Григор Угаров
По следите на заточеника (18)

II

Отначало Павел усети леко докосване. Той трепна, отвори очи. В колибата беше светло. Над леглото му стоеше старият Балван, подпрян на бамбуковите си патерици.

Щом се събуди Павел, той се отдръпна.

— Защо не спиш, тате? — надигна се Павел. — Как си дошъл тук? На тебе ти е трудно да вървиш!

— Не ми е трудно вече, сине — въздъхна старецът. — А как мога да спя, когато знам, че турчолята са прогонени!

После, като привлече бамбуковото столче и седна, той втренчи изпитателно очи в сипа си и попита:

— Истина ли е всичко това, дето ми каза? — Той сниши гласа си до шепот, присви очите си, окъпани в радостни сълзи. — Значи, България е свободна?! Братята руси я освободили! Ах, сине, знаехме ние, че без тяхна помощ не ще успеем! И така стана! Само те ни помогнаха!

Помълча, захапа лулата и отново попита, сякаш искаше да се увери за последен път:

— Сега няма ли бейове, заптиета и аги? Няма ли ги тези кучета?

— Няма ги! Нито един не остана! — кимна глава Павел.

Старият Балван прокара ръка по бялата си коса.

— Значи, махнаха се от земята пи изедниците?

— Прогониха ги братушките!

— Виж ти! — усмихна се щастливо старецът. — Добрите хора! Сега остава да превием врата и на българските чорбаджии! Но това е вече по-лесно!

В това време в двора влязоха няколко туземци и седнаха под сянката на палмите. Единият от тях държеше дете с ранен крак. Бащата притискаше с ръка раната и между пръстите му се стичаше струйка кръв.

Както навсякъде из южните страни туземците смятаха, че белите хора са пристигнали от луната или от друга звезда, знаят тайните на лекуването и носят чудотворни лекарства за всичко. Затова винаги прибягват до тях за помощ. Освен това те вярват, че белите хора могат да променят посоката на вятъра, да заставят морето да утихне, да приспят акулите край морския бряг, да направят така, че земята да роди повече корени от маниока и грудки от батати, повече кокосови орехи и банани.

Сега хаубаувци, дошли в двора на Балвана, търсеха лекарска помощ.

Старецът надникна през прозорчето, поглади брадата си и се усмихна:

— Ти стой тука! Аз ще отида при моите хора!

След малко Павел го видя, че седна в беседката и превърза раненото при игра с копия момченце. Детето, уверено, че белият човек е прогонил болестта, закуцука, а бащата хукна някъде и скоро се върна с няколко кокосови ореха. Старият Балван взе кокосовите орехи, за да не обиди бащата. Другият туземец страдаше от слонова болест — „елефантиазис“, при която органите, засегнати от болестта, стават огромни и безформени. По краката му се бяха появили някакви подутини като буци. Той молеше белия човек да му даде лекарство против болестта.

Когато старецът изпрати туземците и си влизаше в стаята, един новодошъл го настигна разтревожен. Заговори му нещо бързо, като гледаше небето, размахваше копието, пъхаше палец в устата си и кривеше лице.

Балвана се усмихна, потупа туземеца по рамото и му посочи столче. Черният човек седна, като неспокойно въртеше очи, гледаше през прозореца навън и продължаваше да дърдори нещо на своя език.

— Какво иска? — попита Павел.

— Ай иска лекарство за дъжд! — като сядаше до него, каза Балвана. — Той вярва, че белият човек има такова лекарство, както има лекарство за рана, което е донесъл от луната.

— Каква луна? — учуден го загледа Павел.

— Ех, сине — въздъхна старецът, — те са добри, но простички хора! През всичкото време ги убеждавах, че не идвам от луната!

— А те?

— Най-сетне повярваха, но жрецът на племето, когото смятат за най-умен човек, им разказал веднъж, че наистина не идвам от луната, а от една голяма звезда и съм се спуснал по един звезден лъч.

— И какво стана после? — засмя се с глас Павел.

Старецът му се закани с пръст.

— Не се смей, сине! Никак не е смешно, че хората са неуки! Те никога не бяха напускали страната на хаубау. Едва когато изпратих групата с диаманти при арабите в долното течение на Замбези, разбраха, че имало „Голяма вода“. Те нямат представа за друг континент!

Павел дружелюбно погледна туземеца, взе една щипка тютюн, сви цигара и му я подаде. Туземецът помириса тютюна, изтегли няколко влакна, сдъвка ги и се потупа по гърдите — много хубав „алан“. Цигарата грижливо уви в един бананов лист, скри я в кожената си торбичка и си тръгна.

Никой вече не дойде в колибата. Само Домбо се мярна и остави пистолета. Негърчето беше необикновено радостно. Скръбта му по тамо-тамо постепенно преминаваше и днес за пръв път то се яви с чисти ръце. Павел попита за Капоко. Той вече станал, но бил слаб и изтощен, затова не излязъл от колибата. Вождът с голяма група хаубаувци през нощта заминал на лов, защото след първите дъждове дивечът вече се завръщал по старите си пасбища.

Павел на няколко пъти пита какво е станало с дигерите и останалите заточеници, но баща му махаше с ръка, мръщеше вежди, очите му потъмняваха от гняв като човек, който не иска да си спомня някаква неприятна преживелица.

