Григор Угаров
По следите на заточеника (36)

II

Само след един час Павел научи от Домбо всичко, което се бе случило с него.

„Севастопол“ чакал в Чинде, както бе уговорено. Капитан Матросов не се надявал, че отново ще види Павел Балванов. Но все пак не вдигнал котва, макар ремонтът отдавна да е бил привършен. Поради задръстения ръкав от водорасли, съборени дървета, тиня и подводни скали близо до океана плуването било немислимо. Затова туземците направили носилка от бамбукови пръти и жилави растения, положили географа и много мили го носили на ръце. Капитан Матросов им показал „огнената пирога“ и ги възнаградил богато — дал им една торбичка „гърмиш, прах“, една пушка с патрони и след като си починали, те се върнали обратно. Корабният лекар не се отделял ден и нощ от Павел. Домбо изживял тежки минути. Той сам не вярвал вече, че хамба ще се пробуди, седял и плачел до леглото му, прегърнал умната маймунка.

— Ще оживее твоят хамба! — викал му Матросов. — Бъди герой и не хленчи!

А сам той едва сдържал сълзите си. Той вървял мълчалив, въртял нервно верижката около показалеца, хокал лекаря и питал час по час: „Съвзе ли се Павлуша?“ Лекарят само поклащал глава. Матросов скубел червеникавата см брада, свивал ръцете си в юмруци, дълго гледал във водния простор, замислен и мълчалив…

Нито една подробност не бе пропуснало наблюдателното око на Домбо. Той разказваше така живо и картинно, че Павел извика:

— Същински артист!

— Какво е артист? — погледна го учудено негърчето, което за пръв път чуваше тази дума.

Павел се помъчи да му обясни, но Домбо не разбра добре и дълго пита и разпитва. Ханда също участваше в разговора. Когато Домбо имитираше капитан Матросов и въртеше около пръста си някакво синджирче или нервно крачеше, шимпанзето също се разхождаше, сядаше и подпираше брада е юмрук.

III

Животът на кораба протичаше без промяна, такъв, какъвто го познаваше Павел. И протокът Мозамбик, известен с опасните течения, не се бе променил. Следобед осембална буря посрещна кораба, изля се дъжд. Бесните пориви на вятъра разпокъсаха горните платна, преди да успеят матросите да ги овалят. Яростни вълни с рев се хвърляха върху кораба и се мъчеха да го съборят. Но опитните моряци не трепнаха. Трюмовете бяха добре затворени, илюминаторите — затегнати здраво. Всички матроси бяха на палубата. Барометърът падаше. Цялото море бе покрито с бяла пяна. Вълните прескачаха палубата, къпеха екипажа. Трещяха гръмотевици и над океана се изливаше пороен дъжд.

Капитанът с говорната тръба се мъчеше да надвие рева на вълните. Матросов, мокър до кости, с черна мушама, не мърдаше от мостика. Всяка дума и движение у него бяха отмерени, суровото му лице, малко смръщено, вдъхваше чувство за сигурност и кураж у екипажа. Рибкин се бореше с щорма, като едва удържаше кормилото. Щурманът с мечешките лапи Андрей Чиркасов, широкоплещест, едър и тромав, сега приличаше на герой от приказките.

— Спокойно, деца! — сдържано говореше той. — Матросов е с нас! Той не ще ни даде на бурята!

Корабът се издигаше, стоеше на „кантар“ върху гребените на огромните вълни, после забиваше нос надолу и се заравяше в млечната пяна.

Никита Степанич пък, по стар боцмански обичай, дори си подсвиркваше, прибягваше от матрос на матрос и го побутваше усмихнат.

— Дръж се, момче! Банята е прекрасна! И песента е добра! — викаше той с насмешка. — Нищо, нищо, Стьопа! Все едно, че сме на опера! Музиката е чудесна!

Но като се приближаваше до спокойното и безмълвно лице на Матросов, той се мъчеше да прочете в бръчиците му като в някаква книга имаше ли голяма опасност за екипажа.

Старите морски скитници се разбираха с поглед, не бяха нужни думи. Всеки трябваше да бъде нащрек, защото внезапен удар на вълна можеше като стенобитна машина да направи пробив и в трюма да нахлуят потоци от вода.

