Григор Угаров
По следите на заточеника (32)

II

Оглушителният рев на водопада вече едва се долавяше. Само попътният вятър донасяше от време на време глухото подземно бучене. Туземците плахо се озъртаха. Върху ясното гълъбово небе трептеше като утринна заря красиво сияние. Вече не летяха към небесната синева милиарди водни пръски. Сега двете вълшебни дъги се бяха слели в една.

Ястребовия нокът, който доскоро трепереше от страх, започна да се окопитва. Опасността беше минала и Баримо го бе оставил жив и здрав. Не пострада никой и от хаубаувци. Зомба отново държеше бамбуковия прът в здравите си мускулести ръце. Отново се появи мекият блясък и умните му очи.

Домбо помагаше на Павел да превърже раната си. Павел все още куцаше. Куршумът бе повредил силно тъканта, която много мъчно заздравяваше. Затова той старателно налагаше раната е мехлемите, които беше приготвил Ай.

Лековитите билки много му помагаха. Раната скоро се затвори, отгоре хвана кафява корица, но при движение на крака и особено при изправяне жилите се обтягаха и корицата се пропукваше, както се пропуква огъната липова кора и протичаше отново кръв. Затова Павел търпеливо седеше с превит крак, служеше си с патерицата, а когато бързаше, облягаше се върху рамото на Джума…

III

През следващите два дни групата на няколко пъти спира на брега, като предварително изпращаше разузнавачи да не би да се натъкнат на португалците. При опасните прагове, където реката се спускаше с бясна бързина, гребците пренасяха лодките на гръб. В опасните бързеи никой бял човек така изкусно не умееше да маневрира, като използува бързото течение, както Ястребовия нокът. Имаше мигове, когато от лодката не се виждаше дори петънце и всички туземци, които плуваха след нея, мислеха, че туземецът е потънал заедно с белия човек. Но изведнъж сред разбитата пяна като акула се появяваше голямата красива пирога. Ястребовия нокът със светкавична бързина размахваше бамбуковия прът, пирогата се стрелваше на зигзаг и преодоляваше силата на течението. Туземецът стоеше прав, като закован на кърмата, а на предния нос, повдигнат малко над водата, приклекнал, седеше Зомба. Павел и Домбо винаги в такива случаи заемаха средната напречна дъска…

От двете страни на реката се простираха гъсти гори. Из широките разливи бяха пръснати живописни острови. По поляните, в гъстата избуяла трева, пасяха диви биволи, стада антилопи и носорози. Често, разположени край реката, се виждаха туземски селища. По високия пясъчен бряг стояха наредени туземци, които изпращаха пирогите с диви крясъци. На много места пътниците откриваха окачени по дърветата късове сурово месо за укротяване на злия дух. Наоколо се разнасяше остър мирис. Чуваше се лай на настървени хиени. Над дърветата се виеха ястреби и орли-лешояди, помамени от вкусната плячка. При приближаването на пътниците хиените се пръскаха, птиците изхвърчаха с крясък.

Селищата винаги заемаха високи и открити места, с добър обзор към реката. Те се гушеха в светлозелените бананови горички. Ветрилообразните корони на палмите, които негрите смятаха за свещени, придаваха особена красота на кръглите, гъсто натрупани туземски колиби.

Като приближиха до едно такова селище, чуха се познатите вече тревожни сигнали на дървен тъпан. Отначало Павел помисли, че местното племе известява на хората, които са на полето, за приближаването на малката флотилия. Но като се ослуша по-добре, разбра, че също такова думкаме иде и далече напред откъм течението на реката. Двама ловци на хипопотами, които плуваха в подножието на селището, разказаха, че преди тях са минали португалци, въоръжени е много „гърмящи копия“. Затова негрите от далечните селища биели сигналните тъпани. Тези сведения бяха много ценни за географа. Защото по думкането вече можеше да се разбере докъде са стигнали бандитите.

Но защо бързат напред? Павел очакваше да спрат някъде, да ги причакат, прикрити в гъсталаците, и да ги посрещнат с пушечни изстрели. А може би, стреснати от храбростта им, те не се решаваха да се хвърлят отново в бой. Може и да се опасяваха, че в такава схватка ще пробият лодките и заедно с тях ще потъне и съкровището?

