Григор Угаров
По следите на заточеника (1)

I

Нищо не предвещаваше близка опасност.

Слънцето залязваше. Над хоризонта пламтеше оранжево сияние. Леко вълнение като студена тръпка минаваше по водната повърхност. Само тук-там кипваше вълна, блясваше на слънцето като сребро. Бялата като мляко опашка, оставена от кораба, бавно се стопяваше. Над морето сякаш застиваше тънка тъмноръждива корица. Небето беше ясно, дълбоко и тъмносиньо. Никъде не се мяркаше пепелявият призрак на ураган. Само вятърът се усилваше, издуваше платната и мачтите тъжно поскърцваха.

Все още не се виждаше земя, но цял орляк чайки посрещнаха кораба и накацаха по въжетата. Както винаги чайките бяха първите предвестници на сушата.

Скоро матросите, които току-що бяха застъпили на вахта^[1], забелязаха в далечината тъмната продълговата ивица на крайбрежието.

В такова рядко благоприятно време търговският кораб „Реженерадуш“^[2], собственост на богата лисабонска фирма, се връщаше от далечно плаване. Старият морски вълк Силва Порту, капитан на кораба, за трети път бе обиколил нос Добра Надежда. След въстанието през 1846 година^[3], в което се бе сражавал на страната на „септемвристите“, Силва Порту живееше като изгнаник и нито веднъж не бе хвърлял котва в португалско пристанище. Той поддържаше рейс Рангун-Джибути, откъдето търговската стока се откарваше с друг кораб в Лисабон. През тези години той на три пъти навлиза в Атлантическия океан, стига чак до Бенгуела по доходни сделки на фирмата.

И този път Силва Порту пристигаше без особени повреди на барката^[4] и без загуба на хора от екипажа. Само той носеше още незаздравяла рана на левия крак.

Този шестдесетгодишен старец, с гъста сива брада, със загоряло лице от морските ветрове и торбички под очите, нисък, набит и черен, като излят от чугун, беше все още така жив, пъргав и подвижен, както някога, когато за пръв път стъпи на палубата.

Роден в малкото пристанищно градче Албуфейра, в бедно семейство, отрано останал сирак, той бе отрасъл по крайбрежието между безпризорните момчета. Много пъти бе сменял работата и господарите си, докато най-сетне попадна на кораб. В жилите му течеше стара матроска кръв и скоро юнгата^[5] зае своето място.

Когато пое командването на кораба, Силва Порту сам подбра екипажа между своите стари познати — яки, плещести пристанищни работници. Младият капитан пръв в португалския флот забрани „корабната котка“^[6]. На кораба никога не се вдигна бунт, не се появи ропот. Силва Порту беше справедлив и добре се разбираше с екипажа.

Капитанът при добро настроение, притиснал между кътниците малката луличка с ламаринено капаче, не пропускаше да подчертае роднинските си връзки с Васко да Гама^[7], въпреки че мнозина се съмняваха в това родство. Но и без него Силва Порту си бе спечелил славата на опитен и смел мореплавател, който без лоция^[8] знаеше на пръсти всички морски пътища, опасни места с подводни рифове и посоката на ветровете, а най-важното, като вълк подушваше приближаващата буря и при най-спокойно море.

В последно време капитанът пътуваше с единствения си син Гонсалви, жив портрет на баща си от младини — едро лице, късоврат, с широки плещи и смели светлозелени котешки очи…

Този път корабът се връщаше с нов човек — осемгодишното негърче Домбо, тъничко като палмова фиданка момче, с черна като базалт кожа и ситни къдрици на главата. Единствено зъбите му бяха бели като вар.

Матросите бяха открили негърчето в мангровия лес край брега. То скитало като диво зверче, хранело се с плодове, спяло в клоните на дърветата. Отначало Домбо се изплашил от белите хора, изпищял и бързо се покатерил на едно дърво. Но Гонсалви го смъкнал и го отнесъл на кораба. По целия път то се мятало, опитвало се да захапе ръката му и да се освободи. Едва когато морякът го пуснал на палубата и го нахранил, Домбо се уверил, че белите хора няма да го убият.

Отначало Домбо бягаше от матросите, скриваше се в някой ъгъл и оттам надничаше уплашено. Само когато Гонсалви се приближаваше и го хващаше за ръка, той доверчиво и покорно тръгваше с него.

Всяка вещ на белите хора учудваше и плашеше негърчето. Много усилия употреби Гонсалви, докато го накара да пипне винчестерката. Домбо разтреперан допря пръста си до приклада и сякаш се изгори от нещо, та отскочи назад. А когато Гонсалви стреля в една акула, негърчето пронизително изпищя, падна по очи и дълго време лежа, без да мръдне.

