Григор Угаров
По следите на заточеника (9)

II

В колибата влезе Камбела в ръка с оглавника на Кори. Той беше мрачен и смутен. Седна на пода и тъжно обвеси глава. Павел разбра какво се бе случило, потупа го по рамото и с мимики му каза да отиде да си почине, но негърът не се помръдна. Постоя малко с впит в земята поглед, после изведнъж извърна глава и с отчаян глас промърмори:

— Злият дух уби Кори!…

Павел се вгледа в лицето му. Очите му бяха подути и зачервени. Той беше много отпаднал и уморен като човек, който е преживял голямо нещастие. Домбо се приближи до него и му заговори нещо бързо, като от време на време кимаше с глава към географа.

Старецът го слушаше все така мълчалив и навъсен. Нито веднъж не го погледна. Само понякога поклащаше глава, като премяташе копието от едната в другата ръка. Павел подреждаше багажа и под око наблюдаваше бащата и сина. Домбо дълго и разпалено говори, маха с ръце, въртя глава, заканително удряше в земята с крак. Накрая сърдито присви очи и прехапа уста. Камбела се подпря на копието и изръмжа през зъби:

— Тала Монгонго!

Домбо отново се опита да го успокои, но старецът се втурна към входа, изскочи навън, изкрещя яростно, удряйки се в гърдите и скърцайки със зъби. Прихвана копието, дигна го и го заби с все сила в земята, извади го и пак го заби. Това направи няколко пъти, за да покаже може би как ще отмъсти на злия дух, ако има по-голяма сила. Най-сетне, като се клатушкаше уморено и фучеше шумно с ноздри, тръгна към колибата си.

Домбо, свит на кълбо до дънера на кокосовата палма, с уплашени очи гледаше разгневения си баща. Чак когато се скри, той стана и боязливо се приближи до географа, седна и с треперещи ръце започна да оправя набедреника си. Павел върза един денк с канап от дървена кора, запали цигара и седна под сянката на палмата. Пред него се виждаше цялото селище, пръснато в долчинката. Наоколо растяха палми с ветрилообразни листа. Слънцето надничаше от гористия хълм и заливаше полянката с мека утринна светлина. Тук-там над колибите се точеха стълбове дим. Реката сънно шумолеше и далече из прегорялата трева блестеше сребристата и лента. Между палмите криволичеше тясна пътечка.

Наблизо започваше гората. Там сега зрееха облите плодове на вечнозелената кола, блестеше росата по жълто-зеленикавите кичури на бананите. Кокосовите орехи се пълнеха с млечен сок. Набъбваха крушовидните гарти, от костилките на които получаваха масло за готвене и смазка за факлите. Там мамеха окото маслените палми, дагусите и винените палми. До тях наедряваха храстовидните пъпеши. Окичили са клоните зелените още плодове. Всеки стрък наоколо напъпваше и цъфтеше. В храстите бръмчаха диви пчели и пълнеха питите е чист жълт мед, който миришеше на южни цветя.

Павел пушеше и мълчаливо наблюдаваше живописната котловина. Каква благодатна земя! Но племената все пак не бяха щастливи. Те живееха с постоянен страх от нападения. Всеки момент из гъсталаците можеше да блесне дулото на оръжие, да затрещят винчестерки, да изскочи отряд, воден от белия завоевател, който ще опише дъга с димящия пистолет и ще определи своята бъдеща плантация.

Павел смукна дълбоко дим и стъпка цигарата под ботуша си. В малките продълговати лехи спряха десетина жени с мотики на рамо. Те свалиха мотиките и започнаха да прекопават около маниоката. Скоро там стана по-оживено. Цяла дузина кучета от местна порода се боричкаха на пътеката. Няколко голи негърчета затичаха към реката. Стари негърки с дълги тръстикови лули се приближиха към колибата, спряха се и втренчено загледаха Павел. Той въртеше някаква верижка около пръста и седеше замислен. Сега не оставаше нищо друго, освен да поиска носачи от Бенгас. Но той все още не се мяркаше. От главатарската колиба излезе само Маванда, тръгна към селището, крадешком погледна към географа и гордо разкърши стройната си снага. Павел я изпрати с поглед, докато се загуби между колибите. Домбо дремеше.

— Защо не си спал? — попита го географът.

Негърчето се сепна и премига сънено.

— Ние с тамо-тамо седяхме цяла нощ при Кори! — отвърна то.

— Влез в колибата и се наспи! — посочи му входа Павел.

А когато момчето отиде да си легне, той започна да си свива цигара. Негърките, без да помръднат, следяха всяко негово движение. Когато запали една клечка кибрит, те се дръпнаха назад уплашено и издадоха див вик. След това хукнаха към селището с разперени ръце, като ги размахваха и издаваха сърцераздирателни писъци. Още не стигнали площада, към колибата на географа вече се стичаше цялото селище. Негрите пристъпваха някак предпазливо и уплашено. Разбуден от крясъците, Домбо надникна от колибата и като видя кибрита в ръката на Павел, разбра какво се бе случило и отново се прибра. За него „огнените иглички“ бяха позната вещ. Той познаваше още много чудновати неща на белите хора. Негърчето бе разбрало, че туземците се плашат от „гърмящия асагей“, запасан върху набедреника му, и затова той го бе оставил в колибата. Те бяха го разпитвали за „острова в морето“. Мнозина не вярваха, че белите хора карат „огнени пироги“ и „живи коли, които вървят по железни пръчки“. Особено старците се отнасяха към думите му с недоверие. Някои от тях ходили толкова далече, че два пъти изгрявала пълна луна и два пъти идвали дъждовете, но не видели нито димящи коли с железни пръчки, нито огнени коли, които се движат без черни африкански бикове.

Павел зареждаше ловни патрони с дребни сачми. Малко настрани на парче кожа беше изсипал купчинка барут. Без да забележи, че цигарата димеше до самия барут, той продължаваше да пълни ловните патрони. Изведнъж барутът пламна, изригна черен дим. Туземците с див рев се люшнаха назад и издадоха болезнен вопъл. Само след миг около колибата не остана жив човек. Цяла тълпа туземци тичаше към главатарската колиба. Маванда прелетя като кошута и Павел видя как тълпата, събрана пред тръстиковата порта, й отвори път. Домбо скочи уплашен, но Павел му разказа какво се бе случило и той насмешливо загледа към изплашените негри. Само след миг се показа Бенгас. Туземците го посрещнаха с възбудени викове. Вождът дигна копието и забърза към колибата на Павел. Към него се присъедини човекът с чукчето. След малко го настигна и Маванда.

Туземците, събрани на гъста купчинка около оградата, впиваха погледи напред, без да се помръднат от местата си.

Бенгас вървеше важно и тържествено. Ослепително блестеше на слънцето празничното му муканзо, съшито от палмови влакна с червени и сини шарки. Връхното му наметало се спущаше до коленете. През кръста му бе привързан красив драпиран кожен пояс, широк десет палци, от който висяха надолу десетки лъвски опашки.

Много мъниста, медни и сребърни халки, гердани от лъскави черупки и раковини украсяваха ръцете и краката му. Особено изпъкваше голямата, изработена от слонова кост „халка на силата“. На главата му пламтяха червени и сини пера от редки птици. Той държеше полирано копие с блестящо острие и дебел щит от твърда червена кора. При всяка негова стъпка нанизите и гривните ритмично звънтяха.

Павел го посрещна учтиво и го покани да седне, но вождът отказа. Той тревожно въртеше очи. Маванда, скрита зад Бенгас, се бе навела малко напред и търсеше „запалената земя“. Вождът дигна копието, допря го до челото си и мрачно промълви:

— Бял човек, моето племе е разтревожено! То е видяло как палиш земята. Не пали земята! Без земя нашите жени и деца ще умрат в страшни мъки!

Вождът свали копието и напрегнато загледа географа. Помълча, пак дигна копието и запита:

— Може би някой е обидил белия човек?

Домбо както винаги седеше до своя хамба и превеждаше всяка дума.

