Григор Угаров
По следите на заточеника (38)

II

Матросите от „Севастопол“ без команда заеха позиции. Сега най-напред трябваше да се спасят хората, които противникът обстрелваше. Матросов, цял настръхнал, пламнал от гняв, не можеше да се побере в кожата си.

— Залп! — прогърмя неговият глас.

Чу се оглушителен трясък. Сред бандитите от пиратския кораб настъпи объркване. Лодката се връщаше вече назад. Виждаше се смелият Чигарков, изправен на носа.

— Чигарков! — извика някой и размаха ръце.

— Давай бързоооо! — гърмеше гласът на щурмана.

Лицето на Матросов бе потъмняло, очите му изпущаха искри. Напрежението караше една набъбнала жилка на челото му да пулсира. Павел търсеше марсовата наблюдателница с дулото на пушката. Но там вече не се мяркаше никой. Спасителната лодка се връщаше под закрилата на пушечния огън.

Суматохата у екипажа като че ли бе минала вече, защото отново се забеляза раздвижване. Разбойниците като че ли се окопитваха. Не им се искаше да изпуснат жертвата. Матросов пръв забеляза, че корабът в пълен ход се отдалечава, но това бе само позната маневра. Скоро той зави и с бърз стремителен ход се насочи отново към „Севастопол“.

— Огън, момчета! — чу се спокойният твърд глас на капитана. — Точен мерник!

— Огън! — повтори говорната дудка.

Нов, още по-силен залп изтрещи в тишината. Павел, като стреляше, забеляза, че в същия миг няколко души изчезнаха от борда. Корабът не се отклони. Неприятелят отвърна също със залп. Още не бе заглъхнал грохотът, моряците на Матросов обсипаха неприятеля с ожесточен огън и той замлъкна. В тоя момент Чиркасов извика сподавено:

— Убиха Чигарков!

Матросов погледна надолу и като ранен изпъшка:

— Ах, бандити! Убиха момчето!

Една сълза потече по загорялото му лице. По това беше само за миг. Той скочи разярен и изкрещи:

— Смърт на разбойниците!

— Смърт! — проехтя говорната тръба.

Затрещяха залп след залп. Куршумите засъскаха като оси. Чуха се отчаяни стонове в неприятелските редове. Смут и паника настъпи сред противника. Няколко души попадаха в океана, един увисна на самия борд.

Ожесточената престрелка беше кратка. Неприятелският кораб ловко маневрираше. Отначало той стремително полетя към „Севастопол“, но посрещнат с градушка от куршуми, се отклони. Направи изкусен завой и малко се отдалечи. Матросов даде заповед да се преследва. Рибкин завъртя кормилото, машинистът даде пълен ход. Моряците, които бяха в спасителната лодка, заеха своите места. Не се завърна само Чигарков.

Домбо бе залегнал до Павел. Матросов на няколко пъти го прогонва в каюткомпанията, но негърчето пропълзяваше отново с димящ пистолет в ръка. Ханда уплашено скимтеше и се мяташе в каютата. Най-сетне тя бе успяла да открехне вратата и като подражаваше на всички, държеше като пушка голямата бъркалка от кухнята. Павел се опита да я изгони, но тя не се помръдна от палубата.

„Севастопол“ вече настигаше неприятелския кораб, пушките отново затрещяха, куршумите засвистяха във въздуха. Отново пламна боят. Пиратите не отстъпваха на русите по ожесточения огън, но силите им бяха по-слаби и хората бързо оредяваха.

В късите паузи, които настъпваха, можеше да се долови пронизителен писък, груби псувни, суетня и объркване.

— Пръскайте им черепите, моряци! — гърмеше Матросов, цял настръхнал. — Трябва да се изтребят до крак! Те убиха най-добрия ни другар! Руският моряк не знае поражение!

— До крак! — повтаряше щурманът.

III

Сражението, с малки прекъсвания, трая до късно следобед. Колкото и ловко да маневрираха неприятелите, севастополци не ги оставяха на мира. Заповедта на капитана беше ясна — да бъдат разбити напълно, а Симоне Алварц да се хване жив. Алварц вече не се застояваше на борда. Но на няколко пъти Павел видя неговата кокалеста фигура да се показва откъм корабната надстройка.

