Григор Угаров
По следите на заточеника (14)

II

Павел бе задрямал под сянката на един баобаб. Но изведнъж като в просъница чу лек шум. Той скочи — пред него седеше Капоко и лакомо дъвчеше нещо. Капоко държеше в ръцете си клон, който гъмжеше от кисели гъсеници. Той приближаваше клона към устата си и лакомо обираше с език гъсениците.

— Хама-хама! (Вкусно-вкусно!) — непрекъснато повтаряше негърът и поглеждаше усмихнат географа, после се потупваше по голия корем и добавяше: — О, хама-хама!

Павел изпита такова отвращение от зелените гъсеници, че извърна глава и махна с ръка на Капоко — да хвърли клона. Вместо това негърът млясна така сладко, като че ли ядеше мед, после стана и внимателно закачи закуската си на близкия храст.

Другите туземци разговаряха наблизо в гората. Домбо също не се виждаше никъде. Павел се огледа и видя до себе си цял куп кокосови орехи.

— Иска ли хамба кокосов орех? — попита най-невъзмутимо той.

Павел кимна с глава. Капоко вече знаеше какво значи този знак на белия човек, взе един кокосов орех и отдели зелената му обвивка. Разтроши го на две с един камък и изля млечния сок в кръгло дървено блюдо. После извади от торбичката си остра продълговата раковина и бързо изстърга месестата част на ореха. Дългите лентички наслага в блюдото. Скоро то се изпълни с гъста бяла каша. Сега добре изстърганите черупки се превърнаха в чаши, а раковината в лъжица. Той работеше бързо и сръчно, като че ли си служеше с най-модерни прибори.

Когато свърши това, взе едната черупка и я поднесе на географа, а вместо лъжица му подаде раковината.

— Хамба може да яде! — каза той и зачака.

Павел от благодарност потупа туземеца по рамото. Взе лъжицата и опита приготвената каша. Тя имаше приятен вкус. Когато изгреба черупката, негърът се усмихна и му поднесе втора. Е това време притича запъхтян Домбо.

— Хамба, Лия пиян! — възмутено завика той и посочи към близкото дърво. — Лия пиян!

Павел остави черупката и отиде при негъра. Момъкът се клатушкаше и бърбореше нещо неразбрано. Очите му бяха мътни, подути и зачервени. Пред него се търкаляха две чаши от големи кокосови орехи. В едната имаше силно миризлива трева, а в другата недопита тъмнозелена гъста течност, която негрите наричат „вама“ — упоително питие. Капоко също се приближи, близна от течността и презрително погледна Лия. После се наведе и го прихвана под мишница. Лия като че ли изтрезня изведнъж и уплашено втренчи очи в своя другар.

— Скоро ли ще му мине? — попита Павел.

— Не, хамба! — отвърна Капоко. — Той трябва да спи!

— Да спи? — учудено го изгледа Павел. — Но ние не можем да го чакаме! Остави го да спи и след това да ни настигне!

Капоко пусна негъра и той се свлече на тревата.

— О, хамба, Лия е добър! — заговори Капоко бързо. В думите му прозвуча съжаление и молба. — Да почакаме Лия! Той е глупав момък! Лошо направи!

Павел не отговори. Той свиваше цигара и гледаше пияния момък, който продължаваше да бърбори нещо неразбрано, махаше с ръце, а погледът му ставаше тъмен и страшен като на луд.

— Хамба ще почака ли Лия? — отново попита младият негър.

Павел пак не отговори. Само махна с ръка и направи недоволна гримаса. После се премести под сянката на баобаба. Щом видя навъсеното му лице, Домбо погледна към Капоко и Хама. Отиде при тях и нещо сърдито закрещя. Сигурно им се караше, че са допуснали Лия да се напие с вама. Скоро и другите се събраха накуп. Всички високо и сърдито закрещяха. Хама сърдито дигна копието. Няколко ръце се протегнаха и копието отскочи. Тогава Хама се спусна, грабна асагея, изви се и го заби на две крачки от главата на пияния туземец. Павел мълчаливо наблюдаваше, но спречкването отиде доста далеч, затова изсвири с уста и даде знак всички да седнат. Негрите се поколебаха отначало, после поред насядаха под сянката на баобаба.

Привечер групата продължи пътя си. Лия беше изтрезнял, но вървеше смутен, виновно навел глава. Стигнаха на брега на малка, но пълноводна река. На отвъдната страна се виждаха широки блатисти места, обрасли с тръстика и висока папрат. Сред тръстиките се подаваха покривите на наколни жилища. Край тях не се виждаше жив човек. По всичко личеше, че жилищата са изоставени. Между колибите се люлееха разпокъсани висящи улици от лиани и тръстика. От последната колиба към брега се спускаше изплетен от тръстика мост на бамбукови подпори. Наблизо реката излизаше от тесен пролом между жълтеникави и бели скали. Водата на това място бучеше, разбиваше се на пяна и посипваше с хиляди блестящи пръски крайбрежните дървета. Между двата бряга също висеше тесен туземски мост, който се крепеше на здрави въжета от жилави лиани и обелени кори от дървета. Докато Павел оглеждаше с бинокъла наколните колиби, Капоко както винаги пръв се отправи към моста, но още нестигнал, върху него се посипа градушка от стрели. Той ловко отскочи и се скри зад близкото дърво. Останалите носачи също налягаха по земята.

