Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1956–1959 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy (2015 г.)
Издание:
Григор Угаров. По следите на заточеника. (І и ІІ част)
Редактор: Лилия Илиева
Художник: Георги Даскалов
Художествен редактор: Васил Йончев
Технически редактор: Димитър Захариев
Коректори: Надежда Добрева, Мария Ждракова и Евгения Кръстанова
Дадена за печат на: 9.III.1959 г.
Печатни коли: 42
Авторски коли: 60/20
Формат: 59X84/16
Тираж: 10080
Поръчка №15 (800)
Поръчка на печатницата №277
ЛГ V
Цена 1955 г. — 17,20 лева
Държавен полиграфически комбинат Димитър Благоев
Народна култура — София, 1959 г.
История
- — Добавяне
Единадесета глава
Тревога в селището. Съвещание на старейшините. Настъплението на португалския отряд. Приготвяне отрова за стрели. Оттегляне на племето. Пожар в туземското селище. Белият човек се разделя с племето
I
Измина още една седмица. Бенгас не се появи нито един път. Всяка вечер пред защитния тръстиков плет някой продължаваше да пали факла, която гореше до сутринта с жълтеникав пламък. Това показваше, че в колибата на вожда се е случило нещастие.
Никой в селището не говореше за Маванда, дори никой не споменаваше името й. Мястото, където бе погребана, се пазеше в дълбока тайна, защото, ако узнае злият дух, ще я пренесе на Тала Монгонго.
Капоко всеки ден мажеше ръцете си с бяла глина. Той идваше редовно в колибата на географа и помагаше в домакинската работа на Домбо. Двамата млади туземци си допаднаха по характер, разбираха се добре, бързо се сдружиха и станаха неразделни другари. Носеха от гората сухи дърва и от извора вода в две глинени делви. Капоко беше добър риболовец. Всеки ден през свободното си време той сядаше под сянката на палмата и дълго и усърдно точеше железния връх на копието с продълговат брус. А щом се стъмнеше, запалваше факлата, грабваше изостреното копие и отиваше на реката. Бързо и изкусно той ловеше рибата и пълнеше тръстиковата си кошница. Така почти всеки ден негърът осигуряваше риба за трапезата на белия човек.
Младият момък по свое желание сутрин палеше огнището. Но отначало съвсем несръчно си служеше с „огнените иглички“. Винаги изпускаше запалената клечка, опарваше пръстите си, подскачаше уплашен и тичаше право в реката. Постепенно тънката клечица с кафява топчица той започна да задържа с двата си пръста и скоро се увери, не е толкова опасна. Дори напоследък вече така сръчно си служеше с „огнените иглички“, че много туземци идваха и отдалеч наблюдаваха как получава огън като бял човек. С чувство на особена гордост Капоко поглеждаше хората от племето, които любопитно следяха всяко негово движение. Понякога той шеговито притваряше двете си очи, вдигаше високо запалената клечка и се смееше самодоволно, като с едната ръка се удряше по гърдите. После изведнъж се досещаше, че трябва да пази тишина, защото в колибата седи белият човек, приведен над някакви листове, с продълговата цветна пръчица в ръка, та похлупваше с шепа широката си грозна уста и смутено приклякваше до загасналото огнище.
Павел често го виждаше как разглежда „гърмящото копие“. Навеждаше глава и надничаше под затвора, взираше се в спираловидните бразди на цевта и дълго и изпитателно погледът му се спираше на „железните цевички“ с остри върхове, които пускат невидими стрели. Капоко като че ли се мъчеше да проникне в тайните на белите хора от „острова сред морето“, но това никак не беше лесно за него. Той не се опита нито веднъж крадешком да щракне затвора, да грабне патрон и да го мушне под набедреника си. Всичко това би разсърдило белия човек, когото младият негър дълбоко уважаваше.