Най-сетне Матросов забеляза, че неприятелят вдига бял флаг. Това видя и Павел. „Севастопол“ настигаше кораба, който беше на около четвърт миля от китобоя.

— Предават се, Матросов! — махна с ръка Степанич. — Какво ще заповядаш?

— Смърт на бандитите!

Матросов беше неумолим, пък и нямаше човек на „Севастопол“, който би изпитал чувство на милост към такива хора, които, алчни за плячка, като хищници връхлитаха върху мирни пътници.

От всички само боцманът Степанич настояваше да се прекрати стрелбата и „Севастопол“ да се доближи до кораба, да се хванат останалите живи авантюристи, в това число и Симоне Алварц. Матросов отхвърли това предложение.

— Те до последния си смъртен час ще хапят! — намръщен отвърна той. — Не им вярвай!

— Но те са победени! — посочи с ръка вдигнатия бял флаг боцманът. — Признават това и се предават!

Матросов го погледна под вежди.

— Ние не сме на война, боцмане! — със студен тон му възрази той. — Ние изтребваме шайка разбойници! Това не трябва да забравяш! Никаква милост за морския разбойник! Такъв е нашият закон!

Корабът все повече се приближаваше. Виждаха се вече оцелелите бандити, събрани на група, вдигнали ръце нагоре, да размахват бяло знаме. Окуражен от това, Никита Степанич погледна към Матросов с упрек, но в тоя момент един куршум го ужили и разкъса лявото му ухо. Боцманът политна назад, изохка и похлупи с двете си ръце раната. Може би разбойниците се бяха мерили в Матросов, но улучиха своя милостив защитник.

В следващия миг пиратите отново заеха позиция на левия борд и откриха огън.

— Ех ти, добродушен дядушка! — въздъхна Матросов, като носеше стенещия Никита Степанич зад един вързоп от въжета.

Сражението и сега не трая дълго. Под унищожителния огън на севастополци пиратите бяха принудени да се оттеглят бързо. Тоя път в разгромяването им взеха участие всички без изключение. Домбо замести боцмана, зае удобна позиция и стреляше с неговата пушка. Той отново се показа както някога в Африка като опитен стрелец. Всички забелязаха, че когато на марсовата наблюдателница приклекна някакво дрипаво човече, Домбо стреля и го улучи. Човечето подскочи, сви се на кълбо и падна в морето.

— Браво, Домбо! — похвали го Матросов. — Ти си юнак!

Домбо погледна Павел разтревожено.

— Хамба? — обърна се той към географа.

Павел надигна глава и попита:

— Кажи, приятелю?

— Видя ли Симоне Алварц?

— Видях го, бандита!

Лицето на негърчето потъмня сякаш още повече.

Неприятелският кораб се опитваше да се отскубне от преследващия го китобой и ловко маневрираше, но севастополци бяха решили да го преследват докрай. Това, разбира се, ставаше трудно, защото китобоят носеше тежък товар, а шхуната се носеше като акула. На два пъти пиратите правеха резки завои, но „Севастопол“ им пресичаше пътя. Втория път дори малко се отдалечиха, но тъкмо в това време откъм Мозамбик се появи силуетът на тримачтов търговски кораб. Матросов заповяда да го повикат. Три изстрела, дадени на равни интервали, обърнаха вниманието на матросите от кораба.

Когато търговският кораб се приближи на една миля, Чиркасов си послужи със сигналните флагчета. Неприятелският кораб, притиснат от две страни, бързо се насочи на изток към Мадагаскар. Но двата кораба се спуснаха под остър ъгъл към него. Търговският кораб този път използва благоприятното течение и с голяма бързина му прегради пътя. Шхуната се дръпна назад и се опита да направи рязък завой, но тъкмо се извличаше от засадата, китобоят стремително я връхлетя.

— Огън! — заповяда Матросов.