— Кой стреля? — изненадан от внезапното нападение, попита Павел.

— Мукасекери, хамба! — отвърна Капоко, като показа, с глава посоката, откъдето бяха прелетели стрелите.

Домбо пресрещна географа, но още неотворил уста, две стрели изсвистяха над главата му. Павел залегна, а Домбо се прилепи за стъблото на едно дърво.

Минаха няколко минути. Павел зареди пушката, приклекна и крадешком надникна към скалата. Не се виждаше жива душа.

— Какви са тези мукасекери? — попита той.

— О, хамба, лошо племе! — махна с ръце Капоко. — Те не работят земята като бигите и мопите! Живеят от грабеж!…

Минаха няколко секунди. Мукасекерите не пуснаха нови стрели, но не се и показваха. От дърво на дърво Павел и Капоко приближиха моста. Огледаха отсрещния бряг — не се виждаше никакъв човек. Изведнъж висящият мост се вдигна и се нави на голямо колело. Колелото издърпаха насреща. Мукасекерите, скрити зад дърветата, навярно следяха всяка стъпка на пътниците. Капоко направи опит да хване жилавото въже, но бе посрещнат от цял сноп отровни стрели. В това време Павел забеляза върху билото на скалата двама души. Единият беше с гръб, а другият с лице към групата. Негърът, обърнат с лице, имаше голяма бяла халка на носа. Той дигна копието над главата си, размаха го и извика проточено:

— Бял човек от острова в морето, остави всичко, което носиш, и се отдалечи! Върни носачите и завържи Капоко! Само така ще стъпиш в страната на храбрите мукасекери! Ние ще вземем само това, което ни е потребно, и ще ти дадем носачи!

Капоко настръхна, ослуша се и очите му пламнаха от гняв. Той като че ли бе открил нещо. Човекът пак размаха копието, започна да се кълчи и при всяко движение червените пера, набучени в прическата му, пламваха и угасваха на слънцето. След малко той повтори поканата.

— Нгвуно! — почти изплака от гняв негърът и лицето му съвсем се обезобрази от ярост. Копието трепна в ръката му, устните му се присвиха гневно, погледът му потъмня.

Павел погледна с бинокъла туземеца, който стоеше с гръб, и бавно го отпусна. Капоко не се бе излъгал. На скалата стоеше Нгвуно. Той бе изпреварил групата и се бе предал на мукасекерите. Заговорът беше добре замислен: като върне носачите и завърже Капоко, от когото Нгвуно изпитваше смъртен страх, мукасекерите да оберат географа. Наистина Нгвуно излезе предател. За пръв път Павел потрепери от яд. Съжалението му към туземеца изведнъж се превърна в люта ненавист. Сега вече подлецът заслужаваше сурово наказание. Стрелата на Капоко не можеше да стигне до него, но от куршума нямаше да се спаси.

— Предай на мукасекерите — обърна се Павел към Капоко, — че белият човек е добър и иска да мине през страната на храбрите мукасекери! Той ще даде на всекиго подарък! Няма да пострада нито един човек! Ако ли пък не спуснат моста, с „гърмящото копие“ ще прониже всички жители на селището, ще запали земята и водата! Тогава всички мукасекери ще измрат в страшни мъки!

Капоко направи фуния с ръце и повтори думите на географа.

Негърът с халката подскочи и закри лицето си. Копието падна от ръцете му, стрелите се пръснаха на земята. Между двамата избухна остър спор, Нгвуно заканително размаха копието, заклати се и се наведе напред.

Сега беше най-удобен момент да се потвърди казаното. Павел вдигна винчестерката и се премери в главата на предателя. Силен трясък разтърси гората. Последва пронизителен рев. Нгвуно падна като подкосен, затъркаля се надолу по ската и цамбурна в реката. Туземецът с халката падна по очи. Скоро на скалата се появи цяла тълпа чернокожи. Още не бяха стигнали билото, те се спряха изведнъж, издадоха дивашки рев и попадаха по очи върху скалата.

— Мукасекери! — продължи Павел. — Вие видяхте колко е страшно „гърмящото копие“! Нгвуно ви измами и получи заслужен урок! Спуснете моста! Аз съм мирен човек и никой няма да пострада от моето страшно оръжие! А когато стъпя на ваша земя, на всеки ще дам подарък.

