Елизабет Адлър
Изплъзващи се образи (29)

Глава 28

Карълайн гледаше в почуда как Дейна излиза с гръм и трясък от студиото, как вика през рамо на помощника си Фрости: „За Бога, можеш ли да работиш по-организирано!“ Откакто се върна от Вашингтон преди месец, Дейна вечно беше раздразнена и нервна. Дори нещо повече. Беше като жена, обзета от мания, жена, в която са се вселили дяволи. Гримьорите, стилистите и фризьорите бяха вечно кисели и недоволни, и мълчаха през дългите часове на работа. Моделите си намигаха уморено една на друга и гледаха като в транс, унесено, Дейна, а зад гърба й мърмореха, че никак не е лесно да се работи с тази кучка. Моника, една от стилистките, ядеше непрекъснато шоколади, за да потисне нервността си, а Фрости мъкнеше оборудването от единия в другия ъгъл и едва се сдържаше да не избухне като вулкан.

Дейна наистина нямаше никакво право да се отнася така с хората, помисли си Карълайн. Тя не би ги обвинила ни най-малко, ако някой ден си тръгнат просто така. Но снимките, които Дейна правеше, бяха фантастични, работата й беше търсена от всички топ списания, беше любимката на всички модни редактори и изпълнителни директори. Щом работиш с Дейна, значи ще се къпеш в слава, затова естествено никой не напускаше работа. Но атмосферата в „Имиджис“ се беше променила драстично. Карълайн обичаше да си мисли, че агенцията им е като малък и интимен театрален клуб, където всеки познава всеки и уважава техните таланти. Сега обаче приличаше на извънградско шоу, което всеки момент ще бъде смъкнато от сцената! Дейна, тиранина, я наричаха зад гърба й. И Карълайн се страхуваше, че са напълно прави.

Естествено, беше замесен мъж — нима не е така винаги? Такива бяха мрачните мисли на Карълайн, докато слизаше към студио 3, за да види какво, по дяволите, не е наред този път. Гала й беше казала, че проблемът е Вик Ломбарди, телевизионният репортер, когото Дейна срещнала по време на снимките на острова. Сигурно с него Дейна беше избягала във Вашингтон, като ги беше оставила на милостта на разярени клиенти, на които нямаше как да се извинят. И ако Дейна не можеше да се справи с чувствата си, всички те щяха да страдат заедно с нея.

Спря пред вратата на студиото, за да чуе нещо, което да й подскаже какво става вътре, но там цареше тишина. Не се чуваше нито музика, нито гласове, нито подсмърчания… Нито смях. Дейна ги беше нарекла „тримата мускетари“ в началото, но принципът: „Един за всички и всички за един“ май вече не важеше. И двете — и Джеси-Ан, и Дейна, бяха потънали в собствените си проблеми и това ставаше за сметка на „Имиджис“. И винаги на дъното на цялата работа имаше мъж!

Като отвори вратата, Карълайн обгърна с поглед заплашително тихата сцена: Гала, в къса и прилепнала черна копринена рокля, се беше подпряла уморено на стената, изритала на една страна извънредно високите обувки, на изящно гримираното й лице беше изписана смъртна умора. Дори когато беше уморено, това момиче притежаваше някаква вълшебна красота, помисли си Карълайн, и й се усмихна окуражително. Фрости се беше настанила на стола, наклонила глава на една страна. В ръката си държеше бутилка кока-кола, беше много бледа, но стоически се държеше. Моника дъвчеше последното парченце от поредния шоколад, а опаковките на предишните два лежаха смачкани в краката й. Ектор пушеше мълчаливо в ъгъла, въпреки че в „Имиджис“ имаше строго правило да не се пуши. Изабел се беше облегнала на обсипаната с боклуци маса в съблекалнята, обхванала главата си с ръце и гледаше мрачно отражението си в огледалото. Цяла редица изящни дрехи, произведения на редица американски топдизайнери, чакаха Дейна да им обърне внимание, а до едната стена имаше отворени куфари, пълни с аксесоари — обувки, колани, чанти, бижута, панделки, шалчета.

— Предполагам, че няма смисъл да питам какво не е наред? — запита Карълайн и въздъхна тежко.

— Както обикновено, това е всичко — смутолеви Моника. — Типичното за Дейна настроение отново ни е хванало като в капан.

— Този път не е съвсем типично — поправи я уморено Гала. — Цели четири часа снимахме само тази рокля, а тя не е доволна от нито една снимка. Обвини Моника, че не е подбрала подходящите аксесоари, крещи на Ектор, че косата ми не е в ред. Опитахме дузина прически, но тя не хареса нито една. Изабел промени основните цветове на грима ми, придаде ми първо изискан, после невинен вид, но това не можа да задоволи Дейна. А бедната Фрости просто нищо не може да направи както трябва.