Силен трясък процепи тишината. Като подгонени мишки се пръснаха по палубата останалите живи бандити. Двама застанаха на борда и вдигнаха ръце. Но вече севастополци не се лъжеха. С един откос ги свалиха.

Шхуната се озова в клещи. От една страна я притискаше „Севастопол“, а от другата непознатият търговски кораб. Павел внимателно проследи кораба и изведнъж трепна. Под борда, близо до носа, с едва четливи букви, протрити от вълните, той прочете „Каталония“.

— Каталония! — развълнуван извика той.

Силен удар на вълна го събори. Чуха се изстрели. Павел скочи и разбра, че започва пак сражение. На два метра зад борда беше разбойническият кораб. Севастополци вече се прехвърляха на него, стреляха и разгневени ругаеха. Заповедта на Матросов ясно се чуваше:

— Да се хване жив Алварц!

Името на закоравелия престъпник накара Павел да трепне. Той притисна още по-здраво винчестерката, скочи през борда и се намери на палубата на неприятелския кораб. След него бързо се прехвърли и Андрей Чиркасов. Той мина край Павел, без да го забележи, като силно дъхтеше.

— В трюма! — извика някой.

От двете страни на палубата наскачаха матросите от португалския кораб и се втурнаха към трюма. Павел чу ясен португалски език. Искаше му се да ги заговори. Но сега никой нямаше време за приказки. Всеки прескачаше разхвърляните въжета, сандъци с патрони, разбити дървени каси и бързаше да стисне за гушата някой пират. В каюткомпанията се чуха викове, глухо отекна пушечен изстрел, Чиркасов като светкавица прелетя отново край Павел и изчезна към предния нос на шхуната.

— Дръжте разбойника! — викаше някъде Матросов и Павел за миг се спря.

Гласът на капитана идваше откъм трюма. Тъп удар отекна, чу се трясък, някой простена…

В това време никой не забеляза едно отвратително лице със страшни хлътнали, но налети с кръв очи, с дълга пепелява нечиста брада, което за миг надникна из марсовата наблюдателница и се скри. В следващия момент с ловкостта на акробат отвътре пропълзя един дълъг, слаб като скелет човек, който подозрително се озърна, прилепи се до някакъв чамов сандък, потъмнял от смазка. Той придърпа с ръка късата си винчестерка, прилепи глава до приклада и като не изпускаше от очи географа, опита се да пъхне пачка с патрони в пушката.

Всичко ставаше така бързо и трескаво, че времето през това последно сражение можеше да се мери само със секунди.

Павел се поколеба един миг пред входа на трюма, без да подозира, че две злобни очи откъм марсовата наблюдателница се впиват в него. Но тъкмо когато реши да се спусне надолу по стълбата, някой връхлетя срещу него и го блъсна — беше Матросов, повлякъл със себе си някакъв рошав пират. Павел реши, че в трюма работата е свършена и тичешком се отправи към мачтата, когато иззад големия омаслен сандък забеляза човек, който с бързината на котка се совна и се прилепи до стената.

— Алварц! — със снишен до шепот глас извика той и усети как слюнката му залепна, очите му потъмняха от гняв.

Той полетя като вихрушка, прескочи гъжвата от дебели корабни въжета, спря се и почти от упор стреля в него. Отмъстителният авантюрист едва в предсмъртния си час бе успял да пъхне пачката в пушката, но ръцете му бяха замръзнали така.

Павел отстъпи една крачка и усети как потрепери цял от погнуса. В същото време Домбо долетя отнякъде запъхтян, с револвер в ръка. Лицето на негърчето бе станало свирепо, зъбите му поскърцваха, очите му горяха. Домбо не се стърпя, насочи револвера и стреля в бандита три пъти последователно, заканвайки се люто:

— Руга-руга! (Разбойник!) Ти искаш да убиеш добър хамба! О, хумба-ба! Ах, как не можах да те застрелям край реката! Как не можах! Но сега хамба има железни куршуми и разби черепа ти!

Някъде в кубрика пропукаха два изстрела и те бяха последни, после настъпи тишина, чуваха се само тук-там дебелите груби гласове на матросите от двата кораба.

