Григор Угаров
По следите на заточеника (34)

II

Имаше много часове до изгрева на слънцето. Павел и Домбо се прибраха в палатката. Останалите пътници поприказваха, попушиха около огъня и налягаха. Само Ястребовия нокът и Джума останаха будни. Те отначало спореха нещо спокойно, но скоро между тях стана остро спречкване. Павел се надигна и наостри уши.

— Кой ви е вожд? — питаше Ястребовия нокът.

— Вожд Хахама!

— Вождовете не работят, а ние работим тежка работа! Вождът има много жени. Кой храни жените? Ние! А много хора нямат дори една жена! Това е несправедливо!

Джума се оказа горещ привърженик на вожда.

— Вожд! — отвръщаше гръмко той. — Та това е наш баща! Той е мъдър!

— А колко магесници има вашето племе?

— Куми! (Пет!)

— О, глупци! — възмутен го прекъсна Ястребовия нокът.

— Без тях не може! Те ни дават талисмани за лов! Предпазват ни от гръмотевиците!

Ястребовия нокът жлъчно се изсмя. Джума се вбеси.

— А вашето племе колко магесници издържа?

— Само един!

След това Ястребовия нокът дълго руга, оплаква се от своя вожд, който бил жесток, имал роби и много жени, а хората от колибите мрели от глад. Той упрекваше вожда в трупане на слонова кост, украшения, кожи и скъпи птичи пера. От всеки убит слон вземал един бивник, задния ляв крак и кожата. А кожите от гну по право принадлежали на любимата вождова жена. Магесникът пък вземал двата предни крака на слона, бутовете на антилопата и най-красивите пера на птиците. Освен това при прибиране на реколтата също се вършели неправди. Вождът и магесникът вземали част от продуктите, а за хората оставало съвсем недостатъчно. Това Ястребовия нокът смяташе за несправедливо и се възмущаваше:

— Ние сами бихме се управлявали по-добре!

— Човек без баща не може! — прекъсваше го Джума. — А вождът е наш баща!

Спорът продължи до късно. Пролича вече защо Ястребовия нокът е прогонен. Той нямало да се връща. Щял да се присъедини към друго племе, където имало по-голяма правда.

Туземецът-отшелник държеше за старите племенни закони, които вече били нарушени. Някога всички възрастни били равноправни. Само онези, които проявели мъдрост и безстрашие, ставали съветници. Сега вождът на племето не бил избран от съвета на старейшините. Той бил син на стария вожд и баща му го посочил за негов приемник. Всички съветници били негови приближени и роднини на любимата му жена. Съветът на старейшините не бил одобрен от общото събрание на мъжете.

Освен това Ястребовия нокът роптаеше срещу несправедливото разпределение на продуктите. Те вече не преминавали в общокомунална собственост, а голяма част отивали в двореца на вожда и в хамбарите на магесниците. Старите, немощни и болни хора вече не получавали своя дял и били голяма тежест на отделните семейства.

Накрая Ястребовия нокът посочи белия човек.

— Ние трябва да избираме вожд като нашия бял човек!

— Но има лоши бели и добри бели! — възрази Джума.

— Хамба е добър бял!

И като помълча, сърдито разрови с копието жарта и продължи:

— Добрите бели са мъдри. Имат само по една жена. В страната на белите не се търгува с роби. А нашият вожд за бутилка онай-ная продаде много наши събратя!

— Грешиш, Меко-ва! — прекъсна го Джума.

— Хахама не е по-добър! — жилна го Ястребовия нокът.

— Хахама е справедлив! — настръхна Джума.

— Хахама е хитър!

Павел погледна през една дупчица на палатката. Очите на Джума блестяха като очите на леопард. Той едва се сдържаше. Впиваше потъмнели зеници в Меко-ва и вече се готвеше да скочи. Но и Ястребовия нокът, инак скромен и сдържан човек, не падаше по-долу. Изпаднал в дива ярост, с изкривено от гняв лице, той нямаше намерение да отстъпи. Ясно бе, че политическият спор можеше да доведе до кървава разпра, затова Павел надникна от палатката и ги предупреди да си лягат.

