Григор Угаров
По следите на заточеника (8)

II

Спряха пред голямата колиба. „Чота, чота“ — често повтаряха съветниците. Навярно те наричаха „чота“ колибата, построена на селищния площад, която по своята големина и форма се отличаваше от обикновените жилища. Сега негрите, които мъкнеха Домбо, избързаха напред и се изравниха с географа. По лицето на негърчето бе изписано отчаяние и непоносима мъка. То безпомощно гледаше Балванов. Но какво можеше да направи неговият хамба. Павел се страхуваше да му заговори. Може да разсърди туземците. Все пак той не издържа пред отчаяния поглед на Домбо и тихичко пошушна:

— Домбо, приятелю, не се бой! Няма да ни убиват!

— Не види баща Домбо! — простена негърчето съкрушено.

— Какво говориш? Скоро ще се върнем при Камбела и ще продължим пътя!

Павел се обърна и под око погледна негрите, които го държаха в здравите си ръце. Техните погледи бяха отправени някъде напред. Затова той сведе глава и попита шепнешком:

— Домбо, разбираш ли езика на племето?

— Не разбира, хамба!

— Жалко! — отвърна Павел и замълча.

Едва сега той забеляза наблизо под две кокосови палми продълговато локоле^[4], издълбано от дърво. Локолето бе прикрепено между двата дънера на палмите. При него стоеше плешив старец с брадичка.

Негърът-великан погледна стареца и допря ръка до дългия си месест нос. Старецът удари локолето два пъти. Всички обърнаха глави към вратата на голямата колиба. След малко под навеса излезе стар, сбърчен и малко прегърбен човек, в ръка с железен чук. Старейшините се приближиха и нещо високо заговориха с него. Човекът ги изслуша и дигна във въздуха железния чук. Прошепна нещо с тих писклив гласец, наведе се над парапета и продължително се взря в географа. След това махна с чука и пак изписука нещо като задавен. Съветниците отстъпиха няколко крачки. Дървеният тъпан отчетливо и тъпо загърмя. Негрите понесоха пак пленниците и „гърмящото копие“.

На сто крачки от голямата колиба Павел забеляза двойна тръстикова ограда. Зад оградата надничаше друга голяма колиба, по-голяма дори от тази, която туземците наричаха „чота“.

Локолето гърмеше. Стражата вървеше тържествено. Важно се клатеха старейшините.

Щом стигнаха голямата врата, направена от тръстиково плетище, бамбукови пръчки и виещи се храсти, тъпанът замлъкна. От двете страни на вратата, между оградите, се появи нова група туземци.

Изведнъж изсвири бойният рог, който оповести идването на белия пленник. Настъпи мъртва тишина.

Сега всички погледи бяха обърнати към колибата с двойната ограда, пазена от зорка стража. От вратата до вътрешността водеше пътека, постлана с бяла кора от някакво непознато дърво. Всяко парче бе вързано за странични пънчета с жилаво растително въже. И тази колиба имаше цилиндрична форма както другите, но бе по-голяма и с широка кръгла тераса, покрита с насмолени рогозки и сухи палмови листа. „Сигурно това е дворецът на вожда!“ — помисли Балванов и не се излъга.

Въведоха пленниците в двора на туземския дворец. Стражата остана навън. Около тях се нареди личната охрана на вожда.

Едва сега Павел видя един негър, който важно седеше и пушеше на терасата.

Щом се приближиха, вождът бавно се изправи и географът вече можеше да го разгледа по-добре. Той беше едър мъж с добродушно, но грозно лице и мускулесто тяло на атлет. Ситни къдрици се подаваха от двете страни на главатарския му калпак, изработен от скъпа материя и богато украсен с птичи пера. Ръцете над лактите и краката до коленете бяха покрити с медии, фарфорови и костени гривни, гердани от мидени черупки, кучешки зъби, раковини и мъниста.

Главатарят застана пред дървения парапет на терасата и изгледа пленниците. Тримата старейшини на пръсти се приближиха до него. Той кимна с глава и гривните издрънчаха, а от главатарския му калпак се посипаха слюдени люспици, които ослепително заблестяха. Старейшините замръзнаха по местата си. При второто кимване съветниците се приближиха още повече. Той се наведе и тихо им заговори.