Най-чудноват и тайнствен обаче за него беше джобният часовник на географа. Тая кръгла металическа кутийка с грапава топчица накрая, с голяма халка и тънка сребърна верижка той постоянно виждаше оставена върху презраменната чанта, близо до входа на колибата. Капоко сядаше на дървеното пънче и по цял час следеше с присвити очи равномерното движение на черното желязно езиче в малкия кръг. Прилепил ухо до дяволската машинка, слушаше ясното и звънливо цъкане на нещо живо вътре, тъй както бе слушал да тупка сърцето на малката птичка ква-ква с пъстра мека перушина. В такъв момент той си спомняше и за Маванда… Веднаж седяха привечер в полуздрача под смокиновото дърво. Той държеше китката на ръката й. По едно време долови ритмични удари. Той мислеше, че само у малката плашлива ква-ква нещо живо чука, а ето че същото живо нещо тушеше и у неговата любима Маванда. Капоко дълго държа ръката на девойката и му беше приятно да усеща тези удари.
Но защо белият човек всяка сутрин върти грапавата топчица на кръглата лъскава кутия? Павел на два пъти се опита да му обясни, че вътре има пружина, която се навива около желязна ос, но Капоко всеки път свиваше рамене — не можеше нищо да разбере.
Веднаж географът даде часовника на любознателния младеж и му разреши сам да завърти топчицата. Сигурно Капоко отдавна бе мечтал за това. Предпазливо посегна и попипа топчицата, но като опарен се дръпна, после навярно желанието му надделя и той пак посегна. След като се увери, че не е толкова опасно, той нави пружината и остана много доволен. Но когато Павел окачи часовника на набедреника му, момъкът, обхванат от радостна възбуда, изкрещя нещо на своя език, ласкаво погали сребърната верижка, която лъщеше на слънцето, изпъчи гърди, вдигна победоносно глава, притвори очи и извика:
— Капоко хамба! Капоко хамба!
Туземците завистливо гледаха щастливия си съплеменник, който носеше на набедреника тайнствената кръгла кутийка с блестяща верижка. Капоко се поперчи, дяволито въртейки кафявите си очи, и ухилен до уши, изтича да се похвали на Кабанга и бързо се върна. Сега сигурно сам сметна, че достатъчно бе носил скъпоценната вещ на белия човек, та с мимика му показа да си я вземе. Павел свали часовника, но от тоя ден всяка сутрин му разрешаваше да навива сам пружината на часовника. Това, изглежда, доставяше рядко удоволствие на Капоко, защото той взе да идва още в тъмно, присядаше пред колибата и нетърпеливо чакаше да се събуди белият човек. Младият негър беше рядко съобразителен и досетлив. Без покана сутрин пълнеше делвата с вода за миене, чистеше около колибата, разгонваше любопитните негърчета, изтупваше кожите така, както му бе показал географът.
Павел обикновено сутрин подреждаше сбирката си с буболечки, пеперуди и други най-разнообразни насекоми. Той грижливо налагаше листата и уханните цветове между твърди кори, обелени от дърветата, нанасяше в тетрадката данните от направените изследвания на местността, а на отделен лист — измерените температури.
Може би Домбо бе посветил младия туземец в тайните занимания на белия човек, защото Капоко все по-често започна да носи птичи пера, кости, живи влечуги и всичко, което според него представляваше интерес за географа. Разбира се, много често той донасяше и съвсем непотребни неща, но Павел ги вземаше, за да не го обиди.
Времето се точеше бавно и мъчително, въпреки че Павел се занимаваше усилено с научна работа.
Една вечер той се върна мрачен, седна пред колибата и се обърна към Домбо:
— Няма време за губене! Трябва да вървим. Отрядът може да не дойде, а войната между съседните племена ще продължи сигурно още дълго време!
Домбо плетеше лък. Като чу това, той изтърва пръчките и уплашено възкликна:
— О, хамба, яги убият нас!
— Какви са тези яги? — полюбопитства географът.
— Яги лошо племе! По-лошо от хумба-хумба! — отвърна Домбо и скръцна със зъби, за да покаже колко са жестоки.
Балванов влезе в колибата и бързо излезе пак. Седна и запали цигара. В това време бързо премина сянката на човек. Беше Бенгас. Вождът бе отслабнал. В очите му се четеше тревога. Той беше в пълно бойно снаряжение: копие, лък, тръбен рог, щит, шлем от твърда кора, колчан със стрели. С него вървеше ниско човече с много черна кожа.
Бенгас отдаде всички почести на белия човек, но не се усмихна, както правеше друг път. Лицето му беше сурово и мрачно.
— Идат! — мрачно каза той. — Какво ще каже белият магьосник? Добрият дух принесе жертва Маванда в чест на победата! Но сега ще победим ли? — накрая попита и нетърпеливо зачака отговор.