Двамата съперници се разделиха, като скърцаха със зъби. Ястребовия нокът остана при огъня, а Джума прескочи Зомба и легна близо до своя приятел Шаконда.

До късно очите на Джума горяха в нощта. Той не можеше да се помири, че на Хахама е нанесена обида. Ястребовия нокът пък, възмутен от потъпкването на стария обществен ред, нервно крачеше назад-напред, сумтеше и от време на време стоварваше омразата си върху горящите главни, като ги разбиваше с копието, и в полуздрача се разсипваха цели фонтани от светли искри.

III

Забогатяването на главатаря и магесниците с право възмущаваше Ястребовия нокът. Властта им бе голяма и те често злоупотребяваха с нея. Даже някои магесници и вождове събирали данъците не в натура, а в каури — раковини. Освен това вождът се ограждал от собствена стража, имал свой пазач на магиите, тайните знаци и телохранители. А между вождовете и жреците имало скрита вражда.

Дори през 1877 година жрецът на храма на един остров обявил, че главният бог Муказа, владетел на езерото Виктория, „вързал езерото“ и в продължение на цяла година не позволявал никой да се докосне до водата. Животът по крайбрежието замрял. Племето, което се изхранвало с риболов, било обречено на гладна смърт.

Вождът отстъпил на жреца. Подарил на божеството 100 роби и 100 робини, крави и овце. Едва тогава жрецът премахнал запрещението.

Тази хроника, оставена от някакъв пътешественик, бе известна на Павел Балванов. И сега, като слушаше споровете между двамата туземци, той отново си я припомни. В себе си Павел признаваше, че Ястребовия нокът е прав, но той не искаше да подстрекава едни срещу други туземците, да ги насърчава да спорят, защото лесно можеше да избухне между тях конфликт и да се разпадне групата.

Вождът Хахама наистина бе справедлив и мъдър човек. Той зачиташе думата на мъжете от племето. Само магесникът злоупотребяваше с властта. Затова бе натрупал голямо богатство от раковини, които бяха тук единственото платежно средство. Раковините бяха леко загладени, нанизани по сто парчета на връзка.

Будното око на Ястребовия нокът бе забелязало опасността, която надвисваше над племето по вина на вожда и магесниците. Сключените договори с португалците за използване богатите руди и горите не донасяха нищо добро на хората. Чуждоземците подкупваха вожда и старейшините с платове, украшения, бутилки с ром и оръжие. Затова Ястребовия нокът искаше да се смени вождът и да се избере друг, който да брани дивеча, горите и рибата в голямата река…

IV

Няколко дни Ястребовия нокът и Джума се гледаха с презрение. Макар да караха две съседни лодки, те не си говореха. Павел се опита да ги помири, но това бе невъзможно. Нито единият, нито другият отстъпваше. Павел не искаше да премести Джума в последната пирога, за да не го обиди. Нямаше намерение да обижда честолюбивите туземци, макар да се мъчеше да уреди политическия спор между двамата. Джума веднъж го попита:

— Хамба, може ли племе без вожд?

— Не може! — отвръщаше Павел.

— Значи, не е прав Меко-ва?

— Но той не говори за Хахама, а за вожда на своето племе!

— О, хамба — възмутен възрази Джума. — Той е против всички вождове!

— Не си прав! — меко възрази Павел. — Меко-ва презира вождовете, които имат много жени и събират тежки данъци!

Същността на спора беше малко по-друга. Ястребовия нокът се обявяваше против заграбването на властта от самозван вожд. Той искаше да се избира вождът между най-умните и способни мъже на племето. А това вече не ставало.

Павел се помъчи да обясни всичко това на Джума, но той заяви:

— Вождът е мъдър и всичко, каквото прави, е добро! — После се замисли и попита: — Съгласен ли е хамба?

