Григор Угаров
По следите на заточеника (4)

II

Боцманската дудка за трети път предупредително се обаждаше. „Каталония“ вдигаше котва. По палубата пробягваха матросите. Събуденото море леко се вълнуваше. Тук-там се надигаха вълни като тъмни мехури. Платната трептяха под напора на утринния ветрец. Португалският копринен флаг, обтегнат от вятъра, потреперваше и блестеше.

След минута-две се разнесе сигналът за тръгване. „Каталония“ леко се заклати, потрепна и като сивопепелява морска птица с бели крила се откъсна от пристанището. На палубата стоеше щурманът и размахваше големите си ръце. Павел чу зад себе си задавен плач — плачеше Домбо. Той бе прострял напред ръце, като че ли се мъчеше да докосне с пръсти своя добър господар Гонсалви…

Павел и Домбо стояха на брега, докато „Каталония“ изчезна зад хоризонта… Пристанището се оживяваше. Край брега бавно се влачеха шлепове и малки товарни корабчета. Към тях се втурваха цели ята рибарски лодки. Сред гъмжилото от народ дрънчаха каруци, цвилеха коне, гръмогласно ревяха мулета, скърцаха несмазани коли. „Шербет! Шербет!“ — викаха с прегракнали гласове продавачи. „Боза, сладка бозица“ — проточено канеше албанец-бозаджия. „Салеп! Салеп!“ — дереше се стар турчин с прошарена козя брадица.

Тълпи от хамали с дебели, преметнати през рамо въжета, облечени в дрипи, мързеливо се изтягаха на слънце, захапали дълги лули. Цял орляк парцаливи турчета с крясък посрещаха разкошна европейска яхта, която хвърляше котва в Златния рог. От развалините се стичаше босоног и дрипав народ, сновеше из пристанището и предлагаше своя труд срещу парче хляб.

В тая лятна утрин Цариград показваше своето истинско лице — дрипите на своя трудолюбив народ и блясъка на богатите бейове, паши и турски сановници.

Павел и Домбо едва си проправяха път в навалицата.

III

Тясната, крива калдъръмена улица изведе двамата пътници пред висока ограда с широка врата с желязна решетка. Навътре се откриваше разкошен парк. В дъното из сянката на кипарисите надничаше бял дворец с мраморни стълби. Над алея със златист пясък навеждаха клони стари смокини, плачещи върби и южни храсти. Розите и дъхавите цветя изпълваха въздуха с упоителен и сладък мирис. Подпрян до оградата, дремеше мършав белобрад старец, сляп с едното око.

— Ей, дядо! — извика му Павел. — Къде се намира Хатпазар!

Турчинът се сепна и изправи глава.

— Хатпазар! — повтори той и се замисли. След това начерта с патерицата цял план с кръстосани улици.

— Какво е това? — полюбопитства Павел. — Това музей ли е?

— Шшшшт! — допря старецът пръст до устата си. — Какъв ти музей, чоджум? Това е дворецът на Шекир паша! Той има харем с двайсет красавици.

Накрая старецът обясни, че който минава с кон покрай харема, трябва да върже парцали на конските копита, за да не тропат, а звънеца да запуши със слама.

Павел се изсмя и продължи пътя си. Старецът се дръпна уплашен. Домбо постоя няколко секунди, загледан в живописния парк и мраморния дворец, но като видя, че географът е отминал, затича и го настигна. Той попита какво има в тая странна къща и Павел му разказа. Това бе първият урок за човека от далечната страна върху неравенството на света.

— А хамба има ли бохобохо? — попита Домбо.

— Не — отвърна географът, като разбра, че Домбо нарича на своя език голямата къща „бохобохо“. — Такива бохобохо имат само бели, които търгуват с хора от неговото племе, собствениците на кораби като „Каталония“! Защото други работят, а те прибират печалбите!