— Никой не ме е обидил! — отвърна Павел. — Аз съм приятел на черните хора! Няма да запаля земята! Ако стане нужда, готов съм да им помогна! Вождът трябва да вярва на белия човек! Аз мога да запаля само гърмящ прах!

Вождът пак дигна копието.

— А белият човек може ли да направи цялата земя на гърмящ прах?

— Това не мога да направя! — отвърна Павел, но негърът го погледна недоверчиво, усмихна се и завъртя глава:

— Белият човек всичко може да направи! Аз знам това!

Павел не искаше да спори с главатаря. Той се наведе и духна. Купчинката пепел, останала от изгорелия барут, полетя във въздуха. Вождът се засмя и заговори нещо на Маванда. Девойката погледна с благодарни очи географа. После приклекна и дълго гледа парчето кожа, прогоряло в средата от запаления барут.

Вождът беше доволен от отговора. Той извади бойния рог от слонова кост и трикратно изсвири. Тълпата, която чакаше край оградата, изведнъж издаде радостен крясък. Вождът извика нещо високо и гърлено. Гласът му, мощен и гръмлив, проеча в котловината. Последва облекчителна въздишка от стотини гърди и радостни викове. Племето беше спасено. След малко туземците се пръснаха из селището. Някои отново отидоха в градините, други тръгнаха към гората. Много мъже и жени насядаха на припек пред тръстиковите колиби и започнаха оживен разговор за силата на белия човек, който може да запали земята.

В това време чаят в канчето, сложено на огъня, завря. Павел предложи на Бенгас и Маванда по една чаша чай. Младата негърка предпазливо пое чашата и сръбна от чая. Навярно и хареса „бунгундото“ на белия, та млясна с език и усмихната погледна баща си. Бенгас отказа да пие. Домбо обясни, че според обичая на племето вождът не пие чуждо питие, защото много пъти главатарите са тровени със силни напитки.

Когато се готвеха да си тръгват, Павел поиска носачи.

— Колко? — попита вождът.

— Десет! — показа Павел десетте пръста на ръцете си.

— Бенгас дава муни ада! (Двадесет!)

— Двадесет! — разпери ръце географът. — Много са! Мен ми трябват само десет души!

Но вождът не отстъпваше. Той дълго говори за опасните зверове, за злия дух, който напада пътниците, за враждебните племена и накрая попита:

— Закъде пътува белият човек?

— За страната на хаубау!

— Хаубау! — почти извика главатарят. — Добро племе!

И за да изрази почитта си към храбрите хаубаувци, дигна срещу слънцето гривната на силата, опря я на челото си и пак я сложи на ръката си. С това той показа приятелските си отношения към племето.

— Има ли бели хора при хаубау? — побърза да се осведоми Павел.

— Има един добър бял! Дългото ухо го е виждал с очите си! Той е ходил чак в страната на хаубау!

— Кога го е виждал Дългото ухо? — нетърпеливо попита географът.

— Още преди да дойдат големите дъждове!

Павел съобрази — преди около осем месеца, но все пак, за да бъде сигурен, попита:

— Преди колко луни?

Бенгас показа петте пръста на дясната си ръка и ги сви поред.

— Тано! (Пет!)

Павел не се бе излъгал. Известно е, че в тая част на Африка валежите започват с наближаване кулминацията на слънцето, което на 22 декември достига Южната повратна окръжност — Тропика на Козирога, и после се връща обратно. Когато слънцето е към Тропика на Козирога, в страните от Южното полукълбо настава дъждовният период, а когато слънцето е към Северната повратна окръжност, в тая част на земята настъпва сушаво време. В областите между двата тропика дъждовете се засилват на два пъти във връзка с кулминацията на слънцето при неговия път на север и на юг.

Затова вождът говореше не общо за дъждовния период, а за Големите дъждове, които наводняват низините, изпълват коритата на реките, в горите и котловините потичат порои и много области остават като острови, откъснати една от друга. Според това и Дългото ухо се е върнал от хаубау, преди да завалят поройните дъждове.

Павел запали цигарата си от един въглен, смукна и се обърна към Бенгас:

— Къде мога да намеря Дългото ухо!

— Да намери белият човек Дългото ухо! — възкликна вождът.

Балванов настоя:

— Прати човек да повика Дългото ухо!

Беигас поклати глава.

— Молбата на белия магьосник не може да се изпълни! — отвърна смутено той. — Дългото ухо е поразен от злия дух, който живее на Тала Монгонго!

— Значи, умрял! — повдигна вежди географът.

Вождът кимна с глава и притисна с две ръце сърцето си. С това той изрази своята скръб по умрелия.

Павел не го разпитва повече за Дългото ухо. След кратка пауза двамата заговориха за сушата, която изгаряла посевите. Вождът се оплака от палещите лъчи на слънцето, пращани от злите духове. След това се впусна да разказва за пакостите, които им нанасяли лъвовете, слоновете и носорозите. През сушавия период племето мъчно се изхранвало, защото рядко убивало дивеч. Не оставали по тези места нито гну, нито щрауси, нито бизони. Те се преселвали там, където валели дъждовете, затова единствената им храна била кучетата, които отглеждали в селището.

— Ние срещнахме антилопи! — нарочно подметна географът.

Вождът неодобрително го погледна.

— Антилопи! — произнесе той бавно. Нашето племе не убива антилопи! Антилопата е наше свещено животно!

— Свещено! — учудено повтори Павел, тъй като искаше да изучи по-добре вярванията на племето.

Бенгас помълча малко и попита:

— Племето на добрите бели има ли свещено животно?

— Не!

— Кой е създал тогава първия човек на вашето племе? Бигите произхождат от птицата ква-ква, кокондо и пеещата риба!

Павел разбра какво искаше да научи вождът. Племената имат различен произход. Според тотема някои са произлезли от антилопа, други от пеещи риби, трети от ястреб-секретар. Тотемизмът е култ към животно или птица, свойствен на племена в първобитен стадий на развитие.

— Ние не признаваме такова произхождение! — помъчи се да му обясни географът, но Бенгас притвори очи и добродушно се усмихна.

— Белият човек не казва истината! — реши той. — Сигурно бялото племе пази това в тайна!

Павел не му възрази. Заговориха за растенията, като гледаха към малките зелени парцели земя. Вождът каза, че те най-много отглеждат грудковото растение — таро, после ямс, корените на което събирали, сушели и стривали на брашно. Отглеждали и масамбела — високо, просо, мосанго — сорго, батати — сладки картофи, гарти или карите с плодове като круша, от костилките на които получавали масло за храна и за осветление; туземска леща, вечно зелената маниока, от грудките на която правели „туземски хляб“.

Бенгас говореше, но не откъсваше поглед от облеклото на географа, шапката, кобура на пистолета, одеялото, брезента, торбата, ушита от ленен плат.

Преди да си тръгнат гостите, Павел даде на вожда и ковача по един нож с дървена дръжка. Бенгас взе ножа предпазливо, любопитно го огледа от всички страни, попипа острието, остана видимо доволен и бързо го прибра в набедреника си. Ковачът пък, като всеки майстор, леко огъна острието, повъртя ножа в ръката си, наведе се, прилепи ухо до стоманата и я почука с чукчето.

— Добо, добо! (Хубаво, хубаво!) — най-сетне възкликна той и закрачи към обществената колиба.

Павел сам върза на шията на Маванда два гердана от сини мъниста. От вълнение тя задиша бързо, срамежливо го погледна и радостна полетя към селището. Около нея се събра цяла тълпа любопитни негърки, които завистливо разглеждаха красивите й украшения.

III

Следобед Камбела безшумно се приближи до колибата.

— Даде ли кожата на някого? — попита го географът.

— Кожата взеха хората на Бенгас! — отвърна Камбела, но не посмя да го погледне.

— Нищо, — спокойно добави Павел. — Бенгас ще ни даде носачи! Колко да вземем?

Камбела не отговори изведнъж, помисли и посочи пръстите на двете си ръце.