Постепенно между него и Гонсалви се завърза близка дружба. Домбо се оказа схватлив, сръчен и умен, бързо усвояваше езика на белите.

Едва по-късно Гонсалви можа да научи нещо за живота му. За пръв път Домбо видял бял човек, когато баща му го татуирал. Татуирането ставало, след като седем пъти идвали и си отивали големите дъждове. Хумба-ба — крокодилите, така наричаше Домбо португалските заселници — нахлули в либата^[9], когато се появила на небето първата пълна луна след дъждовете. Те започнали да гърмят с „огнедишащи копия“ и убивали негрите на място. Опожарявали тръстиковите колиби. Хващали и връзвали със синджири мъжете на племето.

Той сам видял как един бял човек разбил черепа на майка му и тя се простряла на земята. Домбо се спуснал разплакан към нея, но срещу него блеснало дулото на „огнедишащото копие“. Той се изплашил, скрил се зад колибата, пропълзял в храсталака и потънал в горичката. Заровил се в окапалата шума и надничал оттам. Над селището се издигали големи пламъци. Било светло като ден. Двама бели хванали баща му с ласо като гну^[10], опитали се да го вържат, но той бил силен и повалил единия. Другият бял с един удар в корема го накарал да се превие на две и да се строполи на земята. Тогава го вързали и подкарали, както се кара опитомена антилопа…

Цял месец Домбо отказваше да си служи с приборите и ядеше по туземски — с ръка вадеше мръвките от пръстената паница, а супата изпиваше наведнъж, както бе пил разхладителния сок на кокосовите орехи. Кашата пък гребеше с шепа.

Но това не можеше да продължава повече. Домбо бе от състава на екипажа и Силва Порту заповяда да се храни в каюткомпанията заедно с всички матроси. Гонсалви се зае да го учи на приличие и добри обноски. На обяд той сядаше при негърчето, даваше му лъжица и му показваше как да си служи с нея. Те разговаряха повече с мимики, но се разбираха добре.

Така полека-лека черното момче привикваше с живота на белите хора, опознаваше корабното устройство и с помощта на Гонсалви започна да извършва и полезна работа. Домбо стана новият юнга на кораба.

От своята далечна родина негърчето носеше само кожения набедреник. То ходеше почти голо.

Домбо за пръв път истински се зарадва, когато Гонсалви му подари копие, лък, стрела и туземска маримба^[11], направена от две огънати пръчки, а между тях опъната струна от жилава тропическа трева. Под пръчките висеше една празна кратуна. Той грабна маримбата като нещо родно и скъпо за него, закрещя от радост, заподскача около Гонсалви, шумно пляскайки голите си колене. Оттогава негърчето вече не се разделяше от инструмента, тръстиковия лък и стрелата.

II

Силва Порту свали далекогледа, почеса се замислено по врата и като накуцваше, слезе от марсовата наблюдателница^[12]. Корабът навлизаше в протока Баб ел Мандеб — Протока на сълзите — както го наричаха моряците. Едва сега той Видя Гонсалви и негърчето до фокмачтата^[13]. Домбо дърпаше струната на своята маримба и пееше някаква туземска песен, а Гонсалви, прегърнал колене, слушаше замислен.

Капитанът постоя един миг, захапал накриво луличката, усмихна се в брадата си и пак закуцука по палубата. Седна на един вързоп корабни въжета и повика Гонсалви. Момъкът пъргаво скочи, отхвърли назад дългата си коса и притича. Силва Порту го посрещна мълчаливо. Изгледа го отдолу нагоре. Гонсалви като че ли бе възмъжал през последните месеци. По лицето му, обрулено от морските ветрове, изпечено от южното слънце, растеше пепеляв, гъст и къдрав мъх. От двете страни стърчаха като остри шипове бакенбардите.

Старецът с мъка събу ботуша си, запретна крачола на болния си крак и отвътре се показа мръсна стара превръзка.

— Я дръж! — подаде той на сина си малко джобно ножче със седефено чиренче. — Режи канапа!

Гонсалви погледна малко учуден баща си. Пред него седеше не оня строг и суров капитан, чийто поглед покоряваше целия екипаж, а друг човек — Силва Порту бащата.

— Оздравя ли раната? — попита Гонсалви.

— Каква й е работата! Оздравява! Но тоя проклет бинт ме стяга! Пречи ми! Махай го!

Силва Порту смукна от лулата, прижумя и изпъна крака си напред. Гонсалви взе ножчето, клекна на едно коляно и провря пръста си под канапа. Силва Порту леко потрепна.

