Григор Угаров
По следите на заточеника (23)

II

Животът на групата по нищо не се различаваше от живота на всяко друго семейство или задруга в областта на Замбези. Хората трябваше да се грижат за набавяне на храна, облекло, да вземат мерки за защита от неприятели. Най-трудно беше да се осигури храната, да се открие вода и да се запази огънят. Оръжието трябваше да бъде винаги изправно. Затова, докато Павел и Домбо почистваха и смазваха револверите и винчестерката, младите стрелци от охраната пък и останалите туземци трябваше да режат тръстикови стъбла за стрели, да намазват остриетата с прясна отрова, която всеки три дни изветряваше и загубваше своята смъртоносна сила. Те не пестяха стрелите. Тук всяка стъпка им предлагаше лов. Убиваха редки птици заради перата им, които се ценяха скъпо на пазара.

Здравето на Дончо Балвана като че ли взе да се подобрява. Той лежеше по гръб в носилката, наложен с лековити стъбла, но усещаше вече глад и поднесените му плодове и късче печено месо изяждаше с апетит. Всички забелязаха, че посърналото му лице добива по-друг цвят. Старецът си оставаше все така мълчалив и затова не го измъчваха с излишни въпроси.

„Още малко остава! — викаше си Павел. — Дано удържи, горкият!“

Веднъж баща му се опита да се закрепи на лакти, повдигна глава и дълго оглежда бивака. При носилката беше Муата-Манго. До преди ден-два болният гледаше съсредоточено в една точка, погледът му беше безстрастен, езикът обложен и надебелял, устните му имаха моравосин цвят. Но сега и погледът му беше по-друг, в очите му се появи блясъкът на живота. Муата-Манго може би си мислеше, че благодарение на вълшебните вещи, с които ограждаше Дончо Балвана, злият дух е прогонен и сега старецът е под властта на добрия дух. Затова, като го видя да се повдига от носилката, той цял засия от радост, показа изпилените си, разядени зъби.

— Повикай сана-ма! — помоли старият Балван.

Муата-Манго се приближи до Павел, докосна го по рамото и му посочи носилката.

Павел се приближи, но баща му го посрещна намръщен, с упрек:

— Къде е Мамбо? — попита той. — Защо го прогони?

— Мамбо не е прогонен, тате! — помъчи се да обясни Павел, но баща му го прекъсна:

— Ти нямаш право да засягаш първите хора на Хахама!

— Той сам заслужи това! — обясни Павел. — Мамбо обричаше групата на изпитания! Хората щяха да умрат от жажда, а той забрани да се гребе вода от изворите!

Старият Балван въздъхна, легна и като помръдна белите си, надвиснали ниско над очите вежди, сърдито додаде:

— Ти не се бъркай в техните работи!

Павел сметна за разумно да не води спор с болния си баща и замълча. Не искаше да го тревожи и наскърбява. Но и не оправда в себе си постъпката на магьосника — не е простено да се злоупотребява с доверчивостта на хората. В това се състоеше вината на Мамбо. Но как да обясни на баща си. През целия път старецът беше много зле и не виждаше мъката на хората, които жаждата бе довела до отчаяние. Те вървяха с тъп поглед, слепени устни, изгарящи за капчица вода. Нямаха воля и желание дори да говорят. Тая жалка върволица от измъчени пътници Павел не можеше да гледа повече и затова конфликтът стана неизбежен.

Всичко това бащата не знаеше, пък и не трябваше да научи.

Като полежа малко и помисли, Дончо Балвана попита:

— Има ли храна?

— Намира се — отвърна Павел.

— Всички ли са здрави?

— Всички.

— Добре.

Павел постоя още малко и отиде при огъня. Ободрен, обхванат от надежда, че всичко ще свърши успешно, той се чувстваше по-спокоен и веднага се отдаде на своите научни занимания.

Засега единственото нещо за болния оставаше, винаги да му се дава прясна вода. Застоялата и спарена в кожения тулум вода му действаше зле на стомаха. Трябваше често да се сменя постелката от свежа папрат, а раните да се налагат с тесто от лечебни корени.

Старите туземци познаваха стотици растения, семена на треви, плодове от храстовидни дървета, насекоми и корени, които имаха лечебни свойства. Много изкусно, като същински аптекари, те бързо и сръчно приготовляваха мехлемите за рани и сиропи за пиене. Павел не вярваше на техните заклинания, но вярваше на народната им медицина.

