Григор Угаров
По следите на заточеника (31)

II

Павел притискаше своя малък приятел до гърдите си, без да намира думи да му заговори. Колко неочаквано стана всичко — внезапното нападение, загубата на Капоко, раняването му.

Срещата с Домбо дълбоко го развълнува. Верният му приятел е жив! Сега е при него, същият юноша, непроменен.

— Къде сме попаднали? — най-сетне, като махна с ръка към входа, попита Павел.

— При мамбарите! — отвърна Домбо.

— При мамбарите? — скочи Павел. — А кой пази колибата?

— Зомба! А Капоко, Ай и Минге ги убиха!

Павел тъжно поклати глава:

— Знам!

Домбо въздъхна. Мрачно попипа дръжката на револвера, която се показваше от кобура. Тя беше напръскана с кръв.

— Убиха Капоко, хамба! Лоши басуто! — като гледаше надолу, повтори негърчето.

Басуто той наричаше португалците.

— Да, да, убиха момъка!

Мрачна сянка премина по лицето на географа. Умният и добър момък бе загинал от ръката на същия нашественик, както и неговата сану, красивата и храбра Маванда. Той губеше един добър другар, а племето на Бенгас — храбър и умен войн!

Потресен, Павел замълча.

Тих шепот, бързи стъпки и отчетливо тракане на бамбукови копия се чуха близо до входа. Павел наостри уши. Скоро всичко утихна.

— Хамба, боли ли те кракът? — като пипаше леко превръзката, попита Домбо.

— Боли, Домбо! — потвърди географът, който не пропусна да забележи, че негърчето започва да говори все по-правилно. — Всичко ще мине, приятелю! Само Капоко загубихме!

В тоя момент той си спомни думите на Матросов — при сурови условия човек трябва да има желязна воля, да не се размеква и да не стане роб на своите човешки слабости.

Домбо познаваше географа. Щом разтърсеше рамене, като че ли свличаше от себе си някакъв товар и изведнъж се променяше. Лицето му ставаше строго, бръчките около очите му се сгъстяваха, погледът му — смел и проницателен.

— Кой ме пренесе в колибата? — след малко попита той.

— Хаубау! Колибата посочи Маненко!

— Коя е тази Маненко?

— Маненко е вожд на мамбарите! Преди малко тя идва да види хамба! Маненко не вярва, че хамба има права коса! Това не било коса, а лъвска грива!

Павел бе чул разговора. В колибата надникна Джума. Той се ухили и между дебелите му, извърнати бърни лъснаха бели зъби. Джума подаде на географа изработената от него бамбукова патерица и без да каже дума, отново се скри зад колибата. В това време задумкаха едновременно няколко дървени тъпани, откъм дивите смокини звъннаха маримби и тръстикови флейти.

Дружен вик процепи тишината:

— Куа вато амай! (Белият човек е жив!)

— Куа вато амай!

Крясъкът се понесе над гората. Ясно се чуваха сред общия хор гърлените гласове на Джума, Шаконда и Зомба. Така туземците изразяваха радостта си, че географът е жив и те ще го придружат до Голямата вода.

Мамбарите също посрещнаха новината с проточени викове на своя диалект, който малко се отличаваше от езика на хаубау. Дори мелодиите на флейтите и маримбите бяха съвсем еднакви. Само дървените тъпани думкаха някак по-гръмко и отчетливо.

III

Доста време мамбарите бяха пазили недостъпна за чужд крак Голямата река. Рядко бял бе прониквал в страната на племето. Всяка чуждоземна лодка те посрещаха и сега с градушка от стрели и копия, с диви викове. Само напоследък те търгуваха с арабите, но и самата размяна вършеха предпазливо. Арабските търговци оставяха памучни тъкани, сечива и оръжие при базалтовите скали и се оттегляха. Мамбарите ги вземаха и на тяхно място оставяха слонова кост, скъпи кожи и восък. Понякога мамбарите преглеждаха тъканите и сечивата, но се връщаха, без да ги докоснат. Тогава арабите прибираха обратно своята стока. Размяната не бе изгодна.

Мамбарите не бяха диви и кръвожадни, както говореха в хрониките си арабските и португалски търговци, а горди и храбри туземци, които зорко охраняваха своите граници.

