Григор Угаров
По следите на заточеника (3)

II

Чак когато матросът отиде за нова бутилка, Павел полюбопитства отново, взе пръстена и го приближи към фенера. На светлината забеляза миниатюрна инкрустация. Извади лупата, погледна през нея и скочи като ужилен. Ръката му потрепери. Пръстенът като че ли го изгори. Сърцето му силно заби. Нямаше лъжа — отгоре беше изобразено едва забележимо лъвче, изправено на задните си крака, и малко знаменце. Гравюрата беше направена така изкусно, че дори не се забелязваше с просто око. Този герб той бе виждал върху бунтовническите калпаци на четниците през Априлското въстание. Също такъв знак носеше на калпака си и баща му през време на въстанието. На малкото знаменце беше написано с криви славянски букви „Свобода или смърт“. Гонсалви се върна, но Павел не го усети. Той трепереше от вълнение. Продължаваше да се взира в пръстена. Изведнъж погледът му падна на вътрешната страна. Поднесе лупата и се отдръпна. Очите му се присвиха, гърлото му засъхна. Той скочи и като видя Гонсалви, със снишен до шепот глас попита:

— Как е попаднал този пръстен в ръцете на капитана?

Гонсалви се обърка.

— Оставете, това е дълга история! — махна той с ръка.

Разширените очи на географа се впиваха в него и го пронизваха.

— Казвайте по-скоро, Гонсалви! — настоя той и скочи разтреперан.

Матросът го гледаше объркан.

— Ще ви разкажа, географе! Защо се интересувате?

— Този пръстен е на моя баща!

— На вашия баща? — изблещи очи Гонсалви и изпусна чашата.

— Да, тук е написано неговото име! — посочи Павел вътрешната страна на пръстена.

Гонсалви още го гледаше объркан. После географът забеляза как челото му се сбърчи, веждите му паднаха ниско. Лицето му побледня. От гърдите му се откърти тежка въздишка. Щурманът като че ли се мъчеше да си спомни всичко, свързано с пръстена. Задиша бързо и често, сякаш не му стигаше въздух.

Мина цяла минута в напрегната тишина. Павел стискаше в шепата си пръстена, като че ли държеше ръката на жив човек, когото е очаквал много години.

Гонсалви си наля водка и без да се чукне, изцеди чашата в гърлото си.

— И притежателят на пръстена е имал син Павел! — бавно, замислено произнесе щурманът и стрелна географа, като искаше с това за последен път да се увери, че не сънува.

Балванов извади паспорта си и го разтвори. Гонсалви прочете на глас ситните четливи редове.

В следващия миг двамата застанаха един срещу друг, после се прегърнаха като най-близки хора, които случайно са се срещнали след дълга раздяла.

— Скъпи приятелю! — развълнуван говореше португалецът. — Каква игра на съдбата! Баща ви спаси моя баща, а синът му — мен, бедния щурман! — Той размаза с опакото на ръката си бликналите сълзи и с глух, задавен глас продължи: — Аз няма да видя капитана! Той лежи мъртъв със своя кораб в Баб ел Мандеб, но вие може би ще бъдете по-щастлив!

— Жив ли е баща ми? Говорете, Гонсалви! — нетърпеливо подскочи Балванов.

Гонсалви поклати замислено глава:

— Твърде е възможно!

— Искрено ли говорите?

— Искрено, географе!

— Разказвайте какво се е случило с него? — настоя Павел и с трепет зачака…

III

Гонсалви седна, захапа късата си костена луличка, пропусна тънка струйка дим, загледан в тавана на каютата.

— Това се случи преди пет години! — започна той. — Няколко месеца преди Руско-турската война! Нашият кораб „Реженерадуш“ хвърли котва в малкото пристанище на остров Родос — започна да разправя щурманът. — Някога на това място е имало статуя на Хелиос — Родоския колос! Хелиос бил излят от бронз и се издигал величествено на брега. Под гигантските му крака минавали гемиите и корабите, когато влизали в пристанището. Но сарацинските корсари^[1] разрушили и задигнали красивата статуя. Преданието говори, че тая рядка скулптура била натоварена на деветстотин камили и откарана в Сирия…

Беше тъмна нощ. Аз стоях на палубата и гледах морето. Щом корабът хвърли котва, баща ми заповяда да се прибера в каютата! Но вместо в каютата аз се скрих и търпеливо зачаках. Ставаше нещо тайнствено. Скоро се мярнаха на палубата дрипави човешки фигури с вързани ръце, охранявани от турска стража. Ясно беше — карат заточеници. Под светлината на фенера видях същински човешки скелети, облечени в дрипи.

Чух стъпки. Някой спря до мене. Беше готвачът на кораба. „Заточеници от Диарбекир!“ — пошепна ми на ухото. „Къде ще ги караме?“ — попитах аз. „Ще ги стоварим на африканския бряг. Нашите дигери^[2] открили там диаманти. Откупили заточениците да им работят, защото не се доверявали на други хора.“ — „Как са откупени?“ — попитах. Голобрадото старче хитро се ухили и поясни: „С пари, млади момко! Купени са като стока! Ех, парите са голяма сила! Тук играят златни наполеони. А на градоначалника за какво са тези бунтари! Ще ги отпише от тефтера — умрели, и толкоз!“

Стана ми мъчно за вързаните хора. Всъщност турският началник на каторгата, сакат с едната ръка, с черно циганско лице, ми се стори истински разбойник.