В тоя миг Павел забеляза нещо друго, което го накара да изтръпне — от гората се стичаше цяла група туземци и всеки носеше в ръце по един вързоп дърва. Дървата трупаха на голяма камара край брега на реката.

„За какво им са тези дърва? — питаше се отново разтревожен географът. — Разбира се, да палят огън! А по нищо не се вижда, че тук наближава някакъв празник! В навечерието на празниците обикновено туземците имат обичай да палят големи огньове и да танцуват около тях! Може би ще празнуват победата над белия човек!“

Той би разглеждал още наоколо, ако не прокънтяха няколко удара. Обърна глава и видя, че главатарят удря с копието по някакво гладко дърво, вързано за горната напречна греда на терасата.

Още незаглъхнал последният удар и ето че между стражата се промуши слабичък стар човек — същински скелет. Единствени святкаха хитрите му малки очички. Той ги въртеше на всички страни, и то така, сякаш търкаляше в дълбоките си очни ями някакви лъскави зърна. Старецът държеше в ръката си празна кратуна. От тънката му шия висяха различни дрънкулки, на ръцете му блестяха лъскави тенекиени гривни. Върху гърдите му подскачаше изкусно изработена дървена глава на антилопа.

С пристигането на тоя странен човек вождът и съветниците насядаха върху леопардови кожи. При тях седна и костеливият човек с хитрите очи. Главатарят даде някакъв знак на негрите, които пазеха пленниците, и те ги отведоха в един ъгъл на двора. Развързаха им ръцете. Оттук географът също виждаше добре всичко, което ставаше на терасата. Пристигна и старецът с чука.

Малко по малко Домбо се оживяваше. Той като че ли се увери вече — няма да ги убиват. Така мислеше и Павел. Вече не го смущаваха дървата, които негрите трупаха на висока камара. Те започнаха да ги делят поравно. За пушач като Балванов единствената утеха сега беше цигарата. Той извади пакет тютюн, сви си цигара, захапа чибука. Порови в палтото си, после в брича, но никъде не откри кибрит. „Дори една цигара човек не може да изпуши сега! Как забравих кибрита си в багажа?“ — упрекваше се той, но се сети за лупата. Веднъж ли е палил цигарата си с лупа? А при това печеше огнено африканско слънце!

Под лупата се появи червено кръгче и скоро крайчецът на цигарата запуши. Павел смукна дълбоко и пусна кълбо дим, прижумявайки на слънцето. Тютюневият дим му се стори като лекарство в тоя момент.

Но някой го подръпна леко за ръкава. Балванов трепна — Домбо. Негърчето посочи с глава към туземците. Павел дигна глава и какво да види — всички негри от охраната се бяха навели и ужасени гледаха тайнственото стъкло. Павел не придаде особено значение на това. Те може би не са виждали никога лупа. Все пак той реши да ги изпита.

Взе един сух палмов лист и насочи лупата към него. Само след миг се появи белезникаво пламъче, което прегриза крайчеца на палмовия лист и той изгоря.

Див вик от няколко гърла го накара да подскочи. Негрите, които бяха наблюдавали с притаен дъх „чудотворното стъкло“, се пръснаха. Някои затичаха към терасата, където седеше главатарят.

— Спасени сме! — радостно извика географът.

Но негърчето също стоеше слисано.

— Спасени! Защо така говори, хамба? — попита то.

— Да, приятелю! Ще видиш!

— Какво направи Балвана? — все още не разбираше Домбо.

— Нищо особено! — поклати глава географът. — С лупата си запалих цигарата! После запалих листа!

— Как запалил? — любопитстваше Домбо.

— Ето така! — отвърна той и отново подложи лупата над една суха сламка.

Сламката потъмня, пламна и се нави на пепелява спирала. Домбо гледаше смаян. Той също не беше виждал как това „чудотворно стъкло“, голямо колкото окото на антилопа, запалва огън. Негърчето внимателно го огледа от всички страни, но не посмя да го пипне с пръст. Балванов през всичкото време го следеше усмихнат.

— Голяма луна свалил, хамба! Палил цигара и пак качил! — замислено си обясни Домбо.

