Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1956–1959 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy (2015 г.)
Издание:
Григор Угаров. По следите на заточеника. (І и ІІ част)
Редактор: Лилия Илиева
Художник: Георги Даскалов
Художествен редактор: Васил Йончев
Технически редактор: Димитър Захариев
Коректори: Надежда Добрева, Мария Ждракова и Евгения Кръстанова
Дадена за печат на: 9.III.1959 г.
Печатни коли: 42
Авторски коли: 60/20
Формат: 59X84/16
Тираж: 10080
Поръчка №15 (800)
Поръчка на печатницата №277
ЛГ V
Цена 1955 г. — 17,20 лева
Държавен полиграфически комбинат Димитър Благоев
Народна култура — София, 1959 г.
История
- — Добавяне
Седемнадесета глава
Среща с банетите. Умната маймунка Ханда. Шимпанзето помага на Домбо. Географът в опасност. Неочаквано нещастие. Конфликтът между негърчето и Зомба. Домбо си служи с белия лист и тайнствената кутийка.
I
Колкото повече наближаваха Индийския океан, туземците ставаха по-неспокойни и нито един миг не се деляха един от друг. Някакво чувство на несигурност и подозрение ги обземаше. Много често при почивка те седяха предпазливо до Павел и изпитателно се вглеждаха в белите листа.
— Кога ще стигнем Голямата вода? — питаха те.
— След като небесното светило два пъти изгрее и два пъти залезе! — отвръщаше Павел.
— А ще видим ли огнената пирога?
— Ще я видим!
Хаубаувци се споглеждаха. Вълшебната пирога, която се движи с огън и кипяща вода, ги примамваше. Те горяха от любопитство да я разгледат. В същото време като червей ги разяждаше съмнението — дали белият човек няма да ги продаде. Затова питаха:
— При Голямата вода има ли бели търговци?
— Има — отвръщаше спокойно географът.
— Белите търговци купуват ли роби?
— Не. Има строго запрещение за това! Търговия с роби става само тайно!
Отговорът, изглежда, не задоволяваше негрите. По природа недоверчиви, те искаха да чуят от устата на белия човек нещо по-сигурно за своя живот. Затова веднъж Зомба попита:
— Ще ни продаде ли белият човек на търговците?
Павел обидено дигна глава:
— Само лошите бели търгуват с хора! Хаубаувци са мои приятели и аз никога няма да ги направя роби!
Простодушните туземци дигнаха копията и извикаха:
— Да бъде сит белият човек!
Всички водопади и прагове бяха отминати. Селището Тоте, което гъмжеше от араби-търговци, остана далече назад.
Оставаха още два дни път. А два дни се равняваха на една малка разходка за човек, пропътувал целия континент. Може би някой би се излъгал в тоя момент, ако се вгледаше в удълженото, отслабнало лице на географа, хванало меден загар, обрасло в сива четина. Но взреше ли се отблизо в него, би забелязал блясъка на сините му очи, който говореше за мъжество и желязна воля.
Павел сам не смяташе, че два дни път ще бъдат голямо изпитание за него и групата му, но този път се излъга…
При мисълта за толкова дългоочакваната среща с руските матроси Павел цял гореше от нетърпение, очите му радостно искряха. Мислено се пренасяше на брега на океана, виждаше тъмния силует на мостика с капитан Матросов. С какъв трепет очакваше той тоя щастлив миг!
Тревожният сигнал на туземските тъпани не се чуваше. Португалците като че ли се скриха в дън земя. Сега оставаше само успешно да се измъкнат из ръкавите на делтата. А туземците добре си служеха с бамбуковите прътове. Пирогите плаваха като златисти риби по мътните жълтеникави води на Замбези. От двете страни се разстилаха блатисти равнини. Облаци от блатни птици се виеха над тръстиките и огласяваха околността с крясъците си. Нещо съвсем обикновено стана срещата на пътниците с хипопотами, които правеха сутрешната си баня. Няколко настървени крокодили дълго преследваха пътниците, но безуспешно.
Понякога блатистите части от долината на Замбези отстъпваха място на възвишения, пясъчни брегове и красиви червеникави скали. Бреговете бяха покрити с гори. Виждаха се много дървета, пуснали корени от самите стъбла както бананите и фикусите. Особена красота придаваха на пейзажа със своя мек светлозелен цвят стройните палмири, които се издигаха над останалите дървета, устремили перестите си листа в дълбокото безоблачно небе.
II
Спряха близо до някакво селище, в което живееха негри от племето банети. Те бяха трудолюбиви хора. Занимаваха се с лов на хипопотами, слонове и носорози. Освен това изработваха изящни изделия от дърво като блюда за ядене, чаши за палмово вино, столчета и плетяха красиви рогозки. Не отглеждаха добитък, защото цялата околност гъмжеше от мухата цеце.
Банетите предложиха на Павел обществената мъжка колиба, но той предпочете групата да нощува в отделен бивак. Размениха си подаръци. Вождът поднесе като дар на Павел и едно шимпанзе на име Ханда.
Младата маймунка, добре възпитана, по туземски поздрави белия човек — попипа се по носа, вдигна левия си крак, протегна дългата си ръка. Павел също протегна своята. Често в страната на племето идваха търговци-араби и от тях шимпанзето бе научило да се ръкува с гостите. След Павел то протегна ръка и на Домбо.
