Григор Угаров
По следите на заточеника (33)

II

Групата вървеше твърде предпазливо, опираше се и всеки оглеждаше ниските храсти и мимозите. Напред вървеше Ястребовия нокът. Той добре познаваше местата, посещавани от животното. Слонът се въртеше сред мимозите, храстите могононо, които съдържаха много захари, слоновата трева, сладките плодове на палмирите или бананите.

Джума сам носеше своята лодка. На едно място пътеката се отдалечи от брега, Джума изостана, потъна в сянката на крайбрежните дървета. Но не мина много време и се чу продължително изсвирване.

В същия миг Ястребовия нокът, който вървеше на десет ярда пред другите, отскочи назад, наведе се и се прикри зад стъблото на една дива смокиня.

На малка плоска височинка растеше цяла горичка от едни дървета, отрупани с черни плодове, които много наподобяваха узрели вишни. Това бе любимата храна на слона и Ястребовия нокът впиваше малките си очички в дръвчетата. Джума може би преди него бе открил следи от някакъв звяр, затова предупредително бе изсвирил.

Павел чакаше знак за тръгване. Вместо това той видя как Ястребовия нокът се свлече на земята, бързо пропълзя назад.

— Дай червен плат! — извика той.

— За какво ти е? — учуди се географът.

Ястребовия нокът посочи горичката.

— Там има слон!

Павел се спря, извади парче червен парцал и му го даде. В това време той забеляза, че върховете на младите мимози се полюляваха, а някои се извиваха надолу. Сигурно туземецът, предупреден от Джума, бе забелязал това.

Като повървя крачка-две, Ястребовия нокът посочи брега и извика:

— Чакайте слона при реката!

Нямаше време за губене, още повече, че Ястребовия нокът цял трепереше от нервно напрежение. Цялата група, водена от Павел, предпазливо пропълзя между дърветата и скоро се намери при скалните зъбери, близо до водата. Джума опря лодката до едно дърво и също залегна. Ястребовия нокът излезе на пътеката и развя пред себе си червения плат.

Слонът продължи да къса най-горните клончета на дърветата. Ястребовия нокът бе решил да очисти пътя на групата от този звяр, затова отиде още по-близо и пак размаха червения парцал. Останалите, прикрити добре, бяха готови да посрещнат животното.

III

Напрежението не трая дълго. Раздразненият слон издаде див рев, настъпи и с трясък повали няколко гнили дървета. Павел надникна. Ястребовия нокът стоеше на пътя и държеше опънато парчето червен плат.

— Бягай, Меко-ва! — извика му разтревожен географът. — Ще те смачка хумба-хумба!

Туземецът чу, но не се помръдна.

— Меко-ва, бягай! — повтори Павел.

В това време разяреният слон със сърдито фучене летеше през гората. Земята се тресеше под тежките му стъпки. Дивият му рев огласяше околността. Ястребовия нокът не мърдаше. Той изчака, докато животното се приближи на сто ярда от него, пъргаво отскочи от пътя и като вятър полетя към реката. Така стрелецът искаше да подмами животното и да го докара на прицел.

Ястребовия нокът, който показваше рядко хладнокръвие и ловен усет, не се излъга. Слонът, като оглушаваше околността със зловещия си рев и мачкаше всичко, което му попаднеше под краката, направи рязък завой и се втурна след него. Разстоянието между човека и животното се скъсяваше все повече и повече. Но Меко-ва бе опитен ловец и по тропота на копитата определяше с голяма точност разстоянието. Когато животното стигна на около двадесет ярда, той направи внезапен скок настрани. Само след минута слонът се появи на същото място, но в тоя миг изтрещяха два изстрела, пет копия полетяха към него. Цяла дузина стрели накацаха като стърчиопашки по дебелата му кожа. От тялото му плисна кръв. Мощен рев разтърси крайбрежието, от хобота му изригнаха кървави пръски, които заблестяха на слънцето. Чу се трясък, някакъв клон се пречупи, едно тяло се хлъзна по стъблото на близкото дърво и се стовари на земята.

Нов залп от стрели се посипа по него. В това време Домбо бързо като гущер се катереше по стъблото на съседното дърво. Нов изстрел и нов рев пронизаха тишината. С тържествен вик туземците посрещнаха смъртта на озверения великан.

— Бивните принадлежат на Меко-ва! — обади се Джума.

— Вярно! — потвърди Шаконда.

— Не, един бивник се полага на хамба! — предложи Зомба.

— На белия човек се падат двата бивни! — намеси се и Ястребовия нокът.