Следобед Балвана се оттегли в палмовата беседка. Той беше много слаб и бързо се уморяваше. Павел дълго обикаля селището. Отби се в колибата на носачите, където лежеше Капоко. Едва там научи от самия Онда за случилото се предишната вечер. Когато хаубаувци отвлекли географа, Онда избягал по посока на огъня до реката. Още не било съмнало добре и войните на Хахама обкръжили групата. Те били повече от зърната на гердана му и Капоко решил да не воюва. Само Домбо, скрит в гъсталака, извадил малкото „гърмящо копие“, натиснал спусъка, но то, изглежда, било ръждясало, та не изгърмяло. Тогава той го скрил добре под набедреника си и разтреперан се предал.

До вечерта старият Балван не излезе от беседката. Хахама не се върна от лов. Изглежда, бяха се отдалечили доста от селището. Павел седна да нанесе бележките, които бе изоставил от няколко дни. Преди да стигнат до страната на мукасекерите, той се опасяваше от внезапно нападение и бе скрил тетрадките в багажа.

Сбирката беше запазена добре. Никой не бе посмял да се докосне до вещите на белия човек. Черепите на животните, препарираните птици, рогата, стъклениците с влечуги стояха цели. Само върху тетрадката за метеорологическите наблюдения някой бе разсипал палмово вино.

III

Още не беше мръкнало добре, изведнъж небето притъмня, блеснаха светкавици, чу се гръм, а след това се изля проливен дъжд. Дъждът плющеше, като че ли се изливаше от небето огромен отприщен бент. Гръм след гръм продънваха небосклона, плющяха потоците, колибите сякаш плуваха в жълтеникаво море като коркови запушалки. Хаубаувецът Ай дотича в стаята и сложи на пода два големи кокосови ореха. Негърът бе измокрен до кости, но това не го смущаваше. Той цял сияеше от радост, весело крещеше, като сочеше навън, където дъждът плискаше, а един ручей весело шуртеше от покрива. Ай не седна на столчето. Стоеше прав, размахваше ръце, говореше високо, кълчеше се и подскачаше. А когато си отиде, старият Балван поклати глава:

— Чудни са хаубаувците!…

— Защо бе дошъл Ай? — попита Павел.

— Той ми донесе подарък по случай първия голям дъжд.

— А какво ти говореше?

— Чудак! Той е уверен, че с помощта на моето лекарство вали проливен дъжд! Но иска да спра светкавиците и гръмовете, да не се запали палмовата гора!

— Обеща ли да направиш дъжд без гръмотевица? — попита Павел.

— Ти се шегуваш с мен! — изгледа го под око старецът. — Ние не трябва да ги лъжем! Не съм обещал такова нещо на Ай.

— Защо тогава той си отиде радостен?

Балвана се усмихна, помълча, поглади дългото повясмо на пепелявата си брада и отвърна:

— Горкият Ай! Та той не ми вярва! Както съм направил дъжд, без да обещая, така очаква да спра и гръмотевицата! Според него аз пазя в дълбока тайна моите чудотворни лекарства!…

След вечерята, която се състоеше от кокосово мляко, печено месо и мед, старецът полегна на папратовия дюшек и отново заразпитва за своята родина, която не бе виждал много години…

Гръм след гръм трещеше и заглушаваше немощния глас на Балвана. В паузите, когато бурята затихваше, все още се чуваха ударите на локолето. Туземците тържествено посрещаха дъжда, който ще доведе дивеча и ще направи земята плодородна. Старецът се ослушваше в плющенето на дъжда. Този шум някак оживяваше лицето му, малките му избелели очи заблестяваха. Той може би си представяше буйната тропическа растителност, която ще израсне от влагата, и плодовете, нависнали по клоните на бананите, палмите, баобабите и смокиновите дървета.

Бавно минаваше времето. Двамата мълчаха, всеки зает с мислите си. Балвана напълни лулата си с тютюн от кожената торбичка, донесена от Павел, запали и смукна дълбоко дим. Притвори очи, бръчките по челото му се сгъстиха. По всичко изглеждаше, че се кани да каже нещо, което го измъчваше. Павел познаваше тоя навик на баща си и не се излъга.

— Ти вече знаеш какво стана на кораба! — заговори той тихо и развълнувано. — Вярно, аз предадох авантюристите! Те бяха сбирщина от разбойници, а ние — патриоти! Симоне Алварац-Гонгора беше главатар на тая банда! Той заслужаваше куршум, но капитан Силва Порту беше набожен човек и не искаше да си омърси ръцете!

Бащата дигна очи и погледна сина си, махна с ръка, чукна лулата от бамбуковата пръчка и продължи:

— Но за всичко това ти е разказал Гонсалви! Славен момък!… Ние бяхме шестима заточеници — един българин, двама араби и трима арменци! Но всички загинаха! Останах жив по чудо само аз!… Бяхме продадени като добитък от началника на крепостта. Португалците не искаха да поверят на други хора тайните на рудниците. Ние бяхме чужденци, а при това и затворници, колонията — португалска! Друг нямаше право тук да търси богатства! Един от нашите господари беше идвал в страната на хаубау като офицер от някакъв отряд за потушаване бунта на черните! Тогава още открил диамантените находища. Върнал се в Португалия, събрал средства и с няколко души решил да разработи рудника.