Никак не беше лесно да разбере негърчето всичко това. То нямаше ясна представа за света, за устройството на държавата, а португалския език не беше усвоило добре, пък и не можеше да проумее как така едни бели имат кораб, а други бели — нямат; едни имат къщи, а други спят по калдъръма; едни се обличат в разкошни дрехи, а други — в дрипи; едни са сити, а други — гладни. Домбо обясни, че в неговата страна всички имат колиби. Убитият дивеч се разделя поравно. Плодовете се събират в общия хамбар и всеки получава равна част. Всички общо работят земята и прибират корените на маниоката, царевицата, ямса. От гората събират мед и восък, кокосови орехи, плодове от хлебно дърво и ги разделят между всички хора на селището.

А когато направят размяна на слонова кост срещу сол и тютюн, солта и тютюна също разделят между всички жители.

— При наше племе по-добре, хамба! — заключи накрая Домбо. — Но лоши бели дошли с „гърмящи копия“ и прогонили племе!

„Събужда се негърът!“ — с усмивка помисли Балванов и погледна сериозното черно лице на Домбо.

Излязоха на прашен мегдан е малки схлупени магазинчета, повечето на български занаятчии, ниски, с изтрити фирми, пред вратите окачени конски юзди, оглавници, самари, шаячни аби, гайтани, калцуни, гердани от мъниста и червени пискюли за конски такъми.

Влязоха в едно дюкянче. През прашните стъкла вътре едва проникваше дневна светлина. Из тъмния ъгъл като сив плъх се извлече гърбав търговец с очила, който посрещна купувачите с цял поток от хвалби за своята стока. Той мигаше често, въртеше глава, размахваше ръце, а очите му святкаха лукаво.

Най-напред Павел купи на Домбо няколко гердана и сам ги закачи на шията му. А когато му подари една красива гривна от ситни мъниста, по-щастлив от Домбо нямаше.

Скоро всичко беше готово за далечен път. Африканските племена имали голяма нужда от брадви, ножове, украшения, а не познавали парите. Затова във вързопите имаше яркоцветни платове, гердани, седефени броеници, кухненски и джобни ножове, кибрит и тютюн, походна аптека с бинтове и лекарства, компас, измервателни уреди, точни и подробни карти.

Домбо не се откъсваше от Павел. Само понякога той седеше, прегърнал колене, и тъгуваше за Гонсалви, но Павел правеше всичко, за да го спечели. Държеше се с него по-добре и от Гонсалви, Той искаше да бъдат навсякъде равни. Наричаше го „приятелю“, както правеше португалецът.

Все пак негърчето понякога питаше за Гонсалви:

— Ще го видим ли?

— Разбира се, Домбо! Ние пак ще се върнем и ще срещнем „Каталония“!

Павел Балванов говореше това само за да го утеши, но сам той не вярваше и дори през ум не му минаваше, че някога наистина ще срещнат храбрия щурман, и то в такова време, когато най-много се нуждаят от помощ, при смъртна опасност за двамата. Но това стана по-късно и далече от Цариград, сред бушуващия Индийски океан…

Домбо недоверчиво клатеше глава. Само едно нещо сега го радваше — ще се върне в страната на своето племе, ще намери тамо-тамо (баща си). Това разпалваше неговото въображение и той все по-често вечер дърпаше струната на своята маримба, попипваше герданите от седефени и стъклени зърна, които бяха приготвени за хората от неговото племе, и тананикаше свои туземски песни.

IV

Десет дни по-късно, както бе уговорено с Гонсалви, една вечер Павел и Домбо чакаха пристигането на „Севастопол“ далече от Златния рог.

Слънцето отдавна бе залязло. Над Цариград лягаше синкав здрач. Небето беше облачно и намръщено. Рядко се мяркаше по някой човек и като сянка изчезваше към града. В залива плуваха гемии, шлепове и търговски кораби. Павел Балванов бе облечен като португалски капитан на кораб, под куртката с нов пистолет в жълт кобур, с кехлибарен чибук, с малка, едва поникнала брадичка и подстригани мустаци. Домбо стоеше до голям денк и търпеливо чакаше.

Към девет часа местно време в дрезгавината се очерта силуетът на голям кораб. От палубата стърчаха дула на оръдия. Като крила трептяха белите платна по трите мачти. Корабът използваше благоприятния вятър, за да пести въглищата.