— Колко „гърмящи копия“ имат? — заинтересува се Павел.
— Колкото пръсти имам на ръцете и краката си! А може би и повече!
— Къде са сега? — продължи да разпитва географът.
— В Долината на слоновете. Ще бъдат тук, когато дневното светило се покаже над гората.
Павел пресметна — едно денонощие. „Безсмислено е туземците да се сражават с цял отряд войска! — реши той. — Сега вече няма да ни помогнат нашите гърмящи асагеи!“
Но той не искаше веднага да отговори, за да не предизвика смут сред племето. Затова покани вожда да дойде вечерта, когато си отиде дневното светило и се покаже пълната луна.
Вечерта, тъкмо когато жълтеникавият кръг на месечината надникна над гористия хребет, Бенгас дойде, придружен от магьосника, съветниците и ковача.
Павел седеше на едно пънче до огнището. Домбо спеше, а Камбела поддържаше огъня. Гостите насядаха на бизоновите кожи. Едва сега Павел се вгледа в малкото човече, което беше донесло тревожната вест. То бе всъщност възрастен мъж, с бръчки, грубо татуиран с прави чертички по лицето, с дълги ръце и широки стъпала.
Камбела събуди Домбо.
Бенгас мълчаливо гледаше географа.
— Какво намислил белият човек? — след кратка пауза попита той и сложи гривната на силата на ръката си.
— Ние ще победим враговете на племето! — отвърна Павел. — Но добрият дух ще принесе много жертви за победата! Защо трябва да умрат толкова хора? По-добре ще бъде племето на могъщия главатар Бенгас да напусне земята!
Вождът преведе думите на географа на своите хора.
Негрите се спогледаха слисани и издадоха висок вик на негодуване. Магьосникът раздрънка кратунката, изпъчи гърди и три пъти удари челото си в дървената глава на антилопата. Бенгас ги погледна под око и те се вцепениха, а магьосникът падна по очи на земята. Сам Бенгас бавно дигна копието, допря го до челото си и наведе съкрушен глава. Това показваше, че вождът приема съвета на географа и племето трябва да напусне земята.
II
Проточеният вой на главатарския рог накара селището изведнъж да се раздвижи като мравуняк. Загърмя тъпанът откъм палмите. Тревожните му удари прогониха тишината. Викове и крясъци, виене на кучета, крякане на кокошки, детски плач — всичко се сливаше в един непрестанен шум. Мъжете бързо се събираха пред колибата на вожда, където гореше голям огън. Всеки беше добре въоръжен, а на главата си носеше бойни пера. Край огъня, замислен и мрачен, седеше Бенгас. Той сега обмисляше нещо важно и гледаше в земята. Пламъците като огнени езици облизваха здрачината и озаряваха мрачното лице на вожда. Той на няколко пъти поглежда по посока на селището. Навярно чакаше още някой. Последен се дотътри Кабанга с маримбата. Старецът, малко прегърбен, изсушен като чироз, едва стига до огнището и седна.
— Лоши бели идат с много „гърмящи копия“! — заговори сърдито вождът. — Ние трябва да напуснем нашата богата земя! Ще намерим друга богата земя! Така ни съветва белият човек! Но ние някога пак ще се върнем в Долината на слоновете, където са живели нашите мъдри старци!
Думите на вожда бяха посрещнати с тъжен проточен вик от всички мъже. В този вик сякаш прозвуча плач от стотици гърла — плачът на мъжете, които трябваше да се разделят с родната земя, гората и бащините колиби.
Но Бенгас дигна копието и показа гривната на силата. Изведнъж тъжният стон на негрите замря. Последва сурова заповед:
— Пътеката да се набучи с отровни стрели, изворът да се засипе! Соленият извор да се затрупа! Върховете на стрелите да се натопят в отрова! Всичко да бъде свършено, преди да се покаже над гората дневното светило! Кабанга да напълни кожените торби със сол!
Тих шепот премина сред тълпата.
Вождът пак дигна копието и туземците на групи се пръснаха из селището.
III
Бенгас, магьосникът и Павел тръгнаха с хората, които трябваше да приготвят отрова за стрелите. Те се спуснаха към реката, след това преминаха поляната и навлязоха в гъста смълчана гора. Пред тях вървяха негри с горящи бамбукови факли, намазани с жълта смола.