От брега, където ни стовари корабът, до първите извори на Замбези — Голямата гърмяща река, както наричат реката туземците, вървяхме много дни и нощи. Но ти си минал по тоя път. Единият арабин се разболя и ни напусна. Изтощихме се така, че на всяка миля трябваше да почиваме…

Близо до река Кубангу нашите господари наеха няколко туземци-носачи срещу цветни парцалчета, мъниста и раковини. Вървяхме така пет дни. Една нощ туземците избягаха. Нашите господари претърсиха цялата околност и откриха само един от тях. Но той отказа да продължи пътя и ние бяхме свидетели на неговото убийство. Тогава разбрах с какви хора имаме работа, но нямаше връщане назад. Освен това, според договора, след две години имахме право да се върнем и всеки можеше да замине, където си иска. Но на обещанията на алчните диамантотърсачи вече никой не вярваше.

Все пак трябваше да продължим пътя, нямахме друг изход. Португалците с оръжие в ръце ни пазеха. Нощем поставяха постове, а денем за бягство не можеше и да се помисли… Бяхме останали четирма. Намирахме се в съвсем непозната страна, на всяка крачка ни дебнеше тропическа треска, отровният език на змия или зъбите на някой звяр.

Португалците отново наеха носачи от племето мопи, но и те не се задържаха дълго. Една нощ избягаха както предишните. Целият товар отново легна върху плещите ни. Втори арабин се разболя от тропическа треска. Ние дълго го влачехме с нас, но пристъпите на треската зачестиха. Трябваше постоянно да почиваме, да го изчакваме, но господарите вече ни следяха с враждебни погледи, ругаеха и ние разбрахме, че търсят начин да се отърват от него.

И наистина една нощ арабинът изчезна безследно. Португалците ни уверяваха, че са го завели в укрепения пункт на колонията, където имало санитарен пост. Ние се спогледахме мълчаливо и разбрахме — арабинът беше убит някъде в гората. И не се излъгахме. Когато напускахме местността, чухме свирепия лай на глутница хиени и африкански чакали. Бяхме сигурни — те разкъсваха трупа на нашия другар. В душите ни закипя гняв и възмущение. Виждахме вече делата на престъпниците. Но и те ставаха по-зорки и следяха всяка наша стъпка…

Стигнахме подножието на планина. Пътят стана по-труден. Минавахме множество урви, проломи, обрасли с гъсти храсталаци. Трябваше да си пробиваме път с брадви в ръце. Попаднахме в дълбок пролом и спряхме. Скоро разбрахме, че недалеч от пролома живее племето хаубау. Португалецът, който служеше за водач, не се бе излъгал. Той ни заведе при една яма, в дъното на която се процеждаше вода. Това бе находището на скъпоценните камъни.

Разположихме бивака в тесния пролом. Но туземците скоро ни усетиха. Хахама изпрати няколко войни, които ни предупредиха да напуснем страната. Португалците поведоха дълги преговори, опитваха се да ги подкупят, но всичко отиде напразно.

Въпреки това започнахме работа. Скъпоценните камъни не бяха дълбоко и лесно ги къртехме, промивахме ги от полепналата пръст. Те мъчно се разпознаваха от околната наслойка. Това бяха кристали с остри ръбове и изпъкнали стени. Научихме се да ги разпознаваме. Диамантите имаха жълт, портокалов, смарагдовозелен цвят, а някои бяха розови. Намирахме боорд и карбонадус с червен оттенък. А ти знаеш, че такива черни диаманти са много ценни — с тях е провъртян Симплонският тунел. Португалците все още не се задоволяваха с откритите късове. Те търсеха съвсем прозрачни, безцветни и със силен блясък диаманти, каквито се ценят на пазара.

Един стар португалец добре познаваше диамантите. От него научихме, че един карат^[1] не е нищо друго освен зърно от някакъв храст в Индия. Всички зърна на този храст са равни.

Когато не беше пиян, той разказваше за диаманта „Кох-и-нор“ или „Лъчезарната звезда“, който бил откраднат от архадския раджа. Този диамант принадлежал на ангския крал Карна, царувал три века преди нашето летоброене.

Португалците продължаваха да пълнят кожените си торбички със скъпоценни зърна. Вечер в своята колиба дигаха скандали, дори на два пъти се хващаха за гушите. Те не можеха да разделят поравно плячката. През това време при нас стоеше на пост един от тях с винчестерка.

На два пъти ни нападаха туземците на Хахама, но бяха прогонвани с куршуми.

Един ден сам Хахама, придружен от цяла армия, се приближи. Изпрати един туземец, който знаеше някоя и друга португалска дума, в бивака. Това беше Ай. Той съобщи на нашите господари, че вождът няма да ги напада повече, но иска срещу парчета плат и лекарства да им даде работници. Португалците това и чакаха. Те отрупаха Хахама с подаръци и го изпратиха. Няколко туземци останаха да промиват диаманти. Между тях беше и Ай. Аз се сдружих с него. Ай е добър и безстрашен човек. Той непрестанно ме разпитваше със знаци за белите хора и техния живот на луната…

Веднъж минавах през гората и някакво тайнствено шушукане ме накара да се спра до колибата на португалците. Вътре господарите нещо спореха. Ослушах се и косите ми настръхнаха. Те бяха събрали достатъчно диаманти и се готвеха да заминават. Но какво да правят с нас? Разбойниците се караха кой от тях да ни избие, за да не остане жив човек, който знае находището на диамантите. Друг трябваше да запали туземското селище, да устрои засада на негрите и както пробягват по пътечката, един по един да ги избие. Но на това място стана спречкване между старите и младите. Старият португалец, познавач на диамантите, предложи да бъде убит само Хахама, а туземците да се подкупят с разни мъниста, гривни, пирони и други непотребни неща. Трети беше на мнение да бъде застрелян и жрецът.