Може би?… Стиснал здраво винчестерката, вперил очи напред, Павел напразно се измъчваше с догадки.

IV

Мина цяла седмица в път. Павел все още накуцваше. Но раната не го тревожеше толкова, колкото загадъчната игра на португалците.

Макар и думкането на тъпаните да показваше, че бандата бързо отминаваше напред по течението на Замбези, все още никой не бе сигурен, че те не готвят някакъв капан. Може би Акулата нарочно заблуждаваше географа, а всъщност да е оставил някоя лодка наблизо, добре прикрита в крайбрежните гъсталаци. Затова Павел стоеше нащрек, с оръжие в ръце, очите му зорко опипваха всеки подозрителен предмет, всяка точка в далечината.

По тези места освен бик и пирога нямаше друго превозно средство. Кораб не можеше да плува по Замбези поради многобройните опасни прагове и водопади. А при праговете, където туземците носеха лодките на гръб, не можеха да ги изненадат, защото Павел добре проучваше тези места, пращаше напред хора да разузнават и тогава приближаваше брега. Къде можеше да се сблъскат тогава? Къде? Може би в океана? Възможно ли е в открито море да ги нападнат?

В тоя момент Павел съвсем не подозираше, че в догадките си той не бе далеч от истината.

Опасността караше Павел да бърза, да съкращава почивките, да се отказва от някои ценни находки. Сега единствените му научни занимания бяха да обозначава точно по картата пътя на Замбези, да измерва валежите, да отбелязва температурата.

До океана оставаше доста път.

Умората, напрежението, загубата на близки хора и безсънието сложиха върху географа своя отпечатък. Лицето му, обгоряло от слънцето, доби цвят на чугун, покри се с гъста пепелява четина, появиха се пови бръчки по челото му, дълбоки сенки под очите. Брадата отдавна не бе виждала бръснач и растеше гъста, прошарена с бели лъскави косми, веждите му изрусяха съвсем. Дрипав, с разпрани обувки, вързани с ленти от дървесна кора, Павел Балванов имаше жалък вид, но в душата си никак не се промени. Човечен, но строг и справедлив, спокоен на вид, съсредоточен и разсъдлив, той с държането си покоряваше туземците, вдъхваше им вяра, смелост и уважение към себе си.

Единствено невредими останаха винчестерката, револверите, джобният часовник със сребърните капаци, компасът, термометърът и малкото огледалце. Павел също пазеше оръжието грижливо, всеки ден го почистваше и смазваше.

И Домбо се бе променил. От малкото плашливо негърче вече се източи строен, як, с твърди мускули юноша. Дете на Африка, той по-леко понасяше климата, беше по-издръжлив на път, слънцето не го жареше така немилостиво. Само раната понесе тежко и няколко дни бе умърлушен, но щом тя заздравя, Домбо бързо се окопити. Все пак той си оставаше момче и понякога, когато задрямваше край огъня, Павел не искаше да го събужда и го пренасяше на ръце в палатката.

V

При една почивка Домбо изненада географа. Щом спряха, той изчезна някъде, без да се обади. Павел реши да го потърси, но като мина край палатката, видя широка гладка кора, обелена от някакво дърво, нашарена с въглен. Така му се видя на пръв поглед. Но като се вгледа в кората, разбра, че това не бяха обикновени драсканици, а букви. Павел взе кората и зачете разкривеното писмо: „Хамба, Домбо се къпе на реката. Ще се върне скоро. Ще донесе яйца от крокодил. Двамата ще ги печем и ядем.“

Развълнуван, Павел два пъти прочете написаното от негърчето и сърцето му се разнежи. Не беше отишло напразно времето. Домбо се оказа прилежен ученик. Той вече си служеше с говорещите знаци.

„Славно момче!“ — въздъхна географът.