Магьосникът с мъка носеше вълшебния барабан.
Излязоха на малка кръгла полянка сред гората. Наоколо цареше тишина. Насред поляната запалиха огън. Бенгас и Балванов седнаха край огъня на леопардова кожа. Негрите вече бяха наскубали корени от отровни растения. Щом огънят се разгоря, те започнаха да изстискват сок от отровни корени в продълговати тиквени съдове. След това изляха течността в голямо глинено гърне. Постлаха кожа от хиена и върху нея сложиха две запушени тръстикови цеви с отровни паяци и жлези от отровни змии, убити само преди няколко часа. Туземците се наредиха на кръг около огъня, насядаха и запяха тихо, проточено, като пляскаха с ръце.
Но щом Бенгас сложи гърнето в жарта, песента замря, а когато отровният сок завря, магьосникът направи няколко скока, после изсипа двете цеви с паяците. Разбърка ги добре и покри гърнето с парче кожа. После отскочи назад и удари вълшебния барабан. Кабанга засвири на маримбата. Негрите се разделиха на две групи и започнаха да играят танца на боя. Двете групи се нападаха, крещяха, дигаха копията и летяха едни срещу други. След танца започна бойната игра — преследване на лъвове. Негрите се дебнеха, ръмжаха, пробягваха с котешки стъпки, промушваха въображаемия лъв с копия и победоносно се връщаха.
Когато отровата беше вече готова, Бенгас пръв натопи върховете на своите стрели. След него пристъпиха и останалите. Всеки се приближаваше мълчаливо, изваждаше стрелите от колчана си, потапяше върховете им в глиненото гърне и отстъпваше място на своя другар. Същевременно негрите пееха, а магьосникът удряше дървения вълшебен тъпан. Над смълчаната гора до късно през нощта се носеше песента и еднообразното думкане на тъпаните.
Над далечния хоризонт небето побеля. Звездата раждането на утрото (зорницата) затрептя голяма, ярка, лъскава като стъкло, сякаш на небосклона плуваше огромна медуза.
В предутринната здрачина луната заливаше гористите хълмове с мъртва синкава светлина. В котловината стана съвсем тихо. В полумрака се открояваха само гигантските силуети на кокосовите и винени палми.
След два часа над потъмнелите гори щеше да се появи дневното светило: трябваше да се бърза. Из селището постоянно сновяха хора. Те пробягваха мълчаливо ту насам, ту натам, от колиба в колиба. Беше настъпила оная тревожна тишина в последната секунда преди започване на нещо съдбоносно за хората.
Бенгас не беше мигнал цяла нощ и сега чакаше изправен на възвишението. До него магьосникът правеше последни заклинания. Кабанга дърпаше струните на маримбата и проплакваше с немощен гласец. Павел разпределяше багажа между носачите. Домбо и Камбела тихо говореха в сянката на едно смокиново дърво…
Всичко беше готово за оттегляне на племето. Стрелите още бяха влажни от отровата. На двеста крачки от селището към Долината на слоновете пътеката беше застлана с отровни стрели, грижливо замаскирани с тънък пласт окапали листа. Всяка стрела беше здраво забита в земята и само част от наточеното острие, обилно намазано с отрова, стърчеше над повърхността. Колибите бяха вече опразнени. Племето се тълпеше на широката поляна пред общия дом. Оставаше да се изпълни последната заповед на Бенгас — да се изгори селището. И това не закъсня. Скоро тук-там светнаха първите искри, проточиха се пламъци и постепенно избухна пожар. Над селището като тъмна завеса надвисна чер дим. Пламъците бързо обхващаха покривите, сухите греди, тръстиковите стени. Към небето летяха рояци искри. Над бамбуковата гора затрептя червеникава заря.
Гореше селището! Бенгас не снемаше мрачния си поглед от пожара. Устните му леко потръпваха. Когато пламна свещеният дом, той бавно дигна бойния рог и проточено изсвири. Дървеният тъпан тревожно загърмя. Племето като подплашено стадо антилопи се втурна по пътеката. Кучетата с тъжен вой последваха своите стопани.