Павел седна пред туземската колиба. Хаубаувци бяха наклали огън, варяха месо, правеха стрели и копия. Групата бе намаляла. Досега бяха загинали шест души. Само част от сбирките бяха спасени. На две крачки от входа на колибата седеше Зомба. Павел забеляза на лявата му ръка изобразен питон — знака на главен водач. От набедреника му висеше старинен меч. Този меч доскоро носеше Ай, като съветник на Хахама…

Привечер двама мамбари оповестиха, че жената-главатар на племето иска да види белия човек. В определеното време Павел Балванов, като се подпираше на бамбуковата патерица, крачеше към колибата на Маненко. С него вървеше целият отряд. Жената-вожд седеше важно на своя туземски престол, заобиколена от старейшините на племето. Около колибата имаше дълбок изкоп с вода. Зад изкопа беше разположена войската, въоръжена с лъкове, стрели и копия. Много от войните бяха запасали широки мечове с лъскави остриета.

Главатарката беше млада и стройна туземка с лъскава шоколадова кожа, красиво тяло и с големи изпъкнали и много живи очи като на газела. Погледът й бе проницателен и закачлив. Горната й устна имаше особено очертание, тъй като някога е била продупчена за халка и прорезът зарасъл. На шията имаше три железни обръча като часовникови пружини. Облеклото й се състоеше от набедреник, изработен от скъпа кожа със златни ресни, красиви огърлици и скъпи накити.

Маненко стрелна Павел с дяволитите си очи, закачливо се усмихна и плесна гордо с ръце. Украшенията по тялото й иззвънтяха като мънички звънчета. Това се повтори няколко пъти. Усмивката на красивата туземка не слизаше от хубавото й тъмноорехово лице, зъбите й блестяха като бисери, тялото й се виеше и красивите й форми ярко се открояваха под огърлиците.

В позата, държанието и погледа на мамбарската главатарка имаше нещо гордо, властно и покоряващо.

IV

Маненко държа Павел и хората му пред колибата си цял час, като е това подчерта своята власт. Най-сетне тя даде знак да се приближат. Започна туземската церемония. Един мамбарски старейшина поднесе на Павел и Зомба бяла пръст.

Зомба веднага влезе в ролята си на главен водач и представител на Хахама. Той пръв намаза ръцете си до китките с бялата глина. След това взе едно блюдо с пясък, щипна с два пръста от него и го пръсна във въздуха. Блюдото бързо обиколи цялата група. Павел също бръкна в блюдото и посипа пясък на земята.

Жената-главатар важно се наведе, плесна няколко пъти с ръце, сграби шепа пясък и го сейна пред краката си. Това бе знак, че приема гостите в своя туземски дворец.

— Да бъде сита Маненко! — в един глас извикаха хаубаувци.

— Да бъде сит Хахама! — отвърнаха старейшините и поклатиха важно голите си тела.

Разнесе се плясък на ръце от двете страни. Хаубаувци дигнаха копията три пъти и три пъти ги забиха в земята. С това те показваха, че са силни и смели туземци.

Сега следваше най-важното — магесникът да прегледа очите на гостите. Мамбарите както всички туземски племена вярваха, че човек с лош поглед може да причини злина на вожда на племето. Магесникът в ръце с вълшебния тъпан мина по мостчето и като впиваше поглед в очите на всеки, спря се пред Домбо и продължително го загледа.

— Баоба вато ну! (Този има лоши очи!) — изшептя той с беззъбата си уста, удари тъпана, завъртя се в кръг, клекна и пъргаво подскочи.

Приближи се отново до негърчето, взря се в големите му чисти и светли очи и пак промърмори заклинанието. Това направи три пъти, после пъргаво изтича по мостчето, клекна на едно коляно пред главатарката и нещо шепнешком й заговори.

Усмивката на гордата главатарка изчезна, лицето и помръкна, веждите и се сключиха сърдито.

— Вън този хумба-ба! — строго заповяда тя.

Туземците, които придружаваха географа, настръхнаха и кръстосаха защитните копия пред негърчето. Тих шепот премина от човек на човек. Джума недоволно изскърца със зъби и стрелна под око Балванов. Зомба изруга сърдито, а Домбо обидено наведе очи. Павел вече добре познаваше душата на туземеца. Той се страхуваше от злия дух и навсякъде търсеше следи от него.

— Нищо не разбира магесникът! — сърдито извика Зомба. — Домбо има добри очи!

Главатарката скочи настръхнала. Тя разтърси яростно своето гъвкаво тяло, гривните иззвънтяха и техният металически звън заглуши шепота на старейшините.