Вдигна очи и зачака отговор. Павел, сам горещ, републиканец, презираше всеки деспот, бил той крал, император или цар. Такъв смяташе и всеки вожд, който обсебва властта, нарушава законите и излага на опасност страната. Но не бързаше с отговора си. За разлика от Джума Капоко беше по-умен, проницателен, схватлив и мислеше по-зряло по обществените работи. Ако разговаряше с него, той щеше напълно да го разбере, но Джума не приличаше на него.

Затова Павел му отвърна:

— Хахама е мъдър и справедлив, но рядко са такива вождове! Меко-ва е прав! Вождът трябва да се избере, а не да се натрапи!

Туземецът остана недоволен и се отдалечи мълчаливо. Павел го изпрати с поглед и се замисли. За последен път той се увери, че в лицето на Капоко бе изгубил един ценен другар…

V

Според пресмятанията на Павел Балванов групата се приближаваше вече към Индийския океан. На третия ден сутринта прелетяха няколко заблудени чайки, които стремително се спускаха към водата, ловяха риба и бързо се дигаха нагоре. Павел посочи първите вестители на морето и туземците, които не бяха виждали белите птици, ги посрещнаха с викове:

— Птицата на Голямата вода!

— Вижте бялата птица!

Лодките се носеха по течението. Разливът беше широк, водата едва забележимо течеше. Крайбрежните гори и храсталаци гъмжаха от птици и животни. Павел нямаше никакво желание да се бави, но хората отново бяха унищожили месото, а пътуването беше трудно и всеки се нуждаеше от силна храна.

По тези места можеха да се видят стада от водни козли с тъмен косъм. Те не бяха плашливи и любопитно гледаха пътниците. Антилопите куду, които обитаваха крайморските райони, бяха тлъсти, а самците имаха прекрасни сърповидни рога. Слоновете спокойно скитаха из храсталаците и обираха върховете на младите дръвчета.

За разлика от антилопите, които при най-малкия шум се пръскаха с бързината на вятъра, зебрите не се плашеха. Понякога Павел се приближаваше на няколко десетки ярда от тях, те го гледаха любопитно и с красиви движения се отдалечаваха. Туземците смятаха зебрата за глупаво животно, защото допуска ловеца на близко разстояние и това често я погубва.

VI

Наложи се отново да вземат лодките на гръб и да продължат по брега. Забелязаха няколко антилопи-еланда. Ястребовия нокът предупреди Павел да не стреля, защото месото им има тлъстини, от които човек заболява. След малко туземците откриха друг вид антилопа — палла, и няколко зебри. Но и този път Ястребовия нокът не пусна стрелата. Според местните племена, които населяваха долината на Замбези и приморския район, дивите свине, антилопите еланда и палла, зебрите и хипопотамите не били добри за ядене, защото тлъстините им предизвиквали заболяване от язва и проказа.

Навлязоха в гъст тропически лес, посрещнати от някакви непознати звуци, които наподобяваха вълчи вой. Скоро откриха и самите животни. Това бяха диви кучета. Те имаха големи глави, дълги уши и яки челюсти. Бяха покрити с тъмнокафява козина. Движеха се на глутници, с отпуснати опашки, накрая с бели космати топки.

По поляната премина с пръхтене и кънтящ тропот стадо биволи. Туземците се спряха и когато тропотът, бавно заглъхна в далечината, отново продължиха. На едно място Павел видя черни узрели плодове и се пресегна да си откъсне няколко; някаква птица изхвърча с крясък. Почти в същия миг той дръпна ръката си като опарен. През клоните го следеше стар мършав носорог, покрит с белези и с един счупен рог.

Павел беше калил волята си. Освен многобройните опасни приключения, които бе преживял, много неща научи от туземците. В ловното изкуство те му бяха добри учители. И сега, когато внезапно налетя на носорога, той не загуби присъствие на духа, само почувства, като че ли го докосна електрически ток, та отскочи настрани и в същия миг винчестерката се намери в яките му ръце.