Но това не стана. Привечер щормът почна да стихва, вятърът раздираше вече тъмната облачна завеса, океанът се укротяваше. Павел, Домбо и Ханда седяха, притиснати един до друг, в каюткомпанията. Шимпанзето уплашено скимтеше. То бе настръхнало и при всеки удар на вълните подскачаше и се криеше под дрехите на географа.

„Ка, ка, ка!“ — скимтеше и търсеше закрилата на Павел.

Още ревяха вълните и корабът се люшкаше като пиян, но Ханда с верния си животински инстинкт първа почувствува, че опасността е минала. Шимпанзето успокоено подложи муцунка върху ръката на географа.

IV

Силата на вятъра бързо намаляваше. Разкъсаните облаци като бели кораби летяха по небесния простор. Из сините пролуки надникна слънцето и от дрехите на матросите се дигна пара. Все още ревяха вълните, но вече не се катереха по палубата.

Капитан Матросов свлече мушамата, захапа лулата с никелираното капаче и над главата му се изви тъничка струйка дим. На палубата останаха само вахтените, щурманът и Никита Степанич. От каюткомпанията излезе Павел, застана и огледа все още разпененото море. Нямаше вече опасност. Във въздуха играеха буревестници. Облаците потъваха зад чертата на хоризонта. Павел, все още изтощен от треската, нямаше сила да стои прав, та се облегна на борда. Над водата се носеха летящи риби. Те изхвърчаха и на сто-сто и петдесет метра докосваха водата и отново излитаха. Някои падаха на палубата. Но освен Ханда, която за пръв път виждаше такива същества, никой друг не се занимаваше с тях.

Корабът вървеше с пълен ход, като използуваше поривите на вятъра и разсичаше вълните.

V

На другия ден животът на китобоя с нищо не се промени. Свободните от вахта матроси намираха свои занимания. Някои се мъчеха да уловят огромните тропически скатове — едри хищни морски риби, други се препичаха на захождащото слънце. Капитан Матросов и Павел седяха в капитанската каюта и разговаряха. Домбо и Ханда се разхождаха по палубата. Ханда вече бе успяла да си открадне от кухнята една говежда пържола. Тя бе постъпила много хитро. Грабнала шапката на готвача и я изхвърлила навън, скрила се в един ъгъл и когато той отишъл да си я вземе, маймунката влязла в кухнята и задигнала пържолата.

Чиркасов и Рибкин ловяха делфини, които сами се навираха в борда на кораба. Акулите, тези морски хищници, които доскоро на глутници вървяха след китобоя, алчни за плячка, бяха изчезнали.

Скоро и делфините го изоставиха. Но на тяхно място се появиха морски костенурки. Те приличаха на малки плаващи островчета, които се подават наполовина над водата. Красивите розови фастони и чайките кацаха по тях като на малки подвижни гнезда, отдъхваха си сякаш и пак се вдигаха. А костенурките продължаваха да плуват. Те имаха кафяво-зеленикав цвят с жълти петна.

Рибкин остави стрелите, снабдени на края с малки кукички, с които се мъчеше да улучи делфините, грабна един дълъг прът с желязна кука и зачака на борда. Когато корабът мина съвсем близо до една голяма костенурка, застанал на най-долното стъпало на въжената стълба, той я закачи. Закачена за куката, костенурката ожесточено размахваше лапи, които приличаха на тюленови крака. По какво можеше, да направи? Беше безпомощна. Матросите гледаха от борда, Домбо подскачаше от радост, Ханда се мятате ту насам, ту натам, провираше се между хората и надничаше.

Костенурката беше едра и много стара. Предните й крайници бяха два пъти по-дълги от задните. Имаше здрава защитна броня, която мъчно можеше да пробие куршум от по-далечно разстояние. Такива екземпляри най-често се срещат в устията на тропическите реки и близо до крайбрежието, където намират растителна храна. Но понякога те се отдалечават от брега.

На палубата настана суматоха.

— Чакай, Рибкин! — викаше някой.

„Ка-ка-ка!“ — нетърпеливо крещеше Ханда.

Рибкин се мъчеше да докара костенурката в приготвената телена мрежа и макар корабът да плуваше бързо, това трудно му се удаваше.