Негърчето повтори думите на географа, но никой не отговори. Туземците лежаха като мъртви. Само от време на време се чуваха проточени вопли.

След малко тълпата като че ли се посъвзе. Няколко диваци се надигнаха и бързо вързаха на главите си по няколко космати опашки. После отчаяно замахаха с ръце и отправиха молба за пощада:

— Не ни убивай, бял човек! Не пали водата и земята! Ние видяхме силата на „гърмящото копие“! Саба е наш велик главатар! Той заповяда да пуснем човека, дошъл от луната! Той ще ни бъде гост! Косъм няма да падне от неговата глава, нито от главата на носачите!

Една продълговата туземска пирога от дебела баобабова кора премина реката. Висящият мост беше възстановен.

Павел сам прегледа подпорите и въжетата. Всичко беше направено здраво. Нямаше опасност да се скъса. От двете страни вместо парапети туземците бяха обтегнали дебели въжета от виещи се храсти и жилави лепти от дървесна кора.

Когато групата премина на отвъдния бряг, мукасекерите се изпокриха в храсталаците.

Павел остави носачите на брега и сам се отправи навътре в гората. Не беше направил и няколко крачки, чу шум. Обърна се и видя среден на ръст човек с лъскави черни коси, широк сплеснат нос, широка уста и очи, които надничаха изпод гъсто надвиснали вежди. Туземецът имаше гъста пепелява брада. В прическата му стърчаха три бамбукови гребена, в които бяха втъкнати няколко бели, черни и червени пера. В ушите му бяха промушени големи обици, а в носната преграда — бамбукова пръчка с красиви горени шарки. На шията му висеше малка торбичка. Той държеше дълго копие от червено дърво, лък и сноп стрели.

Туземецът втренчено изгледа географа и се спусна към храсталака. Павел хукна след него, повика го и му показа червената си кърпичка. Негърът вече се промушваше в гъстия храсталак, когато Павел то настигна и отново му се обади. Той вдигна глава и като видя, че белият човек е сам и със знаци му показва, че няма нищо лошо да му направи, се спря, взе кърпичката с трепереща ръка, разгледа я и с нескривана радост я мушна под гривната на лявата си ръка.

През това време Павел любопитно разглеждаше първия представител на свирепите мукасекери, за които разказваха някои пътешественици. Той беше почти гол, само с един пояс от плетена материя на кръста. Поясът беше единствената му дреха. На ръцете си носеше гривни от трева, раковини и кучешки зъби, а под тях бяха втъкнати зелени листа и гладко източени кости от птици и животни. Челото и носът му бяха боядисани с червена боя.

Отначало дивакът гледаше боязливо, но постепенно се съвзе и когато Павел му даде щипка тютюн, той го помириса и като не знаеше какво да прави с него, една част сдъвка, а другата пусна в кожената си торбичка.

Докато траеше първото запознанство, Павел забеляза, че из околиите храсти и баобабови хралупи надничат още десетки туземци. Отначало те съвсем предпазливо, после по-решително започнаха да пристъпват към него. Но не се решаваха съвсем да се приближат. Застанали на десет крачки, мукасекерите зорко започнаха да следят всяко движение на белия човек. Павел разбра, че уплашените туземци няма да се помръднат от местата си, затова реши сам да отиде при тях. При това беше обещал на всеки да даде по някаква вещ. Претърси джобовете си и откри в брезентовата мушама само една ощърбена стъклена чашка. Той я разстроиш о един камък и на всеки мукасекер даде по едно парче стъкло. Диваците изпаднаха във възторг от подаръците. Отначало разглеждаха с голямо внимание стъкълцата и после всяко парче мина от ръка на ръка, докато накрая се върне на щастливия собственик. Неколцина чернокожи се отделиха от групата и бързо потънаха в гъсталака. След малко те се върнаха и Павел видя, че се бяха обръснали с острите стъкла. Даже двама младежи бяха успели да си порежат ръцете. Павел ги прегледа. Рамите не бяха опасни, но от някои течеше кръв. Туземците гледаха уплашени кръвта, която изтичаше на тънки струйки и багреше ръцете им. Те потреперваха и безпомощно блещеха очи. Навярно смятаха, че ще умрат, защото раните са причинени от омагьосаните стъкълца на белия човек.

Павел донесе походната си аптека. Изми раните с карболов разтвор, намаза ги с кокосово масло, в което бяха накиснати различни билки, а след това ги превърза. Когато свърши, туземците отскочиха с вик, засуетиха се, после затичаха от човек на човек и допираха превръзката до ръцете на своите другари. Най-сетне, успокоени, застанаха по местата си. Както всички диваци, те се бяха изплашили да не умрат и се успокоиха напълно чак когато се допряха до своите другари, така че, ако е смъртоносно бялото парцалче и жълтеникавата вода, поне да загинат и останалите.