— Ади! (Двама!)

— Добре! Така мисля и аз! — отвърна Павел. — Иди при мотули^[3] да избереш здрави хора!

Негърът се отправи към свещения дом на мъжете. Павел го проследи с поглед. Старецът се смяташе виновен, че не е предпазил добичето от болестта камгана^[4], която е изпратил злият дух. Географът гледаше след него, а всъщност мисълта му летеше на десетки лиги напред, в страната на хаубау.

Топлият полъх на вятъра донесе далечни удари на тъпан. Павел продухваше пушката, но забеляза, че Домбо трепна и наостри уши. Заслуша се и по лицето му мина тревога. От колибите наизскачаха уплашени туземци, слагаха длани зад ушите си и тревожно се ослушваха. Бенгас с тежки стъпки излезе от колибата и бързо тръгна към възвишението край палмите, дигна глава и тревожно започна да души въздуха.

— Какво има, приятелю? — попита Павел негърчето, което разтревожено се суетеше около него.

— Съседно племе дава тревога! — отвърна Домбо и пак се ослуша в далечното думкане на бойния тъпан.

— Какво означава тоя сигнал?

— Лошо, хамба! Война! Да бъде готово племе!

Призивно засвири главатарският рог. Дървеният тъпан му отговори с чести тревожни удари.

От колибите наизскачаха мъжете, въоръжени с добре обтегнати лъкове, с пълни колчани стрели, в ръце с насмолени защитни кори. Над главите им блестяха наточените остриета на копията. Туземците пробягваха на големи скокове. Някои минаваха съвсем близо до колибата на географа и той виждаше разярените им лица, тъмния пламък в очите им.

Из селището се понесе писък на жени и деца, тъжно проточено виене на кучета, блеене на кози, крякане на кокошки.

За няколко минути цялото племе вече беше на крак. На голия зелен хълм стоеше вождът и надуваше бойния рог. Неговият мъжествен силует рязко се открояваше върху зеления фон на горите.

От главатарската колиба изскочи въоръжена с лък, колчан стрели и лъскав асагей Маванда. Тя носеше нов кожен набедреник и щит от бизонови кожи, зашити върху непробиваема кора от дърво. Черните й смолисти коси лъщяха на слънцето като базалт. Отначало тя се отправи към мъжката колиба, но като забеляза географа, затича право към него.

— Добър бял човек — още отдалеч се провикна натъжената девойка, — ти притежаваш гърмящо копие! Помогни на племето!

Домбо преведе думите й.

Маванда спря задъхана, докосна земята с пръсти и втренчено се взря в лицето на Павел. Тъмните и големи очи горяха в тревога.

— Върни лошите бана, бял човек! — като държеше в ръка тъмния кожен щит и леко потреперваше, продължи да се моли тя. — Те носят гърмящи копия с невидими стрели! Ще погубят много хора от племето! Те стрелят отдалеч! Нашите стрели не могат да ги достигнат!

Павел я слушаше подпрян на пушката. Той усещаше как в слепите му очи нахлува кръв. Буря от гняв и ненавист се надига в душата му срещу колонизаторите. Ръката му притискаше оръжието. Когато девойката замълча, той бавно повдигна вежди и срещна отчаяния й поглед. В очите на Маванда като че ли бе отразена тревогата и в същото време ненавистта към португалците на цялото племе. Павел не намираше сили да промълви нито една дума. Само наметна чантата с патроните и бързо закрачи към възвишението.

— Добър бял! Добър бял! — чу той зад себе си гласа на девойката.

Спря се и се обърна.

— Ще помогне ли белият човек на племето? — настойчиво попита тя.

— Ному лама кау-ту! (Ще помогна на храброто племе!) — кимна с глава географът. Аз също презирам тези грабители!

Прихвана по-здраво пушката, пъхна патроните и попита:

— Откога не са нападали лошите бели?

— Има две луни! — отвърна девойката.

— С какви сведения разполага вождът? Защо нападат племето?

— Някакъв бял басуто иска да заграби земята ни, банановата гора и палмите!

Маванда говореше лошо на езика на Камбела, но все пак Павел чрез негърчето можа да разбере добре мисълта й. Павел искаше да попита още нещо, но девойката присви черните си проницателни очи, ослуша се в призивния бумтеж на главатарския барабан и бойния рог, дигна щита над главата си и като бързонога антилопа полетя към гористото възвишение. Павел я проследи с поглед, също се ослуша — вятърът донесе трясъка от първия изстрел.

Павел забърза към групата на вожда.

Около главатаря на племето вече се бе стекла голяма тълпа. Туземците възбудено крещяха, размахваха копия във въздуха, заканително въртяха глави. Когато Павел се появи, туземската войска като по даден знак се раздели на две и му отвори път. В същия момент Маванда дигна копието, допря го до челото си и му заговори нещо високо. Изведнъж войните притихнаха, после дружен вик процепи въздуха. Павел, обхванат от вълнение, се спря и загледа познатите лица. В очите, движенията, виковете, кръстосаните копия над главите той виждаше радостта на туземците: белият човек ще се сражава на тяхна страна.

IV

Цял ден чакаха, но противникът не настъпи.

Привечер из гъстия храсталак се измъкна непознат човек. Той носеше дълго копие с привързани към него две лъвски опашки. Бенгас и Павел лежаха на командното място — два трапа на самото било на възвишението. Дърветата бяха изсечени като коридор и пред тях се откриваше цялата долина, из която криволичеше туземската пътека. Може би много пъти Бенгас е стоял нащрек на това място и с тревожни очи се е взирал в тая долина. Друг път нямаше. Отляво и дясно се издигаха стръмни склонове. Те бяха непроходими. Белите завоеватели винаги са се появявали през тази долина, която Бенгас наричаше „Долината на слоновете“.

Из шубраците и гъстата папрат все още се настаняваха войните на племето — мъже, жени и по-големи момчета. Само старците и родилките се криеха в банановата гора.

Непознатият туземец, пристигнал незабелязано, беше пратеник на съседното племе.

— Белите са се появили в „Долината на носорозите“! — като кръстоса на гърдите си копие и стрела, доложи той. — След това са тръгнали по пътеката на слоновете и вече идват насам.

Негърът приклекна. Голобрадото му лице беше сбръчкано и в гъстата плетеница на бръчките мигаха малките му кафени очички.

Бенгас дръпна от тръстиковата лула, помисли и попита:

— Какво казва вождът на вашето племе?

— Белокожите търсят земя за обработване! Щом намерят, ще я заграбят и ще прогонят племето! Трябва да ги отблъснем! Те вече са огледали земята на нашето племе и настъпват насам!

— Имат ли гърмящи копия? — прекъсна го Бенгас.

— Анай ади! (Имат две!) — отвърна човечето. — Водят ги прогонени хора от племето на Бенгас!

Вождът скочи разярен, изтърва лулата, очите му заблестяха свирепо. Лицето му пламна от дива ненавист. Устата му се изкриви, погледът му потъмня. Бенгас в един миг се бе променил цял. Той беше зъл, трепереше цял от гняв.

— Какви са тези хора? — намеси се Павел.

— Мотоко! (Изверги!) — процеди през зъби Бенгас. — Това са крадци и мързеливци! Те не работеха, крадяха готови батати от общото хранилище! Затова ги прогонихме!

След това изсумтя гневно, притвори очи и остана така няколко минути. Може би съжаляваше, че вместо изгнание не са получили по една смъртоносна стрела в сърцето. Така те нямаше сега да водят враговете в земята на племето. Но вече беше късно.

— С две гърмящи копия — без да вдига глава, процеди сърдито той — белокожите врагове ще ни победят!

Павел наблюдаваше Бенгас под око и по мрачното му лице четеше мъката му. Племето очаква нещастие. За това говореха тъжно сключените вежди, потъмнелите очи, сбърченото чело и набъбналата жила, която пулсираше на врата на главатаря.

