Григор Угаров
По следите на заточеника (37)

II

И на другия ден неизвестният кораб не промени своя курс. Свободните от вахта матроси, събрали на групички, изказваха различни предположения. Чиркасов стоеше като закован с бинокъл в ръка. Матросов и Павел тихо разговаряха. Атмосферата на кораба бе натегната. Дори капитанът проявяваше признаци на нервност и ожесточено скубеше брадата си. Но нищо не се променяше. Корабът упорито ги следваше.

Това не можеше да продължава повече. Матросов повика Чиркасов.

— Да спрем и да изчакаме! — каза той.

— Ако спре и той?

— Ще видим.

Предвижданията на Чиркасов се оправдаха. Щом опря китобоят, спря и непознатият кораб, макар преди малко да летеше с голяма бързина, като използваше попътния вятър. Но това не стана изведнъж. Подозрителният спътник се приближи още малко и забави хода. Сега можеше да се види в далечината малко по-добре палубата, по която се разхождаше някаква висока фигура на човек, а на капитанския мостик стоеше друг, по-плещест матрос.

— Спря дяволът! — възмутен извика Чиркасов.

— Нищо не разбирам! — махна с ръка Матросов.

— Съмнителна птица! — добави Никита Степанич.

Павел лежеше в каютата, раздрусван от нови пристъпи на треска. Край него се суетеше лекарят. Домбо и Ханда мълчаливо седяха, свити в един ъгъл. Макар географът да изгълта много прахове хинин, болестта все още не бе победена. Но тоя път пристъпите бяха по слаби и корабният лекар се надяваше до края на пътуването Павел да бъде вече здрав.

В същото време на командното място ставаше оживен разговор между Чиркасов, Степанич и капитана. Това всъщност не бе никакъв спор, защото в мъдростта на Матросов никой не се съмняваше. Но той често прибягваше до тези „спорове“, защото добре познаваше опита на своите първи помощници и печелеше от това. Старите морски вълци, цял живот кръстосвали морето, неведнъж бяха посрещали страхотни урагани и какви ли не опасности. Затова и особено трудни моменти Матросов ги изслушваше, после се затваряше в каютата си и вземаше решение.

Щурманът Андрей Чиркасов, стиснал ръце и юмруци, сърдит, нападаше боцмана.

— Не си прав, Никита! — горещеше се той и очите му пламтяха от гняв. — Няма полза да стоим!

— А какво, щурмане! Да се върнем обратно?

— Ще се върнем!

— Не, Никита, ние сме в открито море! Всеки кораб има право да върви пред нас или подир нас. Този пътува след нас. Добре. Засега той нищо лошо не ни прави. А ти искаш да го пресрещнем.

— Да, налага се! — боботеше Никита Степанич. — Това са бандити и дебнат! Ако не са, какво се влачат подире ни цели два дни! Ние трябва да разберем какви са тези скитници!

Матросов мълчеше и слушаше или рядко се намесваше в опора, поклащаше глава, подръпваше брадата си. Той обмисляше всяка дума, всяка изказана мисъл. Щурманът говореше убедително. Трябва да се опознаят спътниците. Може наистина да са се заблудили, да са претърпели корабокрушение, да са загубили картите си пособията от щурманската рубка, дори да са повредили компаса. Но тогава защо не се приближават? Кое ги кара да стоят на едно и също разстояние и да се влачат с дни подир китобоя. Това капитанът не разбираше и съмнението му се увеличаваше.

— Лошо е човек да прибързва! — най-сетне реши спора той. — Ще изчакаме още един ден!

Щурманът и боцманът слязоха от мостика. Матросов ги проследи с поглед, после дигна бинокъла и дълго се взира в далечината. Освен тъмния корпус на кораба, силуетът на който ярко ос очертаваше на запад, нищо друго не се мяркаше.

Океанът, окъпан в ярка слънчева светлина, блеснал като огромна медна тава, сънено потреперваше. Небето беше чисто и само едно облаче плахо надничаше над хоризонта. Попътният вятър отново започна да духа с неотслабваща сила и издутите платна плющяха.

III

Нощта мина без всякаква промяна. Настъпи утрото и над развълнуваната водна повърхност не се виждаше нищо друго освен непознатия кораб. Целият екипаж беше на палубата. Тая нощ никой не мигна.

Тревогата бе обхванала всички. Дори Ханда не беше вече весела и спокойна. Друг път тя пъргаво подскачаше, вмъкваше се в кухнята, открадваше си по някой къс месо, неусетно бъркаше в джобовете на Чиркасов и Степанич, дори с маркуча се опитваше да мие палубата. Но сега тя не изпускаше Домбо. Дърпаше го за ръката и повтаряше своето „ка, ка, ка“.

Корабът се носеше право на север. Никой в тоя момент не подозираше опасността, която се приближаваше.