— Не съм свалил никаква луна! — отвърна Павел.

— А как тогава палил цигара?

Географът се помъчи да му обясни как дебелото елипсовидно стъкло събира слънчевите лъчи, които нагряват сламката, а от силната топлина тя се запалва. Но Домбо нищо не можа да разбере. Той продължаваше да твърди, че географът с „омагьосаното кръгло стъкло“ е свалил голямата луна. Балванов не искаше Домбо да се заблуждава.

— Аз ще запаля с лупата още един палмов лист! А ти ще гледаш в слънцето! Никой не може да накара слънцето да помръдне!

Палмовият лист пламна и изгоря пред очите на Домбо, но този път негърчето намери друго обяснение — географът е свалил само малка част от слънцето, за да запали цигарата си.

Този първи урок може би щеше да продължи, ако Павел не видя няколко сенки край себе си. Дигна глава. Над него стояха вождът и съветниците. Костеливият човек почукваше празната кратунка и се кълчеше. Живите му хитри очи все така блестяха.

Всички страхливо надникнаха. Балванов разбра, че негрите искат да видят „чудотворната запалка“. Извади лупата и я постави на табакерата. Тя светна на слънцето и негрите се дръпнаха уплашени. После на пръсти се надигнаха и всеки искаше да види по-добре стъклото. Сега географът реши съвсем да ги срази и с лупата запали цяло снопче сухи палмови листа.

Негрите издадоха див вой и отстъпиха още две крачки назад. Тайнствен шепот премина от човек на човек. Костеливият старец с кратунката падна на колене и три пъти удари челото си в дървената глава на антилопата. После пъргаво скочи, хукна някъде и след малко се върна с малка кръгла кошничка, изработена от палмова кора. Пусна в кошничката няколко стъкълца, царевични зърна, мидени черупки и раковини, а в кратунката сложи два рибни скелета, птичи кости и няколко клечки. После подскочи, разклати кратунката и кошничката, обиколи пленниците и пак падна на колене, удари главата си в дървената фигура, издаде тъжен писък, лицето му още повече потъмня и очите му се насълзиха. „Това е магьосникът на племето! Прави заклинания!“ — досети се географът. Негърът пак подскочи, силно раздруса кратунката и кошничката. След това остави кошничката пред Павел и започна да играе смешно с кратунката, като блещеше очи, извиваше ловко тялото си и кършеше костеливите си ръце.

Балванов нетърпеливо чакаше да свърши играта на магьосника, но по всичко изглеждаше, че тя ще продължи и през нощта. Затова той реши да се пошегува с него. Взе лупата и я поднесе над тръстиковата кошничка. Отначало сухите лентички запушиха, но скоро пламнаха и след няколко секунди от чудотворната кошничка на жреца остана само една купчинка пепел.

— Тала Монгонго! — изпищя пронизително магьосникът, взря се един миг в пепелта, като потреперваше, после постепенно очите му се изцъклиха и той падна в краката на вожда.

Старейшините се спогледаха и опряха копията на челата си. Само вождът остана по-спокоен, погледна със студени очи магьосника, който продължаваше да трепери. Хвана го под мишница и леко го побутна напред, като махна с ръка. Костеливият човек нерешително се надигна, повъртя наоколо уплашените си очи, грабна кратунката и избяга зад колибата. Той може би за пръв път срещаше човек, който само с едно стъкълце покори силата на неговата вълшебна кошница.

III

Дворецът на вожда представляваше проста колиба, само че по-широка от обикновените, изградена на кръгла основа, с тръстикови плетища, с конусообразен покрив, покрит със сухи палмови листа. Част от пода бе покрит с меки и добре ощавени кожи от лъвове и леопарди. Според обичая на племето тези животни бяха убити от ръката на вожда. Върху няколко пласта рогозки, натрупани една върху друга, бяха застлани три чифта леопардови кожи. От средния неодялан дирек висеше главата на антилопа, изсечена от красиво червено дърво. На ниска поличка пък бяха наредени обредни чаши с пъстри шарки, глинени блюда, гърнета, делви и други домашни съдове. Закачалката се състоеше от бизонови рога. На всеки рог висеше по някоя вещ: маримба или бамбукова свирка, флейта от тръстика или асагей с полирана дръжка, бойна тръба от слонов бивник, танцувална маска, колчан стрели и бамбуков лък.