След като достатъчно бе мислил върху всичко, което можеше да се случи през следващия ден, вождът бавно се изправи, с тъжни очи огледа селището, пратеника на съседното племе и най-сетне спря погледа си на географа.

— Ще ни помогне ли белият човек? — попита той, облиза изпръхналите си устни и зачака отговор.

— Само две гърмящи ли копия имат? — на свой ред реши да се осведоми Павел. — Може би имат много повече! Кой е видял белокожите врагове?

— Видели са ги нашите ловци, скрити в папратите! — отвърна пратеникът от съседното племе, като подскочи пъргаво и кръстоса на гърдите си отново копието и стрелата.

— Колко на брой са белите?

— Двама!

Павел погледна вожда и поклати глава:

— С две гърмящи копия няма да завладеят земята на племето!

— Защо така говори белият човек? — попита недоверчиво Бенгас.

— Защото ние имаме три гърмящи копия!

Върху лицето на чернокожия главатар се появи едва забележима усмивка.

— Ние имаме три гърмящи копия, но белокожите врагове не трябва да разберат това. Те трябва да се убедят, че племето също има много гърмящи копия!

Домбо преведе думите на географа. Лицата на негрите засияха от радост. Бенгас ласкаво погледна Павел.

— Белият човек е мъдър! — заключи той.

Нощта мина в очакване. Никой не мигна. Вождът, Павел, Домбо и старейшините на племето, добре прикрити, лежаха на позиция. Гората гъмжеше от туземска войска. Всеки напрегнато чакаше появяването на враговете.

Едва на разсъмване Павел откри с бинокъла, че по пътеката се движат няколко души. По средата вървяха двама бели с пушки, на главите с широки сламени шапки и къси гащи. Останалите бяха туземци, въоръжени с дълги копия и стрели. Той посочи на вожда групата. Бенгас дигна бойния рог и даде тревожен сигнал. Племето, което се бе прикрило в гъстите храсталаци, зашумя и се раздвижи. Магьосникът започна своите заклинания. Той с поклащане на кратунката призоваваше добрия дух на помощ. Но очите на вожда повече се задържаха на „гърмящото копие“ в ръцете на географа.

При втория сигнал на бойния рог всичко живо замря. Настъпи тишина. В гората се чуваше само шумоленето на листата. Павел, вперил очи напред, следеше наближаването на врага. Когато двамата чужденци бяха на около триста крачки, прогърмя предупредителният глас на главатаря:

— Бели хора, тая страна не желае да ви приеме! Върнете се! Моето племе е храбро! Мъжете са малко на брой, но са силни като слонове, страшни като лъвове и свирепи като леопарди! Те ще ви убият! Моето племе няма да ви пусне да стъпите в неговата земя!

Утринният ветрец понесе на крилата си гласа на вожда. Ехото го повтори няколко пъти. Чужденците се спряха и се стъписаха. Чернокожите, които ги придружаваха, се събраха накуп. Един брадат негър нещо заговори на белите, като сочеше с копието си височината. Двамата бели бързо заредиха винчестерките.

— Гамбо! — наблизо извика някой сърдито. — Гамбо ги води!

— Гамбо! — изръмжа разтреперан вождът и очите му засвяткаха гневно. — Води ги Гамбо! Разбойник!…

Павел не разбра кой от туземците, които придружаваха враговете, е Гамбо, но реши да изпревари нападението. Залегна, подпря пушката си на едни отсечен пън и се премери в брадатия негър… Изтрещя един изстрел. Дигна се белезникав дим. Негърът издаде див рев, разпери ръце, изпусна копието и падна на пътеката. В групата настъпи объркване. Чернокожите се скриха в храстите.

Из гората се понесоха радостни викове. Лицето на Бенгас се обтегна от щастлива усмивка. Той се провлече към географа, пресегна се и погали „гърмящото копие“, което бе убило Гамбо. Павел упорито се взираше в противниковата група. Високият португалец, забелязал посоката на пушека, залегна и насочи винчестерката. Чернокожите, объркани, тичаха около белите си господари и се мушеха в тревата. Един от тях дигна копието и застана с лице към гората. Над папратите заблестя пушката на португалеца.

Един изстрел процепи въздуха и отекна в гората. Куршумът мина ниско и откъсна няколко палмови листа. Португалецът, който стреля, надникна над храстите, после се изправи и притича напред. Павел това и чакаше. Прилепи лице на приклада, взе го на мушка, стреля, но не го улучи. Португалецът стреля още два пъти. След кратка пауза изтрещяха почти едновременно още два изстрела. В същия миг наблизо се разнесе сърцераздирателен женски писък. Писъкът идеше откъм хлебните дървета. Бенгас мигновено надигна глава, ослуша се и глухо изръмжа. Лицето му грозно се изкриви. Очите му блеснаха като на звяр. Той скочи и затича с всички сили към предните дървета. Но португалците го забелязаха и стреляха по него. Куршумите изсвириха ниско над земята. Бенгас залегна и запълзя. Домбо се надигна, но географът насила го свлече на земята.

— Пази се, Домбо! — предупреди го той. — Къде отиваш?

Но негърчето пак скочи и се ослуша в писъка.

— Маванда! — като на себе си каза то.

— Какво търси Маванда тук? — извика изненадан Павел.

— Тя добре стреля! Маванда добър войн!

Павел повече не слушаше. Той следеше с бинокъла португалците, които търсеха удобни места за стрелба. Около тях сновяха туземците. Високият португалец се намести отново и още в същия миг стреля. Куршумът пропищя и прониза листата на бананите. Павел вече се мереше в другия, който беше клекнал и щракаше с винчестерката, но нов изстрел изтрещя и куршумът изсвистя близо до него.

— Хамба! — изведнъж изпищя Домбо, преметна се, сви се на топка, лицето му се сгърчи.

— Домбо! — изпъшка Павел, когато се обърна и видя как раненото негърче се търкаля в шумата.

Очите на географа се замъглиха. Обхвана го ярост.

— Домбо, приятелю? — извика той. — Къде те удариха тези зверове?

Не последва отговор. Домбо се премяташе, стенеше и проплакваше със задавен глас. Павел пребледня и по челото му се кръстосаха бръчки.

— Камбела! — проточено извика той. — Онай-ма! (Ела тук!)

Вместо Камбела към географа пропълзяха двама непознати туземци. Павел се накани заедно с тях да отиде при Домбо, но в това време португалците се появиха и изправени пълнеха пушките. Не биваше да се пропускат те нито крачка, нито да намерят прикритие и добри подстъпи. Трябваше да се отблъснат.

— Киво дома апай-ма! (Бързо приберете момчето!) — извика той на туземците.

Едва сега те видяха Домбо, спуснаха се към него. Павел ги изпроводи с тъжен и мъчителен поглед. Усети, че го заболя сърцето. Искаше му се сам да го грабне на ръце, да превърже раната и да му каже няколко ободрителни думи, но бе настъпил решителен миг и той не биваше да напусне позицията.

Португалците вървяха малко приведени напред, като че ли оглеждаха стъпките си. Те може би мислеха, че след първите изстрели сред племето е настъпила паника и туземците са се пръснали. Затова вървяха изправени и само от време на време се спираха и подозрително се взираха напред. Негрите, които ги придружаваха, нещо крещяха и сочеха гористия хълм, където Павел и Бенгас бяха заели позиция.

Не можеше да има по-изгоден момент за стрелба по противника. Все пак Павел не искаше да избързва. Той реши да изчака нападателите да наближат още стотина-двеста крачки, та всеки куршум да попадне в целта.

Около него туземците тревожно шушукаха, пращяха сухи съчки. В настъпилата тишина се чуваше дори дишането на чернокожите войни. Павел с крайчеца на окото погледна настрани. Двамата туземци носеха раненото негърче. Не се чуваше познатият глас, нито сърцераздирателен писък…

 

 

Павел не изпускаше от очи португалците. Разстоянието вече позволяваше да бъдат посрещнати със стрелба. Напред вървеше по-високият, който приличаше с късите си гащи на щъркел.