Спориха до късно. Аз стоях прилепен до стъблото на едно дърво и слушах. Към полунощ постигнаха съгласие — заедно с нас да убият Хахама и жреца. Почувствах, че сърцето ми спря да бие, гърлото ми засъхна. Цял се разтреперих. Думите на кръвожадните португалци бучаха в ушите ми. Безшумно се промъкнах през храстите и се прибрах в колибата.

На другия ден съпроводих Ай по пътеката към селището и го помолих вечерта да ме заведе при Хахама. Промъкнах се незабелязано в селището. Вождът ме прие. Разказах му с жестове за заговора на португалците.

От тоя ден започнахме да дебнем бандитите. Нощем поставяхме пост. Бяхме готови да разкъсаме всеки, който ни нападне. Но те можеха и да ни изненадат, а ние нямахме оръжие.

Мина време. Ние забелязахме, че дигерите стягат багажа, готвят се за път. Една нощ незабелязано се изтеглихме само с една винчестерка, която успяхме да откраднем от португалците. Отидохме в краала. Трябваше бързо да се приготвим за отбрана. Хахама събра войската, зае изхода на пролома. Ние залегнахме. Аз като добър стрелец зачаках с винчестерката, скрит в един храст. Португалците сигурно щяха да ни потърсят сутринта.

Не се излъгахме. Побеснели от яд, те се появиха в пролома още преди изгрев-слънце, въоръжени до зъби.

Ние трябваше да нападнем първи. Туземците, прилепени до дънерите на дърветата, чакаха знак от Хахама.

— Мерзавци! — заканваше се старият дигер. — Къде сте?

— Това е свинщина! — крещеше друг.

— Те нарушиха договора! — зъбеше се трети. — Ще им платим!

— Ще им пръснем черепите! — ревеше познавачът на диамантите. — Крадци!

Те се заканваха, псуваха, крещяха и пълнеха винчестерките си.

По даден знак туземците се нахвърляха върху тях. Аз стрелях и старият дигер падна, пронизан от първия куршум. Нямаше нужда от втори изстрел. Португалците затрещяха с пушките. Няколко негри паднаха убити. Племето освирепя за мъст. Разярената тълпа се хвърли върху залегналите бандити. Те стреляха и убиха още двама. Аз улучих втория португалец. Но в тоя миг един куршум ме жилна и ме осакати!

Балвана отри потта от челото си, смукна дим, плю с погнуса и продължи:

— След един час разбойниците лежаха мъртви, надупчени от стотици отровни стрели! Така свършиха кучетата! И по-добре! Ох, какви изроди ражда земята!

Той повторно плю и като бършеше брадата си, с треперещ глас завърши:

— Когато ме носеха туземците, видях мъртви моите другари! Славните борци! — въздъхна старецът и додаде: — Но от тая престрелка и досега нося в левия крак един куршум.

Нарът изскърца. Старият Балван едва помести крака си и болезнено изпъшка.

— Все още ли те боли? — потресен от всичко, което чу попита Павел.

— Боли ме зер! Ех, ако можех да вървя, на четири крака щях да се добера до България!… Ако ли пък знаех, че е свободна, щях като птица да хвръкна!

Навън все така стенеше вятърът, гръмотевиците трещяха и над кактусите в двора се изливаше пороен дъжд.

Часовникът бе спрял. В стаята замириса на опърлена кожа и Балвана се сепна. Свещта догаряше. Той се намести на нара, дръпна нагоре леопардовата кожа и се покри. Разказът го бе изморил и развълнувал. Той дишаше тежко, гърдите му свиреха. Скоро се унесе. Павел все още стоеше замислен, подпрял глава на ръцете си.

IV

Измина цяла седмица. Хахама идваше всеки ден, сядаше в бамбуковата беседка и разговаряше със стария Балван. Вождът за всичко се съветваше с него. След това излизаха с географа. Ходеха на лов за антилопи, обикаляха работната земя. Дъждовете, които се изливаха всяка нощ, бързо напоиха земята и в долината отново покарваше нова трева. Най-често валеше нощем. Сутрин изгряваше слънце и племето започваше работа. Някои мъже и жени отиваха в градините. Те разкопаваха земята за засяване, хвърляха угнили листа за тор, разбиваха пръстта на ситно с едноръчни мотики, направени от ковача така, както го бе научил белият човек. Първите зърна као туземците бяха донесли чак от брега на Замбези, където отсядаха арабите. Посели ги, а когато житото узряло, ожънали го. На другата година засели по-голяма площ. Така каото се умножавало всяка година.

