ни списък и вече няма да може да наема студиото ни. Чекът му пристигна тази сутрин. — И тя го размаха пред погледа на Джеси-Ан.

— Чудесно — отговори уморено тя.

— Добре ли си, Джеси-Ан? — запита Лоринда, която много се забавляваше. — Изглеждаш наистина уморена. Или може би си ядосана заради нещо?

— Права си. Уморена съм. Отивам си у дома. Сигурна съм, че ще се чувствам по-добре утре сутринта. — С едно-единствено бързо замахване, тя отново хвърли плика в кошчето за отпадъци. Взе чантичката си и тръгна към вратата. — Лека нощ, Лоринда! — извика през рамо. — Благодаря за информацията. Ще се видим утре.

Лоринда гледаше ядосано след нея. После грабна кошчето и измъкна плика оттам. Джеси-Ан нямаше да се отърве така лесно. Тя щеше да намери това писмо на бюрото си отново утре сутринта, и всяка следваща сутрин, докато най-сетне се види принудена да го отвори!

Докато целуваше Джон преди да го сложи да спи, Джеси-Ан затвори очи и го притисна силно до себе си — като че ли се страхуваше да го пусне. Джон беше доста висок за своите година и осем месеца. Тялото му беше слабичко и много гъвкаво, а коленете му бяха целите в рани, което се дължеше на любовта му към приключенията и игрите. С тъмната си коса и огромни тъмносини очи, малкият Джон Ройл притежаваше несъмнен чар и печелеше сърцата на всички. Той прегърна силно майка си в отговор и отиде да се залюлее на кончето си за последен път, преди да си легне в леглото.

— Бутни ме, мамо, бутни ме! — извика той, защото усети тъгата и отстъпчивостта на майка си и реши да се възползва от няколкото отпуснати минути.

Джеси-Ан го залюля и се усмихна, като видя удоволствието му, което се засилваше заедно със скоростта на кончето.

— Спри, Джон — предупреди го тя. — Не искаме отново да паднеш, нали?

Наистина изглеждаше много сладък в жълтите си пижами и с червените каубойски ботуши, с които отказваше да се раздели при каквито и да било обстоятелства. Гувернантката трябваше да ги слага край леглото му, за да може да ги вижда. Те бяха първото нещо, за което той питаше на сутринта. „Малки червени каубойски ботушки, помисли си тя с любов, това е всичко, което му трябва, за да бъде щастлив.“ Много й се искаше Харисън също да беше тук, за да го целуне за „лека нощ“, но напоследък Харисън все по-често отсъстваше.

Джеси-Ан беше безпомощна пред завладялата я тъга. Стомахът й се свиваше. Питаше се къде ли е сбъркала. Виждаха се все по-рядко и за все по-малко време, а когато бяха заедно, всъщност не разговаряха. Тя го обичаше… Сигурна беше в това. Той беше мил и любящ с нея, но някак си разсеян. Но къде беше страстта, която ги свързваше в началото? Какво се беше случило с тях, че да забравят какво беше най-важното в живота? Проблемът се дължеше главно на това, защото тя отсъстваше дълги часове от къщи, за да работи, но нима вината беше изцяло нейна? Харисън също отсъстваше много, особено сега…

— Още, мамо, още! — викаше Джон с лице, озарено от радост.

— Не, стига толкова — каза тя твърдо. — Отдавна мина времето, когато трябваше да си в леглото. Хайде, събуй ботушите и си лягай.

— Къде е татко? — запита той, когато главата му се отпусна на възглавницата.

— Татко работи — каза тя тихо и се наведе да го целуне. — Ще си бъде у дома утре.

— У дома — каза тихо и сънено Джон. Клепачите му вече се затваряха.

— Лека нощ, моя малка любов — прошепна Джеси-Ан и го целуна за последен път по топлото чело. Джон се прозина и очите му се затвориха плътно. Беше дълбоко заспал още преди тя да излезе от стаята.

В малката дневна беше сервирана маса за един. Салата, студено пиле, половин бутилка изстудено шампанско — любимата й напитка, която обикновено я съживяваше в края на дългия работен ден. Икономът побърза да отвори бутилката и да напълни чашата й, а после излезе, като затвори тихо вратата.

Шумът от натовареното улично движение се чуваше, макар и много слабо в апартамента. През огромните прозорци се виждаше синьо-черното небе, осветено в долната си част от светлините на уличните лампи и милиони проблясващи прозорци. Изведнъж тя се почувства много малка и много самотна.

— Защо, о, защо? — запита тя манхатънската нощ. — Защо всичко се обърка сега, когато „Имиджис“ върви толкова добре?