Павел взе точен мерник, затаи дъх и бавно натисна спусъка… Стреля! Португалецът, пронизан от куршума, се завъртя, винчестерката отхвръкна встрани. Той се преви на две, залитна и се свлече на земята. Другият се хвърли към него, подхвана го и го повлече към гъстите храсти. Павел стреля и в него. Изглежда, куршумът леко го закачи, та той подрипна, падна назад, дигна се мигновено и удари на бяг, като забрави ранения си другар. Чернокожите, които придружаваха двамата португалци, с див крясък побягнаха назад по пътеката. Павел стреля два пъти по бегълците, които като подплашени хиени летяха на група по пътеката, но, изглежда, не засегна нито един.

Настъпи кратка напрегната тишина. Високият португалец, паднал в папратите, не шавна повече. Другият не стреля, нито се върна. Изглежда, бе разбрал, че отбраната на селището и винчестерката не ще му позволят да се добере до целта.

Павел все още лежеше прилепен до приклада и изчакваше. От дулото на пушката още струеше белезникав дим. Откъм хлебните дървета изсвири боен рог. Чуха се гръмки удари на дървен тъпан. Из гората се понесе многогласен радостен вик. Негрите тържествуваха.

Едва сега Павел отпусна пушката, запали цигара и се изправи. Първата му мисъл беше за Домбо. Какво бе станало с негърчето? Нещо го притегляше като магнит към туземските колиби, където бяха го пренесли. Някаква сянка мина наблизо. Някой се приближаваше с тежки стъпки. Беше вождът. Той се наведе, потърка с опакото на лявата си ръка винчестерката. Постоя малко, докосна гривните на силата, погледна с благодарни очи географа. След това дигна копието, допря го до челото си и мълчаливо се отдалечи. Вождът, изглежда, бе съкрушен от раняването на любимата му дъщеря. Павел бързо закрачи към селището, където се прибираха вече тълпи от жени и деца, пръснати из околните гори.

V

Домбо лежеше на нара в колибата. Магьосникът скачаше около него и дрънкаше кратунката, за да умилостиви злия дух. Щом видя географа, той изскочи и затича към двореца на вожда.

Павел бързо коленичи и прегледа раната. Негърчето бе леко ранено в лявата ръка. От удара на куршума върху кожата имаше само ожулване и съсирване на кръвта на голямо тъмномораво петно. Изглежда, куршумът, изстрелян от доста далечно разстояние, бе загубил скоростта и енергията, затова в края на полета не е могъл да причини истинска рана, а само удар, както се получава удар от тъп предмет.

Ожулената кожа, от която течеше кръв, бе покрита от магьосника с жълта пръст и листа от лековити растения.

Павел почисти раната и я превърза. Домбо гледаше с уплашени очи географа, устните му потреперваха.

— Не се плаши, приятелю! — каза му Балванов и прекара ръка по пребледнялото му лице.

— Много боли, хамба! — простена негърчето.

— Нищо — ще мине!

— Кога мине?

— Бързо ще зарасне раната! Но ти не пъшкай! Ти си мъж и войн, а мъжете търпеливо понасят болките! Само страхливците се плашат от кръв и пищят!

Павел замълча и после додаде:

— Пази превръзката чиста! Няма да позволяваш на магьосника да развързва бинта и да слага прах!

— Няма, хамба! — отвърна Домбо.

— Обещаваш ли?

— Обещава!

Павел се усмихна и излезе.

Маванда бе ранена много по-тежко. Куршумът бе пронизал мускула над коляното на десния крак. На пода лъщеше локва кръв. И в раната на девойката магьосникът бе насипал пръст. Маванда се гърчеше от болки.

Когато Павел промиваше раната, тя глухо пъшкаше, трепереше и лицето й се изкривяваше от болка. Застанали в тъмния ъгъл на колибата, вождът и жена му следяха „вълшебните парцалчета и жълтата вода“. Магьосникът танцуваше около колибата, ритмично подрънкваше кратунки, спираше за миг пред входа и надничаше любопитно вътре. Очите му горяха като на луд, целият трепереше, герданите и гривните непрестанно звънтяха. Павел внимателно чистеше всяка клечица, бучка пръст и пепел.

— Дойдоха ли лошите бели? — по едно време съвсем тихо попита Маванда и полуотвори очи.

— Хамба ги прогони! — вместо географа отговори вождът. — Един от тях е убит от невидимата стрела на „гърмящото копие“!

Маванда въздъхна облекчено. Лека, едва забележима усмивка премина по посърналото й лице.

На другия ден следобед девойката, като се подпираше на две бамбукови патерици, се показа пред тръстиковата портичка и седна в беседката. От вечерта Павел не беше отивал да я прегледа. Той сега пишеше под сянката на дивата смокиня. Едва когато чу свирене с уста, дигна глава и погледна към главатарската колиба. Свиреше по туземски Маванда, пъхнала два пръста в устата си. Домбо затича към девойката и почти веднага се върна.

— Какво говори Маванда? — попита Павел.

— Лошо, хамба! — загрижено отговори негърчето. — Между племената, които живеят зад Бизоновия баир, избухнала война! Всички пътеки са завардени! Всеки, който мине по тях, ще бъде убит! Маванда се радва, че белият човек ще остане при племето до новата луна!

— Оплаква ли се от болки Маванда?

— Вълшебната жълта вода е помогнала! Злият дух е прогонен! Но раната все още я боли!

— Друго нищо ли не каза?

— Попита има ли белият човек храна и дали е сит? Аз й отговорих, че хамба е сит и храната му стига.

Павел се ослуша. Откъм жълтите скали, които туземците наричаха Бизонов баир, гърмеше дървен тъпан. След малко Бенгас потвърди думите на девойката. Нападнато било съседното племе киоко от племето умбунду. Младежите от племето умбунду отвлекли една девойка, която се къпела в реката. Искали да я омъжат за сина на племенния ковач. Умбунду предлагали като зестра на киоко да ловят колкото си щат риба от Реката на крокодилите, но онези отказали, защото това им се сторило малко. Те поискали да берат бананите от гората по Бизоновия баир, но на племето умбунду това предложение се видяло неприемливо. Въпреки това младежите издебнали девойката и я отвлекли в своя краал. Мъжете от умбунду отишли да си я вземат, но били посрещнати с отровни стрели. Бенгас беше приятел на вожда на племето умбунду. Според него то било трудолюбиво и храбро племе, обработвало добре градините, получавало много корени от маниока. Вождът изпратил мъже чак при племето хаубау, където живеел един бял човек. Белият човек им дал цяла шепа зърна от као^[5] и ги научил как да ги посеят. Туземците отгледали каото и получили много зърна, които стрили между камъни и от брашното омесили бели питки. Затова племето киоко поискало жена от племето умбунду. Посредством нея те намислили да се сдобият с као, но вождът не се съгласил.

Отначало Павел слушаше разказа разсеяно, но когато Бенгас спомена за белия човек при хаубау, той трепна. Радостни тръпки полазиха по кожата му. Обзе го силно желание час по-скоро да тръгне на път. Затова глуха тъга зачопли сърцето му. Всеки миг му се виждаше цяла вечност.

— Колко дни ще трае тая война? — попита географът.

— Това никой не може да каже — замислено отвърна вождът. — Може би умбунду ще върнат девойката и войната ще се прекрати! Но може и да продължи дълго!

След това Бенгас се загледа към селището и добави:

— Бойният тъпан ще извести края на войната! Тогава белият човек ще продължи пътя си! Ние ще му дадем носачи! Носачите на връщане ще донесат от хаубау шепа као срещу сол!