И при търсене на прясна вода Капоко се показа истински откривател. Веднъж групата беше изминала доста път, а вода не се намери. Капоко съгледа едно дърво, по форма приличащо на банана, с грамадни до два-три метра листа. Всички листа бяха разположени на една плоскост, така че короната приличаше на разперена опашка на паун. Капоко взе канчето от географа, покачи се на дървото и слезе с чиста като сълза студена вода.

— Как откри тая вода! — попита го Павел.

— О, хамба — усмихна се момъкът и показа здравите си бели зъби. — Много лесно!

Повървя малко и пак се усмихна.

— Вода има, но човек трябва да умее да я открива!

После показа друго подобно дърво. В „чашката“, заградена от плоските дръжки на листата, той отново нагреба пълно канче вода. След това обясни, че винаги, когато вали дъжд, в такава „чаша“ се задържа вода, тя стои под сянката на листата, не се изпарява и запазва своята свежест.

Капоко беше въоръжен добре. Той носеше правоъгълен щит, изкусно изплетен от тръстика и обшит с дебела бизонова кожа. Имаше къс, доста широк меч, връзка отровни стрели, копие и асагей. От всички пътници той имаше най-як, жилав и еластичен лък. Носеше го с подчертано достойнство. Оръжието и багажът не му пречеха да бъде пъргав, много бърз, да изпълнява заповедите на белия човек точно и добросъвестно. Неговата енергия и пъргавина учудваха всички.

Групата без загуба на хора по определените преходи от географа бързо се придвижваше към бреговете на Индийския океан.

III

Долината Пагоругу или Ченгерере, близо до мъчнодостъпната планинска местност Морумбва, зад която се намираше голям водопад, посрещна пътниците в пъстра дъхава премяна. Пред красивата местност течеше река Паджодзе, която правеше много извивки, стигаше до високи и живописно откроени червени песъчливи скали и се губеше в широк отвор, който приличаше на мрачна пещера. Върху картата реката бе нанесена само до скалите на Морумбва. От другата страна картографът бе отбелязал някаква малка криволичеща рекичка, изворите на която се намираха в планината. Само на табакерата реката минаваше през планината и излизаше от другата страна. Това доста озадачи Павел.

Ако групата тръгнеше по туземската пътека, която навлизаше навътре в планината, трябваше да загуби цяла седмица в път. Освен това Морумбва бе граница на две враждуващи племена. Затова криеше много опасности и изненади за пътниците. А всяка минута бе скъпа за Павел и той трябваше винаги да търси най-прекия път. Това се налагаше и от опасността, която идеше от преследването. Групата трябваше час по-скоро да се откъсне от бандата и да стигне навреме в град Чинде в делтата на Замбези. Независимо от всичко, най-сетне трябваше добре да се пресмята времето и пътят, защото състоянието на стария Балван можеше да се влоши отново в непозната местност, където не се знаеше ще има ли достатъчно вода и храна.

Мамбо, без да промени нито за миг държането си, мълчаливо посочваше преките пътеки. Сега, когато групата навлезе в долината и стигна пещерата, Павел го попита:

— Ходил ли си в Пагоругу?

Без да вдигне очи, Мамбо отвърна:

— Познавам Пагоругу!

— Как да минем през планината?

— По единствената пътека!

— Няма ли по-къс път?

— Не.

— Къде минава тая река?

— Тя потъва в планината.

— А не излиза ли в Слоновата долина?

— Това никой не знае, защото в Тъмната кухина живее злият дух — отвърна начумерено Мамбо и продължи да дъвче бетел.

— Никой ли не е влизал в пещерата?

— Никой! — неодобрително отвърна магьосникът, като подръпна лявото си разцепено ухо. — Никой човек не е влизал в тъмните дупки на Морумбва! Ако влезе — ще бъде умъртвен от злия дух!

Тонът, с който говореше магьосникът, се стори на Павел студен и горд и някак подчертаваше, че въпреки всичко белият човек бе зависим от него. Макар Павел да не беше високомерен и болезнено честолюбив, държането на магьосника го дразнеше.