Туземците бяха отминали зад храсталаците. Последен вървеше Домбо. Още се чуваха отдалечаващите стъпки. Павел беше съвсем сам. Като не изпускаше носорога от погледа си, той бавно отстъпваше заднишком. Трябваше да намери дебело дърво, зад което можеше да се прикрие, в случай че животното го нападне. Но като отстъпваше, презраменната му чанта с патроните се закачи за един бодлив храст. Той се помъчи да я издърпа, но не успя.

Носорогът стоеше на същото място и сърдито фучеше с ноздри.

Всеки миг беше решителен. Бодливият храст, който бурите наричаха „почакай малко“, сякаш с ръце бе стиснал чантата и я дърпаше. Без да ще, Павел като че ли бе хванат в примка. Нито можеше да пусне пушката, нито можеше да освободи чантата. Той почувства, че по челото му избива пот.

„Ако сега ме нападне!“ — мина му през ума.

Но това не бе най-страшното. Той беше готов да го посрещне с два куршума. Все един ще го улучи. Но най-страшното беше друго, което се бе случвало и друг път — пушката можеше да направи засечка…

Павел направи последни усилия да се освободи от храста, но тъкмо в тоя момент стана нещо съвсем неочаквано. Едно тежко тяло падна на земята. Той се взря в храстите — носорогът не се виждаше. Някой притича по пътеката и завика:

— Анай-на! (Убит е!)

Павел стоеше объркан. Гледаше между гъстите шубраци, слушаше познатия глас. Това бе Домбо. Носорогът, надупчен от стрели и копия, бе паднал мъртъв, без да издаде нито звук. Край него се суетяха двамата противници — Ястребовия нокът и Джума. Домбо тичаше по пътеката и викаше:

— Хамба! Хамба!

Павел му се обади.

— О, хамба, къде се загуби? — задъхан го попита той.

— Налетях на носорога!

— Меко-ва и Джума разбраха това!

Стана ясно, че двамата туземци бяха се върнали да търсят географа и забелязали носорога. Тогава те предпазливо се приближили до него, издебнали го изотзад и му нанесли няколко смъртоносни рани. Двамата политически врагове, силно привързани към географа, бяха забравили своите спорове пред опасността.

Павел ги завари, навели очи надолу, от двете страни на носорога. Те бяха почнали да свличат дебелата му кожа. При появяването му двамата скочиха ухилени и в надпревара завикаха:

— Анай-на, хамба!

— Вие сте добри ловци! — похвали ги Павел.

Поласкани от думите му, те се усмихнаха доволни. Носорога те откриха по птицата кала. Макар тя да излетяла навреме с тревожен крясък, свирепият самец не се заозъртал тревожно както обикновено, а следял нещо по посока на пътеката и все по-заканително и яростно фучал с ноздри. И тъкмо в тоя момент Ястребовия нокът и Джума му нанесли, смъртоносните рани. Както и друг път се бе случвало с това животно, то паднало като подкосено, без да направи нито крачка.

VII

Три дни след тая случка, една сутрин, когато Зомба даде сигнал с костения рог за тръгване, Домбо предпазливо се вмъкна в палатката и тайнствено прошепна на Павел:

— Хамба, няма Меко-ва и Джума!

Павел трепна.

— Кой ти каза?

— Зомба! — все така тихо отговори негърчето.

Павел изскочи от палатката, като остави разхвърляни по постелката бележки, Домбо го последва. В бивака цареше тревога. Хаубаувци сумтяха и притичваха край палатката. Те се събираха на групички, бързо се въоръжаваха с копия и стрели, крещяха високо и заканително.