Но Павел не изчака да проговори.

— Домбо има огнено копие! — спокойно заговори той. — А от огненото копие злият дух бяга!

Мамбарите, разтревожени, бръмчаха като сърдити пчели. Старейшините се съвещаваха с главатарката. Тя стоеше настръхнала, впила очи в негърчето. Тялото и потрепваше и огърлиците, гривните и медните й халки глухо прозвънтяваха.

— Да покаже огненото копие! — извика сърдито един от родовите вождове.

Негърчето откопча кобура, хвана грапавата дръжка на револвера и с жест го измъкна. Оръжието блесна на слънцето. Мамбарите се събраха на групи, втренчили очи в „огненото копие“, после изведнъж се дръпнаха. Само високомерната главатарка все още недоверчиво гледаше и лицето й си оставаше студено и строго.

— Малкият куа-ва може ли да гърми с огненото копие? — най-сетне попита тя.

Вместо отговор Домбо дигна револвера над главата си, натисна спусъка. Макар мамбарите да бяха виждали револвер, силният трясък все пак ги изплаши.

Само жената-вожд не трепна. Тя шареше с очи наоколо и на лицето й играеше презрителна усмивка. Хаубаувци с насмешка гледаха мамбарите.

Старейшините плахо надигнаха глави и нерешително се разшаваха. Срам заливаше лицето на главатарката. Тя пуфтеше, пръстите й играеха по гладкото тъмнокафяво копие с позлатено острие. Тя скочи с ловкостта на пантера в ръка с копието, но се овладя бързо, върна се на мястото си и даде знак на Павел да се приближи. Очите й се избистриха и в тях отново заиграха хитри пламъчета.

Хаубаувци останаха на десет крачки зад географа. По дърветата, които свеждаха клони над вождовата площадка, висяха най-различни идоли, издялани от дърво. Под навеса бяха окачени изкусно изработени щитове, сребърни и златни асагеи и най-различни талисмани.

— Отде идва белият човек? — попита главатарката чрез своя преводач.

— Идвам от страната на Хахама! — отвърна Павел.

— Белият човек не ме излъга! Моите хора ми казаха всичко! Ние чухме сигналния тъпан на Хахама!

Маненко се наведе напред, вгледа се отблизо в облеклото на Павел, в странните му вещи и го попита:

— А къде остана твоят тамо-тамо?

— Той беше стар и носеше дълбока рана! Силите му го напуснаха и умря по пътя!

Проточен вопъл се изтръгна от гърдите на мамбарите. Те дигнаха копията и ги забиха в земята. Чуха се гласове: „Хамба Балван, хамба Балван.“

Гръмките удари на дървени тъпани се понесоха над селището и ехото дълго ги повтаря. Името на Дончо Балвана, славата му като защитник на негрите беше се разпростряла върху голяма част от Ангола, Северна Родезия и Мозамбик. Затова вестта за неговата смърт предизвика искрено съчувствие и дълбоко вълнение дори сред мамбарите.

V

Разговорите продължиха до среднощ. Маненко разгледа вълшебните вещи на белия човек: „пътеводната кутийка“, „огнените копия“. Накрая тя пожела сама да пусне „невидими стрели“. Но щом натисна спусъка, винчестерката изтрещя. Силният гърмеж на модерната пушка доста изплаши главатарката.

Но Маненко бързо се овладя, хубавото и настроение се възвърна. Тя изпразни тиквената бутилка с палмово вино в гърлото си, звънко се изсмя и попита:

— Продава ли белият човек огненото копие?

— Не! — отвърна Павел.

— Той притежава няколко огнени копия. Няма ли нито едно за продаване?

— Копията ни са нужни!

— А нима ще се откаже от сану?

Макар Павел да схвана закачката, сухо отговори:

— Да.

Маненко се изсмя с младежки глас, високо и кръшно, хитро премига с дяволитите си очи и разтърси хубавата си снага. Украшенията по нея отново иззвънтяха.

Очите й горяха като живи въглени в полуздрача. Озарена от пламъците, тя изглеждаше сега още по-хубава. Зъбите й, равни, бели и лъскави, блестяха като млечнобял мрамор, шлифован от ръката на добър майстор. Тя хитро и лукаво примижаваше, извиваше кокетно гъвкавото си тяло и нито един миг не изпускаше от погледа си географа. От всичко това Павел разбираше намеренията на хитрата туземка — по всякакъв начин да се снабди с оръжие. Дори в интереса й за страната на белите, за колибите, храната, пирогите, които се движат с бели платна или с огън, за оръжието, което гърми благодарение на огнения прах, долавяше някакъв хитро скроен план.