Чуха се три последователни подсвирквания. Корабът намали скоростта си и направи завой. Приближи брега. Павел изгаряше от нетърпение. Ако е „Севастопол“, би трябвало да спре и една шестместна лодка да се отправи към брега.

Географът извади смачкано листче, драсна клечка кибрит и отблизо прочете: кораб „Севастопол“, капитан Матросов, щурман — Андрей Чиркасов, кормчия — Рибкин, боцман — Никита Степанович.

Чу се скърцане на скрипец. Една голяма продълговата лодка се откъсна от кораба и под ударите на лопатите като риба се плъзна към брега. На предния нос се виждаше изправен човек. Двама гребци сръчно работеха с веслата. Павел напрегнато се взираше в лодката. Сърцето му биеше до пръсване. „Дали са те? — питаше се той. — Може би имам грешка!“ Не, нямаше никаква грешка. Лодката проряза водата и заби нос в брега. Отвътре се надигна висок, слаб, дългобрад матрос.

— Силва Порту? — избоботи плътен бас.

— Силва Порту е на ваше разположение! — отвърна Балванов, както беше уговорено с Гонсалви.

Брадатият боцман се пресегна и улови някакъв храст, за да задържи лодката.

— Хайде, братушка, какво се озърташ! — строго, с укор прошепна той. — Пести секундите!

Само за няколко мига бе натоварен багажът, а двамата пътници вече седяха вътре в лодката. Никита Степанович размаха ръце. Това бе сигнал за тръгване. Чу се плясък, няколко удара на греблата… Лодката се плъзна по катранено-тъмната вода.

След половин час „Севастопол“, малък, но красив китобой, с кръгла, стройна кърма и остър водорез, пригоден за далечно плаване, бързо се отдалечаваше от Цариград…

V

Но всичко това вече беше минало…

Далече бяха останали Суец, Червеното море с ярките водорасли, окичили водните дълбини, облакът скакалци, който бе минал като тайфун над кораба. Останал бе назад Аденският залив. Протокът на сълзите, където от пет години лежеше „Реженерадуш“ със слабия капитан Силва Порту. Ден и нощ Павел виждаше наоколо само воден простор, широк, необятен, който понякога кипеше, настръхваше, връхлиташе, срещу китобоя със свиреп рев, удряше го с разпенени оловносиви вълни с високи гребени, обливаше го с потоци вода. В такива часове матросите стояха мълчаливи, всеки на своя пост, и някак с презрение гледаха водния простор.

След вълнението идваше денят, когато сърдитият Индийски океан, уморен, отпаднал, лудувал до насита, се изтягаше кротко и едва потреперваше, като че ли въздишаше насън. Слънцето, заковано сякаш на зенита, сипеше жар. На палубата ставаше непоносимо горещо. Палещите лъчи нагряваха желязната обковка на кораба, въздухът трептеше нажежен и единственото място, където човек можеше да се приюти, беше сянката под платната.

В такива часове Павел имаше чувство, като че ли се пече на скара; разгърден, почти гол, той дишаше тежко, размахваше пред лицето си някаква метличка за хлад, от кожата му се стичаше пот, дрехите му бяха просмукани от влага и сол. Докато Домбо, рожба на Африка, леко понасяше горещините.

„Севастопол“, гълъбовият китобой, летеше напред с издути платна… Той беше минал край живописните брегове на Египет, Судан, страната зоологическа градина Етиопия, Сомалия и Танганайка…

Сега Андрей Чиркасов умело маневрираше из опасния Мозамбикски проток. Малко наведен напред, с щръкнала като метличка жълтеникава брада и трепкаща сребърна паричка на лявото ухо, буйният Чиркасов беше същински морски орел. Той въртеше глава, примижаваше срещу слънцето с кафените си остри очички, трептеше с мек блясък паричката, хванала около пробитото място зелена плесен от влагата. Ревеше вятърът и събаряше гребените на вълните, които яростни летяха над потъмнелия морски простор.