 

 

Минаха няколко дни. Раната на Домбо бързо заздравяваше. Но раната на Маванда, замърсена от магьосника, се подлюти и кракът й отече. Павел всеки ден сменяше превръзката, почистваше раната, но това малко помагаше на болната. Кракът все повече отичаше и Маванда все по-рядко излизаше пред колибата и по-рядко се чуваше пронизителното й свиркане…

В селището кипеше трескава работа. Туземците знаеха от вожда — лошите бели ще се върнат, придружени от отряд бели войници с много „гърмящи копия“. Затова усилено се готвеха за война. Плетяха кошници от тръстика и от жилави влакна на палмата рафия, измазваха ги отвътре с гъста смола, за да държат в тях вода и палмово вино. Биеха мляко в продълговати тиквени бутилки. В огнищата печаха кучешко, козьо и кокоше месо, риба и убити птици. Всички жени, баби, по-големи момчета и момичета вземаха участие в приготовлението на хранителните припаси. Мъжете пък изработваха нови копия, асагеи, стрели и защитни кори. Стягаха своето бойно снаряжение. Ковашкият мях, направен от кухо меко дърво с пришита към него дебела бизонова кожа, непрестанно дъхтеше и разпалваше въглищата. Рояци искри хвърчаха към окадения таван. Мъжете бяха разделени на малки групи и всяка група извършваше определена, работа. Младите негри точеха металическите върхове на копията върху брусове. Чак когато върхът се изостряше като бръснач, те го оставяха настрана и вземаха друго копие. Малка група опитни стрелци поставяха слюдени плочки на стрелите, за да им придадат въртеливо движение. Старците режеха бамбукови стъбла за копия и жилави тръстики за стрели. Те бяха изкусни стрелци и разбираха добре от своята работа.

Бенгас, най-умният и най-храбрият мъж на племето, бе внесъл много подобрения в изработването на копията и стрелите. Затова те имаха точен удар и бяха опасно оръжие в ръцете на туземците. Освен това вождът лично бе направил отливка на нов модел мотика, лопата и брадва. Мотиката бе по-голяма от старата, с една дръжка. Старите били двуръчни. Така новата мотика беше по-удобна за прекопаваното на маниоката и бататите. Лопатата имаше къса ръкохватка, а новата брадва бе по-тежка, с добре източено острие.

 

 

Веднаж в колибата, която се бе превърнала на оръжейна работилница, Павел видя много стар човек със сбърчено лице, прегърбен, с умни живи очи. Той носеше старинна маримба и седеше на една тръстикова рогозка. Наричаха го Кабанга. Туземците се отнасяха към него с голяма почит и се вслушваха в съветите му. Преди много луни Кабанга открил солено изворче и оттогава племето не страдало вече от болестта бама-бама. Освен това племето правеше размяна на сол срещу въдици, раковини, гривни и тютюн. Мястото на соления извор знаеха само четирма души — вождът, Кабанга, племенният ковач и магьосникът. Само те отиваха с кошници и изтребваха утаената сол. Магьосникът направил заклинание на соления извор, но Бенгас все пак не вярвал в силата на вълшебната кратунка и винаги умело прикривал соленото изворче с папрат, слонова трева и мимози, така че никой да не може да го намери.

Племето нямаше желязна руда. Рудата доставяше от племето кокондо. В замяна пък им даваше кошнички сол…

 

 

Изминаха още два дни. Павел се стягаше за дълъг път. Същевременно старателно учеше езика на бигите, като всяка дума записваше в бележника си. Той беше уверен, че само езикът ще му позволи да събере по-богат и ценен научен материал, да вникне в бита и обичаите на туземските племена.

Една вечер седяха с вожда под сянката на дивите смокини. Бенгас цял час мълча, впил тъжен поглед в земята.

— Белите ще ни нападнат! — най-сетне с въздишка промълви той. — Ще ни отнемат земята! А такава богата земя никъде няма! Маниоката дава много корени! Добре виреят бататите, ямсът, соргото!

— Един отряд бели не може да победи племето! — вдигна очи към него географът. — Племето ще ги победи! Вие имате много храбри мъже и жени!

Бенгас тъжно оброни глава.

— Щом си замине белият човек с „гърмящото копие“, племето ще бъде разбито като стадо антилопи! Белите посят много „гърмящи копия“! Нашите стрели не достигат до тях, само невидимите стрели на „гърмящите копия“ могат да ги поразят. Това е лошо! Ще ни победят!

Павел призна в себе си — главатарят има право. Все пак трябваше да го посъветва какво да предприеме в такъв случай. Павел помисли и отговори:

— Ако вождът повика на помощ племето кокондо, ще бъде по-силен! Защото белите не могат да победят две племена! Двете племена ще ги обкръжат от всички страни и ще им вземат „гърмящите копия“. Така сами ще си набавят „гърмящи копия“!

Очите на вожда пламнаха. Той се хвана за тая спасителна идея, рязко обърна глава и втренчи поглед в географа.

— Белият човек говори умно! — каза доволен той. — Двете племена ще бъдат по-силни!

Бенгас помисли, като почесваше плоския си нос, и попита:

— Трудно ли ще се научат моите хора да си служат с „гърмящото копие“?

— Не — поклати глава Павел, — това никак не е трудно! Аз сам ще науча вожда да праща невидими стрели с „гърмящо копие“!

Бенгас се засмя гръмко, по като че ли се засрами, та запуши устата си с ръка. Стана и бързо се спусна към селището. След малко Павел видя, че под сянката на кокосовите палми се събраха на важен съвет старейшините, магьосникът, ковачът, Кабанга и вождът. Бенгас, клекнал на едно коляно, говореше бавно, сериозно и махаше ту с едната, ту с другата ръка. На два пъти той посочва географа. Изглежда, племенният съвет обсъждаше предложението на географа да искат подкрепа от съседното племе, за да обезоръжат португалците.

VI

Изминаха няколко дни. Локолето от Бизоновия баир все още не известяваше края на войната между двете племена.

Положението на Маванда се влошаваше все повече и повече. Тя лежеше в женското отделение на колибата върху дървен нар. Раната и гноясваше. Целият крак започна силно да се подува. Появиха се подкожни петна, силен оток, носеше се дъх на мърша, който изпълваше колибата. Пот избиваше по челото на девойката, изгаряше я висока температура. Тя често бълнуваше и вече не можеше да се помръдне.

Павел беше уверен, че нито превръзките, нито дезинфекцията с карболов разтвор, нито капките върху бучки захар ще и помогнат. Въпреки това той все пак продължаваше да промива раната. За да се спаси девойката, оставаше само едно — бърза операция, за да се изреже заразеният мускул или да се отреже целият крак, но това беше невъзможно. Някои изгаряха с нагорещено желязо заразеното място, други сипваха кипяща мас. Всичко това се струваше на Павел твърде рисковано и много мъчително.

Една нощ той наточи ножовете и бръснача, обгори ги добре на спирт, но на сутринта сам се отказа от операцията. Можеше само да й причини излишни страдания и нищо повече. Моментът и за операция беше пропуснат. Девойката с един крак беше вече в гроба.

Уморен от безсъние, потиснат от мъка, Павел излезе от главатарската колиба. Той забеляза на брега ковача на племето и отиде при него.

— Ще топим кинто — каза ковачът и подхвърли един дребен къс желязна руда. — Ще дойде ли с нас белият човек!

Павел прие поканата без колебание, само малко се учуди, че туземецът говореше за топене на желязна руда.

— Имате ли пещ? — попита той.

— Имаме добра пещ! — отвърна старецът. — Ела с нас! Чакай ни на Лунната пътека! Тя минава през реката и върви право към банановата гора!

Павел кимна с глава. Остави аптечката в колибата, извика Домбо и след няколко минути те вече чакаха на Лунната пътека, недалеч от реката. Скоро се зададоха туземците, начело с племенния ковач. Те вървяха двама по двама и носеха върху бамбукова тарга късове желязна руда. Две момчета държаха в ръцете си запалени факли. Ковачът носеше калъп за отливки.

Навлязоха в гората. Павел вървеше последен и се озърташе — къде могат да бъдат туземските „доменни“ пещи?