„Имиджис“ заемаше първите страници на всички издания след смелите и „скандално“ еротични снимки на Дейна за „Бодилайнс“ на Броуди Флайт. Калвин, само по бельо на Броуди, изпълваше огромни улични плакати, които висяха застрашително над лосанджелиския булевард „Сънсет“ и нюйоркския „Таймс скуеър“, и караше женската половина от населението да тръпне от удоволствие. А за Гала-Роуз говореше цял Ню Йорк. За това, че понякога приличала на прекрасна нимфа с дълги и коприненомеки крака, преплетени с тези на Калвин. Нейната мека и бледа, прилична на детска уста почти докосваше неговата, техните русокоси и намазани с гел глави, които толкова много си приличаха, се докосваха, и в очите им бе стаен въпрос — дали да продължат онова, което прегръдката им изразяваше? А в следващия миг Гала беше съблазнителна жена, която лежеше с гореща кожа и полуголи гърди на леглото, в прегръдките на Калвин. На друго място, в пълен контраст с тези снимки, можеха да се видят рекламите, на които двамата скачаха весело като деца, хванати за ръце, в слънчевата светлина на деня, сякаш празнуваха, отдадени на радостта от живота.

Дейна беше издигнала до положението на „звезда“ тялото на Калвин, помисли си Джеси-Ан мрачно, а Карълайн е влюбена в него. Е, не би могла да я обвинява, коя ли жена би устояла на импулса да се загледа в него?

А сега Ню Йорк, винаги нетърпелив да грабне новото и различното, беше обърнал поглед към Гала, гледаше на нея като на специален подарък, направен им от Англия за развитието на модната индустрия. Дейна беше изпратила нейни снимки за „Вог“, които запълваха цели десет страници от списанието — снимки, които предизвикаха отзвук във всички медии… Гала в сини дънки и пуловер, с дълги и грациозни крайници и невинен чар; Гала с дълги къдрици (перука) и дрехи висша мода — къса рокля от кадифе и дълги, дълги крака, а по детски закръгленото й лице — гримирано така, че да прилича на дяволито гаменче, излязло на разходка из града; Гала в рокля за десет хиляди долара от органза, в която изглежда, с късата си коса, като съгрешил ангел; и Гала, небрежно облечена в собствените си дрехи — голямо карирано сако и широки панталони, прибрани в талията от широк пет инча кожен колан, седнала на пода на агенцията „Имиджис“ с кръстосани крака, с виолетови сенки под очите от изтощение, в края на дългия работен ден.

Накъдето и да се обърнеше човек, във всеки вестник и всяко списание, виждаше снимки на Гала. Името й вече се споменаваше всеки ден в клюкарските рубрики. Тя се появяваше на партита, но винаги придружавана от Дейна, която бдеше над нея, за да рекламира „Бодилайнс“ на Броуди Флайт, но също така и „Имиджис“.

Дейна имаше повече работа от обикновено сега. Всъщност повече работа, отколкото би могла да свърши. Графикът й в „Имиджис“ беше запълнен за следващите десет месеца. В момента тя беше за снимки на някакъв остров заедно с Гала. Сега Дейна, заедно с Джеси-Ан и Карълайн, беше вече партньор в агенцията. „Имиджис“ имаше повече поръчки, отколкото би могла да поеме. Джеси-Ан предполагаше, че дори само работата за „Ройл“ би била достатъчно печеливша, но с поръчките на „Авлон“ и Броуди, със снимките за „Вог“, които сега редовно им бяха поръчвани, както и с работата на другите млади фотографи, които използваха студиото им, те наистина бяха обречени на успех.

Тогава защо, чудеше се Джеси-Ан, след като беше постигнала онова, за което беше мечтала, за което беше работила, всичко й се виждаше безсмислено. Защо? Всъщност знаеше отговора. Защото го нямаше Харисън, който да изслуша разказа й за всичките й успехи, да я поздрави. Нямаше го Харисън, с когото би могла да сподели всичко това, по дяволите!

Закрачи из стаята, замислила се с ревност за Мери Маккол. Казваше си, че се радва, задето й бяха спестени всички усилия на работата да бъде момичето на „Ройл“, напрежението от това да изглеждаш винаги възможно най-добре, но признаваше, че в известна степен завижда на Мери Маккол. И дори ревнува. Защото самата тя можеше да е там, на път, с Харисън… Тя можеше да се забавлява и да се смее с него, вместо да бъде загрижената преуспяла бизнесдама, в която се беше превърнала. Разбира се, тя беше малко разтревожена, че Харисън прекарва толкова много време на път с тима, който работи по промоцията на „Ройл“ — и Мери — че лети всяка седмица, за да бъде с тях ту в Чикаго, ту в Хюстън, ту в Сан Франциско, но му вярваше напълно, безрезервно. И все пак се питаше с тревога и нетърпение кога ще свърши всичко това.

Отпусна се уморено в едно кресло, събу обувките си от крокодилска кожа, зарови лице в меките копринени възглавнички и потърси най-мекото местенце, където да положи своята уморена глава, която отново силно я болеше. Не е чак толкова зле, реши мрачно тя. Дейна е на върха в модния свят. Гала вече е преобразена, а Карълайн е влюбена. Три от четири да са щастливи не е лошо за отбора на „Имиджис“. Само тя беше напълно и отчаяно нещастна.