Павел й подари последното парче памучен плат. А Маненко му поднесе разкошна леопардова кожа, копие, лък и много украшения от слонова кост. Старейшините гледаха начумерени. Магесникът се опита да си задържи слоновата кост, но главатарката го прониза с поглед, скочи с ловкостта на дива котка, яростно изкрещя и копието, което профуча край главата му, едва не го прониза.

След малко, като че ли нищо не бе станало, Маненко седна и даде знак да започнат танците. Гръмнаха дървените тъпани. Туземците засвириха на игбомбо — музикален инструмент, струните на който бяха направени от палмови влакна, завързани за прътове. С бързи, грациозни движения се понесоха група стройни и млади танцьорки. При изпълнението те подражаваха на газелите, антилопите или на свирепия лъв. Туземците с присъщата си остра наблюдателност бяха доловили всяко движение на животните и с голямо майсторство ги имитираха.

Маненко с подчертана гордост наблюдаваше танците, лицето й пламтеше. Тя се смееше високо, с волен звънлив глас и насърчаваше танцьорите. По всичко изглеждаше, че славолюбивата главатарка иска да порази белия човек с изкуството на мамбарите. Затова внимателно следеше израза на лицето му.

Този странен проницателен поглед забеляза и Домбо. Когато Маненко сама се втурна сред танцьорките, като кършеше снага и подскачаше, той прошепна на Павел:

— Хамба, тази жена е лоша!

Павел се изсмя, но в себе си призна, че Домбо има право. Той не искаше да се издаде и от любопитство попита:

— Какво лошо има в Маненко?

— Джума казва това!

— А отде знае Джума?

— Чул от мамбарите! Маненко ще плени хамба и ще му вземе огнените копия!

Въпреки че сам бе разбрал от хитрите погледи и тайнствените знаци за нечистите намерения на мамбарите, това предупреждение накара Павел да бъде по-предпазлив. В това време Маненко с потъмнели зеници стрелкаше географа, усилваше такта, все повече се кълчеше и подчертаваше красотата на своето тяло.

— О, бял човек! — най-сетне, като се приближи до него, се провикна тя. — Ти си храбър и смел! Хаубау разказаха за твоето мъжество! Остани при моето племе! Ти носиш рана и моят врач ще я излекува! Остани, бял човек!

Маненко говореше ласкаво, но в очите й се четеше лукавство. В това време ръката на Домбо напипа грапавата дръжка на револвера, Джума и Шаконда прихванаха копията по-здраво. Останалите хаубаувци стояха нащрек. Павел познаваше добре нравите на туземците и властта на вождовете. Хитрата жена най-напред искаше така да го подкупи, но ако не успее, ще го застави да предаде оръжието си.

Маненко отметна назад черната си като смола коса. Цялата окичена с бисери, осветена от пламъците, главатарката наистина беше рядко красива. Разбира се, нито любезността на мамбарката, нито опасността би принудила Павел да промени своя план, но той не отговори веднага. Спокойно си сви цигара с една тънка хартийка и запуши.

VI

Танците пред вождовата площадка продължиха до късно. Най-сетне девойките потънаха в сянката на дивите смокини. След тях излезе един момък. Той държеше лък и стрели. Застана, опъна лъка и пусна една стрела право нагоре. Докато тя беше още във въздуха, пусна втора стрела и тя се заби в края на първата. Одобрителен крясък изпрати изкусния стрелец.

След това мамбарите забиха в земята един до друг много ножове с остриетата нагоре. Под такта на музикалните инструменти и дървените тъпани един туземец започна да скача бос между ножовете, леко, пъргаво, като все повече ускоряваше такта и навлизаше между ножовете, без да докосне нито един.

Изкусният танцьор бе изпратен с дружни викове. Маненко, изпаднала във възторг, викаше:

— Конджо нама! (Конджо е добър играч!)

— Добър играч! — потвърди и географът.

— Белите хора имат ли такъв играч? — попита тя.

— Не познавам по-добър от Конджо!