Наблизо нямаше селище. В плодородните полета не се мяркаха хора. Единственият човек, когото срещнаха, беше някакъв рибар е продълговата пирога. Той носеше спална рогозка и дървена възглавница, гърне с приготвена храна, торбичка с тютюн, лъкове, стрели и две гладки дървета за получаване на огън. Туземецът, отначало изплашен, бутна пирогата и имаше намерение да избяга, но Капоко, разбрал това, скочи в нея и грабна греблата. Туземецът се накани да скочи във водата, но се спря и смутен загледа белия човек. Павел повече с мимики обясни, че няма да му напакости, даде му щипка тютюн и един пирон.

Лодкарят, който се казваше Меко-ва — Ястребов нокът, скъпернически се усмихна, но все още гледаше с подозрителен поглед.

— Къде отива реката? — попита го географът.

— В Морумбва — отвърна негърът.

— Не излиза ли в Слоновата долина?

— Не може да излезе!

— Защо?

— Злият дух гълта цялата вода заедно с рибата!

— А в Слоновата долина има ли река?

— Има, но тя е друга! Магьосникът казва, че извира от едно езеро навътре в планината. Но това езеро още не открито от злия дух.

— А ти докъде си плувал с лодката?

— До скалите.

— Плувал ли е някой по-нататък?

— Не — отвърна лодкарят, като тъпчеше лулата с тютюн — Магьосникът е опитал водата, но тя е отровна!

Суеверието и тук беше сковало хората и никой не бе дръзнал да проучи пътя на реката.

Павел седна под сянката на баобаба и се замисли. Какво трябваше да се направи? Лодкарят излезе услужлив и сам пожела да дойде с белия човек, за да види и той Голямата вода, където отсядали арабите търговци. Те често идвали по Замбези чак в страната на вожда Зуда и говорели за Голямата вода, която била по-голяма от Замбези, и дневното светило, както и нощното светило се раждали в дълбините й.

Стрелците и носачите, насядали по съборените дървета, почиваха. Някои дъвчеха бетел, други пушеха стрита трева или ловяха риба. Дончо Балвана спокойно лежеше в носилката и нещо разговаряше с Туба Макоро. Той се чувстваше по-добре и поиска да му опекат риба. Появяването на апетит вдъхна нови надежди на Павел, че баща му ще оздравее.

Капоко и Домбо седяха наблизо. Негърчето отново почистваше оръжието. Почти всяка нощ от влагата винчестерката и револверите се покриваха с тънка, на дребни капчици, ръжда.

Павел отвори картата и повика двамата си доверени хора. Взе молив, обърна картата и върху опаката страна очерта долината и високата планина. След това прокара с две успоредни линии пътя на реката.

— Реката минава под Морумбва! — каза Павел. — В това съм сигурен! Така е показано и в картата на Алварц!

— Възможно, хамба! — потвърди Капоко.

— Но трябва да се провери!

Капоко се съгласи.

— Как ще проверим? — попита Балванов и погледна чернокожия момък.

— Лесно — отвърна Капоко без колебание. — Ще пуснем по реката пирога с двама души! А Джума ще чака на високата скала със сигнален тъпан! Щом се покаже лодка от друга страна, хората ще ударят своя тъпан — Джума ще го повтори и хамба ще чуе! Ако река не се провира под Морумбва, лодка ще се върне!

— Но Мамбо казва, че пещерата се пази от Баримо! Водата била отровна! Това потвърди и Ястребовия нокът! — възрази географът.

Капоко, изненадан от думите му, се замисли, поколеба се, но бързо като че ли реши нещо в себе си и дигна глава:

— Капоко не вярва на Меко-ва, нито на Мамбо!

Павел се усмихна. Усмихна се и младият туземец, с което искаше да подчертае, че магьосникът не можеше да знае повече от белия човек.

— Но кой ще отиде с пирогата? — замислено попита Павел, като с крайчеца на окото си наблюдаваше негъра.

— Аз, хамба! — с готовност предложи Капоко.

Той целият гореше от желание да услужи на белите хора. Павел повдигна очи.

— Ти си храбър и добър! Но ако те порази злият дух? Не те ли е страх?

— Не! — решително отвърна момъкът.