— И обвинява Гала за всичко — добави Ектор. — Дейна държи бедното момиче под ярките и горещи светлини от единайсет часа сутринта и дори не й позволява да седне, защото роклята може да се измачка… Моника я съблича грижливо всеки път, когато Изабел трябва да поправи грима. За всички ни е изключително тежко, но само Господ знае как издържа Гала! — каза той и се обърна към Гала. — Ти си лице номер едно в Съединените щати. Не си длъжна да търпиш. Можеш да си избереш който и да е фотограф, каквато и да е работа.

Гала гледаше уморено подутите си крака. Високите обувки бяха поне с половин номер по-малки и се бяха врязали дълбоко в плътта й.

— Сигурна съм, че Дейна не го прави нарочно, за да ни ядоса — каза тихо тя. — Само че не може да постигне ефекта, който иска… Не се получава и това е. И тя е ядосана! Нима не можете да разберете?

— Честно, аз мога — отговори Фрости с леден глас. — Тя знае прекрасно, както и аз, че и ти, и роклята, изглеждате страхотно. На клиентите не им трябва нищо повече от това да уловим точния ъгъл за снимката и да намерим подходящото осветление, а това сме го постигнали.

— Държи се така, сякаш е втори Рембранд — оплака се Ектор. — И ни подлудява всички!

Застанала на прага, Дейна изгледа студено всички подред.

— Така ли, Ектор? Щом ви подлудявам чак толкова, можете да напуснете. И то преди да съм ви уволнила!

— Съгласен съм, така ще е най-добре за мен! — изръмжа Ектор и на свой ред я изгледа студено.

— Престанете и двамата! — побърза да се намеси Карълайн. — Сигурна съм, че няма нужда да отивате толкова далеч. Мисля, че Дейна може да си вземе почивен ден. Това важи за всички вас, Ектор. Вие сте хора с творческа натура и знаете как е, когато нещата вървят великолепно. И колко потиснат е човек, когато, въпреки усилията, които полага, работата просто не върви и не върви. Дайте малко почивка на Дейна, а? Тя с всички сили се опитва да постигне нещо специално.

— Опитвах се! — поправи я Дейна. — Но вече не. Напускам!

Всички я гледаха замръзнали от изненада.

— Какво?! — запита невярваща Карълайн.

— Напускам. — Дейна се отпусна на един от столовете, облегна се назад и прокара уморено длани през косата си, която и без това изглеждаше като пострадала от циклон. — Обадих се на редактора на „Вог“ и му казах, че няма нищо ново, което да се прибави към тези дрехи. Разполагам с топмодели и съм най-добрият фотограф. И мразя работата, която ми се налага да върша в момента.

— Обадила си се на редактора на „Вог“ и си му казала това?!

— Да. — Дейна гледаше така внимателно тавана, като че ли беше таванът на Сикстинската капела с фреските на Микеланджело. Лека бръчка се беше врязала между двете й вежди. Приличаше на дете, което знае, че е било непослушно, но което също така знае, че възрастните са изцяло в негова власт.

— А може ли да чуем какъв беше отговорът на редактора на „Вог“? — запита тя с леден глас.

— Разбира се. Той се съгласи с новата ми идея. — Погледът на Дейна се премести върху Гала, която все още се подпираше на стената, защото се страхуваше, че като седне, ще измачка скъпоценната рокля. Беше обхванала с длани единия си крак — този, в който изпитваше адски болки.

Всички чакаха мълчаливо Дейна да продължи, но тя нищо не каза.

— Е? — запита Карълайн. — Каква е новата ти идея?

— Просто казах, че тези дрехи са почти еднакви, че в тях няма нищо ново. И той се съгласи с мен. Казах му още, че онова, от което тези дрехи имат нужда, е добрият старомоден блясък — онзи, който излъчват двайсетте и трийсетте години на двайсети век. Че трябва да бъдат заснети в пищни околности, при необичайни действия, които да придадат на обикновените рокли необикновена, магическа привлекателност… за да бъдат пожелани от необикновени жени — жени, които обичат предизвикателствата. Мислиш, че в момента си олицетворение на този образ, Гала-Роуз? — запита тя подигравателно.

Гала сви рамене.

— Ще направя всичко, каквото пожелаеш, Дейна.

Ектор я погледна с нескрито отвращение.

— Защо никога нямаш собствено мнение? — запита той. — Какво не е наред с теб, Гала-Роуз?

— Гала-Роуз е умна, това е всичко — отговори вместо нея Дейна. — Знае, че никой, освен мен, не може да я накара да изглежда така, както изглежда в момента. Без мен Гала-Роуз просто не съществува.

Ектор погледна Гала, защото очакваше някакъв отговор, но тя просто се беше втренчила в пода. Бузите й горяха в аленочервено, тя хапеше силно устни.