Всичко това Павел видя, когато влезе в колибата, поканен от вожда на племето като велик магьосник от „острова на белите“. Той седна на мека леопардова кожа. До него кръстосаха крака по туземски старейшините. Само магьосникът се въртеше около мястото, където бе изгоряла вълшебната му кошничка. Домбо се притискаше доверчиво до своя спасител. И той вече бе уверен, че няма да убият хамба. Географът спокойно огледа вътрешността на колибата, като същевременно си мислеше: „Никой пътешественик не е проникнал до бита на тези туземци, до тяхното изкуство и къщна украса!“ Досега малко смелчаци бяха се добрали до вътрешността на Африка, а никой не е показал на света тези чудни обредни чаши, шарените блюда, резбарското изкуство, вложено в направата на тотема. Всичко това опровергаваше твърдението на много учени, че тези племена били диваци-човекоядци и нямали никаква култура.

Старейшините тихо разговаряха. Навярно спореха за нещо. Старецът с чукчето подвикваше от време на време с пискливия си гласец. Слънцето залязваше. Пред входа на колибата запалиха огън. Вождът се намести на своя нисък миндер и също кръстоса крака. От лицето му нито за миг не слизаше добродушната усмивка. Той помълча, почака, после тихо изсвири с тръбния рог. За миг настъпи тишина. Тогава вождът се обърна към Домбо на непознат език. Няколко минути двамата се разговаряха с помощта на мимики и туземски думи. Най-сетне като че ли се разбраха. Вождът се усмихна, а Домбо радостно извика на географа:

— Хамба, вожд знае език матата! Той е идвал в наша страна и убил един хумба-хумба! При бигите изучил тайната за обработката на желязото! Други не знаят език! Само вожд Бенгас знае!

— Много добре, приятелю! — отвърна зарадван географът. — Попитай Бенгас защо искаха да ни убият?

Домбо преведе думите на географа, но вождът направи гримаса и на челото му се появиха бръчки, после заговори сърдито, като показваше главата на антилопата — свещеното животно на племето.

— Антилопа пази племето на Бенгас от злия дух! — предаде Домбо.

Чак сега географът разбра защо магьосникът носи глава от антилопа, а също такава глава, направена от дърво, украсява колибата на главатаря. Това бе тотемът на племето! „Все пак сме се отървали леко — помисли с облекчение Павел, — ако бяхме убили антилопата, щяха да ни отмъстят жестоко!“

Вождът три пъти подсвирна с бивника и тозчас в колибата влязоха три мургави негърки. Двете бяха съвсем млади девойки, а третата — възрастна жена. Особено красива беше едната девойка. Тя имаше стройно гъвкаво тяло и големи черни като въглени очи. Жените носеха украса от гердани, гривни и обици. Всяка имаше скъп набедреник. Отпред и отзад на поясите им висяха престилки от красива растителна материя. Главите им кичеха чудновати туземски прически, в които блещукаха стъкълца и слюда. Щом приближиха вожда, те се наведоха и докоснаха с тънките си пръсти земята. Още от пръв поглед можеше да се разбере, че в колибата бяха влезли дъщерите на вожда, а по-възрастната бе негова жена.

Вождът вдигна ръка във въздуха. Това навярно бе знак. Красивата негърка ловко изви тялото си, изтича някъде и се върна с голяма гривна от слонова кост. Вождът стана и тържествено сложи гривната на дясната си ръка. Навярно това бе защитният талисман. Съветниците и човекът с чукчето дигнаха левия си крак, свит в коляното така, че да не се вижда стъпалото, и кръстосаха ръце на гърдите си. След това отново седнаха. При тях отиде и жената на главатаря, а девойките излязоха навън.