В това време из гората се показа цял отряд от въоръжени мукасекери. На сто крачки от географа те се спряха, издадоха проточен вик, ловко извиха телата си напред, оставиха оръжието пред краката си и се изправиха. Две крачки пред отряда застана възрастен негър със свирепо лице. Той носеше голяма халка на носа си, разкошен леопардов набедреник и цял букет от червени пера на главата. Отрядът се приближи до останалите мукасекери.

— Кой е вождът на мукасекерите? — попита Павел. — Искам да говоря с него!

Домбо преведе думите му. Човекът с леопардовия набедреник пристъпи още две крачки напред.

— Той стои пред белия човек, който иде от луната с „гърмящо копие“! — сам се представи главатарят.

Павел му подаде красиво джобно ножче. Вождът измърмори нещо. Веднага притича един много стар и грозен туземец, целият окичен с най-различни дрънкулки — сигурно това бе магьосникът на племето. Старецът духна върху ножчето и вождът го взе. На останалите туземци Павел раздаде по едно парче червена басма, а на магьосника малко кръгло огледалце и кутия кибрит. Вождът дълго оглежда подаръка, после сряза две бамбукови клончета.

— Чама-чама! (Добро-добро!) — радостно избоботи той с плътния си бас.

Магьосникът се погледна в огледалото и като видя отвратителното си лице, направи кисела гримаса и го скри в пояса си. После дълго въртя кибрита в ръцете си. А когато изпадна една клечка, той я пъхна в устата си и започна да я дъвче, но му загорча и бързо я изплю. Домбо се изсмя на стареца, после взе кибрита и запали една клечка. Над кафявата главичка затрептя червеникаво пламъче. Магьосникът като че ли не повярва, че това е огън, бръкна в пламъка показалеца си, на който стърчеше голям чер нокът, опари се и го облиза.

— Чека-чама! (Добър огън!) — доволен изхихика той и бързо скри кибритената кутия в една малка торбичка, като отвисоко изгледа своите съплеменници.

III

Церемонията по посрещането на белия човек завърши с дружен радостен вик, изтръгнат от десетки гърла. След това вождът поведе географа по пътеката към селището. Те минаха край наколните жилища, но не се спряха. Тези жилища бяха напуснати. Преди много луни, каза вождът, придошла голямата жълта вода и отнесла много колиби. Мостовете били завлечени, а подпорите на жилищата силно разклатени. Колкото пръсти има на едната ръка, толкова дни мукасекерите останали откъснати от сушата. Най-сетне направили две пироги от кора на баобаб с ребра от бамбук и отплували на брега.

— Къде е сега селището на мукасекерите? — полюбопитства Павел.

Вождът се засмя и показа грозните си черни зъби. След това махна с ръка и отвърна:

— О, бял магьосник, ти стоиш под селището на моето племе! Дигни главата си нагоре и ще се увериш в това!

Павел погледна нагоре — наистина между огромните корени на дърветата беше разположено цяло висящо селище. Всяка колиба се крепеше върху широка дървена платформа от разцепени на няколко части дървета. Колибите бяха свързани помежду си с тесни тръстикови улици.

Сега по тях уплашено прибягваха полуголи жени и деца. Те скачаха ловко и пъргаво като маймуни и бързо се криеха в колибите.

За да ги успокои, вождът изсвири с бойния рог, направен от бивник на слон, украсен с горени шарки. Негрите издадоха висок тържествен вик. Това бе предупредителен сигнал, че тревогата е минала и няма опасност от нападение. Висящите колиби забръмчаха като разбунени кошери. От терасите занадничаха грозни лица на сбърчени старци и деца.

— Чама-чама! (Добро-добро!) — изгърмя гласът на вожда.

Той пръв развърза биволската опашка от главата си и я окачи на набедреника. Същото направиха и останалите. Магьосникът удари дървения тъпан три пъти, подскочи няколко пъти и пак го удари. Един старец надничаше отгоре и нещо крещеше. Вождът го изгледа кръвожадно и той като суяк се мушна в една колиба.

Като стигнаха до средата на висящото селище, вождът се покачи на един пън, оправи леопардовия си набедреник, погледна нагоре, допря до устата си къса бамбукова цев и заговори:

— Белият човек е велик магьосник! Белият човек има „гърмящо копие“, но той няма да погуби нашето племе! Ето той ни даде скъпи подаръци. — При тези думи вождът посочи джобното ножче и продължи: — Той няма да запали водата и земята!

Радостен шепот премина от уста на уста. После настъпи тишина. Вождът погледна към мястото, дето стоеше старецът, и заповяда:

— Саба, пусни стълбата на земята! Белият човек от луната ще ни бъде гост!