Хахама с гордост показа хамбара. Той бе общ за цялото племе. Всеки член на племето получаваше по равна част зърно. Жителите били сити и доволни.

 

 

Веднъж Ай излезе от колибата си и пресрещна географа. С него вървеше Домбо.

— Днес ще строим новата колиба! — с гордост каза негърът.

— Каква колиба? — попита Павел.

Ай се засмя и откри белите си зъби. Домбо смигна хитро на географа, с което искаше да подчертае, че той вече знае нещо.

— За каква колиба говори Ай? — обърна се Павел към негърчето, но то радостно подскочи и не отговори.

— Домбо! — помоли го Павел. — Кажи!

Домбо отново хитро примига с очи, после се надигна на пръсти и тайнствено прошепна на ухото му:

— Правят колиба на хамба!

Ай сигурно се досети какво му пошепна негърчето, заклати се смешно и потвърди:

— Колиба, в която живее хома Балвана!

Павел наведе глава и махна с ръка:

— Аз имам добра колиба! Тя е достатъчно широка! Може да побере освен нас с баща ми още двама души! А щом спрат дъждовете, ние ще си заминем!

При тези думи Ай направи гримаса, като че ли го беше сполетяло голямо нещастие, и изтърва копието. После, изведнъж полетя като стрела към голямата колиба на Хахама. Само след миг пред бамбуковата портичка се показа вождът, придружен от Ай. Двамата бяха много разтревожени и бързо се отправиха към географа.

Още отдалеч Хахама заговори:

— О, хома Балвана, остани при нашето племе! Не ни напускай! Хахама всичко ще ти даде!

— Саба Балвана трябва да се прибере при своето племе! То е свободно и го чака! Хаубау вече сами могат да отглеждат као! — опита се да му обясни Павел, но, изглежда, не можа да убеди главатаря.

Хахама, подпрян на копието, скубна козята си брада, оброни глава и без да каже повече ни дума, бавно се отдалечи.

V

Изминаха още две седмици. Всеки ден жителите на селището посрещаха Павел с молба да остане.

— Саба Балвана е мъдър! — говореха те. — Никой не го гони! Племето няма да го остави гладен! Хома Балвана също ще бъде сит! Защо искат да се върнат на голямата звезда?

— Ние няма да се върнем на голямата звезда! — отвръщаше Павел. — Ще отидем до Голямата вода и с огнената пирога ще отпътуваме за нашата страна!

Хахама печално го поглеждаше и се отдалечаваше.

От тоя ден заглъхнаха дървените тъпани. Никой не свиреше на маримба. Негрите вървяха тъжни, като че ли очакваха някакво нещастие в краала.

Една вечер Хахама дойде при стария Балван, Седна както винаги в бамбуковата беседка, дълго говори и посочва с копието към оградата, където се тълпеше племето. Павел седеше в стаята. Той беше разглобил пистолетите и заедно с Домбо ги смазваха. От време на време през прозореца поглеждаше навън. Старците разговаряха важно и съсредоточено. Туземците чакаха притихнали до оградата. Най-сетне вождът бавно се приближи до оградата и заговори на племето. Павел видя как негрите посрещнаха първите думи на вожда с протестни викове, после затихнаха, но през цялото време се чуваше неодобрителен шепот. Накрая той чу дружния крясък, с който изпратиха речта на вожда.

След проливния дъжд беше настъпила тиха лунна нощ. Въздухът, чист и свеж, беше напоен с мирис на влага и зеленина. Над палмовата гора още се носеше ехото от виковете на туземците, когато вратата се отвори и влезе, силно накуцвайки, старият Балван.

— Какво иска Хахама? — посрещна го Павел.

Старецът седна на нара и като почесваше сивата си дълга брада, се усмихна.

— Ти се сещаш вече! — отвърна той. — Племето е готово да направи всичко за нас, само да останем!

— Ти обеща ли? — попита нетърпеливо Павел.

— Не съм обещал! Казах им, че ще си тръгнем, щом престанат дъждовете! Дотогава ще останем при тях!

При тези думи Павел извади бележника, отвори страницата, на която беше записал връщането на „Севастопол“, отново го прибра и кимна с глава:

— Имаме време! Но дотогава трябва да сме готови за далечен път! — После се обърна към негърчето и скривайки хитрата си усмивка, попита: — Ти, Домбо, ще дойдеш ли е нас?

Домбо изтърва барабана на пистолета, един миг гледа географа мълчаливо, като че ли искаше да прочете мислите му.

— А хамба иска ли Домбо?

— Разбира се! — отвърна Павел.

— Тогава Домбо ще отиде там, дето ще отиде и хамба; Домбо ще спи там, където ще спи и хамба! Домбо навсякъде ще върви с хамба! Защото хамба е добър бял!

Павел преведе думите на негърчето. Старецът добродушно се усмихна, прегърна го и извика развълнуван:

— Славно момче! Ти ще дойдеш в нашата къща! Ще станеш мое дете! Така аз ще имам двама сина — един бял и един черен! Съгласен ли си?

Домбо наведе срамежливо глава и под очи стрелна Балвана. Той целият сияеше от щастие — ще върви с белите хора и ще се научи да рисува говорещи знаци, както прави хамба Павел. А това беше неговата най-съкровена мечта!