На сто мили от Мозамбик барометърът започна да спада бързо, вятърът внезапно стихна, но скоро океанът сърдито забуча. За всеки бе ясно, не идваше тропически циклон, характерен за Мозамбикския проток. Матросов вземаше бързи мерки срещу опасността. Животът на кораба изведнъж се промени. Екипажът, вдигнат под тревога, зае своето място. Горните платна бяха свалени. Гръмкият глас на щурмана надвикваше вятъра. Матросите, които доскоро се разхождаха по палубата или събрани на групички, разговаряха за тайнствената шхуна, сега претичваха нагоре-надолу, заемаха своите места, закрепваха здраво предметите.

И все пак силата на бурята изненада пътниците. Затова още при първия пристъп, когато корабът започна да скърца и да се катери по разпенените вълни, тенджерите в кухнята изпопадаха с трясък, от полиците се събориха цинковите чинии и лъжиците. В това време Домбо помагаше на готвача и заедно с Ханда гонеха съдовете. Това доставяше голяма радост на шимпанзето и то ту се явяваше пред Павел с голяма лъжица, ту търкаляше някой похлупак.

Барометърът продължаваше да спада. Хоризонтът потъмняваше, вятърът се усилваше. Океанът кипеше. Огромни вълни с бели остри гребени изскачаха сякаш от дълбините, възправяха се нагоре, летяха като някакви снежни планини.

Щормът настъпваше, връхлетяваше, блъскаше кораба. Вълните започнаха да прехвърлят палубата и да се стоварват като чукове по нея.

Сега вече нямаше място за разговори. Заповедите бяха кратки. Рупорът^[1] като че ли изстрелваше всяка дума.

— Спокойно, момчета! — чуваше се гласът на Матросов.

Дъждът плющеше. Вятърът нищеше и мачтите. Брезентната мушама на Матросов стоеше разперена като чадър. От двете къделки на мократа му брада се стичаха ручеи. Лицето му беше сурово, в погледа му се четеше самоувереност.

— Дръжте се, момчета! — спокойно говореше той. — Девет бала! Ще издържи корабът! „Севастопол“ е юнак!

Този глас вдъхваше вяра и сигурност у екипажа. А тъкмо това като че ли бе най-важното в такъв момент.

IV

Бурята вилня дял ден и цяла нощ. Най-сетне призори утихна. Настъпи безветрие, но разгневеният океан все още ръмжеше сърдито. На кораба като че ли нищо не се промени. Той се люшкаше като пиян, забиваше нос надолу, цял скриптеше, килваше се ту на левия борд, ту на десния. Това явление не бе никак страшно. Беше настъпило „мъртво вълнение“. Павел лежеше отпаднал, блед като мъртвец. Матросов всеки час влизаше в каюткомпанията, присядаше до леглото, слагаше ръката си върху челото му и говореше загрижено:

— Ех ти, братко, много се измъчи! Пък и щормът ни раздруса здравата! Но потърпи още малко!

В десет часа Матросов пак дойде в каютата. Павел беше приседнал в леглото и нещо пишеше в бележника си. Щом го видя, капитанът извади лулата и се усмихна.

— Защо си станал! Полежи! Е, сега как се чувстваш?

— Нямам капчица сила! — отвърна Павел.

Матросов въздъхна.

Домбо чоплеше нещо, клекнал на колене. Той обърна глава и като видя, че капитан Матросов замълча, помисли, че пречи и се измъкна навън. Ханда лежеше при леглото на Павел. Тя дремеше и не усети стъпките на негърчето. Но Матросов изтърва кокалената табакера и тя скочи, огледа каютата и като видя, че момчето го няма, като човек се изправи на задните крака, хвана дръжката на вратата и си отвори сама. После затвори вратата така, както я беше научил географът.

Матросов седна по-близо до Павел и с тревога в гласа заговори:

— Не ми мирише на хубаво!

— За непознатия кораб ли става дума?

— Да, да, Павлуша!

— Още ли се влачи след нас?

— Неотлъчно!

— Наближаваме ли Мозамбик?

— След десет часа!

— Ще го проверим там?

— Веднъж да се доберем до Мозамбик!

На вратата се почука. Надникна Чиркасов. По лицето му бе изписана тревога. Той се помъчи да се усмихне, да се пошегува с Павел както винаги, но Матросов не се стърпя и го попита:

— Какво ново?

Чиркасов не устоя на проницателния поглед на капитана.

— Нищо особено! — смотолеви той. — Дребна работа!

Матросов се намръщи.

— Говори ясно, щурмане! Няма дребни работи!

— Корабът се приближава! — процеди Чиркасов и лицето му потъмня сякаш от скрит гняв.

Матросов не разпитва повече. Стана, заметна насмолената си мушама, окачи бинокъла на врата и излезе. Подир него тръгна и щурманът.

Павел остана сам.