Скоро младите девойки отново се появиха. Те постлаха дълга шарена тръстикова рогозка, а пред всеки човек поставиха чаша от продълговата тиква, прерязана на две половинки. Тиквените чаши бяха чисти, с гладки стени, като струговани. Девойката с черните очи сложи пред вожда, човека с чукчето, Балванов и Домбо чаши от кухи тръстикови стъбла и наля в тях гъсто искрящо палмово вино. Тръстиковият съд не беше нищо друго освен продълговата кошница, изплетена от тънки пръчки и измазана отвътре със златиста смола.

Девойките наляха вино на всички, но никой не дигаше чашата си.

Влезе магьосникът и с враждебни очи изгледа Павел. Той се приближи до вожда, поклати кратуната, размаха ръце като опитен фокусник и докосна с дървената глава на антилопата чашата му. Павел разбра: магьосникът пропъжда злия дух от палмовото вино на вожда. Но белият човек не биваше да се меси в обичаите на племето. След заклинанието магьосникът изскочи пак навън, а вождът дигна чашата. Балванов също дигна своята чаша и побърза да се чукне, но забеляза, че всички наведоха глави, най-напред допряха челата си, после носа и след това изляха наведнъж палмовото вино в устата си.

Без да изпълни туземската традиция, Павел опита с език виното — то имаше сладък вкус. После помляска и изпразни до дъно чашата си. Домбо забеляза това, намръщи се и се обърна към него:

— Хамба, защо не зачиташ закони на племе? Това не добро!

— Добре, Домбо, ще пия вече по туземски! — обеща географът.

И когато младата негърка наля втори път, Балванов дигна чашата, допря я до челото си, после до носа и я изцеди до капка в устата си. Негърчето внимателно следеше всяко негово движение и накрая доволно поклати глава:

— Добре, хамба!

В колибата цареше пълна тишина, като че ли негрите изпълняваха свещен обред.

IV

След като изпи третата чаша, човекът-великан изръмжа гърлено и продължително. Същото направиха съветниците и старецът с чукчето. Това те правеха, защото, според Домбо, са доволни от палмовото вино, каквото няма главатарят на никое друго племе. Негърчето настоя и Павел да изръмжи по туземски, за да не обиди притежателя на рядкото питие. Нямаше какво да се прави — Павел изпи до дъно чашата и също продължително изръмжа.

След това Бенгас натъпка голямата си черна лула със суха миризлива трева, която вадеше от малка кожена торбичка. Павел побърза да му предложи цигара, преди да е запалил лулата. Но вождът я отстрани, взе бивника и изсвири тихо. Магьосникът дотича и любопитно завърти живите си очички. Вождът му посочи цигарата. Магьосникът даде знак на Павел да я остави на кожата. След това той направи заклинание с кратунката, за да прогони злия дух. Едва сега вождът прищипна цигарата между дебелите си бърни.

„Ако поиска да запали от лупата, всичко се обърква!“ — разтревожи се географът.

Но всичко мина благополучно. Щом видя цигарата, красивата девойка скочи пъргаво и донесе един въглен. Тя го поднесе най-напред на баща си, после на географа. Всичко щеше да мине благополучно, ако вождът не смукна дълбоко дим. Той се задави, закашля и изблещи очи, вратните му жили се издуха. Съветниците наскачаха уплашени, жената на вожда изпищя и изскочи навън. Негърът великан прихвана под раменете главатаря.

— Вода, Домбо! — съобрази бързо географът.

— Аз донесе вода! — скочи Домбо, излетя навън и се върна с едно пръстено гърне. Сипа с разтреперани ръце в чашата вода и я подаде на вожда. Всичко това магьосникът навярно беше следил отнякъде, защото тъкмо в тоя момент се втурна в колибата със зловещо ококорени очи и тласна Домбо назад. Павел скочи, прониза го с поглед и той се сви в ъгъла. И докато костеливият старец мърмореше сърдито, Павел сам взе чашата и я изпразни в гърлото на вожда.

Бенгас глътна вода и си пое въздух. Кашлицата мина. Той мрачно изгледа магьосника, който веднага се измъкна навън.

— Защо вождът изгони магьосника? — попита Балванов негърчето.

— Магьосник не правил добро заклинание! Оставил зъл дух в тютюна! — отвърна разтревожен Домбо.

— Това не е вярно, приятелю — възрази географът, — магьосникът не е виновен! Тютюнът е лют! Бенгас не е пушил друг път такъв тютюн, затова се задави!