Маненко остана много доволна, засмя се от сърце и показа белите си зъби. В тава време друг туземец се завъртя на един крак, скочи и падна на ръце, после започна да се премята във въздуха така бързо, че заприлича на някаква тъмна топка.

Всички онемели гледаха акробата, а косато се изправи на крака, дълго гърмяха възторжени гласове. След това мамбарите в надпревара започнаха да трупат пред него питки от печено таро, кокосови орехи, ямс, батати и яйца от крокодили. Лек, ловък и сръчен, играчът се изправи на ръце и отхапа от печеното таро, а като си служеше с пръстите на краката, взе два кокосови ореха.

Огънят пламтеше и над гората се пръскаха искри като златни мушици. Маримбите звънтяха в ръцете на тримата музиканти. Мамбарите изпразваха блюдо след блюдо. Палмовото вино постепенно ги опиваше и подлудяваше.

Като изчака търпеливо да завърши тържеството, Маненко отново попита Павел:

— Ще даде ли белият човек едно огнено колие? Аз ще му дам за робиня най-храбрата мамбарка! Тя ще му служи покорно! Белият човек няма сану! Иска ли робиня срещу огненото копие?

Настъпи тишина. Всички с притаен дъх чакаха отговора на географа. Старейшините се споглеждаха. Очите на Маненко блестяха.

— Аз нито мога да дам огнените си копия, нито приемам роби! — спокойно отговори Павел. — Не продавам нито едно огнено копие!

Сърдит заканителен вик, изтръгнат от стотици гърла, процепи нощната тишина. Войните, настръхнали, чакаха заповед. Чу се тракане на копия, сърдити закани. Зомба стоеше зад Павел с готов асагей. Домбо опипваше дръжката на револвера. Единствен Павел спокойно се изправи. Нито един мускул не трепкаше на лицето му.

Маненко скочи, в очите и бликна опасен огън, дъхът й опари лицето на географа.

— Мамбари, белият човек има лоши очи! — със свиреп глас изкрещя тя.

Дървеният тъпан гръмко избумтя. Това като че ли беше призив за бой. Мамбарите наскачаха и за миг около вождовата палатка се образува гъст обръч от въоръжени туземци. Павел прихвана с дясната ръка винчестерката. Домбо не изпускаше дръжката на револвера. Охраната на географа стоеше нащрек, готова за бой. Хаубаувци бяха оградили Маненко и родовите старейшини. Павел си даваше сметка за опасността, в която се намираше групата. Цяло безумие бе да влезе в сражение с многобройните мамбари. Освен това той трудно движеше ранения си крак и не можеше да върви без патерица, а и Домбо още не беше оздравял напълно. Трябваше да се измъкнат на всяка цена от тая клопка, без да изстрелят нито един куршум…

Стотици погледи сега бяха впити в географа. Той си даваше вид, че е напълно спокоен, но една изпъкнала жилка на челото му нервно пулсираше. Трябваше на всяка цена да се намери изход от това трудно положение. Тъкмо когато хаубаувци смятаха, че географът ще ги поведе на бой, за да разкъса обръча на мамбарите, стана нещо съвсем неочаквано.

— Мамбари — със спокоен глас заговори Павел, като изгледа поред настръхналите войни. — Аз няма да остана, защото ме чака огнената пирога при Голямата вода! Ще се върна в моята страна, в колибата на моя тамо-тамо! А не съм и роботърговец!

Чу се ропот, звънки удари на копия и заканителни крясъци. Павел изчака, докато ропотът утихне, и продължи:

— При вас са идвали само лоши бели! А добрите бели не са идвали! Сега аз ще им посоча пътя към страната на Маненко и Хахама! Ще дойдат търговци от племето на добрите бели! Те ще ви доставят цветни платове, мотики, ножове, гривни и онай-на за болните!

Павел замълча и изчака. Мамбарите се раздвижиха. Тук-там само някой и друг отново извика заканително, останалите стояха поразени от думите на белия човек. Чуха се и гласове:

— Ние искаме онай-на! (Лекарства!)

— Ще ни доставят ли гърмящ прах! — питаха други.

— А какво ще искат в замяна на цветните платове? — обадиха се няколко девойки.

— Мъдро говори белият човек! — добави един старец, захапал накриво бамбукова лула, който се подпираше на патеричка с птича глава. — Белите хора имат вълшебни хапчета!