— Хоо! — извика то.
Всички се засмяха. Домбо се помъчи да си издърпа ръката, но маймунката здраво го стискаше и му се хилеше радостно, като на близък приятел.
Черните очички на Ханда блестяха като две въгленчета. Както всички маймуни и Ханда бе много жива, пъргава и обичаше да се закача с хората. Щом Домбо се приближи отново, шимпанзето скочи, прихвана го през кръста с краката си, обви ръцете си около шията му и допря муцунка до бузата му. После слезе и го хвана за ръката.
Така малката маймунка бързо се сприятели с пътниците. А когато беше готова вечерята, тя седна като човек до Павел. Виждаше се, че Ханда бе добре възпитано шимпанзе.
Докато трая вечерята, пък и след това, малките й очички не изпускаха Домбо. Щом негърчето станеше да донесе вода, Ханда скачаше пъргаво, хващаше го за ръка и го придружаваше навсякъде.
Ханда развесели уморените пътници. Тя произнасяше едни и същи звуци, което беше всъщност нейният език. Когато се разсърдеше, крещеше „у-у“, нацупваше муцунка и присвиваше сърдито малките си очички. А щом Домбо й подадеше банан, тя го посрещаше с радостен вик: „Ка-ка-ка!“
Ханда не правеше изключение в своето развитие от останалите шимпанзета. Затова никак не бе чудно, че си служеше с наченки на членоразделна реч. Тези звуци някои наричат език на маймуните, но това Павел не считаше за правилно. Макар маймуните да се разбират със звукови сигнали, за него това не бе никакъв език, както не е език лаенето на кучето и мяукането на котката, нито крясъкът на птицата. Но от всички видове маймуни, които бяха срещнали по пътя, от бабуините до мартишките с черните муцунки, шимпанзетата бяха най-развитите и най-близки до човека.
Ханда не показа веднага всичко, което умееше. Освен това тя бе сдържана с Павел и играеше само с Домбо. Това географът постигна много лесно. Щом забеляза, че Ханда наднича в глиненото гърне, той я чукна с пръст и извика: „У-у, Ханда!“ и тя се дръпна. Същото направи и когато бръкна в джоба му и извади компаса. Отначало Павел не я забеляза, но когато маймунката започна да хихика и да следи трептенето на стрелката, отново й се скара, тя го погледна смутено и го остави. След малко Ханда грабна маримбата на Домбо, която негърчето отдавна бе забравило, задърпа струната с дясната си ръка и заподскача.
Само в първите часове маймунката тъжеше за своя господар, но след това свикна с новите си приятели и не се разделяше от тях. Тя не само се забавляваше, но се мъчеше да върши и по някоя полезна работа. Така вечерта при опъването на палатката Ханда напълно подражаваше на Домбо. Щом негърчето заби колче, Ханда също взе брадвичката и почна да чука. След това двамата закачиха прокъсаните платнища.
Веднъж Павел остави тетрадката и молива, разтвори картата и съсредоточено се загледа в червените и сини линийки, които очертаваха делтата на Замбези. Кога се бе промъкнала хитрата маймунка, той не забеляза, но по едно време видя, че тя държи молив и драска по тетрадката. Щом й се скара, Ханда отскочи с крясък „ка-ка“. Павел взе тетрадката и едва тогава видя, че написаното от него не можеше повече да се прочете, защото беше съвсем изподраскано. В това време Ханда седеше настрани и хитро премигваше. Павел сърдито я погледна.
— Какво си направила? — извика той, като й се заканваше с пръст.
Шимпанзето уплашено изкряска, свря се при Домбо и го прегърна с необикновено дългите си ръце. Негърчето също искаше да я отблъсне, но тя прискимтя, като тихо повтаряше „уаху“ и се озърташе виновно. Но това беше само за малко. След няколко минути Ханда забрави провинението си и отново се отдаде на своите лудории.
III
Първата вечер всички се приготвиха за нощуване. Туземците направиха легло за шимпанзето, но то не се отдели от Домбо. И когато Домбо си легна в палатката, Ханда се промуши вътре и се сви при него. Тогава момчето внесе леглото й, сложи го до своето, настани маймунката и я покри с мека леопардова кожа.
„Ка-ка! Ка-ка!“ — радостно закрещя тя, но като забеляза Павел, който влизаше в палатката, престори се, че спи и притихна.
През нощта на два пъти Павел става да проверява охраната. Ханда лежеше на своето легло, протегнала дългата си космата ръка и прегърнала Домбо. А на сутринта, преди да тръгнат, когато той седеше под сянка, Домбо и Ханда пристигнаха, хванати за ръце като добри другари. След това двамата донесоха вода от извора, направиха чай. През време на закуската Павел издялка една бамбукова клечка, набоде парче печено таро и го поднесе на Ханда. Тя взе клечката и изяде питката. След това Ханда сама набоде едно парче печено таро, но преди да го схруска, пресегна с лявата си ръка и го взе. Павел й се закани с пръст и Ханда бързо поправи грешката си. През цялото време тя лукаво премигваше, стрелкаше с мъничките си очи ту географа, ту Домбо, но те нарочно не я поглеждаха.
През цялото време Ханда само веднъж издебна двамата, които бяха улисани в разговор, и си взе един печен батат с ръка. Тя пи вода от тиквена чаша, както пи и Домбо. А когато Павел си наля палмово вино, Ханда протегна дългата си ръка към пръстеното блюдо, но отново срещна строгия му поглед.