Наистина между тях не се виждаше нисичката фигура на Ястребовия нокът, нито едрият и снажен Джума с красивите птичи пера на главата и тънката нежна татуировка. Джума спеше във фумба от биволска кожа, а Ястребовия нокът си правеше постеля от папрат. Спалният чувал на Джума беше празен, два колчана със стрели и голям лък, бамбуковото копие и тръстиковият щит стояха непипнати край леглото му. Туземецът беше изчезнал само с асагея си, дълъг два лакътя, на края с назъбено острие.

Павел внимателно прегледа постелките. Повика Зомба и го попита:

— Кой беше на пост тая нощ?

Зомба отпусна ръце.

— Меко-ва — отвърна сдържано той, като поглеждаше навъсено по посока на банановата горичка. Домбо обикаляше около огнището, което вече загасваше. Хаубаувци, събрани на две групички, мълчаливо следяха географа.

Внезапното изчезване на Ястребовия нокът и Джума, подозрителните погледи на негрите, тихото шепнене и тревогата, която като електрически ток преминаваше от човек на човек, не предвещаваше нищо добро. Затова географът, като оглеждаше фумбата на Джума и разхвърляното легло на Ястребовия нокът, се мъчеше час по-скоро да отгатне тайната.

По всичко изглеждаше, че спорът между двамата политически противници бе продължил и тая нощ. Павел бе много изморен и не бе чул нищо. Но как е станало това тайнствено изчезване? Може би Ястребовия нокът е издебнал своя противник, нанесъл му е смъртоносен удар с асагея, после го е измъкнал от спалния чувал. Не, това е невъзможно. Дори да го е ударил, той не може да го извади незабелязано. Може би е станало друго, което се виждаше на Павел по-допустимо. Джума беше предизвикателен, сприхав и упорит. Вероятно той не е могъл да се въздържи, ударил е Ястребовия нокът, метнал го на гръб и го е хвърлил някъде от брега в реката, а след това е избягал.

Всичко това беше твърде вероятно. Джума беше як, с мечешки ръце и изпъкнали мускули, в които се криеше лъвска сила.

Павел реши да потърси отпечатъци от краката на този, който е убил своя противник. Не можеше да няма следи от стъпки по пътеката, която се провираше под дивите смокини, прекосяваше банановата горичка и потъваше в гората. Но тъкмо даде знак на Зомба да го последва, Домбо извика:

— Хамба, кръв!

Наистина близо до огнището имаше добре отъпкан кръг земя, напръскан с капки кръв. Вече нямаше никакво съмнение, че е станало сбиване, което е завършило с жестока смърт. Кървавата диря водеше, както и предполагаше Павел, към горичката.

Кръвта още повече възбуди негрите. Те нададоха заканителен вой и се спуснаха по пътеката, но Павел ги спря и заповяда да останат по местата си. А сам той, заедно с Домбо и Зомба, продължи да крачи, като не изпускаше от очи стъпките и капките кръв. Така тримата преминаха горичката, пътечката сви наляво, след това се спусна към базалтовата скала, надвиснала над самата река.

— Кой е убит? — мрачно попита Зомба, когато спряха на скалата.

Павел поклати глава.

— Може би… — не се доизказа.

Туземецът като опарен трепна и го загледа с потъмнелите си зеници, доловил смътна догадка.

— Джума е убил Меко-ва! — решително каза Павел.

— Прав е хамба! — намеси се и Домбо. — Стъпките са големи! Меко-ва имаше малък крак!

Павел се смая от тази досетливост на негърчето. Сега той се наведе и проследи няколко ясно отпечатани стъпки. Те бяха наистина от широк мъжки крак.

Макар Зомба да не бе съгласен с двамата, всички улики падаха върху Джума. Този път Джума здраво се е счепкал с Ястребовия нокът, разбил му е черепа, а за да прикрие престъплението, хвърлил е Ястребовия нокът в реката, а сам той е избягал.

Колкото и да се вглеждаха в жълтеникавата вода на Замбези, никакъв труп на човек не се мяркаше. Навярно с Ястребовия нокът вече се гощаваха замбезийските крокодили.