Щом корабът вдигна котва, развързаха затворниците. Пъхнаха ги в трюма. След това им разрешаваха да излизат на палубата само нощем. На екипажа беше забранено да разговаря с тях. Но това беше само в началото. Когато излязохме в открит океан, баща ми заповяда да свалят оковите им, пусна ги да се разхождат свободно както всички пътници.

В Джибути чакаха самите търговци. Те бяха наели още шест души испанци. Испанците не бяха нищо друго освен една жалка сбирщина от съмнителни и пропаднали хора. Продължихме пътя в Индийския океан, като държахме курс близо до крайбрежието.

Спуснахме се в Мозамбикския проток.

Една вечер бях в капитанската каюта. Разговаряхме с баща ми. На вратата се почука. Влезе един висок, костелив човек с гъсти черни вежди и прошарена брада. Аз бях виждал този човек — някакъв славянин, заточеник, от тези, които взехме в Родос. По всичко изглеждаше, че иска да съобщи нещо важно на баща ми, но навярно му беше неудобно да говори в мое присъствие. Баща ми кимна към вратата. Аз изскочих навън. Какво му бе казал — не зная. Когато се върнах, заварих капитана силно възбуден, в ръце с два пистолета.

— Повикай щурмана! — тихо ми поръча той.

— Какво има? — попитах изплашен.

— Върви! — троснато извика той и ми посочи вратата вместо отговор.

Познавах характера на Силва Порту. Той беше суров и строг човек. Повиках щурмана, а той доведе най-преданите матроси от екипажа. В каютата стана тайно съвещание. Точно в дванадесет часа без пет минути всички, въоръжени добре, заеха позиция на кораба и зачакаха. Баща ми излезе последен. Аз седях като на тръни в капитанската каюта. След малко на палубата изтрещяха няколко пушечни изстрела. Моето младежко сърце не издържа. Треснах вратата и изхвръкнах навън. Горе вече се водеше престрелка.

— Прибери се, Гонсалви! — изкрещя срещу мене баща ми.

Откъм носа на кораба се чу гърмеж, над ухото ми свирна куршум.

— Предайте се, дяволи! — предупреждаваше щурманът. — Ще ви надупчим!

Стана по-светло. Едва сега видях, че в ъгъла на дрипава купчина се спотайваха испанците авантюристи, взети от Джибути. Матросите дадоха залп. Някой от испанците изрева като ранен звяр. Подскочи и се търколи. И ето че откъм ъгъла се появиха хора с вдигнати ръце. Испанците се предаваха. Двама бяха убити. Но в настъпилата тишина се чу нов изстрел. Баща ми се сви и се строполи на палубата. Аз изпищях и изтичах към него. Внесоха го в каютата. Раздраха крачола на ранения му крак. От раната шуртеше тънка струйка кръв.

— Татко! — проплаках и се хвърлих върху него, но щурманът ми прегради пътя и леко ме отблъсна с ръка.

След два часа баща ми се съвзе, надигна се и ме погали по главата:

— Не бой се! Раничка, сине! Силва Порту ще издържи! Нали разбойникът не улучи сърцето! — заговори той и по мъртвобледото му лице трепна тъжна усмивка.

Разбрах всичко. Оня човек, който влезе в каютата, бе разкрил заговора на испанците. Навярно са искали да избият командния състав, да подчинят екипажа и да заграбят кораба…

Гонсалви запали цигара, процеди тънка синя верижка и продължи:

— Този човек бе вашият баща! Славен мъж! — И бавно добави: — Затова старецът ме закле да намеря неговия син!

Павел дишаше често и не трепваше. В очите му се появиха сълзи на умиление и гордост пред честната постъпка на заточеника.

— Вярвам, че е бил той! Така може да постъпи само един революционер! — почти шепнешком допълни той.

Но Гонсалви като че ли не го чу, а замислено продължи:

— Испанците стоварихме на един от Коморските острови. Баща ми не искаше да си цапа ръцете с кръв! Това бе тежко, но заслужено наказание! До този остров, гол и пуст, наоколо с опасни подводни рифове, кораб мъчно можеше да се приближи!…

След три месеца стигнахме западния африкански бряг, сто мили под Луанда, близо до Бенгуела. Дигерите и групата заточеници навлязоха в континента, а нашият кораб се върна. Когато се разделяше с капитана, вашият баща свали пръстена си и му го даде под клетва да издири и лично да го занесе на сина му. Но Силва Порту не бе щастлив да изпълни обещанието си. Всъщност щастлив се оказа неговият син, който стои пред вас, скъпи приятелю!

— Продали го като добиче! — възмутен изсъска Павел.

— Такива са търговците, географе! — поклати глава мрачно щурманът. — Вие срещнахте вече двама от тях!

Балванов помълча и попита:

— В коя страна отидоха? Запомнихте ли? Кажете, Гонсалви?

— Споменаваха за диамантено находище около изворите на Замбези, сред които живеело племето хаубау. Говориха и за съседното племе мукасекери, които още живеели в наколни жилища. Диамантите открили на триста мили от река Кубангу в източна посока! Всичко това дочух една вечер случайно от тях.

Павел стана, отмести стола и разгледа картата на Африка. С милиметрова линийка измери разстоянието от брега до изворния басейн на голямата африканска река. До тази област освен Юнкер^[3] и Ливингстън^[4] друг не бе стъпвал.

Отново седна, подпря главата си с ръка, въздъхна и загледан в картата, дълбоко се замисли.