Разговорът се водеше някъде между гъстите дървета.

Слонът издъхваше и от раните му изтичаше гъста черна кръв. Туземците притичаха, но още не се бяха доближили до убитото животно, отстъпиха разочаровани.

Павел се помъчи да се изправи. Джума с един скок го прихвана.

— Добър ли е ловът? — попита Павел по обичая на хаубаувци.

— О, хамба! — направи недоволна гримаса момъкът.

— Защо?

— Слонът няма бивни!

Наистина Павел сам видя, че убитият слон нямаше бивни. Той бе от една рядка порода, която бе на изчезване в поречието на Замбези. За пръв път Павел виждаше такъв екземпляр и това представляваше голям научен интерес.

Но сега нямаше време за научни занимания. Зомба, вестителят на групата и пратеник на Хахама, трябваше да предупреди местното племе за убития слон. Но той не разбираше знаците им, затова Ястребовия нокът взе дървения тъпан.

Групата се готвеше да отпътува, когато пристигнаха първите представители на мокололите с втъкнати в косите пера от червени папагали, с големи очи и тъмна кожа. Те бяха снажни мъже. Косите им бяха сплетени на тънички плитки, които имаха различна форма. Някои носеха на главата си малки шапчици от маймунска кожа. Украсата им се състоеше от огърлици, гривни на ръцете и краката, а на ушите носеха големи халки от слонова кост.

Един туземец от мокололите с много грозно лице видя в ръката на Павел огледалцето, взе го и се огледа. Сигурно туземецът никога не бе се оглеждал и затова помисли навярно, че в кръглото чудновато стъкло вижда отражението на своя враг, изведнъж изпадна в неописуемо изумление, подскочи настръхнал и подозрително погледна зад себе си. И като не откри грозното лице на врага, глупаво се ухили и върна огледалцето.

Освен мъжете при слона се яви и една жена с голяма халка на горната бърна. Според обичая на племето такава халка от бамбук носели всички жени. А жените на вожда се кичели с халки от слонова кост и с това подчертавали своето богатство и обществено положение. Халката на мокололата имаше цвят на зряла праскова, бърната й бе дълбоко разрязана, но тя знаеше, че с това украшение е по-хубава и гордо и търпеливо понасяше болките.

Мокололите закрещяха радостно:

— Джуга амай!

— Джуга амай!

Жената свали халката и я потърка о ушите на убития слои. После отскубна няколко косъма от опашката му и също извика:

— Джуга амай! (Злосторникът е убит!)

Докато мокололите разглеждаха убития слон, жената седна при хаубаувци и дълго разговаря с тях. Ястребовия нокът мълчаливо я слушаше, навел глава, и само от време на време презрително я стрелкаше с острите си очички. Мокололата говореше на своя език, който не се различаваше много от езика на хаубаувци.

Слонът Джуга или Злосторника е кръстосвал из страната много години. Още бащата на мокололата го преследвал, а веднъж забил в плешката му една стрела, но бил непредпазлив и слонът го смачкал. След това тя сама го гонила, но едва се отървала жива. Една година Джуга унищожил банановите градини на мокололите. Тази година била най-тежка за тях. Старците напускали краала, отивали в усамотени места и там умирали от гладна смърт. Много жени ставали доброволни робини и се продавали на белите само да изхранят децата си.

При тия думи мокололата не се стърпя, скочи, грабна копието на Джума и го заби дълбоко в стомаха на животното. Извади копието и пак го заби, като яростно крещеше нещо.

В това време пристигна вождът с голяма свита. След вожда пристъпваше цяла група жени, които носеха палмово вино в големи пръстени делви, мед и восък. Те искаха да се отплатят на белия човек и хаубаувци.

Павел прие част от подаръците. Най-голям дял даде на Ястребовия нокът, който бе подмамил слона. След това чрез преводач говори за неговата точна стрелба, ловкост и умение да се справи с такъв опасен звяр. Туземецът, скромен и мълчалив като всички свои съплеменници, не се възгордя и не изпъчи гърди. Вождът му подари щит, леопардова кожа и огърлица от кучешки зъби…

Мокололите се разположиха около убития слон, напалиха огньове, постлаха тръстикови рогозки, наредиха делвите и тиквените бутилки с палмово вино, задумкаха тъпаните, засвириха маримбите и тръстиковите флейти.

Започна тържество по случай избавянето на племето от един опасен враг.

Но Павел нямаше време за губене. Предстоеше още много път. Затова, след като се сбогува с племето на мокололите, се приготви за път.