— Не пипай, Ханда!
Павел след това й даде банан, но маймуната не го взе — беше сърдита.
Наоколо цареше дълбока тишина. Дори реката безмълвно течеше. Тъмното и сребро релефно се открояваше между тъмнозелените брегове. Над горите се дигаха облаци от изпарения, които се разстилаха на тънка прозрачна мрежица. Тръстиките, поклащани от слабия полъх на утринния ветрец, тихо шумоляха, като че ли над тях росеше ситен дъждец. Над реката безшумно кръжаха ранобудни птици. Над всичко тегнеше пълно безмълвие.
Павел бе отпуснал ръце. Откъм бивака скоро се разнесе глъчка, бързи стъпки, звънки удари на копия и звуци на маримба. Но Павел не чуваше нищо. Той гледаше в далечината и си мислеше за всичко, което бе преживял в непознатия континент, за хората, с които се бе сдружил и обикнал, които бе загубил. Та те не бяха един и двама.
Домъчня му за баща му, на когото радостта бе съвсем кратка. Колко щастлив би бил да стъпеше на родна земя, която обичаше най-много от всичко, да я целуне като Ботев, да поеме с пълни гърди чистия въздух на свободното отечество.
В паметта на Павел оживяваха образите на Капоко и Маванда, Бенгас и Ай, Муата Манго и Туба Макоро, Джума и Шаконда. Нямаше да види и Ястребовия нокът, бореца за по-справедлив живот на туземците.
Всички тези хора беше загубил. Единствен му остана Домбо, неговият малък тъмнокож приятел. Павел въздъхна. Тежко му беше за добрите прости хора…
Може би той би стоял така още дълго, погълнат от мисли, ако не се разнесе близо до него яростен крясък. Павел подскочи и сграбчи винчестерката. Обърна се. Крещеше Ханда. Маймунката сърдито фучеше и отстъпваше предпазливо. Едва сега Павел забеляза, че към него пълзи огромна змия, надига глава, надува шия и се готви да го нападне.
„Ау-ау! Ау-ау!“ — не преставаше предупредително да крещи маймунката.
В това нямаше нищо чудно. Много пъти шимпанзета, силно привързани към своите стопани, са ги спасявали от явна смърт. Може би и сега, ако не беше умната Ханда, отровната змия щеше да ухапе Павел. Това личеше по заканителното й съскане, по издутата й шия, по езика, който се протягаше като дълга тънка игличка.
Не стана нужда да употреби оръжие. Туземците, които бяха наблизо, разбрали какво става, с няколко удара на копията смазаха главата й.
Ханда се приближи предпазливо до убитата змия, подуши я и отскочи с радостен крясък, затича при Павел, като повтаряше: „Ко, ко, ко!“ Прегърна го и го целуна. Павел от благодарност й даде банан и я помилва по гладката космата глава.
„Ка, ка, ка!“ — е цяло гърло викаше Ханда, умилкваше се и от време на време поглеждаше убитата змия…
Зомба изсвири с костения рог за тръгване. Туземците затичаха към брега. Ханда хвана географа за ръка и изправена на задните си крака, тръгна наперена към лодката. Домбо ги посрещна. Той се бе вече настанил на напречната дъска. Ханда без покана скочи, седна при негърчето и размаха дългите си ръце към географа.
IV
Денят беше слънчев и тих, с чисто, дълбоко гълъбово небе. Само по посока на течението подухваше слаб ветрец и разклащаше върховете на тръстиката. Реката влачеше тъмножълти водорасли, гнили пънове и откъртени мангрови дървета с гъсто сплетени корени, пръст и блатна трева. Приближаваха делтата на Замбези.
Павел седна до Ханда, изсвири с два пръста и туземската пирога плавно се плъзна по водата. Но още при първите удари на прътовете той почувства студени тръпки.
„Тропическа треска!“ — мина му светкавично през ума.
В това нямаше нищо чудно. Тая коварна болест, разнасяна чрез жилото на комарите, намираше най-благоприятни условия сред блатистите низини на Замбези. Затова рядко имаше пътешественик, минал по тези места, да е бил пощаден. Много от заболелите дори бяха оставили костите си в черния континент. Макар географът да бе жилав и здрав, първите пристъпи на треската изведнъж го раздрусаха и той бързо потърси грижливо скътания и пазен като скъпоценност хинин. Но няколкото прахчета, които изгълта без вода, не спряха пристъпите на треската.
Домбо уплашен гледаше как зъбите на белия човек потракват, пръстите му посиняват, целият става жълт като лимон.
— Хамба болен? — впери тревожно очи в него негърчето.
Павел кимна с глава. Студените тръпки продължаваха да го раздрусват, зъбите му тракаха, цял отмаляваше. Вече не можеше да държи винчестерката. Той я изпусна от ръцете си и тя падна в пирогата. Домбо я взе и му я подаде, но Павел дори не посегна към нея. Той чувстваше как го облива пот и все повече отмалява.
— Домбо, постели дюшека! — едва можа да каже той.
Домбо развърза палатката, извади кожения дюшек, хвърли го на дъното, но Павел, като се тресеше цял, не можеше да пристъпи, свлече се и загуби съзнание…
Никога Домбо не бе се чувствал така нещастен, както в момента, когато Павел падна в несвяст в лодката. Негърчето с всички сили се опита да го задържи, но тежкото тяло се свлече от ръцете му.