VI

Минаха три месеца. Почти всяка нощ валеше пороен дъжд. Боботеха гръмотевици, скърцаха и стенеха старите дървета в гората под поривите на вятъра, с трясък падаха гнилите дънери, като огнени стрели кръстосваха мрачното небе ослепителни светкавици.

Дъждът плющеше. Реката прииждаше, изпълваше коритото, бучеше, повлякла изкъртени коренища на стари дървета и кокосови палми.

Сутрин небето се очистваше и над гористите хълмове изгряваше като измито огненочервеното кълбо на слънцето. Настъпваше приятно и свежо утро. Въздухът ставаше чист и прозрачен, изпълнен с упоителен мирис на влажна земя, гнила шума и дъхави цветя. По листата заблестяваха милиони бисерни капчици. Над земята димеше топла прозрачна пара. Тих ветрец полъхваше и изцеждаше от широките бананови листа светли струйки вода като тънички сребристи верижки.

Долината на антилопите, в която бяха разположени чимбеките^[2] на хаубау, ставаше свежа, красива и живописна. Поляните се покриваха с буйна зеленина. Дърветата вече напълваха и се разлистваха. Сред банановата гора като светлозелени могили се издигаха короните на хилядагодишните баобаби. Покриваха се със свежи листа и маслените палми. В короните им все по-често се мяркаха туземци с кокалени ножчета и бамбукови бутилки. Те правеха прорези, завързваха под тях бамбуковите бутилки, в които се изтичаше млечнобелият палмов сок, от който след това приготовляваха упоителното палмово вино.

Отново се разлистваха цейбите, които отдалеч приличаха на млади явори. Цъфтяха строфантусите с виолетово-бели цветове.

Поляните и малките горички около селището оживяваха от песните на прелетните птици.

Настъпваше време за работа. Мъдрият Хахама дълго бе се съвещавал с родовите вождове върху разпределението на работната ръка, когато настъпи дъждовният период. Трябваше да се осигури всичко необходимо за живота на племето и сега всеки бе зает с определената му работа. Опитните и храбри мъже, които безпогрешно си служеха с копието и стрелата, тръгваха на лов за слонове, антилопи, гну и щрауси. Момчетата с тънки мрежи, изплетени от баобабови влакна и примки, отиваха за редки птици, перата на които бяха нужни за прическата на туземците. В градините започваше прекопаването на маниоката, засаждането на сладките картофи, ямса и соргото. Подготвяше се и работната земя, определена за засяването на као.

Риболовците на малки групички се отправяха с насмолени пироги, украсени с горени шарки, по пълноводната река.

Всяка сутрин десет едри хаубаувци, водени от родовия главатар Онай, същия туземец-великан, с когото Павел се запозна още от първия ден, се проточваха из тесния пролом към Бялата скала. Там бяха диамантените находища. Откъртените скъпоценни камъчета те грижливо събираха й малките си кожени торбички и вечер ги подреждаха по цвят и големина в колибата на Хахама.

В общия свещен дом на мъжете няколко туземци изкусно дълбаеха бамбукови бутилки, правеха глинени делви и червени блюда с шарки, за да има достатъчно съдове за палмово вино.

За Павел природата около селището предлагаше неизчерпаем материал за научни изследвания. Всеки ден той правеше измервания, изучаваше геологическия строеж на почвата, отбелязваше атмосферните промени, попълваше сбирките с редки насекоми, птици и влечуги. А вечер до късно се занимаваше с препарирането им.

Така, увлечен в работа, той не забелязваше как тече времето. Тетрадките, купени от Цариград, бяха изписани до последния лист. Колибата се превърна в музей на африканската флора и фауна. Сръчният и незаменим Домбо помагаше в работата на географа. Негърчето свикна да дере птиците така бързо, че рядко прокъсваше кожата им. Той изпитваше гордост, че белият човек му поверява такава тайна и неведнаж Павел бе наблюдавал как той важно крачи, изпъчил слабичките си гърди, скръстил назад ръце като „хамба Павел“, а събраните туземци гледат завистливо през оградата щастливото момче.

Вечер младежите танцуваха около огъня в палмовата гора под ударите на локолето и еднострунните маримби. Носачите бяха завързали тясна дружба с хората от хаубау. Хахама седеше до късно на бамбуковата скамейка с тръстикова лула в уста и разговаряше с Дончо Балвана. Павел пишеше под светлината на свещта.

 

 

Бащата и синът усилено се стягаха за далечен път. Туземците плетяха тумбести кошници, удобни за носене. В тях можеше да се вземе храна или багаж.

Веднаж Хахама попита:

— Кога ще заминат белите хора?

Дончо Балвана описа с лулата пред себе си едно колело.

— Щом се появи нова луна! — отвърна той.

Хахама също описа окръжност с лулата си, сви трите пръста на лявата си ръка, замисли се и бързо изскочи навън.

Оттогава минаха няколко дни. Хахама вече не се вести. Но Павел видя, че пред общата колиба седяха много повече плетачи на кошници. Сигурно вождът бе заповядал по-скоро да се приготви всичко за път и затова бе изпратил още няколко работници.