От двете страни на пътеката растяха диви маслини, палми и красиво нацъфтели тюлпани. От короните на дърветата се спускаха гъвкави лиани с меки къдрави и назъбени ресни. Те падаха на разкошни гирлянди с красиви цветове и причудливи листа. Между тях цъфтяха разновидни орхидеи. Някои приличаха на слонови уши, други се източваха като шипове. Слънчевите лъчи едва проникваха през плетеницата от клони и листа, пламтяха по мекия зеленикав мъх на лианите. Из гъсталаците крещяха маймуни, прехвърчаха от клон на клон папагали.

На едно място срещнаха група негри, които кастреха с първобитни брадви палмата рафия. Друга група изтегляха от младите й листа тънки жилави влакна. От тези лентички туземците плетяха чудно красиви рогозки, гривни и тумбести кошници с разноцветни шарки. Изкусните плетени изделия бяха за тях добра разменна стока и високо се ценяха от търговците.

 

 

Излязоха на широка поляна сред гората. В дъното на поляната сгърчеха като чудновати гъби с кръгли гугли и обли дръжки цяла дузина термитници. Всеки от тях, висок колкото човешки ръст, имаше форма на конус. Негрите събираха около един термитник цял товар сухи дърва, наредиха ги в него така, както се нарежда всяка пещ за топене на руда. Замазаха дупките с глина и оставиха отпред само един отвор и запалиха своеобразната доменна пещ. Термитникът се напече и потъмня, после се нагорещи до червено, а накрая засвятка с белезникав пламък. Ковачът, захапал тънка тръстикова луличка, не отместваше поглед от отвора на термитника, където трябваше да потече разтопената руда. Павел не се изненада от откритието на туземците. Пръстта, с която е изграден термитникът, предварително е омесена в устата на мравките с помощта на киселата им слюнка и така се е получила огнеупорна сплав, която издържа на високата температура и резките атмосферни промени.

— Откога топите руда? — обърна се Павел към ковача.

Старецът смукна от луличката и с гордост отвърна:

— Още старите хора са топили руда в какимба! А те са се учили от по-старите!

Той с особена гордост подчерта тези думи, прижумя срещу слънцето, но изведнъж забеляза червената жичка, която потече от отвора на пещта, и като ужилен подскочи. Върху очистената от тревата площадка сложи неодялано добре дърво с остър край, удари го с чука и го извади. В земята се отпечата продълговатото острие на копие. След това негърът подложи под чучура пръстена делва и напълни формата. После направи нова форма и изля ново острие. Отливането не беше лесна работа, защото, докато пренасяше делвата от термитника до площадката, рудата бързо изстиваше.

Негрите постоянно притуриха дърва и поддържаха огъня, разчистваха нова площадка, а старецът едва смогваше да прави отливки. Облян в пот, уморен, той се задъхваше, залиташе и най-сетне не издържа и седна.

Павел следеше мъчителната работа на туземците и реши да им помогне. Омеси една топка бяла жилава глина и направи два калъпа. Сложи последователно един след друг калъпите под чучура. Когато двете отливки бяха готови и изстинали, той ги изтърси в тревата и направи още две. Ковачът внимателно огледа отливките, попипа калъпите и се усмихна.

— Бял човек мъдър! — възкликна той.

— Опитай в тях! — покани го географът.

Старецът направи няколко отливки. Той сега не тичаше до задъхване, за да не изстине рудата, не си гореше ръцете от пръстената делва. Направи няколко отливки, седна, усмихна се доволен, запали нова лула и развълнуван заговори:

— Бял човек мъдър! Щом отблъснем лошите бели, ще отлеем нови мотики и брадви! Те ще бъдат като брадвите и мотиките на белите!

Останалите негри, заобиколили ковача, разглеждаха новите калъпи и оживено разговаряха. Според тях сега вече можеше да се излеят остриета за копия и асагеи, за да се падне на всеки войн по едно или две. Така лошите бели не ще ги победят.

Вече се стъмваше. Сенките на дърветата се сляха в едно. Скоро наоколо не се виждаше нищо. Само стените на термитниците изпускаха бяла, треперлива светлина. Запалиха факлите. Течната руда святкаше в здрача и се точеше на тънко огнено чучурче. Ковачът сръчно пълнеше глинените калъпи. Отливка след отливка се редяха около пещта. Негрите сновяха насам-натам. Те пееха, високо крещяха, играеха. Гората ехтеше от радостна глъчка.

VII

Дните течаха бавно, изпълнени с неизвестност и мъчително очакване.

И през втората седмица животът в селището с нищо не се промени. Маримбите бяха замлъкнали, песента бе замряла в селището. Приготовленията за близката война не преставаха ни денем, ни нощем. Бенгас сам изработваше най-острите копия и асагеи. Жените вече скубеха корените на маниоката, сладките картофи, усилено беряха плодовете. Други в големи глинени казани готвеха гъста чорба от смачкани банани, сладки картофи и диворастящи луковици.

Маванда лежеше в колибата, без да се помръдва. Очите и всеки ден хлътваха все по-дълбоко. В тях не гореше вече светлият пламък на младостта. През цялото време тя бълнуваше, стенеше глухо, болезнено. Магьосникът не се отделяше от колибата и неуморно правеше заклинания. Нареждаше около болната камъчета, клечки и мидени черупки; подскачаше, удряше кратунката и крещеше неразбрано. Но от това на болната не ставаше по-добре. Само когато дойдеше географът, той уплашено се свиваше в тъмния ъгъл и оттам го стрелкаше с острите си очички.

Павел знаеше вече, че красивата девойка никога няма да стане от леглото. След всяка превръзка той се връщаше по-мрачен в колибата си, където намираше добрия Камбела, легнал пред входа като старо вярно куче.

Локолето все още не известяваше края на войната между племената. Не се показваше и португалският отряд. Но туземците знаеха със сигурност, че той ще настъпи и затова не прекратяваха приготовленията за отбрана на страната.

Павел понякога се губеше с часове в гората и околността, връщаше се уморен в ръце със стотици насекоми, плодове и цветя. Верният Камбела го посрещаше още край селището.

— Има ли нещо ново? — питаше го винаги Павел.

Негърът поклащаше мълчаливо глава — нямаше нищо ново.

— Как е Маванда? Ходи ли при нея?

— Ходих, хамба — отвръщаше мрачно Камбела. — Дадох й две тано!

— Две бучки захар — като на себе си каза Павел и попита: — Изяде ли захарчетата?

— Маванда вече не иска тано, хамба!…

Привечер Павел се връщаше от съседната колиба, където бе ходил на гости. Пред вратата го чакаше Бенгас. Той пак дигна копието и свали гривната на силата, но Павел разбра — нещо е разтревожило безстрашния вожд. По лицето му бе изписано дълбоко страдание, но вождът на племето съгласно обичая не трябваше да хленчи, да се размеква. Вождът трябва да бъде твърд и суров. Въпреки това мъката и страданието бяха сложили своя отпечатък на лицето му.

— Как е дъщерята на мъдрия вожд? — както обикновено попита географът.

— Маванда е зле, бял човек! — с тревога в гласа произнесе Бенгас. После глухо пропъшка, дигна умоляващи очи към географа, сниши гласа си до шепот и бързо заговори: — Бял магьосник, спаси Маванда! Аз ще ти дам сол, копие, асагеи, колчан стрели, товар леопардови кожи, ще ти дам втората си дъщеря за жена! Тя също е умна и храбра като Маванда! Само спаси Маванда!

За пръв път Павел долови в гласа на мъдрия главатар парливи нотки на скръб и мъка. Плачеше не вождът на племето, а бащата на красивата девойка. Павел се опита да утеши Бенгас, но всякога срещаше неговите тъжни очи, които плуваха във влага. Трудно бе за Павел да крие страшната истина от бащата.

— Намажи Маванда с жълта вода! — помоли вождът.

— Ще я намажа, но няма да й помогне жълтата вода!

— Жълтата вода ще прогони злия дух!