VIII

Предположението, че Джума бе отмъстил на Ястребовия нокът, като че ли успокои нажежената атмосфера. Макар да не одобряваха постъпката му, все пак, като чуха, че Джума е победител, съплеменниците не изсъскаха стръвно както преди, а само се спогледаха смутено, размениха си по някоя дума, която Павел не разбра. А когато влезе в палатката, чу след себе си тих шепот.

Преди тръгване и Шаконда изчезна. През цялото време момъкът стоеше самотен и мрачен. Дори не отиде да види кръвта. Само прибра фумбата, копието и стрелите на Джума и всичко завърза в едно.

Малко преди тръгване Павел му предложи да повика Джума, но той не се съгласи. Може би се страхуваше за живота му.

Павел все пак искаше да го изпита.

— Меко-ва е убил Джума! — нарочно подметна той.

— Меко-ва! — насмешливо го погледна туземецът.

— Нищо чудно!

— Джума е як като хумба-хумба!

Такъв отговор очакваше и географът, но той продължи да го изпитва:

— Тогава Джума е убил Меко-ва!

Шаконда като че ли разбра хитро поставения въпрос, той лукаво се усмихна, но изведнъж лицето му се навъси и дебелите му устни се присвиха сърдито.

Павел го остави. Както и друг път преди тръгване всеки бързаше да си нареже стрели, бамбук за копия, да събере лековити билки, плодове и пера. В такива случаи бивакът приличаше на селище, вдигнато в тревога. Някои тичаха до гората, други крещяха, навлезли в тръстиките. Павел нанасяше пътя в картата, дописваше нещо в бележника, привършваше измерването на височината, като си служеше с хипсотермометър, рисуваше релефа на местността. При тези измервания Домбо му беше незаменим помощник. Павел му бе предал няколко урока по смятане. При уроците той си служеше с мидени черупки и тръстикови стрели. Така Домбо започна да смята и да чертае по белите листове. Най-често Домбо внимателно следеше как белият човек изписваше всяка чертичка.

И сега, като гледаше как географът рисува хоризонталите, Домбо попита:

— Ще се върне ли Джума, хамба?

— Няма да се върне — без да вдигне глава, отговори Павел. — Страх го е от наказание. Той е убил Меко-ва, а Меко-ва беше най-добрият лодкар!

— А защо Джума е убил Меко-ва?

Павел с няколко думи обясни спора между тях, после повдигна очи. Домбо помълча малко замислен, прегърнал коленете си. Изведнъж скочи и тропна с копието си сърдито.

— Меко-ва е прав, хамба!

— Да — потвърди географът.

След това Домбо взе голямата глинена делва и тръгна към извора за вода, но срещна Зомба, размениха няколко думи и негърчето дотича отново при географа.

— И Шаконда избягал, хамба!

Павел изтърва молива и скочи. Нова беда бе сполетяла групата, останала и без това с малко хора. Зомба пръв бе забелязал изчезването на туземеца. Потърсил го в тръстиките и около базалтовите скали, но не го открил никъде. Ходил до двата извора — и там го нямало.

Никой не очакваше тримата туземци да се приберат. Затова нямаше смисъл да губят време. Потеглиха отново по реката. Тримата лодкари не бяха вече на своите места. Смениха ги други. Това не бе толкова голяма беда. Беда бе, че човекът, който познаваше най-добре тая част на Замбези, го нямаше вече. Може би той бе първата жертва при сблъскването на двете политически течения относно управлението на племената. Ясно стана, че някои вождове, обсебили властта и потъпкали старите туземски обичаи, имаха свои привърженици, но те имаха и непримирими врагове. Враговете съзираха в техните дела грабителство и измяна, защото вождовете, магесниците и приближените им започваха да живеят върху гърба на другите.

Всичко това караше Ястребовия нокът да роптае срещу такива самозвани вождове. Джума пък бе привърженик на вожда. Дълбоко огорчен от Ястребовия нокът, той му бе отмъстил, но как и къде, това никой не узна…