След един час в лагера кипеше усилена подготовка. Реката беше пълноводна и ако наистина минава под скалите, по-нататък, чак до Замбези, пътуването ще продължи с лодки. Затова сега едни олюпваха дебели кори от баобаби, други ги обшиваха и залепяха със смола, трети сечаха и сглобяваха ребрата и вътрешните части на лодките. Трябваше да се построят навреме пет пироги. Джума взе дървения тъпан на Ястребовия нокът и се упъти към високата канара, Капоко и старецът Туба Макоро бързаха да отплуват. Но в последния момент Туба Макоро, стъпил вече с единия крак в лодката, се поколеба и уплашен скочи на брега. На негово място се качи Шаконда.

IV

За един ден Павел мислеше да проучи пътя на реката. Ако тя не пробива като свредел високото, но тясно възвишение, все пак с бърз ход ще може да стигне в уречения ден брега на Замбези. Ако португалците все още вървяха по стъпките им, ще пристигнат след два дни, време достатъчно да може да се пожертва половин ден.

Този, който не е бил в положението на географа, само той не знае с какво трепетно очакване ухото се мъчи да долови спасителния сигнал и колко бавно се изнизва всяка минута.

Лодката беше навлязла вече в тъмния отвор на планината. Мамбо, застанал прав, треперещ и с ококорени очи, стоеше като вкаменен. Туба Макоро правеше заклинания, носачите и стрелците, събрани на малки групички, плахо поглеждаха към планината. Домбо, разтревожен за живота на своя смел другар, стоеше мълчалив и едва сдържаше сълзите си.

— Ще остане ли жив Капоко? — не се стърпя да попита негърчето.

— Разбира се! — спокойно му отвърна Павел.

— О, хамба, Капоко няма да се върне! — въздъхна Домбо.

— И ти ли вярваш в злия дух? — с упрек го погледна географът.

— Не, хамба!

— Тогава?

— Ще се загуби под планината!

— Това не може да се случи!

И за да успокои своя малък приятел, Павел сложи ръцете си на раменете му и добави:

— Лодката е здрава! Гребците са добри! Те ще плуват по реката, тя ще ги води! Ако не минава под Морумбва, ще се върнат! Ако ли минава, ще излязат от другата страна! Няма никаква опасност!

Домбо изслуша мълчаливо думите на своя хамба, седна на тревата и търпеливо зачака. Щом белият човек е уверен в успеха, значи, така ще стане. Тъй си мислеше чернокожото момче. В същото време, макар да изглеждаше на пръв поглед спокоен и сигурен, географът, измъчван от съмнения, не се задържаше на едно място. Той дълго скита край реката, връща се, час по час вадеше и поглеждаше джобния си часовник.

Времето минаваше бавно и мъчително.

Като се връщаше за стотен път от реката, Павел забеляза купчинка сухи пръчки, около които се суетяха туземците. Те крещяха високо на своя език, но така бързо, че той не можеше да разбере нито една дума. Дончо Балвана спеше под сянката на баобаба. Облегнат на бамбуковата носилка, дремеше Муата Манго.

Домбо посрещна Павел.

— Дай огнени клечки, хамба!

Павел извади кутия кибрит и му я даде. Домбо обичаше да показва пред своите чернокожи другари, че може да си служи с вълшебните неща на белите. И сега той изтича, клекна при натрупаните съчки и обелени кори от дърветата, драсна една клечка, но тя не се запали. Мамбо навъсен следеше как ще се получи пламък. Домбо драсна втори път, но клечката пак не се запали.

Туземците със затаен дъх чакаха, вперили очи във вълшебната кутия. Като видяха, че клечките не горят, някои подозрително погледнаха Мамбо.

Домбо се върна при географа.

— Клечки не се палят, хамба! — оплака се той.

— Как така?

— Не пускат огън!

Павел взе кибрита, извади една клечка и драсна. Да, наистина не се запали. Той прегледа кибрита. Беше овлажнял. Взе друга кутия — също. Тогава сложи кибритените кутии на една кожена постелка да изсъхнат.

В това време към него се приближи Туба Макоро и като премляска по навик с беззъбата си уста, попита:

— Защо огнени клечки не горят?

— Влажни са и огненият прах, който е полепен на крайчеца, не може да се запали!

Туба Макоро се засмя.

— А какво мислиш ти? — попита го географът.

— Мамбо е допрял до тях халката на силата!

— Това не е вярно!

— Вярно! — упорстваше старецът.