Преди да прескочи през борда, Павел отново се обърна и се вгледа в убития — нямаше лъжа. Пред него лежеше Симоне Алварц-Гонгора, който с хладнокръвието на палач се опита да го убие, но като не успя, организира цяла шайка от разбойници и през целия път до Мозамбик го преследва. Но пъкленият план на авантюриста не се изпълни, този път той не успя да подмени куршумите — те го надупчиха като решето.

Тъкмо когато Павел, Домбо и малката маймунка, която изведнъж се бе намерила при тях, прескочиха борда, видяха на палубата на „Севастопол“ един широкоплещест матрос. Навярно бе от португалския търговски кораб. Той блъскаше пред себе си някакъв вързан кривонос, пират с черна брадичка, облечен в изподран офицерски мундир и смачкана зюйдвестка. Матросът, който придружаваше пленения разбойник, имаше гъста кестенява брада и едро широкоплещесто тяло. Походката му бе тромава. Павел в Домбо се вгледаха в него и трепнаха почти едновременно от изненада. Тая меча фигура с широки гърди и къдрава гъста брада те бяха виждали някъде. Но докато Павел все още напрягаше паметта си, Домбо изкрещя радостно:

— Хамба Гонсалви!

Брадатият човек се спря, тласна напред пленения пират в ръцете на Рибкин и се спусна към негърчето, като протягаше двете си ръце.

— Домбо, скъпи приятелю!

Изведнъж стройното телце на тъмнокожия юноша беше сграбчено от мечешките лапи на португалеца. Нямаше съмнение, че корабът, който тъкмо навреме се яви на помощ, бе „Каталония“, с капитан Гонсалви, сина на прочутия морски вълк Силва Порту.

IV

След три часа „Севастопол“ и „Каталония“ се отправиха в две противоположни посоки. Китобоят продължи към Мозамбик, а португалският кораб — към Дурбан. Малко преди тръгването шхуната на авантюристите, запалила се през време на сражението, бавно потъна. Уловеният от Гонсалви разбойник Алфонсо Висенте — Черната акула, прочут със своите зверства в Ангола, съгласно неписания матроски закон за изтребване на морските разбойници бе хвърлен в океана. Павел присъства на разпита му, но освен това, което сам предполагаше, нищо ново не научи. Симоне Алварц го подмамил да оберат географа, който според Алварц носел много диаманти, но като не успели да сторят това по Замбези, те задигнали шхуната от едно малко пристанище, свалили флага, замазали отличителните й знаци и се втурнали в преследване на „Севастопол“ в открито море…

Сега на палубата на „Севастопол“ целият екипаж изпращаше с радостни възгласи португалския кораб. Матросов и Павел Балванов стояха на капитанския мостик и размахваха ръце за сбогом. Домбо, изправен между Рибкин и Андрей Чиркасов, в ръка с нов блестящ португалски револвер, втренчено се вглеждаше в едрата меча фигура на Гонсалви, ярко откроена върху марсовата наблюдателница. Тъничкият, строен и красив тъмнокож юноша, който с три револверни изстрела бе изпратил своя стар приятел и защитник, сега бе обзет от вълнение. Но той не хълцаше, нито в очите му блестяха сълзи както някога. Макар да се вълнуваше от раздялата, той сега имаше други мечти. Общата съдба го бе свързала много по-здраво с добрия хамба Балвана — неговия втори „тамо-тамо“, и той сега отиваше в новата си родина.

Корабът бавно се отдалечаваше и на полегатите слънчеви лъчи се открояваше само неговият красив силует.

Домбо все още стоеше на борда. Ханда, малката игрива маймунка, не разбираше защо юношата не я поглежда, не и потупва ласкаво по шията. Дори когато го дърпаше за ръката и скимтеше: „У, у, у!“, негърчето не трепваше. Горката маймунка, тя не можеше да разбере колко е хубаво за един юноша като Домбо да вижда сбъднати своите мечти. Та в тоя момент Домбо не стоеше на палубата като обикновен пътник, а като капитан на първия туземски кораб…