Маненко с изкривено лице слушаше одобрителните думи на мамбарите. Това не й харесваше. Тя не се стърпя, дигна копието, очите и светнаха като на вълчица:

— Стига, мамбари! Не му вярвайте! Белият човек е хитър! Той иска да ви измами!

При тия думи мамбарите отново яростно изръмжаха и размахаха заканително копията във въздуха.

Павел никак не се смути. Както винаги и този път той запази самообладание, но Домбо забеляза, че кръвта от лицето му бързо се отдръпва, очите му святкат застрашително. Почти в същия миг ръката му бързо се хлъзна надолу и здраво прихвана винчестерката.

— Мамбари — прозвуча в тишината суровият глас на географа, — вие ще ме нападнете! Това виждам по вашите очи! Но докато стрелите ви стигнат до мен, вождът и старейшините ви ще паднат убити от скорострелното ми гърмящо копие, а вие ще се превърнете на сива пепел!

И той със светкавична бързина дигна винчестерката, прищрака затвора и я насочи срещу Маненко.

— Нашите копия са готови, хамба! — в един глас извикаха хаубаувци. — Чакаме само знак!

Старейшините стояха като заковани и с разширени очи гледаха изправената фигура на белия човек, копията на мамбарите паднаха от ръцете им и глухо натракаха на земята. Победената Маненко падна по очи и се раздруса от обида и плач. Гордият й характер не можеше така лесно да понесе поражението, което внезапно претърпя тъкмо в момента, когато смяташе, че ще пречупи волята на белия човек и той ще се предаде.

VII

Хаубаувци тържествуваха. Домбо, който не бе очаквал такъв обрат, ласкаво погледна Балванов, отърка се о винчестерката и промърмори:

— О, хамба мъдър!

И като посочи с очи Маненко, която все още гледаше настръхнала и потръпваше, хитро намигна.

— У, хамба! — каза той на португалски. — Горила!

Но Павел смяташе все още положението за твърде опасно, затова отново заговори:

— Мамбари! Нашите огнени копия имат вълшебна сила! Всеки, който се опита да ни нападне, ще бъде поразен от невидимите стрели! Освен това с гърмящия прах само за миг ще изгорим цялото селище!

Думите му, изглежда, съвсем сразиха мамбарите. Настъпи смут, объркване.

— Не ни убивай, лама лу! — чуха се умолителни гласове.

— Не ни изгаряй селището!

— Никой няма да докосне белия човек!

— Изпрати ни белите търговци! — обади се отново пискливият гласец на стареца с патеричката. — Ние имаме слонова кост, скъпи кожи и восък!

Живият пръстен се разчупи на две — мамбарите отвориха път на Павел. Маненко не се помръдна. Старейшините стояха слисани и объркани.

Лунната светлина къпеше короните на баобабите, палмите и дивите смокини с меката си светлина, но по пътеката до вождовата колиба цареше полуздрач. Павел едва бе преминал мостчето над изкопа, когато чу бързи стъпки. Из сянката на трите баобаба, които растяха близо до това място, изведнъж изскочи нисичък човек с копие и лък, приближи се и се изправи пред географа.

— Басуто, хамба! — извика той. — Идват с пироги!

Павел се спря. Стори му се, че познава тоя глас. Понаведе се и втренчи очи в лицето на непознатия.

— Меко-ва! — изненадан извика той.

Ястребовия нокът дишаше бързо.

— Басуто, хамба! — повтори той. — Скоро ще ви нападнат!

— Колко навреме идваш, приятелю! Този път ще им пръснем черепите!

Павел искаше дълго да разпитва туземеца-отшелник къде бе пропаднал, но остави това за по-късно. Сега нямаше време за бавене, затова събра хората от групата и им разкри опасността. Планът за сразяването на авантюристите внимателно бе обмислен. Всички трябваше да се приближат до крайбрежието, да се прикрият и да чакат. Изсвирването трябваше да бъде сигнал за нападение.

Хаубаувци настъпваха предпазливо, водени от Ястребовия нокът. Туземецът предпазливо пълзеше на четири крака между гъстите дървета. Скоро всички заеха позиция, прикрити между дърветата на брега, и изчакваха да се приближат лодките до пристана. Павел залегна на земята с готова винчестерка в ръце. Мамбарите отначало настъпиха успоредно с хаубаувци, но получиха нареждане от старейшините да се върнат. И един по един те изостанаха и се пръснаха из селището. Изглежда, Маненко искаше да остави географа и хаубаувци сами да се сражават, за да бъдат разбити…

Щом Ястребовия нокът съзря, че лодките се прикриха в сянката на дърветата, които разперваха клони над реката близо до базалтовите скали, изсвири три пъти с пъхнат в уста палец.