След малко под лъчите на слънцето кибритът изсъхна и Павел запали една клечка. Но Туба Макоро не позволи с тая вълшебна клечка да се запалят купчинката дърва, защото в нея бил влязъл злият дух. Павел не желаеше да се занимава повече със суеверния човек. Но той не забрави намека. Значи, хитрият и коварен магьосник вършеше умело своята работа. Той не пропускаше случай да постави под съмнение всичко, което вършеше белият човек. Това беше ясно. Ясна беше и неговата цел — да спечели отново лековерните хора и да ги убеди в силата на своите талисмани.

Туба Макоро взе две дървета и ги издяла. В едното направи прорез и го сложи хоризонтално на земята, здраво го застъпи с крака, после постави другото дърво под прав ъгъл в прореза и започна да го върти. Павел гледаше как старецът движи дланите си назад-напред, като че ли джурка коприва в гърне. Старецът нарочно избра дървото с прореза с угнила сърцевина.

Цял час въртя туземецът дървото, докато най-сетне се пръснаха първите искри. Туба Макоро продължаваше все по-бързо да върти. Той се задъхваше, кожата му лъщеше от пот. Най-сетне хвръкнаха запалени частици от сърцевината на дървото. Двама други туземци подложиха широките си ножове и частиците попадаха върху металическите им остриета. Но трудното се яви сега. Искрите гаснеха бързо и не можаха да запалят щипката суха трева.

Павел не можа да гледа как се мъчат негрите, взе една шепа суха трева, подложи я под купчинката, драсна клечка кибрит и още същия миг дървата пламнаха като барут.

Туземците издадоха висок проточен вик, заскачаха и тържествено размахаха копията. Мамбо се дръпна като ухапан, презрително погледна географа, пошавна с уста и седна при баобаба с гръб към огъня.

— Пуа нама ку! (Огънят е запален!) — викаха негрите.

— Белият човек запали огън! Белият човек запали огън! — повтаряха други, като размахваха и пробождаха във въздуха злия дух.

Домбо, който досега седеше замислен, изведнъж обхванат от радостна възбуда, закрещя:

— Моят хамба е силен!

И изпъчил гърди, горд и наперен, закрачи, като важно почукваше с копието. А накрая се спря при Мамбо и високомерно го загледа. Магесникът не издържа на тая закачка, изръмжа срещу момчето и от устата му изхвърчаха слюнки. Домбо сякаш очакваше това и отскочи пъргаво назад. Павел го повика и му се скара, че дразни магьосника. Негърчето смутено наведе глава, помълча малко, повдигна вежди и отвърна:

— Мамбо мрази хамба!

И после добави:

— Нума ба-суто! (Аз го презирам!)

Павел с престорена строгост му се закани с пръст, обърна се настрани и запали цигара. Негърчето не биваше да разбере, че той също ненавижда магьосника, но от хитрия поглед на момчето не можеше да се укрие.

V

Минаваха часове. Слънцето слезе ниско над планинското възвишение. Сенките на баобабите се удължиха. Зад реката се простираше продълговата блатиста ивица, покрита с гъста тръстика. По високите оголени и сухи места протягаха дълги шии ята пеликани. При всеки шум те се пръскаха из тръстиките и отново един след друг се появяваха. Някои разтваряха крила и предупредително крещяха. Красивите ардети, със светложълти пера, които крачеха надалеч от пеликаните, приличаха на купчинка цветя. Тези птички винаги съпровождат слоновете. Те са техните неотлъчни спътници и часовои.

Красив и разнообразен птичи свят населяваше блатата. Две ята патици, които туземците наричаха „сорири“, спокойно дремеха. Щом чуха стъпки и говор, птиците с шум излетяха. Пеликаните се плъзгаха по водната повърхност и ловяха риба. Големите черни гъски с рогови израстъци на крилата тревожно крещяха, излитаха, описваха кръгове и отново се връщаха.

Красивите малки токачки, накацали по високите оголени места или на висящите си гнезда, отдалеч приличаха на пъстри пеперуди. Носеше се ужасен крясък и птиче бърборене. За пръв път Павел видя общите покриви като големи стрехи, под които бяха общежитията на бъбривите птички.

Тук можеше да се види бяла патица, на главата с черен гребен, златистооранжеви, почти червени птички от рода на врабчетата.