— Хамба! — възкликна в отчаяние той, клекна на едно коляно и уплашено се вгледа в лицето му.
Павел не му се обади. Той бълнуваше, говореше нещо неразбрано, лицето му ставаше все по-жълто. Двамата лодкари подозрително поглеждаха назад и нещо си шушукаха тревожно. Умната маймунка уплашено отскочи и се намери на задния нос на пирогата, клекна там, втренчи малките си очички в болния и започна жално да скимти.
Домбо няколко пъти подръпна географа, пита го нещо, но като не получи отговор, тъжно оброни глава. Добрият и умен хамба сега лежеше пред него с мъртвешки цвят, раздрусван от треска. Той бълнуваше и в полусън се бранеше от някакви невидими врагове.
Останалите лодки се изравниха с първата. Бамбуковите пръти изведнъж замръзнаха в ръцете на туземците. Всеки от тях надничаше в първата лодка, продължително се вглеждаше в болния, сгърчен на дъното.
Цял час Домбо все така стоя съкрушен, навел глава, прегърнал колене. Ханда се беше примъкнала до своя приятел, притискаше се до него, държеше ръката му и тихо, някак по човешки, въздишаше така, както въздишаше и чернокожият юноша.
— О, Ханда, ще останем сами! — по едно време я помилва Домбо. — Наш хамба болен, много болен!
„Ууу! Уууу! Уууу!“ — простена шимпанзето.
— Какво ще правим сега? — като на себе си говореше Домбо. — Аз нямам тамо-тамо, нямам ма-на. Само имам хамба. А ето и той ни напуска!
Той прегърна маймунката. Задавен от сълзи, не можа да продължи и захлипа. „Ууу! Уууу! Уууу!“ — повтаряше Ханда, която с верния си животински инстинкт чувстваше, че голямо нещастие е сполетяло негърчето.
Туземците все така плахо се споглеждаха и тихо си шепнеха нещо! Плуваха бавно. Лодките вървяха успоредно.
На едно място спряха. Зомба извади от една кошничка някакви лековити треви, стри ги на прах, поднесе една шепа под носа му, но Павел не се съвзе. Туземецът повтори това два пъти. Но като не настъпи никаква промяна, отново пое бамбуковия прът.
Минаха цели три часа. През това време състоянието на болния не се промени. Павел все така се раздрусваше от треската и бълнуваше. Домбо кършеше ръце. Зомба мълчаливо управляваше пирогата. Ханда, подложила муцунка върху коляното на негърчето, тихо скимтеше.
Около брега се нижеха гъсто преплетени водорасли и тръстики. Тази жива зелена пелена се отразяваше в огледалото на водата. Наблизо прелитаха птици-носорози, плуваха стада пеликани и ловяха риба. Между високите дървета се мяркаха туземски краали. Те глъхнеха под благодатната сянка на дивите смокини и бананите, над които разперваха зелени чадъри огромни тропически дървета. Пред колибите седяха мъже е тръстикови лули в уста. Вечер на луна, насядали в кръг, те пееха, танцуваха и пиеха палмово вино.
Почти всички селища имаха пристани на реката, където туземците прикачваха пирогите и предлагаха своите търговски стоки. Домбо се вглеждаше в лицата им. Много от тях бяха покрити с бели петна. Някои страдаха от капска проказа, а други носеха следи от едра шарка.
Лодките отминаваха пристаните, без да спират. Намираше се в изобилие риба, която хващаха с туземски сакове. Пък и никой не мислеше за ядене. Болестта, която бе съборила географа, хвърли в дълбока скръб хаубаувци.
Пирогите, носени от течението, леко се поклащаха. Времето минаваше бавно и мъчително. Павел продължаваше да лежи в безсъзнание. Домбо стоеше неотлъчно край него. Все по-често туземците доближаваха трите лодки и си разменяха мълчаливо погледи. Показа се някакъв остров, обрасъл с гъста гора. Зомба с един замах заби бамбуковия прът, лодката направи остър завой и се насочи към брега.
— Зомба, къде? — скочи Домбо.
Зомба бавно извърна глава.
— Ще спрем! — отвърна сухо той.
— Защо? — учуди се негърчето. — Дневното светило е още високо! Реката ни сочи пътя до Голямата вода. Там ще чака огнената пирога и хамба Матросов! Защо да спираме! Имаме добро време и можем да пътуваме!
Зомба мълчеше. Лицето му ставаше мрачно и начумерено. Лодката се приближаваше към ниския тревист бряг, над който се издигаха мангровите дървета като зелена стена.
— Не спирай! — извика Домбо, като пристъпи и подръпна Зомба за лакътя.
Зомба препречи пръта и задържа лодката.
— Къде ще вървим? — попита той.
— Там, където ни посочи хамба! — отвърна сърдито Домбо.
Лицето на Зомба стана още по-мрачно, дебелите му бърни леко потреперваха.
Другите две лодки също се приближиха. Негрите ги заковаха на място. Изправени на кърмата, те мълчаливо следяха спора между Зомба и негърчето.
Зомба махна с ръка.
— Къде ще вървим?
— При Голямата вода! — посочи течението Домбо.