— Басуто! — яростно изкрещя той и като рис се хвърли напред.

Застрашителен рев заглуши трясъка на винчестерката. Чуха се единични изстрели. Изненадани, португалците изведнъж се стъписаха. Започнаха да правят отчаяни усилия да върнат лодките, като едновременно стреляха безразборно. Туземците, скрити зад дърветата, изчакаха да спре стрелбата и дигнаха лъковете. Отровните стрели заваляха като дъжд, във въздуха се понесе свистене, остриетата на копията и асагеите заблестяха като комети на лунната светлина.

— Храбри войни, не се бойте! — прозвуча окуражително гласът на Павел — Ние ще ги разбием!

Заканителен крясък съпроводи думите на географа. По базалтовите скали изведнъж се появиха и черните тела на мамбарите. Пушечните изстрели, плискането на водата, сърдитият туземски рев и шумоленето на тръстиките се сляха в едно.

Сражението бе съвсем кратко. Когато Павел с изтръпнали от напрежение мускули отпусна винчестерката и последният трясък бавно заглъхна в горите, неприятелските пироги изчезнаха навътре в реката, изпратени от победните викове на хаубаувци и мамбарите. Португалците безславно напускаха полесражението. Но тук Павел забеляза нещо, което го накара да се замисли. След като плуваха известно време към средата на реката, португалците изведнъж се спуснаха бързо по течението и след малко изчезнаха в далечината. Сега вече те щяха да вървят пред групата и това бе най-опасното, защото можеха да я изненадат. Това налагаше пътниците да бъдат предпазливи и зорко да бдят…

Беше настъпила тягостна тишина. Двете пироги, изоставени от бандитите, лениво се поклащаха. Водата лъщеше, окъпана от мъртвешката светлина на луната. Хаубаувци мълчаливо прибраха убития португалец, хвърлиха го в една яма за лов на носорози и го затрупаха с пръст. У него намериха един револвер и една пушка. Павел стана и заметна винчестерката. Домбо пъхна револвера в кобура. Ястребовия нокът лепеше на лявата си буза смокинови листа. По нея течеше кръв и пълнеше дълбоките му бръчки. Павел изпрати португалската пушка с десет пачки патрони на Маненко. А револвера прибра.

VIII

Отдавна Павел, пък и останалите, не бе спал така спокойно, както тази нощ. Най-сетне бандата, която упорито вървеше по стъпките му, бе разбита.

Утрото беше светло. Павел надникна навън и видя две кокосови палми. От върховете им висяха цели гроздове зелени кокосови орехи. Беше много рано. Все още не бе изгряло слънцето, но трябваше да се бърза. Наближаваше времето, когато китобоят ще хвърли котва на уреченото място, но дали ще стигнат навреме? Корабът ще се забави, защото обикновено му предстоеше ремонт, преди да поеме дългия си рейс към родината, но все пак трябваше да се бърза.

Павел си направи превръзка на крака, събуди негрите и след малко всички вече бяха готови за път в пирогите. В първата пирога, изоставена от португалците, отново се появи Ястребовия нокът, който Павел с много увещания беше задържал. Всички хаубаувци смятаха, че той е заслужил доверието им и няма защо да се страхува за живота си.

Продълговатите златисти пироги, изпратени от голяма тълпа мамбари, бързо се стрелнаха по течението на Замбези. А когато се отдалечиха на сто-двеста ярда, Павел забеляза на високия скалист бряг високомерната Маненко — главатарката на мамбарите. Стройната й фигура релефно се открояваше върху фона на руменото небе като красива статуя, излята от тъмен метал.

Пирогите, носени от течението, летяха като птици. Ястребовия нокът сега се придържаше към средата на реката, макар и хипопотамите да бягат към дълбочините, където могат да почиват спокойно, а само вечер излизаха на плитчините. Но сега не бяха така опасни, както португалците, които можеха да ги издебнат, скрити сред гъсталаците на брега. Ястребовия нокът стоеше на кърмата и очите му втренчено се взираха напред.