По стръмната пътека, която криволичеше към Бизоновия баир, запъпли цял мравуняк от хора. Последни се източиха носачите. Всеки носеше копие и на главата малък денк с багаж.
Бенгас допря с пръсти земята, дигна копието три пъти във въздуха и мълчаливо тръгна след колоната.
Слънцето завари дългата върволица на племето в гъста вековна гора. Пътеката вървеше на зигзаг в мрачната сянка на дърветата.
Покатериха се по стръмен планински склон. От склона се откри котловина.
Стигнаха кръстопът. Едната пътека се отклоняваше вляво, а другата продължаваше напред. Кабанга, който някога бе пътувал в далечни страни, посочи на географа първата пътека. Тази пътека според него водеше в страната на хаубау. Сигналният рог предупреди племето за заминаването на белия човек.
— Белият човек си отива! — прогърмя гласът на Бенгас.
Този глас като че ли имаше чудотворна сила. Върволицата рязко се изви.
— Белият човек ни напуска! — понесе се скръбен вик от стотици гърла.
Негрите стовариха багажа край пътеката, наведоха се напред, докоснаха с пръсти земята и дигнаха високо копията. Възбуден шепот премина от човек на човек. И в един миг срещу белия човек се обърнаха стотици очи, изпълнени с мълчалива молба — да не си отива, да пази племето с гърмящото копие. Вождът разбра тревогата на племето, дигна бойния рог и дълго говори. Белият човек пътува другаде и му предстои дълъг път. Когато той замълча, облекчителна въздишка се изтръгна от гърдите на черните хора.
Павел, дълбоко трогнат, не знаеше какво да прави. Отиде при носачите и развърза кожените чували. Искаше му се на всеки човек от племето да даде по нещо. Но толкова много неща не носеше. Затова на вожда, старейшините и Кабанга подари по едно джобно ножче, на жените по една игла, гробенче, огледалце, мъниста и червена лентичка плат. Особено интересни на жените и младите момичета се видяха цветните лентички плат. Те бързо ги завързаха на главите си и самодоволно се гледаха една друга.
Бенгас бе поставил стража и не се страхуваше от изненади. Хората от племето можеха да се радват до насита на подаръците. И той ги остави на мира. Всеки предмет минаваше от ръка на ръка и отново се връщаше на собственика му.
Туземците не искаха да останат по-назад от добрия хамба. Затова всеки реши да му даде най-ценната си вещ. Но Бенгас бе пресметнал, че твърде много ще се забавят, ако всеки поднесе подарък, та вдигна бивника и предупредително изсвири. След това през говорната тръба, направена от продълговата издълбана тиква, заповяда всеки да остане на мястото си. Сам той пристъпи към Павел и му даде красива табакера от бизоново копито, дълго бойно копие, голям лък и торбичка с отровни стрели. Кабанга бършеше сълзите си.
— Добър бял, остани при нас! — молеше се той. — Ще ти дадем кокосови орехи, много банани и много питки печено таро! Ако ли пък не стига това, избери си за жена най-добрата девойка от племето! Посочи я с пръст и тя ще бъде твоя! А когато спрем, ще ти изградим най-здравата колиба, в която няма никога да прониква капка вода!
Одобрителни викове от стотици гърла съпроводиха думите на стареца. Кабанга свали една гривна и я даде на Павел. После дигна копието над главата си и то допря до челото.
Павел никога по-рано не беше се вълнувал така, както сега при раздялата с туземците. Хора като Бенгас, Кабанга лесно не се забравят.
Колонката от десет млади негри се скри в сянката на гъстата гора от смокинови дървета. Последен тръгна географът, изпратен с трикратен вик от туземците.
Напред крачеше Капоко.
След него вървяха останалите: Хама, Нгвуно, с белега на лицето, Лия, нисичък младеж, но пъргав и подвижен, Онда и още шест мургави негри, които Павел малко познаваше. Те бяха на една възраст, почти еднакви на ръст, с черна катранена кожа, украсена с гънка татуировка на звездички и черти, която отдалеч приличаше на плетена материя, покрила лицата, гърдите и ръцете им.
Макар на пръв поглед да бяха еднакви, тези млади туземци бяха всъщност съвсем различни по характер и по душа. Но всичко това Павел откри много по-късно, когато суровата тропическа природа постави на изпитание всеки човек от експедицията.