 

 

Един ден още в зори туземците заобиколиха колибата. Павел надникна през прозореца и се ослуша. Навън се носеше невъобразим шум и гълчава. Тъжно думкаха дървените тъпани, звънтяха струните на маримбите, подсвиркваха тръстиковите пищялки. Племето бе възбудено. „Тамо ая! Тамо ая!“ — викаха туземците. Това значеше: „Луната изгря! Луната изгря!“ или „Имаме пълна луна! Имаме пълна луна!“ През нощта туземците бяха видели между разкъсаните облаци жълтото кълбо на луната. Хахама им бе казал, че когато се появи пълнолуние, белите хора ще отидат на „острова в морето“.

Старият Балван излезе на двора, подпря се на оградата, вдигна лявата си ръка и нещо изрече. Още в същия момент тълпата се пръсна. Той им бе казал, че белите хора на другия ден ще тръгнат на път.

Сутринта, още преди да изгрее дневното светило, цялото селище беше на крак. Бумтяха тъпаните пред общата колиба. На групи, на групи прииждаха туземци, облечени в празнично облекло с най-красивите си накити и пера. Мъжете бяха въоръжени с източени копия и лъкове. Стрелите държаха в червени колчани. Жените бяха превързали главите си с цветни панделки и пъстри парчета басма. Девойките се явяваха в най-красивите си муканза, красиви диадеми, с много бамбукови гребени в прическите, в които бяха втъкнати дълги пера от папагали, ястреби и бели орли. Някои свиреха на еднострунни и двуструнни маримби, бамбукови флейти и тръстикови пищялки.

Родовият главатар Онай беше раздал празнично облекло и на гостите — Павел, Капоко, Лия, Хама и останалите. Особено строен и красив в муканзото беше Капоко.

Когато се събраха всички, вождът излезе в разкошни одежди, с три червени пояса, блестяща леопардова кожа, преметната през рамото, с красива прическа, по която бяха набучени десетки цветни пера от редки птици, с диадема, по която блестяха като искри зелени и яркочервени диаманти. За пръв път той излизаше със своята любима маймунка. Тя седеше на лявото му рамо, въртеше насам-натам глава и хитро премигваше със зеленикавите си котешки очи. От време на време маймунката посягаше с лапичките и се мъчеше да грабне стрелата на Ай. Хахама бръкна в червения си набедреник, дигна слоновия бивник, бял като порцелан, украсен с два реда скъпоценни камъни, изсвири три пъти и тълпата тръгна към дървената колиба.

Домбо пръв забеляза шествието, остави маримбата в беседката и изтича вътре. Пред вратата беше събран багажът в десетки кошници от тръстика. Домбо ги прескочи пъргаво и извика:

— Хамба, идат!

Павел увиваше тетрадките между широка кора от червено дърво. Старият Балван седеше на нара и пушеше с голяма тръстикова лула. Щом чуха думите на негърчето, и двамата обърнаха глави. Старецът направи усилие да стане, но едва когато се подпря на бамбуковата патерица, успя да се изправи и бавно се затътри към вратата.

— Всичко ли е готово за път? — попита той.

— Багажът е събран и вързан добре! — отвърна Павел.

— За колко носачи?

— За десет!

— Колко хора ще ни трябват?

— Двадесет! Не повече!

В това време Капоко и Хахама донесоха носилка, изплетена от жилава дървесна кора върху дълги бамбукови пръти. Старият заточеник, трогнат, погледна носилката и очите му овлажняха.

— Добрите хора — кимна с глава към прозореца той, — не са забравили куция човек! Изплели са му туземска носилка!

И той, подпирайки се на патерицата, забърза да посрещне Хахама. Павел заметна винчестерката през рамо и също изскочи на двора. Домбо, с нов кожен набедреник, препасан отгоре с пистолет, настигна географа. Всички носачи, събрани на малка групичка, вече чакаха на двора.

Хахама важно и тържествено пристъпи към стария Балван и го поздрави с вдигане на копието. След това изсвири с бойния рог. В същия миг петдесет млади стрелци се втурнаха в двора.

Хахама ги изчака да спрат.

— Тези безстрашни войни ще придружават белите хора до Голямата вода! — посочи ги той.

След това допря полирания бивник до устата си и трикратно изсвири. В същия миг с леки стъпки преминаха край стрелците десет млади девойки, облечени в красиви и живописни муканза. Хахама се усмихна, посочи с копието девойките и гордо извика:

— А това са най-храбрите и работни девойки на племето! Моето племе няма по-безстрашни и трудолюбиви от тях! Приема ли хома Балвана да му станат жени? Родовите старейшини му дават по една девойка!

При тези думи девойките срамежливо наведоха глави и под око стрелнаха географа. Тих шепот премина от човек на човек сред племето.

Павел объркано погледна стройните девойки. Те не бяха най-красивите, но той знаеше, че между чернокожите най-достойни за женитба са храбрите при боя и неуморните при работа. Тези черти бяха тяхната истинска красота. Домбо хитро премигваше, като гледаше своя хамба. Маймунката подскачаше върху рамото на Хахама, пресягаше лапичка и се мъчеше да отскубне едно птиче перо от прическата на Ай.

— Работата съвсем се заплете! — пошепна Павел и погледна баща си. — Какво ще правя с десет жени? Та аз не мога да ги изхраня. Да не правя харем? Кажи на вожда, че законът на бялото племе не позволява това!