Отново тих шепот като шумолене на листа се понесе по терасите. Тоя миг от дървената платформа почти едновременно се спуснаха плетени стълби. Павел обрамчи пушката, заповяда на носачите да почакат, даде знак на Домбо да го последва и се покачи по най-близката висяща стълба. Вождът с котешка ловкост подскочи след него и само за няколко мига бе вече в селището.

Щом съгледаха географа, жените с писък се изпокриха из колибите и уплашено занадничаха отвътре. Вождът с подчертана гордост посочи селището и заговори:

— Либатата на мукасекерите е недостъпна за враговете! Никоя стрела не може да стигне до нашите колиби, нито копие, хвърлено от най-силните ръце!

Павел слушаше мълчаливо и наблюдаваше жестокия главатар. По челото и бузите му имаше пет белега от рани. Краката му, обезформени от слонова болест, бяха надупчени от вражески копия. Лицето му бе грозно и свирепо, погледът зъл…

Славата на вожда се носеше далече зад границите на племето. По своята свирепост и безчовечни обноски към съседните племена той нямаше равен на себе си. Набезите му винаги всяваха ужас у хаубау и бигите. Затова сега, като го наблюдаваше, Балванов мислеше само за едно — как да усмири тоя озверен човек.

Тръгнаха по лиановата улица.

Колибата на вожда се намираше в короната на по-високо дърво и от нея се виждаше цялото селище. Пред кръглия й вход се люлееше човешки череп. Предната част беше направена от кора на дърво и нарисувана с бяла, черна и червена боя. Рисунките изобразяваха различни животни, риби, слънца и звезди. Пред колибата бе поставен пън, рогозки и счупена делва, подпряна на два камъка. Отвътре надникна и бързо се отдръпна грозна тъмнокожа жена. Една млада девойка, закрила лицето си с ръка, изнесе две разкошни леопардови кожи, постла ги до пъна и се скри. Вождът посочи кожите на географа и го покани да седне, а сам любопитно се взираше в чудноватите му вещи и странното му облекло. По всичко личеше, че много му се искаше да попипа копчетата на матроската рубашка, кобура и голямото „гърмящо копие“, ботушите и особено сребърната верижка на часовника, но все още не се решаваше на това.

Павел сви цигара и я предложи на негъра. Той я взе, но вместо да запуши, бързо я сдъвка с големите си черни зъби и изръмжа от удоволствие. След това се удари в гърдите и избоботи нещо на своя език. В същия миг притича младата девойка. В кафяв поднос от кора тя носеше няколко дървени чаши с палмово вино. Сложи подноса на рогозката и отново се скри. Вождът посочи на географа едното блюдо, а на негърчето — другото. Павел отпи няколко глътки. Палмовото вино беше сладко, имаше аромат на див мед.

След като изпразни наведнъж блюдото си, главатарят се усмихна, млясна шумно, след това посочи кобура и попита:

— Какво е скрито в жълтата торба на белия човек?

— Това е малко „гърмящо копие“! — отвърна географът.

Домбо преведе думите му. Очите на вожда се разшириха. Той се взря в кобура, от който стърчеше грапавата дръжка на пистолета.

— Може ли малкото „гърмящо копие“ да убие човек?

— Малкото „гърмящо копие“ има много точна стрелба! — отговори географът, откопча кобура и извади пистолета, но вождът не посмя да се докосне до него.

В това време предпазливо се приближаваше старата негърка. Като видя пистолета, тя изпищя и отново се скри в колибата.

— Белият човек може ли да покаже как малкото „гърмящо копие“ убива човек? — попита вождът.

— Какъв човек? — учудено го погледна Павел. — Това може да стане само когато някой ме нападне!

— Вождът на мукасекерите има един човек, който не струва колкото една пръчка захарна тръстика.

Павел го изгледа подозрително. Студените очи на вожда святкаха като на звяр.

— Аз не искам да убивам никакъв човек! — отвърна Павел. — Само лошите боми убиват невинни хора!

Вождът се изкикоти в шепата си и добави:

— Един роб не струва колкото едно празно блюдо! А моят роб принадлежи към нашите кръвни врагове хаубау! Аз разполагам с него! Когато умре, моите войни ще ми уловят друг роб!

Павел прибра пистолета и го погледна навъсено, но жестокият негър не забеляза това, защото бе извърнал глава. Той свирна с уста. Бързо долетя младата тъмноока девойка с подноса и застана смирено пред господаря си. Вождът я изгледа сърдито и се обърна към географа.

— Виж добре, бял човек — посочи той негърката, — тая горила е моят роб!

Подносът потрепери в ръцете на девойката. Лицето й пребледня. Очите й потъмняха от страх. Вождът плю, махна с ръка и девойката хукна към колибата, изпратена от гръмкия му смях. Щом се скри робинята, негърът отново настоя белият човек да опита малкото си „гърмящо копие“ върху нея, но географът не се съгласи.