— По-лошо е, отколкото си мислех! — извика той с все същото отвращение. — Ти не само се мислиш за Рембранд, Дейна, но се мислиш също и за Бог!

— И такава съм си — в моя малък свят — отговори Дейна. — Онези, на които това не се харесва, могат веднага да напуснат.

— Имаш предвид мен, нали така? Добре! — Без да погледне назад, Ектор отиде в съблекалнята и започна шумно да хвърля гребени, четки и шишета шампоан в чантата си, като си мърмореше под нос нещо за кучка, която се мисли за богиня.

— Чакай, Ектор, моля те. — Гала застана на прага, а сивите й очи наистина го умоляваха. — Тя не знае какво приказва. Тя просто е много… много ядосана в момента. Заради онзи мъж. Мисля, че той я е наранил много и сега тя си изкарва на нас. Ние просто понасяме онова, което тя ни прехвърля от несполуките в личния си живот.

Ектор се изправи.

— Тя ли ти каза това? — запита той все още с яд в гласа.

— Да… не. Е, отчасти. — Гала не искаше да споделя с Ектор подробности, но вечерта, в която Дейна се върна от Вашингтон, тя й позвъни и й каза веднага да отиде при нея. Гала беше отишла и беше заварила Дейна обляна в сълзи и ядосана — и на себе си, и на Вик Ломбарди. Беше решила да изпие толкова бутилки шампанско, колкото може, за да удави мъката си. Такъв беше нейният начин, защото мразеше твърдия алкохол. След като изпразни втората бутилка, започна да споделя какво й беше казал Вик. Не беше помолила Гала нито за нейното мнение, нито за съчувствие, искаше от нея просто да бъде там и да я изслуша. Тя се защитаваше, казваше, че права е тя, а той просто подценява работата й, таланта й, цялата й личност, за Бога! После пък беше говорила от гледната точка на Вик и хлипайки, твърдеше, че прав е той, че нейната работа е тривиална, че тя е майстор, но само технически погледнато. И че все още не се е научила как да използва таланта си за нещо наистина значимо. „Той признава, че имам талант, плачеше тя. Но сега пък аз започвам да се съмнявам. Преди никога не съм се съмнявала в себе си, Гала, и това е ужасно — подлагала съм на съмнение всичко, което съм научила, което някога съм искала, което съм постигнала в кариерата си…“

— Повярвай ми — каза тихо Гала на Ектор, — Дейна не искаше да каже това. Тя е ядосана на себе си, не на теб, на мен или на когото и да е от останалите. Не напускай, Ектор.

Не беше възможно да се устои на умолителния й поглед и Ектор отстъпи.

— Е, може би аз също попрекалих малко — призна той. — Но, Гала, не бива да й позволяваш да ти говори така. Просто не е правилно. И не е честно!

— Може би… — отговори Гала, но в сърцето си мислеше, че Дейна има право. Без Дейна, Гала, топмоделът, нямаше да съществува.

— Моля ви — поде и Карълайн, когато Ектор и Гала излязоха от съблекалнята, — да не изпадаме в крайни настроения. „Имиджис“ има нужда от всички вас. Хайде, Дейна, знаеш, че никога няма да намериш фризьор като Ектор, а ти, Ектор, знаеш, че Дейна е най-добрият фотограф в Ню Йорк.

— Окей. Съжалявам — каза Дейна и изражението й изведнъж омекна. — Признавам, че днес се държах като истинска кучка, но вече всичко приключи. Извинена съм, нали? Чуйте, ще купя шампанско за всички. И нека бъде най-доброто за моя екип, Карълайн, защото ние все още сме екип, нали така? — Тя им се усмихна подкупващо, зелените й очи блестяха. Жълтата й лента за коса беше паднала над веждите, ръкавите на бялата й копринена блуза бяха навити над лактите и Гала си помисли, че изглежда като ексцентрична и прекалено слаба тенисистка. Но, изглежда, само тя забелязваше несъответствието между ослепителната усмивка на Дейна и напрежението и тревогата, стаени в погледа й… Дейна беше далеч по-уязвима, отколкото който и да е от тях подозираше.

— Добре — съгласи се Ектор, отиде до Дейна и я целуна леко по бузата.

— О, за Бога, донесете шампанското — нададе уморено стон Фрости, докато останалите се тълпяха около Дейна за сърцераздирателни прегръдки и целувки. — И дано най-после направим тези проклети снимки!

Седнала на задната седалка в таксито, с което пътуваше към дома си, Гала се чудеше как ще каже на Маркъс, че този уикенд ще трябва да пътува за допълнителни снимки… Дейна не знаеше колко дълго ще отсъстват — три, четири или пет седмици, беше казала доста неясно.

— Това няма да бъдат просто модни снимки, това ще бъде фотоесе за модата. „Вог“ ще го издаде в три последователни издания. Ще бъде триумф, Гала, върхът в моята кариера. Досега.