— Добре, че се отървах само с една раничка в крака! — заговори той. — Спаси ме чужденецът! Сега иде моят ред. Силва Порту трябва да изпълни обещанието си. Да, трябва! Дотук стигнахме благополучно. Скоро ще минем Суец, после два дни престой в Цариград и навлизаме в Черно море!

Гонсалви дигна очи, погледна баща си и поклати глава:

— Но ти забравяш, че там воюват! След нашето заминаване от Родос избухнала Руско-турската война!

Силва Порту не се съгласи.

— Войната е свършила още преди половин година! Така разказвали руските китоловци в Мозамбик! Сорино говорил с тях!

Гонсалви наведе глава и започна да размотава превръзката. Силва Порту отвори капачето на лулата, притъпка тютюна с пръст и се замисли.

Мръкваше. Тъмната броня на морето блестеше като полирана. Над хоризонта затрептя една звезда, после втора, трета… Корабът леко се поклащаше. Вятърът лудуваше в платната. Вълните все по-яростно налитаха върху корпуса и се разбиваха на млечна пяна. Морето сърдито бучеше.

Откъм фокмачтата се обаждаше с тъжен стон маримбата. От време на време се чуваше тънък креслив гласец — пееше Домбо.

III

Гонсалви се изправи и тъкмо затваряше джобното ножче, внезапен удар раздруса кораба. Момъкът, тласнат неочаквано, падна по гръб. Силва Порту се захлупи върху въжетата, фокмачтата с трясък се събори. Нов удар накара кораба да изтрещи, а мачтите да се разбият. По палубата се разтичаха насам-натам матроси. Дудката^[14] засвири тревога. Гонсалви бързо скочи и в един миг остана като втрещен. Стори му се, че корабът силно се накланя наляво. Из разпокъсаните платна, въжета и пречупени мачти изскочи Домбо.

— Хамба! Хамба!^[15] — смъртно изплашен викаше той. Гонсалви се спусна срещу него.

— Не се бой, приятелю! Тук съм! — заговори той, но нов, още по-силен удар раздруса кораба. Върху двамата връхлетя с бесен рев грамадна вълна. Хванати за ръце, те отскочиха и затичаха към кърмата…

Силва Порту бавно се надигна и потърси ботуша си.

Но както опипваше с ръка в тъмното, изведнъж ухото му долови някакъв необикновен шум. Като че ли силна водна струя под голям напор биеше в ламаринената обковка. Старият моряк трепна като ужилен, огледа се наоколо. Студени тръпки полазиха по гърба му.

— Гонсалви! — изкрещя той.

Никой не се обади. Старецът замълча. Наостри уши и пак заслуша. Някъде вътре в кораба като че ли се изливаше цял поток вода.

— Гонсалви! — със снишен до шепот глас повтори капитанът, но гласът му се удави в тревожния вой на дудката, скърцането, непрестанния тропот по палубата, в звънтежа на някаква желязна верига и бесния рев на вълните.

Силва Порту стоеше наведен и разкрачен. Острият резлив шум сякаш разкъсваше тъпанчетата на ушите му. Ръцете му потреперваха. Той гледаше пред себе си мрачно. Само изостреният му слух долавяше неспирния звънтящ шум, който извираше сякаш от сивото туловище на кораба.

Нещо боботеше, като че ли над кораба бушуваше ураган. Силва Порту стоеше замръзнал, безсилен да се отмести, дори да мигне с очи.

— Силва Порту! Силва Порту! — викаше като обезумял някой и тичаше по палубата с горяща факла.

Тоя глас изкара капитана от обхваналото го вцепенение.

— Сорино! — отзова се той с глух, разтреперан глас.

— Силва Порту, братко мой! — повтори боцманът и безнадеждно размаха ръце, което показваше, че всичко е свършено. — Корабът попадна на подводен риф.

Силва Порту, освободен от кошмарния сън, посрещна боцмана със суров поглед.

— Не хленчи, боцмане! — изрева под носа му той. После махна с ръка, грабна факлата и заповяда: — Да бъдат готови спасителните лодки! — И изтича към командния мостик, като нареждаше: — Без смут! Пипайте бързо! Силва Порту няма да допусне да загине нито един човек от екипажа! Шест души в лодка без багаж!

Боцманът повтаряше заповедите през говорната тръба.

— Не забравяйте Домбо!

Последваха къси отсечени команди. Спокойният уверен глас на капитана изведнъж сякаш промени всичко. Паниката отстъпи място на реда и дисциплината. По палубата се чуваше само тропане на ботуши. Матросите с факли в ръце сръчно и бързо изпълняваха заповедите.