— Напразно — възрази той. — Белият човек умира! По-добре да спрем на острова! А при Голямата вода без хамба ще ни хванат белите търговци! Хамба е наш приятел! Без него кой ще ни защити?
Стана спречкване. Някои поддържаха Домбо, който искаше жив или мъртъв да предаде географа в ръцете на Матросов. Други пък не бяха съгласни. Плашеха се да не ги хванат и продадат като роби. Зомба не отстъпваше. Той дълго говори, но нищо не се промени. На негова страна си останаха само трима негри от втората пирога. Домбо не вярваше, че неговият добър хамба ще умре и той никога вече няма да го види. Дори тая дума като гореща игла бодваше сърцето му.
Най-сетне, след като обясни на Зомба, че дори географът да умре, трябва да предадат опазената сбирка, говорещите листове, кожената торбичка с диамантите и всичко, каквото притежаваше добрият бял човек, Домбо заключи:
— А кой ще ни повярва, че хамба е умрял от сана-ма? Ние трябва да го предадем!
Зомба почувства силата на тия думи, отвори уста да възрази нещо, но Домбо го изпревари:
— А помисли за Хахама. Кой ще увери вожда, че белият човек е умрял от сана-ма! Всеки ще помисли, че е убит от вас. Ти не си прав! Трябва да вървим!
Одобрителен шепот изпрати последните думи на негърчето. Само Зомба все още упорстваше. Не отстъпваха и другите трима негри. В тоя решителен момент Домбо трябваше да избере: да се подчини или да последва примера на географа — с оръжие в ръка да го застави да продължи пътя.
Нямаше време за бавене. Оня Домбо, който стоеше до леглото на Павел, плах и разплакан, сега изведнъж сякаш се преобрази. Той отскочи назад, ловко изви тънкото си тяло, сграбчи с две ръце винчестерката и намести приклада в раменната трапчинка.
— Зомба, кана-ма! (Върви!) — сухо, решително извика той. — Ако не се подчиниш, ще те убия като гну!
Зомба рязко се обърна и срещна дулото на винчестерката. Домбо дишаше често и горещият му дъх сякаш опърли лицето на туземеца. Очите му го пронизваха. Устните му бяха сърдито присвити.
— О, приятелю! — искаше да го склони Зомба, но Домбо се приближи към него и избухна:
— Не спирай, Зомба! Ако не тръгнеш, ще те изпратя при хумба-ба! Не се шегувай!
— Не тръгвай, Зомба! — чу се един глас от втората пирога.
— Кой се обади? — извика Домбо.
— Червеното перо! — допълни друг.
— Не съм аз! — отвърна младият негър на име Червеното перо.
Домбо отново пристъпи към Зомба и впи в него студени очи.
Зомба се поколеба. Той погледна останалите хаубаувци и потърси съчувствие, но всички стояха като вкаменени. Това трая само един миг. Очите на Домбо пронизваха упорития негър. В това време третата лодка безшумно мина напред и се отправи по течението. След нея се хлъзна и четвъртата. Зомба мрачно погледна след тях. Домбо изчакваше, но нито за миг не изпускаше от погледа си ръцете на своя противник.
— Зомба, тръгвай! — извика някой от втората лодка. — Домбо няма да те пощади!
Упорството на туземеца бе сломено. Той зае своето място, заби пръта в песъчливото дъно, натисна го с цялото си тяло и подкара лодката. Домбо изчака, докато течението я поеме, свали винчестерката и се отпусна на средната напречна дъска. Ханда седна до него. През цялото време, докато се водеше спорът, тя, изправена на задните си крака, сърдито се зъбеше на Зомба.
V
Плуваха без опиране, докато слънцето слезе ниско над хоризонта и окъпа в златиста светлина горите. Остана назад живописният остров с гъстите гори. Сега реката се разливаше сред мочурливи долини, покрити с буйна трева и тръстика. Тук реката течеше едва забележимо. Лодките бавно плуваха и оставяха след себе си златисти бразди. Но пътуването не бе безопасно. Тук-там се срещаха скали, които стърчаха над повърхността като глави на акули.
Привечер стигнаха до едно място, където реката се разделяше на няколко ръкава и всеки ръкав течеше в различна посока. Между тях се образуваха острови, покрити със свежа зеленина, които навътре се разширяваха като ветрила. Наоколо всичко гъмжеше от птици и животни.
Лодките като по даден знак спряха.
— В коя посока да вървим? — попита мрачно Зомба.
Всички чакаха отговора на Домбо.
— Къде да вървим? — настояваха и другите гребци.
— Казвай бързо! — процеди отново Зомба и леко извърна глава.
Домбо никога не бе се намирал в такова трудно положение. Той се надигна бавно, огледа ръкавите, където реката се разпокъсваше. Мъчно човек можеше да определи вярната посока. А нямаше време за бавене. Домбо чувстваше как го пронизват погледите на гребците. Ех, защо не е здрав хамба Балвана? Той с помощта на стрелката и картата никак няма да се колебае. Но той лежеше в безсъзнание, ни жив, ни мъртъв. Колко хубаво щеше да бъде изведнъж да отвори очи и само с едно кимване на главата, само с едно помръдване на устата да промълви една дума.
„О, хамба — мислено се обръщаше към него Домбо, — стани! Помогни ми! Колко е трудно без теб!“
Но Павел бълнуваше нещо неразбрано.