Вождът наведе глава, дълго мисли и накрая попита:

— Иска ли белият човек да помогне на моето племе? — И без да дочака отговор, добави: — Тая нощ ще нападнем племето хаубау! Но те имат много стрели и много копия! Добре пазят голямата колиба, в която има много батати, ямс и као! Хаубау са сити, много сити, а мукасекерите нямат никаква храна…

Павел не го дочака да се доизкаже и попита:

— Племето хаубау откъде взема ямс, батати и као?

— Те имат добра земя! А белият човек, който вече много луни живее при тях, е накарал земята да ражда много плодове! Той им направи нови мотики! Посял е као, от което пекат хлебни питки! Белият човек има лекарство за земята!

Павел слушаше напрегнато и по тялото му преминаха тръпки. Изпитателно изгледа вожда, но бързо се овладя — не биваше да открива своята цел. Затова, когато вождът втъкваше под гривната джобното си ножче, Павел погледна Домбо и му смигна. Негърчето се досети — не трябва много да дърдори.

— Виждал ли е някой белия човек? — попита Павел.

Вождът помълча, помисли и отговори:

— Не, никой от моето племе не е виждал белия човек! — Само горилата разказва за него!

— Защо мукасекерите не садят маниока и батати? — отклони разговора географът. — Защо не работят земята? Почвата е добра, торна и ще роди много корени от маниока!

Вождът присви птичите си очи и гърлено се изсмя.

— Хаубау са наши съседи! — като се друсаше, отговори той. — Тяхната земя ражда храна и за моето племе! За какво ни е отделна работна земя?

Павел го изгледа изпод вежди. Той вече разбираше, че има работа с един жесток грабител.

IV

Павел поиска да разгледа няколко колиби. Вождът предупреди за това племето с трикратно изсвирване на бойния рог, после слезе по стълбата в селището.

Колибите бяха направени от тръстиков плет върху дървени талпи и покрити с палмови листа, които бяха вече избелели и ярко се открояваха върху околната зеленина. Пред всяка колиба бе окачен човешки череп и перо от птицата марабу, която мукасекерите считаха за спасителка на племето. Цели орляци деца като малки шимпанзета тичаха по висящите улици и се криеха в колибите. Жените надничаха из тъмните ъгли. На един стар негър географът подари пирон. Старецът не знаеше какво да прави от радост и смешно започна да се кълчи, като гледаше пирона с изблещени очи.

Още не бяха отминали колибата на стареца, вождът отново покани белия човек да вземе участие в нощното нападение срещу хаубау.

— Белият човек няма да дойде! — отговори сърдито географът. — Ако ли пък мукасекерите нападнат хаубау, всички ще бъдат пронизани от „гърмящото копие“! Аз ще запаля водата и от мукасекерите няма да остане жив човек.

Вождът изненадан се спря и впи в географа враждебен поглед. Но Павел не се изплаши, защото знаеше вече, че суровият главатар изпитва смъртен страх от оръжието му. В това време се яви и магьосникът. Двамата негри се отделиха настрана и дълго си шепнаха. Накрая магьосникът попита:

— Колко луни трябва да чакаме, докато белият човек ни позволи да потеглим срещу хаубау?

— Ади! (Две!) — отвърна Павел и показа двата си пръста.

— Защо ади? — попита недоволен магьосникът.

— През това време аз ще бъда в страната на хаубау и не трябва да им се случва нищо лошо!

Вождът наведе глава, изпъшка глухо и дълго гледа в земята. После извади от торбичката си дъвка от бетел и я налапа. В крайчеца на устата му се появиха червени слюнки. В това време магьосникът се изправи и погледна вожда със светнали очи. Даде му знак да го последва. Двамата се отделиха и започнаха разговор. Отначало вождът неодобрително клатеше глава, но накрая навярно се съгласи и магьосникът хукна радостен между колибите.

Щом се върна при географа, вождът отново го покани у дома си. Още неседнали, магьосникът се яви, придружен от робинята. Тя носеше поднос с големи дървени блюда, напълнени догоре с палмово вино. Магьосникът седна срещу Павел, като възбудено следеше всяко негово движение. Вождът беше особено весел и с жест покани географа да опита новото палмово вино.

— Чама-чама, бял човек от луната! — извика той и шумно сръбна от блюдото. — Никъде няма такова тодди!

— От какво е приготвено? — попита Павел.

— Нашето тодди е направено от мед, палмово вино и лековити корени! — похвали се вождът.

— Никъде няма такова тодди! — повтори магьосникът и сам поднесе блюдото на белия човек, като лукаво подмигваше и се хилеше.

Павел одобрително поклати глава, но в същото време внимателно се взря в двете блюда. Питието на вожда беше много по-светло и искреше, а неговото имаше малинов цвят и отгоре плуваха мазни петна. Тая подробност не убягна и от наблюдателното око на негърчето. Домбо въпросително погледна географа и го предупреди на португалски език:

— Не пий, хамба! Този стар бизон — магьосникът, е сложил отровни треви във виното! Той иска хамба да заспи, докато мукасекери нападнат хаубау!