Домбо изслуша думите му, но сбърчи чело.

— Магьосник лош човек! Той мрази хамба! Да стои вън!

— Щом е така, добре! — отвърна Павел и хитро смигна с едно око.

Домбо също смигна с око, както го бе учил никога Гонсалви. Разбраха се без думи.

След това малко произшествие всички насядаха отново около рогозката. Доброто настроение на вожда се възвърна. Той пиеше на глътки палмовото вино и нещо обмисляше. Негърките сновяха около трапезата, но той нито веднъж не ги погледна. Те оживено си шепнеха, усмихваха се сдържало, тичаха навън и се връщаха. Чашите се пълнеха и изцеждаха до дъно.

След палмовото вино девойките донесоха за всеки по няколко питки таро^[5], а в широко глинено блюдо някакво печено животно. Отначало Павел помисли, че това е печена коза на шиш, но като се вгледа в грозно озъбената и продълговата муцуна, разбра — заклано куче. Той изпита такова отвращение, че му се повдигна. Но от учтивост трябваше всичко да търпи. Гладният стомах като че ли напук на всичко още повече го присви.

Наблюдателното око на Домбо не пропусна да забележи киселата гримаса на географа.

— О, хамба, куче много вкусно! — прошепна му негърчето на ухото.

— Остави това, Домбо! Виж го какво е отвратително! На мен ми стига питка печено таро!

— Вкусно, хамба Балвана! Опитай! — настояваше негърчето.

Но географът завъртя отрицателно глава. В това време красивата девойка прошумя с новия си кожен набедреник край тях, спря се и постави пред географа глинена тава с две печени кокошки.

Павел щипна с два пръста един кокоши бут със зачервена кожичка и хитро притвори едното си око.

— Отстъпвам ти моя дял от кучето! — обърна се той към Домбо. — Ето, виждаш, че хората знаят вкуса на белия човек! Предпочитам тлъста кокошка с печено таро пред едно мършаво куче!

— О, наше куче вкусно, много вкусно! — продължаваше да хвали печеното куче Домбо.

Но когато географът му поднесе едната печена кокошка… негърчето възкликна радостно:

— О, хамба добър! Хамба много добър!…

V

След вечеря младите негърки прибраха съдовете, изтупаха навън рогозките и пометоха пода с опашки от гну. Отново поставиха пред всеки чаша с палмово вино. През цялото време на разтребването в колибата цареше тишина. Всеки си седеше мълчаливо на мястото. Вождът пушеше с черна тръстикова лула, а съветниците дъвчеха бетел. От дъвката скоро езикът и слюнките им станаха яркочервени. Павел си сви цигара и запуши. Сега той пак си мислеше за белия човек в страната на хаубау. Дотук всичко бе минало благополучно. Но оставаше още дълъг път. Кой знае какво го очаква?

Докато седяха мълчаливи, Павел забеляза, че Домбо ставаше по-неспокоен, потрепваше и крадливо поглеждаше към входа.

— Какво те тревожи, приятелю? — попита той.

— Тамо-тамо останал сам! Чака, чака! Може би убили тамо-тамо! А може прогонили далече!… — занарежда Домбо и тъжно го загледа.

— Тамо-тамо е жив и здрав! — отвърна Павел, като сложи ръка на рамото му. — Ще се погрижим и за него! Бенгас ще ни помогне.

Домбо втренчи очи в лицето на своя хамба и изпитателно го загледа. И сигурно се увери в думите му, та се усмихна и очите му радостно заблестяха. Той знаеше — белият човек никога не лъже.

Двете чернокожи девойки, след като бяха почистили, пренесоха жарта във вътрешното огнище. Жената на Бенгас, средна на ръст, слабичка, със ситни бръчки на лицето, натрупа сухи клони върху жарта и седна смирено на едно пънче. Дървата скоро се разгоряха и към тавана полетяха червени искри.

Скоро пламъкът освети добре колибата. Бенгас допуши лулата си, остави я в едно копито с горени шарки и се прокашля. Старейшините впериха очи към него. Той, изглежда, достатъчно бе мислил и можеше да започне разговор с белия човек. Младите девойки седнаха близо до огнището. Домбо се намести до географа, готов да преведе всяка дума.