Павел замислено следеше дребната фигура на Ястребовия нокът. Той имаше чудновата прическа. Черните му коси, навити на ситни пръстенчета, бяха събрани в конусовидна шапчица, малко наклонена напред. Така косата му имаше форма на шлем. Лицето му беше сбърчено и тъмно като чугун. Зомба, който стоеше до него, стърчеше цял лакът над главата му. Кожата му имаше цвят на кафе. Главата на този мускулест туземец бе окичена с пера, втъкнати в косите, напръскани със слюдени люспици.

Пирогите бягаха една подир друга по блестящата като огледало вода. Някъде брегът се издигаше висок и скалист, другаде — нисък и полегат, обрасъл в разкошна растителност. Отдалеч можеха да се различат мошуките, ниски дървета с твърди и лъскави гланцирани листа. Сега групата имаше много плодове, дори не липсваха плодове от манеко, с твърди люспи и жълтеникава обвивка. Плодът на манекото се състоеше от пет дяла, като резени на любеница, пълни със сочна и сладка месеста част.

За пръв път Павел видя при мамбарите навитите на фунийки листа на левкодендроните, които чрез свиване се предпазваха от слънчевия пек. Докато акацията и мопанът обръщаха винаги успоредно на слънчевите лъчи листата си като австралийски евкалипти.

Ястребовия нокът не забрави и раната на Павел. Още при тръгването той му поднесе сок от лековити плодове, а преди това направи прорез в стъблото на една ветрилообразна палма, подложи отдолу дървено блюдо, в което се стече тъмен сладък сок. Той не го остави да ферментира, а му го даде още пресен и свеж. За групата пък набави цели кошници кокосови орехи, с тлъста обвивка, която запазваше от горещината освежителния им сок. Черупките на кокосовите орехи пък послужиха вместо чаши за вода.

Картините се меняха всеки миг. Ту се показваха короните на грациозни палми, ту сребристи могононо, подобни на ливански кедри. Друг вид дървета с яркочервени плодове и тъмни листа, красиво изправени, приличаха на разкошни кипариси. А над всички величествено се извишаваха огромните баобаби като валчести зелени облаци, от които провисваха вече едрите им продълговати плодове.

Лодките се плъзгаха леко и плавно.

— Пула, пула! (Дъжд, дъжд!) — изведнъж извика Ястребовия нокът.

Чу се крясък на птица. Павел дигна глава и проследи полета й.

— Моква реза! — сърдито извика Зомба.

Туземците смятаха, че птицата моква-реза, която подобно на кукувицата снася яйца в чужди гнезда и изхвърля малките на другите птици, предвещава дъжд. Затова багажът бързо беше покрит с щавени кожи и бананови листа. Предвестникът на дъжда на два пъти още се появи, мина ниско с крясък и изчезна. Но небето си остана чисто, отникъде не се появи облак, не се чу далечен тътен на гръмотевици.

Един час след това Ястребовия нокът долови подозрителен шум, отклони пирогата и се приближи до обраслия с гъст шубрак бряг.

— Идва буря! — загрижено каза той. — Чуваш ли, бял човек! — кимна с глава Ястребовия нокът и подложи ухо на вятъра.

Павел се ослуша. Наистина се чуваше свистене, далечен глух тътен, като че ли изригваше вулкан. Тук реката минаваше в тесен горист пролом. Трябваше да продължат напред и да спрат там, където бреговете не се издигат отвесно като крепостни стени. Меко-ва отправи пирогата успоредно на брега, но забеляза, че течението бързо я отнася напред. След четвърт час пред погледа на пътниците се откри величествена картина — пет стъбла със сребрист блясък се издигаха към небето и се наклоняваха по посока на вятъра. Върховете на тези тайнствени стълбове приличаха на гъст черен дим от фабрични комини.

Ястребовия нокът овали гривните си и ги прибра под набедреника.

Зомба бръкна в кожената торбичка, извади една пробита гилза, завързана на стрък жилава трева, и я окачи на врата си. Гилзата служеше на туземеца като талисман.

Шаконда хвърли във водата две червени пера. Същото направиха и останалите негри. Всичко това ставаше мълчаливо. Според Ястребовия нокът на това място дебне злият дух. Бързото течение се получава от дишането му. Лодките трябваше да минат съвсем безшумно, за да не се разбият в скалите.

Лодките продължаваха да плуват в средната част на реката, като заобикаляха водовъртежите, образувани от много подводни скали, които се подаваха като муцуни на някакви допотопни чудовища. Бреговете и островите бяха покрити с гориста растителност.