— Казвай, водачо! — иронично подхвърли Зомба. — Докога ще чакаме?
Домбо трепна. Какво да направи? В тоя момент си спомни за картата на географа й за компаса. Много пъти той бе стоял до своя хамба и бе гледал как разчита посоките. Коя линия показваше сега вярната посока — синята или червената? Домбо напрегна паметта си. Спомни си до най-малки подробности всяко нещо, което бе направил белият човек, всяка чертичка и линийка, всяка буква на картата и всеки знак на компаса.
Той скочи от дъската и лодката се разклати. Клекна до Павел, измъкна пътната му чанта, откопча я и извади картата. И също като своя учител той постави компаса на напречната дъска, подложи под него картата и определи посоката. На картата бе отбелязана в едри линии делтата на Замбези и всички малки и големи ръкави. Пътят, по който трябваше да се придвижат, бе очертан с надебелена червена линия. Линията криволичеше по втория ръкав, заобикаляше някакъв остров и вървеше право на изток.
Домбо погледна напред. Това, което виждаше на картата, сега се откриваше пред погледа му. Той лесно откри втория ръкав и извика:
— Карай, Зомба!
Скочи и отиде в предната част на лодката. С картата в ръка, застанал на носа, прав като бамбук, с винчестерката през рамо, Домбо приличаше на истински морски капитан.
Тъкмо в тоя момент Павел се посъвзе, отвори очи и дълго се вглежда в стройната фигура на негърчето. Той нямаше сила да извика, нито да се помръдне, така бе изтощен, но в крайчеца на лявото му око блесна едно зрънце, откъсна се и бавно пропълзя по бузата му. Павел въздъхна, на устата му трепна едва доловима усмивка, гърдите му се повдигнаха и той преглътна.
Забравил за миг болестта, Павел се чувствуваше щастлив и горд, че пред него стоеше неговият достоен ученик.
„Дано поживея още малко — мислеше си той, — да стъпя веднъж на парахода, да видя Матросов. Само той ще помогне на Домбо, ще го настани във флотското училище, ще го направи матрос! Домбо е умен и способен! След време може да стане дори капитан! Колко хубаво ще бъде! Първият негър — капитан на кораб!“
Павел се усмихна, стана му приятно. Представи си младия негър възмъжал, облечен във флотска униформа, застанал на капитанския мостик…
В това време Домбо, с картата в ръце, с голяма точност водеше пирогите в определената посока, промъкваше ги през ръкава, заобикаляше гористите острови и продълговати ивици земя, които се вдаваха като клинове в разливите.
Едва когато този ръкав, отбелязан в картата с надебелена червена черта, стана по-широк и сам приличаше на голяма река, която течеше право на изток, Домбо прибра картата, постави компаса в чантата и се обърна. Накани се да пристъпи, но изведнъж трепна и се спря. Премига и пак втренчи очи. Да вярва ли на очите си? Нима не сънува? Добрият и мъдър хамба, който доскоро се тръшкаше и всички говореха, че умира, сега го гледаше и се усмихваше.
— Хамба! — изтръгна се от гърдите му радостен вик.
Негърчето се приближи, клекна пред географа и като се задъхваше от вълнение, можа само да каже:
— О, хамба, добър хамба!
Той искаше да му разкаже всичко, каквото се беше случило, за мъката му, но думите засядаха на гърлото му, от очите му течаха сълзи.
— А Зомба казва — хамба умира! Да спрем! Не, отвръщам аз! Няма да спираме, трябва да стигнем брега. Там ще чака огнената пирога с Матросов и белия врач! — най-сетне бързо заговори той.
— Добре, си направил, моето момче! — отвърна Павел и го прегърна през рамото.
Шимпанзето сякаш разбра какво се бе случило, та подскочи радостно, седна до географа, заскимтя, пресегна ръка и задърпа Домбо за набедреника.
— Ех, приятелю — въздъхна географът, — проклета болест! Тръшна ме тъкмо сега!
После се подпря на лакът и попита:
— А как откри ръкава?
— С белия лист и компос! — отвърна гордо Домбо.
— Не компос, а компас! — поправи го Павел.
— Компас! — повтори негърчето.
— Видях, Домбо! Но ти не познаваш картата и компаса! Как си определил посоката?
Домбо се усмихна хитро.
О, хамба, Домбо познава картата и компаса! Аз седях до хамба, гледах, гледах и всичко научих!
— Умно момче! — учуди се географът. — А не си ми казал нищо досега?
— Вярно, не съм казал, но аз трябва да зная, всичко да зная! И хубаво, че познавах компас, хамба! Не загубихме време!
След това му разказа за конфликта си със Зомба. Павел го изслуша внимателно, намери постъпката му за разумна и го похвали. Всеки упорит човек като Зомба трябва с оръжие в ръка да се застави да последва другарите си. Негърчето бе постъпило така, както би постъпил на негово място сам той.
„Понякога се изисква суровост! — мислеше си той. — Щом Домбо е успял да подчини цялата група, това говори, че той може да стане наистина един смел капитан!“
VI
До вечерта пристъпите на треската не се повториха. Павел лежеше изтощен, прегърнал шимпанзето. Тропическата болест като че ли бе изцедила до капчица силите му, угасила блясъка в очите, покрила лицето му с пепеляв цвят. Не му се ядеше, ръцете му трепереха и не можеше да се държи на крака.