— Откъде иде белият човек — най-сетне попита Бенгас, — оттам, дето се появява дневното светило ли, или оттам, дето се скрива?

— Аз идвам откъм морето! — отговори Павел — Откъм морето се скрива дневното светило. Моята страна е много далече!

— Разбирам — кимна глава вождът. — Белият човек иде от острова в морето!

Павел обясни, че неговата родина не се намира на никакъв остров, но вождът не се съгласи. Според него всички бели идвали от острова. Някои стари хора от племето виждали брега на голямата вода, дори се отправяли на път през нея, но никоя туземска пирога не е могла да се добере до „острова на белите“. Много хора заминали, но и досега не са се върнали. Злите духове бунтували голямата вода и пирогите потъвали заедно с хората.

— Какво правят с нашите хора в страната на белите? — попита след малко Бенгас.

— В моята страна няма бени^[6] — отвърна Павел.

Вождът се замисли, взе лулата и я чукна о копитото. Съветниците, кой знае защо, се спогледаха недоверчиво. Младите девойки мълчаливо слушаха разговора.

— А къде карат тогава черните хора? — повдигна вежди учудено Бенгас. — Всяко лято белите събират много бени и ги откарват с огнени пироги. И вече не ги връщат.

Павел се досети — Бенгас говори за роботърговците. Появяването им винаги е всявало ужас у негрите. Те подкупвали дори и негри-посредници, които им доставяли „индийски монети“, както наричали туземците. През това време племената били силно разтревожени и зорко пазели границите си.

— Тези бели живеят в друга земя! — обясни географът. — Аз не принадлежа към тяхното племе!

— Има ли добри бели и лоши бели? — попита Бенгас, като че ли искаше да се увери за последен път, че не се е лъгал в това, което бе чул с ушите си.

— От племето на добрите бели ли е нашият гост? — попита вождът и с разширени очи се вгледа в Балванов.

— Да — кимна глава той.

Вождът стана. Очите му блестяха. Той бе силно развълнуван.

Географът кимна утвърдително с глава. Бенгас вдигна гривната на силата, видимо доволен от отговора. Той се оживи и бързо преведе разговора на съветниците. Отначало те слушаха с притаен дъх, а когато вождът спря да говори, колибата прокънтя от радостен вик. Весел шепот мина от човек на човек. Всички скочиха, започнаха да се клатушкат в такт и да повтарят някаква дума. Павел използва доброто настроение и попита Бенгас:

— Ще помогне ли вождът на белия човек?

— За белия човек всичко ще бъде изпълнено! — кимна с глава Бенгас и дигна гривната.

— При извора остана бана Камбела! Той е тамо-тамо на Домбо!

Вождът го прекъсна:

— Старият биг е тук!

И за да потвърди думите си, той изсвири три пъти с костения рог. В колибата се втурна един момък, дигна левия си крак, свит в коляното. Бенгас махна с ръка към входа и му заповяда нещо. Негърът изскочи навън и след малко, приведен ниско, влезе Камбела. Домбо посрещна тамо-тамо с радостен крясък.

Камбела познаваше обичаите на племето, затова застана на входа, допря копието до челото си, дигна левия си крак и се потупа три пъти по коляното. Вождът също стана, приближи се до Камбела и потърка гривната на силата о небръснатата му брада. После му посочи място да седне. Старецът седна и пъхна в устата си бетелова дъвка. Домбо се привлече до него, ласкаво потърка ръката си о бащиното коляно и плътно се притисна до него.

След това разговорът за лошите и добрите бели продължи. Накрая Павел каза на вожда, че е уморен и попита има ли място в селището за почивка на гостите, Бенгас отговори утвърдително, изсвири с бойния рог и тозчас се появи негърът, който доведе Камбела. Вождът даде знак на географа да го последва.

На сто крачки от двореца те спряха пред една колиба. Колибата беше празна. Пред нея стояха на стража въоръжени туземци. До входа гореше огън. Павел остана приятно изненадан, че вътре беше грижливо подреден целият му багаж. Камбела и Домбо бяха настанени в съседната колиба.