— Прав си, приятелю! — усмихна се хитро Павел. — Но аз вече се досетих и сметката им ще излезе крива!

— Но ако не изпиеш палмовото вино, вождът ще се разлюти! — добави Домбо.

— Не се тревожи! — успокои го географът. — Аз ще отстъпя моето блюдо на магьосника според закона на белите хора! И ще го заставя да го изпие!

След малко, без да докосне с уста виното, Павел го поднесе на магьосника. Вождът изблещи очи и едва не изпусна блюдото си. Магьосникът се смути и безпомощно погледна вожда. Накрая магьосникът се озърна насам-натам, понадигна се, готов да избяга, но когато срещу него блесна дулото на пистолета, той падна по очи, надигна с разтреперани ръце блюдото и го изцеди до капка в гърлото си. В същия миг лицето му се сгърчи, очите му се стесниха, погледът му потъмня, от устата му изскочи червена пяна и той се строполи на пода. Упоителното питие подейства веднага. Вождът смутено гледаше в земята. Павел кипеше от гняв. Той не се стърпя, побутна го по рамото с пистолета и сърдито попита:

— Кой сложи упоителни корени в палмовото вино?

Вождът виновно премига и без да погледне в очите географа, отвърна:

— Магьосникът!

— Защо вождът позволи да сложи упоителни корени? — продължаваше строго да го разпитва Павел.

— О, бял човек, та нима ти не знаеш, че никой не може да се бърка в работите на магьосника! — почти изплака негърът и се сви от страх.

— Какво искаше да направи с мен магьосникът?

Вождът се престори на човек, който без нужда е обидил някого, и тъжно поклати глава.

— Той искаше да упои белия човек и да отнеме силата му! Тогава „гърмящото копие“ нямаше да може да пуска невидими стрели и ние щяхме да нападнем хаубау!

Географът прибра пистолета си в кобура, иронично се усмихна, с погнуса изгледа магьосника, който лежеше като мъртъв в краката му, после се изправи и попита:

— Имаше ли отрова в палмовото вино?

— Не.

— Искаше ли магьосникът да убие белия човек?

Вождът падна в краката му и като кършеше пръсти, завика:

— О, бял човек! Това магьосникът не е мислил! Вярвай на стария вожд!

Павел го погледна с презрение, отупа брича си от полепналите трески и бързо слезе по стълбата.

Вечерта, пред буен огън на самия бряг на реката, Павел пушеше цигара и слушаше любопитната история за биволските опашки, които си връзваха мукасекерите. Разказваше Капоко… Преди много луни те били човекоядци. Но мъдрият старец Нагу ги научил, че умрелите тревожат добрия дух и носят нещастие на племето. Той пръв се отказал да яде човешко месо и в знак на това си вързал биволска опашка. Скоро Нагу спечелил много последователи. Затова дълго време ги наричали „хората с биволските опашки“. Сега вече почти няма племе, което да принася в жертви хора в чест на новата луна и злите духове…

През нощта Павел постави строга охрана, а сутринта рано изпрати Капоко да откупи пленената негърка срещу голям нож с дървена дръжка.

Негърът скоро се върна. Вождът не взел ножа. Според обичая на племето пленниците никога не се връщат обратно, нито пък се продават. Нещо повече — такива пленници служат само за прислуга на вожда и магьосника. Никой друг човек от племето няма право да държи роб в колибата си…

Докато траеше приготовлението за заминаване, не се показаха на площадките нито вождът, нито магьосникът. Висящите стълби бяха прибрани. Селището като че ли беше опустяло.

V

Преди да напусне страната на мукасекерите, Павел искаше още веднъж да покаже силата на „гърмящото копие“.

Лия и Хама довлякоха отнякъде хванато с тръстиков капан полудиво туземско куче с остра муцуна и жълтеникава козина, което по прибрания си корем и тънкото продълговато тяло много приличаше на млада хиена. Павел каза да вържат кучето за едно дърво. Носачите изпълниха веднага заповедта. Кучето сърдито лаеше, ръмжеше и показваше острите си хищни зъби. Сърдитият лай на животното накара мукасекерите крадешком да надникнат от колибите си. Капоко ги предупреди, че след малко белият човек ще покаже силата на малкото „гърмящо копие“.

Туземците наостриха уши, изскочиха на терасата, затичаха по въжените улици и бързо разнесоха вестта из селището. Скоро край колибите плахо занадничаха стотици глави.

Вождът и магьосникът излязоха последни. Магьосникът имаше измъчено лице и се подпираше на бамбукова патерица. Двамата жестоки владетели на нещастното племе впериха очи в малкото вързано куче.