Домбо, с винчестерка в ръка, стоеше на пост. Пирогите пореха водата. Горите ечаха от птичи поспи. Въздухът бе изпълнел с дъх на блата и тиня.
Скоро нощта щеше да настъпи, но все още липсваше удобно място за нощуване. Слънцето залязваше. Водата блестеше. В нейните дълбини се отразяваше небосводът с кълбестите облаци. Водната повърхност се изпълваше с фосфоресциращи кръгове и бразди, оставени от крокодилите и речните коне. А гъстите тръстики шумоляха, поклащаха се и пращяха под стъпките на водните козли. На една базалтова скала стоеше едър лъв. Лодките минаха под него, но той не се помръдна, продължи да оглася горите със свирепия си рев. Наблизо се разнасяше треперливият смях на хиените, а над тях кръжаха орли-лешояди.
Виждаха се добре пътеките, отъпкани от речните коне. Над пътниците безшумно прелитаха блатни птици. От време на време из тръстиките се появяваха хипопотами, крокодили подаваха глави зад пирогите, тъмните им тела лъсваха. На много места далече от бреговете горяха огньове и със своите червени отблясъци правеха вечерната картина още по-тайнствена.
Но сега никой не се любуваше на красивата природа. Павел едва се държеше. Той нетърпеливо чакаше да спрат, да напалят огън, да легне и си почине. Туземците бяха изморени и едвам-едвам забиваха дългите прътове. Телата им лъщяха. Зомба мълчаливо стоеше на задната кърма и управляваше лодката. Домбо не откъсваше поглед от леко набръчканата вода. Всеки миг можеше да се покаже хипопотам, да се втурне и да обърне лодката. Той трябваше да го посрещне с изстрел.
Само Ханда се чувствуваше добре. Тя спеше, облегнала муцуна върху коляното на географа, потрепваше насън, размахваше опашка, пресягаше се с лапата и я отпускаше. При внезапния рев на лъва тя скочи и изскимтя от страх. Но като видя, че лъвът стои на скалите, а лодката отминава, започна да хихика, да дърпа Павел за ръката и заканително да ръмжи: „Ка-ка-ка!“
Павел я погали, прегърна я и ласкаво й заговори. Домбо се обърна и се засмя. Зомба втренчено се взираше напред.
Бреговете се огласяха от крясъци и песни на птици. Малки чайки, черни и бели рибари с черни човки издаваха остри пронизителни звукове. Прехвърчаха качулати чапли, различни бели и пъстри папагали. В подножието на скалистия бряг, където Зомба се готвеше да прекара лодката, играеха пясъчни плъхове и мишки с бодлива козина като таралежи-джуджета. Тук Павел за пръв път видя и скоклив заек, който мяташе дълга опашка като кенгуру. Освен заека в редките храсти и по тънката пясъчна ивица играеха сиви маймуни. Често пробягваха диви котки, с красиво изпъстрена козина. Павианите, тези свирепи маймуни, които разкъсват новородени антилопи, а понякога отвличат и деца, тук бяха пълни господари.
На едно място нещо разплиска водата. Зомба отклони лодката, като с все сила се опита да я задържи с бамбуковия прът.
— Приятелю, дум-дум! — извика той на Домбо.
Негърчето насочи дулото на винчестерката натам, но не стреля. Павел също надникна. Водата трептеше и образуваше големи светли кръгове. След малко се появи двойка видри.
Изведнъж видрите се загубиха и се появиха на самия бряг. В това време Зомба едва не изтърва бамбуковия прът.
— Хамба! — уплашено извика той.
Павел се вгледа в негъра. Домбо още следеше видрите. Лицето на Зомба, доколкото можеше да се види в привечерния здрач, беше смразено от страх. Той сочеше недалеч от носа на лодката.
— Хумба-лама! — едва прошепна той.
Домбо рязко се обърна. Из потъмнялата, с бакърен цвят вода се надигаше чудовищна глава. Павел се помъчи да се изправи, посегна към винчестерката, но се строполи безсилен.
— Стреляй, Домбо! — с немощен глас извика той.
Хипопотамът плуваше срещу лодката. Домбо потрепери, но бързо се овладя, клекна, притисна приклада в раменната трапчинка и натисна спусъка. Силен трясък отекна във вечерната тишина. Хипопотамът издаде яростен рев и потъна, навярно куршумът го бе улучил, защото над водата изплува само кърваво петно. Но дали бе убит, това никой не знаеше. Понякога хипопотамът изчезва във водата и внезапно се появява, с бесен рев обръща лодката и напада пътниците.
Същото нещо се случи и сега. Домбо пълнеше винчестерката, а Зомба вече опипваше с дългия прът дъното на реката близо до брега, когато изведнъж туземците от двете задни пироги закрещяха уплашено.
— Руга-руга! (Разбойник!)