Капитан Матросов и Павел, чули веселата гълчава, също излязоха на палубата. Матросите им направиха път. Павел погледна животното, което размахваше лапи и показваше навън малката си глава. Той за пръв път виждаше такава огромна костенурка.

— Капитане — без да вдига глава, извика той, — какъв великан!

Но Матросов не отговори. Павел се изправи. Едва сега той забеляза, че капитанът следи нещо в далечината. Павел дигна бинокъла. Далече над хоризонта се очертаваха мачтите на кораб.

След един час щурманът процеди:

— Без флаг!

— Да, да, много странно! — отвърна Матросов.

През окуляра на бинокъла и Павел оглеждаше тъмния корпус на кораба. Течението го носеше бързо напред, вълните го поклащаха и той приличаше на кит, който ту се надига, ту заравя глава в пяната.

Времето беше слънчево, небето чисто и от малката полукръгла площадка на марсовата наблюдателница всеки се мъчеше да определи произхода на кораба. Докато боцманът Никита Степанич и щурманът Чиркасов спореха за конструкцията на непознатата шхуна, лицето на капитан Матросов придобиваше мрачен вид. А след три часа Матросов даде заповед да се промени курсът на „Севастопол“. Рибкин завъртя кормилото и корабът описа огромна полудъга и се насочи на изток.

— Защо се отклоняваме? — попита Павел.

Матросов смукна от лулата и отвърна:

— Маневра!

Всички внимателно следяха движението на подозрителния кораб. Капитан Матросов мълчаливо наблюдаваше. Чиркасов нервно тъпчеше на едно място и шепнеше на Павел:

— Шхуна е, географе! Може би е претърпяла повреда! А може да се е заблудила.

— Възможно!

— А защо няма флаг? — недоумяваше добродушният старец.

Той знаеше какво значи кораб без определена националност. Случваше се понякога пирати да нападат и ограбват търговски кораб. Но никога не се бе случвало да нападат китобой. Дръзките нападатели търсят редки и скъпи стоки като китайска коприна, слонова кост, редки минерали, злато и източни подправки, които се ценяха много на европейския пазар.

Всички мълчаливо наблюдаваха непознатия кораб. Наистина над него не се развяваше национален флаг. В това се състоеше загадката, която накара капитан Матросов да прибегне до хитри маневри.

Докато корабът правеше полудъга, Павел пръв наруши мълчанието.

— Чудно! — въздъхна той, погледана Матросов и попита: — Намират ли се все още пирати?

Матросов намести лулата между кътниците си и се усмихна:

— Нищо чудно, Павлуша! — После помисли и продължи: — Ти си слушал за прочутия пират Френсис Дрейк! Същият този Дрейк британската кралица Елизабета направила адмирал и му издигнала паметник! Както виждаш, кралицата не е смятала пиратството за толкова позорно занимание! А пиратство е имало много преди Дрейк. След третата Пуническа война ескадра от три кораба пренасяла роби и ограбвала пътници. Тя дори посетила Северно море, където била разбита. Но за разлика от някогашните пирати, които успели да основат своя държава Киликии в Югозападна Мала Азия, или пък тези, които през 1293 година в района на Ламанш и Па-де-Кале претърпели поражение, съвременните корсари понякога плуват под фалшиво знаме, или пък не си правят труд да си служат със знаме. Тактиката им е известна — бързи набези, ловки маневри и стремителни нападения!

В тоя момент Чиркасов извика:

— Капитан Матросов! Вижте тая птица!

Матросов замълча, намести бинокъла и продължително се вгледа в далечината.

Непознатият кораб също правеше завой. След малко и той тръгна след „Севастопол“. Това още повече озадачи Матросов. Макар лицето му да изглеждаше спокойно и лулата да димеше, здраво притисната между кътниците, присвитите очи и ситните бръчици, които посипваха хрущялестия му нос, говореха за нервно напрежение.

— Глупаци! — най-сетне изруга Чиркасов. — Тътрят се като сянка след нас!

— Не са с чист косъм! — многозначително поклати глава боцманът. — Нямат знаме! А кой пътува така?

Матросов мълчеше и жадно поглъщаше лютивия дим от лулата.