Павел взе походната аптечка. Запътиха се към колибата на вожда. Навън тичаше като обезумял магьосникът. Той усърдно дрънкаше кратунката, подскачаше и се кълчеше като цирков артист. В колибата се разнасяше тежка миризма на гниещо месо. Домбо остана навън. Павел мълчаливо пристъпи, отметна рогозката, която преграждаше женското отделение, и приближи до леглото. Погледна болната и лицето, му побледня. Маванда отчаяно се мяташе от болки, бълнуваше и кършеше дългите си безкръвни пръсти. Лицето й бе грозно изкривено. Павел проми раната и я превърза. Когато режеше бинта, Маванда се сепна, ококори страшно очи, впи поглед в географа и тихо зашептя:

— Бял магьосник, прогони злия дух! Ти си силен, имаш „гърмящо копие“ с невидими стрели! Ти можеш да запалиш земята, да свалиш небесното светило! Спаси ме, бял човек! Ти имаш вълшебно кръгло стъкло, което изгаря всичко! Такова стъкло друг няма! То може да прогони злия дух!

Павел я слушаше мълчаливо. Лицето му все повече бледнееше, ръката му потреперваше. Изведнъж го обзе силно вълнение и той обърна главата си настрани. Не можеше да гледа мъките на ранената девойка, не можеше да слуша риданията й. Тук можеше да помогне само операция! Тая мисъл отново го завладя. Защо не? Девойката и без това си отиваше. Ако все пак операцията излезе сполучлива, ще може да поживее, макар и с един крак. Павел притвори очи и въздъхна. Трябваше да реши бързо. Нямаше време за бавене. Той мислено се навеждаше над болната с изострения нож. Но в тоя миг си спомни суровия закон на туземците — сакатите живеят в отделна колиба, както и болните от проказа. Това значеше да обрече негърката на позорно съществуване. Не, това не биваше да допуска, пък и Бенгас нямаше да се съгласи… Даде и две бели хапчета. Маванда ги грабна като крадец и ги налапа. Схруска бързо и лакомо бучката захар, върху, която бе капнал някакво лекарство за притъпяване на болките.

— Лоши бели! — простена болната, като едва преглътна. — Убий ги! Не ги пускай да стъпят в страната на племето!…

След няколко минути болната притихна и като че ли заспа. Павел стана, погледна я още веднъж. Смъртта наближаваше…

На излизане Бенгас го посрещна в мъжкото отделение.

— Ще помогне ли жълтата вода, бял човек? — отново попита той.

Павел не искаше да излъже бащата и излезе, без да му каже нито дума. „Как загиват беззащитните хора! — с тъга мислеше той. — Каква вина има Маванда? Тя е млада, умна и храбра, а куршумът я прониза! Завоевателите нямат милост към никого — убиват като зверове туземците!“

Спомни си думите на Симоне Алварц: „Богатство — това е моята цел.“ Той хапеше нервно устни, свиваше ръцете си в юмруци. Думите на Маванда още бучаха в ушите му.

Павел излезе и тръгна към селището. Вървеше бързо, като че ли бягаше от нещо. Домбо подтичваше след него. Негърчето плахо и предпазливо го поглеждаше. То знаеше вече — белият човек е натъжен и не трябваше да му говори. Пред колибите седяха на групи туземците. При приближаването на белия човек те ставаха, докосваха земята с пръсти, както бе обичаят на племето, а мъжете дигаха копията над главите си. Павел не ги забелязваше дори. Мъка изгаряше сърцето му.

Кога стигнаха до крайната малка колиба, сам не знаеше. Чак когато чу писклив гласец, се сепна, пред него стоеше приведената фигурка на Кабанга.

Старецът живееше сам. Единствена другарка му бе голямата, потъмняла от времето маримба. Колибата му бе малка, но чиста и приветлива, добре измазана отвън, грижливо покрита с палмови листа.

Старецът много пъти бе канил географа и сега се зарадва, че той идва в неговата колиба. Затова се засуети, влезе вътре, излезе, предложи му едно пънче от макаранга. Негърът цял сияеше от радост. На сбръчканото му лице се разля щастлива усмивка. С бързи пъргави движения той постла рогозките, нареди чашите и взе маримбата си.

Павел седна и въздъхна.

— Ще оздравее ли Маванда? — попита Кабанга. — Лоши бели я удариха с гърмящото копие. Ще помогне ли белият човек на Маванда? Ще прогони ли злия дух?

— Тя ще умре — реши да не скрива от него Павел. — Скоро ще умре! Никой не може да я спаси!

Старецът го загледа така, като че ли нещастието бе надвиснало над неговата глава. Той бавно вдигна ръка и изниза една потъмняла гривна, разбърка огнището и я зарови в пепелта.

Поседяха малко и влязоха в колибата. Вътре беше чисто, подът постлан с две лъвски кожи. В дъното имаше дървен нар, покрит с бизонова кожа. По средата висеше тотемът на племето. На рогова закачалка бяха окачени стари копия, асагеи, лъкове и колчани със стрели. На поличка, изработена от червено дърво, бяха подредени глинени делви за вода, красиви табакери от копита, кошници за палмово вино, чаши от дърво и тиква.

Седнаха на кожите. Огнището беше загаснало. Старецът натрупа сухи съчки, погледна към съседната колиба, но и пред нея не гореше огън. Взе една факла и се накани да отиде в обществения дом, но Павел го спря, извади кибрит, драсна една клечка и запали съчките. Кабанга за пръв път виждаше отблизо „огнени игли“, не посмя да ги докосне с пръст, а дълго и мълчаливо ги разглежда отстрани.

VIII

След вечеря, която се състоеше от чикванго^[6], батати и палмово вино, Кабанга взе маримбата, обтегна струните, прекара палец по тях, дръпна ги и те тихо иззвънтяха.

Навън беше тъмно. Вечерният ветрец шумолеше в листата на палмите и донасяше удари на чук. Тъжно виеха кучета. Откъм гората долитаха гласовете на стражата. Някъде далече се обаждаше лъв. Домбо седеше край огнището и дремеше. Пламъкът играеше по сбръчканото лице на негъра. Маримбата стенеше под пръстите му. Той пееше:

Ние бяхме щастливи…

Дойдоха белите!…

Гласът му притихна, сякаш Кабанга тъгуваше по нещо загубено завинаги:

Моята либата беше голяма,

колибата бе изпълнена с богатство.

Дойдоха белите!…

Те ми казаха:

тази земя принадлежи на нас

тази гора е паша, тази река е наша.

 

Дойдоха белите!…

Гласът на стареца и струните на маримбата с еднаква печал редяха песента, стенеха дълбоко, бунтуваха се, трептяха от гняв.

Лицето на Кабанга ставаше все по-мрачно, очите му сълзяха. Всяка дума сякаш бе обгорена от парливи старчески сълзи.

Негърът нареждаше:

Дойдоха белите!…

…

Моите сребърни коси докосват земята.

Аз си мисля за смъртта!

Оскверпена земя на старците,

ти няма да приемеш моето тяло!

Могъщи Мовинду^[7] — спаси ме от лоши бана!

В твоята вода ще утеша моята скръб!…

Старецът тихо зашептя. Ръката му се отпусна. Домбо, прегърнал колене, слушаше внимателно и превеждаше всяка дума. Песента силно развълнува Павел. Такава песен може би бе слушал и старият Балван, преди да мине на страната на хаубау.

Кабанга порови в огнището, раздуха огъня и запали факлата. В колибата стана по-светло. Павел му предложи цигара. Старецът я взе, подъвка крайчеца й, после я запали. Поговориха още малко, но беше късно и географът си тръгна.

Беше настъпила тиха лунна нощ. По чистото небе трепкаха едри звезди. Селището спеше. Пред обществения дом гореше буен огън. Около него се мяркаха силуети. А горе, пред колибата на вожда, набодени по оградата, горяха няколко факли. Кабанга отначало се взира миг-два, след това глухо изпъшка, бързо се наведе и докосна земята с пръсти.

Павел разбра какво се бе случило — Маванда беше починала. Той сви вежди, загледа мълчаливо горящите факли и бавно тръгна към своята колиба. Домбо постоя малко, после забърза, настигна географа и безшумно като сянка тръгна подир него.