Капитанът беше вече на пост!…

През разкъсаните платна надничаше жълтеникавото кълбо на луната. Пречупените мачти печално стърчаха. Все по-рядко се мяркаха силуетите на матросите. Като че ли факлите една след друга догаряха и угасваха. Силва Порту, блед като мъртвец, стиснал зъби, заровил пръсти в пепелявата си брада, гледаше вторачено как левият борд бавно се свлича. Вътре клокочеше водата. С човешки глас като че ли стенеше корабът. Старият матрос сякаш прислушваше пулса на умиращ човек. Той знаеше вече — връщане няма. Тук ще бъде гробът на неговия славен и стар другар „Реженерадуш“, който вярно му служи цели двадесет години.

Две капчици светнаха в очите му, пропълзяха по бузите му и угаснаха в бръчките…

Бедният капитан! Той нямаше нищо друго освен една десета част от „Реженерадуш“, стария търговски кораб. Какво оставя на едничкия си син, който след малко ще остане кръгъл сирак! Да бяга — не! За него има отдавна амнистия в Португалия, но какво от това? Лисабонската фирма ще го натовари с дългове и той трябва да плаща. А как ще плати един кораб?… Той познаваше нрава на търговците. Вината за злополуката ще бъде негова. О, той знаеше, че и „справедливият“ португалски съд ще бъде на страната на богатата фирма!

Не, не било съдено да се прибере в родния Албуфейра, в стария дом на моряците — неговите деди и прадеди. Но и те рядко са умирали на сушата. Той трябваше да сподели тяхната участ.

Силва Порту за втори път се размекна. В очите му блеснаха сълзи. Лулата му падна и разсипа в полумрака купчинка светли искри, но той не се наведе да я вдигне.

Изведнъж си спомни отново за Гонсалви и го повика. По кораба не се мяркаше вече никакъв човек. Водата заливаше палубата. Силва Порту порови във вътрешния си джоб, извади продълговата кадифена торбичка, бръкна с два пръста и се помъчи да напипа нещо. В тоя миг из тъмното изскочиха двама души. Два чифта ръце като клещи го стегнаха и го повлякоха. Той се придърпа, озърна се и позна в двамата мъже — Гонсалви и щурмана.

— Корабът потъва, татко! — като се задъхваше, извика в косматото му ухо момъкът. — Бързай!

Старецът изсумтя, отблъсна щурмана, а в ръцете на мотика останаха парцали от съдраната му дреха. Гонсалви отново се спусна да го хване, но Силва Порту го отблъсна сърдито.

— Не ме пипай, Гонсалви! — строго му извика той. Гласът му трепереше от вълнение. — Аз последен ще напусна кораба! Идете и чакайте в лодката!

— Какво говориш, Порту! — приближи се и щурманът. — На кораба не остана жив човек!

— Всички ли са спасени? — попита капитанът и без да дочака отговор, додаде: — Бягайте в лодката! Аз ще ви настигна!

И после, сякаш да увери сипа си и щурмана, че наистина ще ги настигне, попита:

— Къде е лодката?

Щурманът му посочи наляво, но Силва Порту дори не погледна нататък. Той извика Гонсалви настрана, подаде му кадифената торбичка, извезана с дребни сърмени фигурки, и бавно, с вълнение заговори:

— Вземи това, синко, предай го, ако останеш жив! Все някога ще ти падне път към Черно море! Потърси сина на заточеника! Ти вече знаеш името и града! Предай пръстена!

— А ти? — ужасен го изгледа Гонсалви.

— Аз идвам, но с мен може да се случи нещо! — не се реши да го погледне баща му. — Дръж тая торбичка! Не забравяй пръстена! Бъди жив и здрав!

После прегърна сина си и го целуна. Смелият морски вълк, прочутият Силва, изхълца като задавен… Лошо предчувствие накара Гонсалви да се разтърси от глух плач, зарови лицето си в острата бащина брада, но някой го обхвана през кръста със здрави ръце и го понесе към десния борд. Чак когато се намери в лодката, момъкът разбра — капитанът и щурманът мълчаливо бяха постигнали съгласие — синът да отплува със спасителната лодка, а бащата да остане на кораба.

Гонсалви бавно се изправи, взря се в тъмния силует на кораба и закри очи.

Лодката, под ударите на лопатите, бързо се отдалечи…

Когато отново погледна назад, Гонсалви забеляза един блестящ кръг, в който водата клокочеше. От кораба нямаше никаква следа. Наоколо морето бе окъпано от мека лунна светлина. Беше съвсем светло и тихо.

Старият Силва Порту беше останал верен на суровия матроски закон — капитанът никога не напуска кораба.

Това се случи на 10 септември 1878 година.