Ята от липонголо изхвръкнаха и се връщаха отново в човките с водорасли или дълги пръчки. Една птица марабу с величествена походка важно, високомерно и наперено крачеше. Тя търсеше изхвърлена развалена риба. Но като не намери, зае се да чопли корените на лотоса. В същото време над водата летяха като стрели стотици водорези.

Тук ястребите и соколите намираха богата плячка. Затова кръжаха високо и сегиз-тогиз със светкавична бързина се спускаха право надолу и се издигаха, вкопчили в ноктите си убитата жертва.

Но Павел нямаше никакво желание сега да хваща редки птици. Той чакаше всеки миг да долови звуците на сигналния тъпан или откъм тъмния отвор на скалите да чуе виковете на двамата гребци. Бяха изминали вече десет напрегнати часа.

Пирогите вече бяха завършени. Освен набързо построените от баобабови кори лодки една имаше и Ястребовия нокът. Някои носачи, уморени от работа, почиваха. Двама стрелци изцеждаха в глинени съдове от наранената кора на една палма гъст лепкав сок. Плодовете на тая палма местните хора заравяха в земята и ги изваждаха чак когато започнат да прорастват. Павел ги бе опитвал на вкус. Те приличаха на пресни картофи. Но палмовото вино сура бе най-хубавото и ароматично питие, каквото бе пил някога.

Изведнъж няколко остри изсвирвания пронизаха тишината. Негрите, качени на палмите, покапаха като круши на земята. Павел притича при огъня, но не стана нужда да пита за тревогата. Сам той долови далечните гръмки удари на тъпана. Джума предаваше очакваната вест — младите гребци са минали под планината и успешно са излезли отвъд. Задъхан от радостно вълнение, Павел даде знак да се пуснат пирогите във водата и всички да бъдат готови за път. Лагерът скоро заприлича на разбунен кошер. Всеки тичаше нагоре-надолу, прескачаше огнището, търсеше оръжието и багажа си.

Павел стоеше на брега, слушаше думкането на тъпана и всеки звук караше сърцето му да трепка. Напразно се мъчеше да се овладее. Най-сетне смелият план е изпълнен. Пътят бе съкратен с пет-шест дни, избягната е срещата с някои свирепи туземски племена. При това реката е проучена, Капоко е жив и го чакаше в Слоновата долина.

Домбо дотича, готов за път. Като го видя, географът не се стърпя, обхвана тесните му момчешки рамене, вгледа се в очите му и като дишаше често, заговори:

— Домбо, приятелю, спасени сме!

— О, добър хамба!

— Всичко излезе благополучно! — повтори Балванов, като че ли в тези, думи бе казано всичко, което напираше в гърдите му.

Домбо го гледаше ухилен. Той за пръв път виждаше така развеселен своя хамба. И както правеше друг път, изтича, пресрещна носилката, в която лежеше старият хамба, и Павел чу как пискливото му гласче дълго не замлъкваше. Старият Балван доволен махаше с ръка, погалваше лицето на негърчето, но гласът му беше много слаб и Павел не можеше да чуе нито думица от разговора им.

Товаренето започна бързо.

Откъм планинската височина се носеше думкането на сигналния тъпан, ехото го повтаряше. Туба Макоро отвръщаше на сигнала с редки отчетливи удари, смесени с крясъка на туземците, които оживено спореха за нещо и сочеха възвишението.

Павел даваше бързи нареждания, но същевременно мислеше за Алварц и табакерата с точното обозначение на пътя. В тънката като везба изработка на картата от незнайния картограф с математическа точност бе обозначена всяка подробност. Пътят, очертан на табакерата, пресичаше косо планината и се движеше все покрай реката. Този път, който свързваше Атлантическия с Индийския океан и прекосяваше Африка, беше най-къс и спестяваше на пътниците скъпоценно време.

Отде има тая точна карта и за какво му е служила? Това беше загадката. И още нещо: ако Алварц е жив, той е разкрил маршрута на португалците, съставил е също такава карта на най-късия път. Тогава само бързото, без забавяне пътуване можеше да спаси групата от преследвачите.

Затова Павел от време на време подвикваше на носачите:

— Бързайте, момчета! Нямаме време за разтакаване! Оставете плодовете! Храна ще намерим! Приберете вещите! Да не оставим нищо неприбрано, защото всяка вещ ще ни трябва!

Туземците, без да замлъкнат нито миг, тичаха с вързопите, връщаха се и внимателно обираха всяка вещ, останала в бивака.