Павел отстъпи няколко крачки, вдигна пистолета, взе точен мерник и натисна спусъка. Силен трясък процепи въздуха. Кучето, улучено в главата, падна, без да издаде звук. Мукасекерите стояха замръзнали по местата си. В настъпилата тишина се чуваше само бръмченето на насекомите и тихото шумолене на листата. Изстрелът на малкото „гърмящо копие“ така ги бе потресъл, че едва след няколко минути диваците можаха да дойдат на себе си.

— Чама алай! Чама алай! (Добро оръжие! Добро оръжие!) — крещяха те, впили погледи в димящия пистолет.

Сега Павел беше уверен, че те не ще посмеят да нападнат племето хаубау, а тъкмо това беше и неговата цел.

Носачите вече се стягаха за път: опасваха пъстрите си набедреници, оправяха птичите пера, втъкнати в прическите, опаковаха багажа, обтягаха растителните въжета.

Павел смаза пистолета, но още не го бе прибрал в кобура, когато видя, че изведнъж от дърветата се спуснаха десетки въжени стълби и по тях с ловкостта на маймуни заслизаха мукасекерите. Щом стъпиха на земята, те се събраха на група. Вождът с празнична прическа, богато украсена с редки птичи пера, цял натруфен с нанизи, гривни и гердани от раковини, излезе напред. Тълпата заобиколи убитото куче. Само магьосникът не посмя да слезе. Той крадешком надничаше, скрит в короната на една кокосова палма.

В тоя миг носачите забелязаха, че по стълбата със светкавична бързина се спусна някаква жена. Още недопряла земята, тя хукна да бяга по посока на хаубау. Късата й престилка от ресни се развяваше като крила. Павел дигна бинокъла и на лицето му трепна усмивка — бягаше робинята на вожда. Тя бе издебнала момента, когато жените и децата се гушеха в тъмните ъгли на колибите, а мъжете се тълпяха при убитото куче, за да избяга при племето си.

Скоро и диваците забелязаха бягащата девойка и закрещяха тревожно. Вождът сърдито избоботи нещо с гръмотевичния си бас. В тълпата настъпи суматоха. Няколко млади мукасекери се спуснаха след девойката. Бойният рог допираше вече устата на главатаря. В това време силен изстрел разтърси гората. Преследвачите паднаха като подкосени. Тълпата замря.

— Мукасекери — извика сърдито Павел, с насочен срещу тълпата пистолет, — всеки, който мръдне от мястото си, веднага ще бъде пронизан от невидимата стрела на „гърмящото копие“!

Вождът се свлече на земята и започна да моли Павел за пощада:

— Бял магьосник, пощади племето! Моята робиня избяга! Ние трябва да я убием! Тя ще разкаже на хаубау всичко, което е видяла в страната на мукасекерите! Тя ще им каже, че сме малко на брой! О, племето ще загине в страшни мъки!

Негърът се гърчеше като ранен звяр. Той се задъхваше от ярост, но не намираше сили дори да се изправи. Пълзеше на четири крака пред географа, въртеше глава и от потъмнелите му от злоба очи капеха сълзи.

Павел е пистолет в ръка се приближи до него и дълго гледа жалката му фигура, която се превиваше на две.

— Не се бой! — обърна се към него той. — Аз отивам в страната на хаубау и няма да им позволя да ви нападнат! Хаубау са мирно племе! Но ако прекрачите границите им, нито един войн няма да се върне жив!

Вождът повдигна малките си пронизващи очи.

— О, бял човек от луната! Сега моето племе е обречено на гладна смърт! — изпъшка той, като смазан от бой човек. — Ние ще загинем! Това е по-мъчително от всяка болест!

— Защо говори така вождът — прекъсна го възмутен географът. — Племето има земя, вода и плодове в гората! Вождът ще научи своите хора да работят земята и да получават всичко необходимо за храна! Тогава племето ще живее по-добре!

Вождът премига с пепелявите си очи, дебелите му бърни потрепнаха, поклати глава и се изправи недоволен. Той отново хвърли яростен поглед след негърката и от гърлото му се изтръгна заканителен вой.

Времето минаваше неусетно. Павел прибра пистолета, погледна часовника си и без да обръща внимание на освирепелия тиранин, който все още крещеше зад гърба му, даде знак за тръгване…

Чак когато групата се покатери по стръмния горист хълм, носачите забелязаха, че мукасекерите събрани на голяма купчинка, нещо говореха и размахваха ръце. На стотина крачки от тях седеше вождът, а около него се суетеше магьосникът. Той размахваше тиквена бутилка, кълчеше тялото си, събираше някакви камъчета и непрестанно дърдореше нещо. Навярно правеше заклинания и призоваваше добрия дух да помогне на племето.

По въжените стълби непрекъснато сновяха жени и деца, тичаха мъже и девойки, като страхливо поглеждаха към вожда и магьосника.