Снопове от стрели полетяха от всички страни. Домбо подскочи и впери очи напред. Зомба като ужилен тласна лодката към брега. Павел се понадигна и погледна. Виковете не бяха напразно. Втората лодка силно подскочи и едва не се обърна от неочакван удар. Уплашените гребци викаха за помощ. Едно тъмно туловище се надигаше от водата пред самата лодка. Домбо отново стреля и хипопотамът веднага се скри, но в това време с разширени от ужас очи всички видяха цяло стадо хипопотами, което уплашено се пръскаше и разбиваше на пяна водата. Те се отправяха към тръстиките и високата папрат. След тях вървяха две-три малки хипопотамчета. По те съвсем не се изплашиха от гърмежа и любопитно обръщаха глави. Все още беше светло и можеха да се преброят всички малки и големи животни. Понякога в ранни зори Павел бе разбуждан от силен рев и пронизително виене. Той скачаше, грабваше пушката, но когато се измъкваше от палатката, обикновено срещаше ухиленото лице на Ястребовия нокът.
— Не се тревожи, хамба — викаше лодкарят, — това са мъжки хипопотами, които водят жестока борба помежду си за женската!
Много пъти групата бе срещала самотни хипопотами-скитници, които бяха много опасни. А особено яростни и зли били женските, когато кърмят малките си. Веднъж Павел и Домбо бяха свидетели как водните хищници с бесен рев нападнаха лодката на двама туземци — ловци на крокодили и хипопотами. Но ловците бяха опитни и ловко избягнаха нападението. Тогава те разказваха за една лодка, която две женски хипопотамки разбили на трески, а лодкарите разкъсали със здравите си зъби, макар да били въоръжени добре и да се бранели ожесточено. Слабото място на хипопотама според Ястребовия нокът бил мозъкът на животното. Само когато асагеят, копието или стрелата улучи добре изпъкналата част на черепа и докосне мозъка, последвала моментална смърт. Но това се случвало много рядко, защото мозъкът на тези животни бил много малък, пък и кожата им била като броня. Ето защо, накрая бе пояснил Меко-ва, ловецът на хипопотами, щом хвърли копието или асагея, внимателно проследява дали животното ще потъне. Ако не е улучено, то надига глава, потапя тялото си, а при смъртоносна рана — най-напред потапя главата си и после потъва тялото му.
Този разказ на добрия лодкар, трагично завършил своя живот, мина през ума на Павел сега, при появата на хипопотамите. Гърмежите, нещо рядко в тая част на Замбези, внесоха смут сред речните коне и цялото стадо се пръсна. Лодките приближиха брега. Мястото беше удобно за пристан.
Туземците завързаха пирогите с лианови стъбла. Стовариха багажа. Едва сега Павел разбра, че голяма част от колекцията му е изпогубена. Но не съжаляваше. Най-скъпоценният товар — хората, бе запазен.
VII
Пламъците на огъня озариха дърветата, които образуваха гъсти непрогледни сводове. През листата едва проникваха лунните лъчи.
Туземците насядаха край огъня. Павел легна в палатката върху мека постеля от зелена папрат. Домбо свари чай под светлината на запалена факла. Ханда клечеше до него и повтаряше всяко негово движение. Наоколо се разнасяше хищният смях на хиените. Гората гъмжеше от най-различни животни. Туземците бяха нащрек.
Според географската карта и изчисленията, които бе направил тая вечер Павел, оживеното пристанище Чинде на брега на Индийския океан, където китобоят ще го причака, беше вече само на един ден път при нормално пътуване. И едва тогава Павел можеше да получи истинска медицинска помощ. Старият корабен лекар беше опитен в лекуването на тропически болести.
При тая мисъл всеки на мястото на Павел не би мигнал цяла нощ. Не мигна и Павел. Той беше вторият човек след Ливингстон, прекосил Черния материк, без да е докоснат от туземска стрела. Но жестоката болест срази силите му.
„Не — скърцаше със зъби Павел, — тропическата треска няма да ме победи. Волята и духът са по-силни от всяка болест! Ще се боря!“
Така мина нощта.
Но на сутринта, малко преди тръгване, Павел отново бе раздрусан от треската и бълнуваше несвързано. Притичалият Домбо не отскочи като някога уплашен и разтреперан, не впи зъби в стиснатото си юмруче, а дръпна падналата кожа, покри добре географа, взе винчестерката и презраменната чанта с патроните, заметна ги като истински „хамба“, застана пред палатката, пъхна два пръста в устата си и изсвири три пъти.
— Хамба е болен! — прозвуча неукрепналият му, още младежки глас. — Ние трябва да бързаме! Голямата вода е близо! Там е белият врач! Зомба и Червеното перо да пренесат хамба в пирогата! Докато сянката на копието се отмести на една длан, всички да бъдат в пирогите!
И негърчето заби копието в земята пред палатката. Зомба и Червеното перо положиха географа върху леопардовата кожа, хванаха я от двете страни и тръгнаха към реката. Останалите бързо се разтичаха, сгънаха палатката, опаковаха багажа в денкове, прибраха покъщнината в кошниците, наляха вода в тиквените бутилки, напълниха глинените делви. Домбо обикаляше около лагера, оглеждаше навсякъде да не остане нещо неприбрано. А когато сянката се отмести на по-малко от една мъжка длан, той вече седеше на напречната дъска, здраво прихванал в ръце винчестерката. Павел лежеше в лодката върху кожената постеля. Зомба, изправен на задната кърма, чакаше сигнал за тръгване. Ханда, притисната до негърчето, неспокойно въртеше очички, скимтеше — и тя бе нетърпелива като своя приятел.
Продължително трикратно изсвирване като че ли тласна едновременно напред всички пироги, лодкарите дигнаха бамбуковите прътове.
Малката флотилия отново се проточи по Замбези…