Точно това „досега“ разтревожи Гала. Към какво друго би могла да се стреми Дейна? Тя притежаваше неизчерпаема енергия, но изтощаваше всички около себе си, изцеждаше ги до последна капка. Уморено потъна по-дълбоко в седалката. Не можеше да обвинява другите, че я смятаха за склонна да понася безропотно всичко, което идва от Дейна. Те всички мислеха, че е като омагьосана от нея. И може би беше така. Сведе поглед към сиво-белите обувки „Фратели Росети“, купени само преди няколко дни от техния елегантен и изключително скъп магазин на „Мадисън авеню“, и си спомни с какъв копнеж ги гледаше на витрината на един магазин на „Бонд стрийт“ в Лондон, когато обикаляше улиците, за да си търси работа. Сега имаше дузина обувки от „Росети“, имаше вечерни рокли на „Валентино“ и бельо на Ралф Лорен и ако пожелаеше да носи кожено палто, можеше да си го позволи. Притежаваше свой собствен апартамент и имаше, поне на нея й струваше, достатъчно пари в банката. Познаваха я, където и да отидеше. Всички я смятаха за постигнал успех топмодел, който има пред себе си още по-бляскава кариера. И, най-хубавото от всичко, имаше любовта на Маркъс. Да, и истината беше, че без Дейна не би имала нищо от всичко това.

Плати на таксиметровия шофьор, мина през въртящите се врати и прекоси забързано обзаведеното и декорирано с дискретен вкус фоайе, което беше по-голямо от всички стаи на къщичката им в Йоркшир. Огромните букети биваха подменяни редовно на всеки два дни — множество свежи рози, карамфили и лилии. Стените на асансьора бяха облицовани с дървена ламперия от бледо и много красиво дърво. Превъртя ключа и отвори вратата към своя красив, целият в бяло апартамент… Домът, който беше изцяло и само неин, където всичко беше ново и неизползвано от други хора. Тя сама се грижеше за реда в жилището. Обличаше стари дънки и блузон, завързваше косата си с шалче и пускаше прахосмукачката, бършеше праха, търкаше мивките и ваната с удоволствието на абсолютен владетел. В началото наистина се страхуваше да живее на двайсетия етаж и мислеше, че никога няма да свикне с небостъргачите на Манхатън. Те върнаха старите кошмари за Уейн Брейсуел, който крачи неуверено по онзи покрив, а земята е така далеч под него. Само че сега беше още по-свикнала с кошмара и успяваше да го изтика назад в подсъзнанието си.

Събу внимателно красивите си обувки и прекоси боса мекия бял килим, за да отиде до телефона и набере номера на телефонния си секретар. Нямаше обаче съобщение от Маркъс. Тя отиде в спалнята, съблече се и подреди дрехите си, за да бъде всичко спретнато. И когато застана под хладката струя вода на душа умората започна да се топи. После пусна гореща струя, за да намали болката в костите й, вдигна глава, за да може водата да се стича и по лицето и косата й, за да отмие гела, спрея за коса и напрежението от целодневната работа.

Онова, което никой не разбираше, беше, че тя обича Дейна. Дейна й беше истинска приятелка. За Гала беше истински кошмар да узнае, че не е необходимо да бъдеш беден, за да бъдеш самотен. Дейна, която беше преуспяла и беше богата, беше толкова самотна, колкото самата тя беше в Лондон. Дейна живееше единствено за работата си — заради всичките онези приеми във висшето общество, заради всичките модни шоута, на които трябваше да присъства и от които не й оставаше време за личен живот. Когато Дейна се прибереше у дома вечер, тя намираше празен апартамент, а телефонът непрекъснато звънеше, защото хората нямаха търпение да получат услугите й, защото присъствието й на представянето на нечия колекция беше абсолютно наложително. Но никой не се обаждаше просто за да каже: „Здравей, Дейна“, да побъбри с нея и двамата да се посмеят. Гала знаеше, че Броуди Флайт беше насила изгонен от живота на Дейна и той не се обаждаше вече. Защото какъв смисъл имаше да обикаля безкрайно около нея с надеждата, че тя ще промени решението си? А ето сега тази истинска катастрофа с Вик Ломбарди… Този път Дейна беше засегната дълбоко.

Тя с радост би помогнала на Дейна да преживее трудните моменти — точно така, както Дейна й беше помогнала. Гала си обеща, че ще направи за нея всичко, каквото може, защото приятелите са за това, излезе изпод душа и се подсуши грижливо с бяла пухкава хавлия. Ако сега откажеше да отиде на снимки с Дейна, фасадата, с която тя прикриваше болката си, можеше да се пропука. И с Дейна щеше да бъде свършено. Гала се молеше само Маркъс да я разбере, само това искаше от него!