Старецът трепна, дигна очи и го изгледа навъсено:

— Ти искаш да оскърбим племето! Те няма да повярват, защото смятат, че законите на всички племена са едни и същи! Трябва да бъдем възпитани. Но ти остави това на мен. Не познаваш обичаите на туземците!

Докато двамата се разправяха, стрелците стояха изпънати като струни, девойките си шушукаха боязливо. Хахама нетърпеливо чакаше отговора на белия човек.

Дончо Балвана замислено поглади сплъстената си пепелява брада, после, като се подпираше на патериците, излезе няколко крачки напред и заговори бавно и загрижено. Немощният му дрезгав гласец едва се чуваше. При първите му думи настъпи тревога и смут между племето. Дори Хахама нервно и сърдито подръпна острата си козя брадичка. Старците, подпрени на оградата, изведнъж отпуснаха тръстиковите лули и свъсиха вежди. Девойките издадоха тъжен стон, клюмнаха глави, закриха лицата си с ръце и няколко минути стояха така, без да посмеят да погледнат Хахама от срам.

Домбо въпросително погледна географа.

— Лошо стана, хамба! — с тревога в гласа пошепна негърчето.

— Чакай, приятелю! Всичко ще се оправи!

Павел разбираше на какво се дължи смущението на племето. Баща му бе казал, че неговият хома няма да приеме девойките в своята колиба. А отказът на мъжа да се ожени за посочената от старейшините девойка беше непоносимо оскърбление за целия род…

Дончо Балвана замълча и смукна от лулата.

— Какво им каза, та настъпи такова смущение? — нетърпеливо попита Павел.

— Аз никога не съм лъгал, няма да ги излъжа и сега. Казах, че не можеш да приемеш девойките. Сега ще им съобщя, че ние ще пътуваме цели три луни до нашата земя, ще отидем далече, където духат студени ветрове, настъпва мраз и девойките ще измрат. Те не са свикнали да живеят на студ! Защо да им причиним такова зло? Ние не сме жестоки хора!

Старецът вдигна патерицата и тълпата утихна. Той заговори бавно и отмерено. Още при първите думи дълбока облекчителна въздишка се откърти от стотици гърди. Хахама се усмихна и попипа главатарската си диадема. Девойките срамежливо повдигнаха глави.

Белият човек бе предложил Капоко да си избере девойка от племето. Капоко не изчака дори да завърши, пристъпи и хвана за набедреника една стройна девойка, която стоеше по средата на групата. Павел се вгледа в нея и я позна — това бе пленената от мукасекерите девойка, която избяга пред техните очи. Павел подари на годеницата гердани от сини мъниста и парчета цветна басма.

А когато младата девойка се оттегли настрани, той запаса пистолета си върху червения главатарски пояс на Хахама, пъхна в ръцете му една пачка патрони, а на Ай даде голям стоманен нож с кокалена дръжка. След това обиколи стрелците и на всеки даде подарък. Туземците с особено любопитство започнаха да разглеждат подаръците, прехвърляха ги от ръка на ръка, шушукаха весело, някои изкрещяваха високо, други подскачаха от радост. Девойките, които бяха получили гердани, се втурнаха към реката и след като се огледаха в бистрата вода, пак дружно се върнаха.

Още не бяха стихнали радостните крясъци, когато бойният рог на Хахама оповести тръгването на белите хора. Дървеният тъпан тържествено загърмя, запищяха бамбуковите свирки, звъннаха маримбите. Младежите запяха старинна туземска песен.

Тих ветрец шумолеше в листата на палмите, поклащаше кактусите и цъфналите орхидеи, подемаше песента и я издигаше високо над короните на огромните стари баобаби.

Четирма млади туземци, избрани между най-издръжливите, вдигнаха бамбуковата носилка. Десет носачи с тържествен вик наместиха на главите си кошниците, покрити с кора от червено дърво. Най-безстрашните войни на племето, въоръжени с добре източени копия и пълни колчани с отровни стрели, поведоха пътниците.

Дончо Балвана познаваше почти всички. Между хората, изпратени да ги придружават, бяха магьосникът Мамбо, човекът който прогонва гръмотевиците — Туба Макоро, врачът Муата Манго, двамата младежи Шаконда и Джума, Монга — познавачът на звездите, и вестителят Зомба, който носеше знаците на вожда.

Павел обримчи винтовката, вдигна платнената си шапка и я размаха над главата си. До Павел заситни, лек и пъргав като козле, Домбо. Ухилен до уши, напет и горд, изпъчил гърди, той клатеше важно по туземски тъничкото си телце. На лицето му грееше щастлива детска усмивка и на слънцето блестяха белите му зъби.

Домбо беше първият човек от Африка, който отиваше в страната на добрите бели хора не като роб, а като свободен човек.

Преди да навлезе групата в гъстата смокинова гора, Дончо Балвана с мъка се обърна и погледна назад. Цялото племе сега беше накацало като орляк птици по билото на Бялата скала. Във въздуха се размахваше цяла гора от копия, които лъщяха на слънцето. Над котловината се носете тържествен вик, изтръгнат от стотици гърла. Старецът въздъхна, дигна патерицата и тъжно се усмихна. Трудно му беше да се раздели с хората, с които бе преживял толкова години. Една светла капчица увисна на левия му клепач и заблестя на слънцето като слюдена люспица…