От този момент Домбо му стана още по-близък. Може би защото той бе първият грамотен негър, с когото Павел можеше вече да се разбира с писмени знаци…

Вече се мръкваше. Над Замбези горите потъмняваха, губеха своите резки очертания, сливаха се в една продълговата ивица. Откак бе попаднало между челюстите на крокодила, негърчето стана по-предпазливо и Павел не се страхуваше за живота му. Преди да нагази във водата, Домбо хвърляше камъни, както правеше Ястребовия нокът, връзваше се със здраво лианово въже, а в ръката си държеше копието с наточено острие.

Павел взе тръстиковата рогозка и реши да отиде под дивите смокини. Но преди това той написа с въглен върху празното гюле на кората: „Щом се прибереш, ела при смокините!“

Туземците почиваха край огъня. Меко-ва режеше стрели и ги накисваше в отрова. Джума и Шаконда варяха месо от антилопа. Зомба татуираше дясната си ръка над китката.

Павел постла рогозката под двете смокини, седна и разтвори картата, но мисълта му се въртеше все около негърчето. Отдавна не беше се занимавал с него, но, види се, умното момче не е прахосвало напразно времето си. Чувството, че пред неговите очи негърчето от същинско диваче се превръща в грамотен човек, го изпълваше с гордост и доволство. Домбо бе най-добрият пример за португалците, които смятаха туземците за диваци, неподлежащи на умствено развитие, лишени от качествата на белите хора.

Павел си спомни за Капоко и Маванда. Стана му мъчно. Ако бяха живи, животът на племето бързо би се променил. Но всичко не бе загубено. След тях растяха много млади хора като Капоко и Маванда. Те се пробуждаха за нов живот. Тръстиковите колиби им ставаха тесни, копието и лъкът им се струваха вече остарели оръжия. Пушката и револверът ги привличаха. Скоро те ще заменят факлата с фитил, натопен в мазнини, кожения набедреник — с мек плат, глинената делва — с бакърен котел…

Измина цял час. Павел гледаше в разтворената карта, но мислеше за съдбата на туземците. Той така се бе вдълбочил, че не забеляза оставената цигара, която бе прогорила картата. Едва когато усети мирис на изгоряла хартия, той я угаси. В същото време чу бързи стъпки и дигна глава. Стъпките идваха откъм бивака. Скоро между редките шубраци откри тънката стройна фигура на Домбо.

— Хамба! Хамба! — извика негърчето запъхтяно.

— Тук съм, Домбо!

Домбо клекна на рогозката.

— Викаш ли Домбо? — попита той.

— Вярно — усмихна се Павел. — Кой ти каза?

Домбо се засмя дяволито. Ситни бръчици се посипаха по чипия му нос, белите му зъби блеснаха срещу слънцето.

— Кажи, кой ти каза? — повторно го попита Павел.

— О, хамба, прочетох!

— Какво си прочел?

— Говорещите знаци на хамба!

Павел не се стърпя, прегърна го, потупа го по рамото и му даде последната бучка захар, намерена в джоба. Домбо схруска захарта, помълча малко и като погледна към долината замислено, попита:

— Хамба, прочете ли говорещите знаци?

— Разбира се!

— Добре ли са написани?

— Много добре!

— Има ли грешки?

— Малко!

— Колко грешки, хамба?

— Тано! (Пет!)

Домбо сведе очи към земята и отчаяно поклати глава. Павел очакваше това, защото познаваше своя прилежен ученик. За да го насърчи, той подзе:

— Слушай, Домбо! Аз също правех грешки. Трудно се изписват буквите. Пет грешки са малко. О, аз очаквах много повече!

Домбо дигна глава. Очите му блестяха.

— Вярно ли, хамба?

— Да — спокойно отговори географът.

Негърчето скочи радостно, подрипна на един крак, както правеха белите момчета, и изкряска нещо неразбрано. После затича по пътеката към бивака, където в настъпилата лилава здрачина се пръскаха искри от огъня. Но забравил в радостта си, че географът все още се подпира на патерица, той се върна…

През нощта нищо не смути съня на уморените пътници. Сутринта отново се отправиха по реката, а два дни след това едва се спасиха от бързото течение, което грабна пирогите, завъртя ги като черупки от кокосови орехи и само благодарение умелата маневра на лодкарите можаха да се доберат до брега.