Григор Угаров
По следите на заточеника (16)

II

Павел заповяда групата да се приготви за път. Негрите бяха умърлушени. В очите им бе стаен страх. Тайнствено си шепнеха, слагайки на главите си багажа. А когато стигнаха до брега на реката, те изгледаха въпросително Капоко. В погледите им се четеше нерешителност. Павел поръча да изплетат въжета от жилави пълзящи храсти и лиани, а сам той с помощта на дълъг прът опита дълбочината. Реката не беше дълбока, но трудно можеше да мине човек с багаж.

Скоро въжето беше готово. Сега оставаше най-трудното — кой ще премине реката, ще върже въжето за някое дърво отсреща и ще докара пирогата. При първата покана никой не излезе напред. Негрите се споглеждаха мълчаливо. Павел ги покани втори път, но и сега никой не се реши да премине реката. Тогава сам той започна да се съблича, но тъкмо хвърли защитната мушама, чу зад себе си шушукане. Изведнъж се разнесе кресливото гласче на Домбо:

— Чакай, хамба, Лия ще мине!

— Лия? — изгледа географът въпросително младия туземец.

Той беше нисичък, с разкривени крака, по които имаше подутини.

В това време Капоко махна с копието към Лия:

— Ти ще останеш на брега! — извика му той. — А аз ще мина на другия бряг! Реката е дълбока и ще се удавиш!

Но още Капоко не беше взел въжето, Хама го дръпна и бързо затича към брега.

— Не трябва Капоко да мине, бял човек — викаше той. — Капоко е избран от старейшините за вожд на племето, когато Бенгас умре!

Няколко младежи се спуснаха след него. Стана сборичкване и Павел видя как един от носачите улови Хама, метна го на гърба си и бързо го отнесе настрани. Хама протестираше, махаше с ръце и напираше към реката.

— Не пускай Хама, бял човек! — молеше негърът. — Хама скоро ще има жена и отделна колиба! Аз ще премина реката! Мога да плувам като риба! При това нямам лума-лума (избрана от старейшините девойка — годеница) и няма да ми строят колиба!…

Павел помисли малко, пъхна пръсти в устата си, свирна три пъти и негрите се събраха около него! Той предложи сами да изберат онзи, който ще мине реката. Домбо преведе думите му. Тих шепот премина от човек на човек. Капоко даде знак с копието и всички тръгнаха след него. Отидоха под сянката на кокосовата палма, насядаха и започнаха оживено да спорят. Цял час младежите крещяха високо, вдигаха копия, сочеха се един друг, после Капоко стана и всички замълчаха. Той заговори нещо развълнуван, пристъпи и допря копието до гърдите на най-младия носач Онай. Юношата бързо затича към растителното въже.

— Онай е избран да мине реката! — извика Домбо на географа.

Онай беше почти юноша, с едва забележим мъх по лицето, висок и строен, с тънки бързи крака и малки хитри очички.

Младият негър взе един плочест камък и като го прикрепяше с една ръка на главата си, нагази във водата. Камъкът придаваше на тялото му по-голяма тежина и не позволяваше да го завлече течението. С другата ръка юношата дърпаше въжето. Водата отначало стигна коленете му, после до кръста и най-сетне го заля до гърдите. Той бавно пристъпваше и опипваше с крака дъното. На няколко пъти той попада във водовъртежи, подхлъзва се, но все навреме успяваше да се задържи.

Туземците, наредени по брега, напрегнато следяха всяко движение на своя другар. Понякога, когато водата го заливаше, те скачаха и крещяха окуражително. Така, крачка по крачка, Онай се добра до отсрещния бряг, хвана се за един въздушен корен и с един смел скок стъпи на твърда земя. Обърна се и на слънцето блеснаха белите му зъби.

— Онай онага! Онай онага! (Онай премина! Онай премина!) — крещяха в един глас другарите му.

Но Онай като че ли обръщаше малко внимание на радостните викове. Без да губи нито секунда, той завърза въжето за стъблото на едно дебело дърво, обърна пирогата, спусна я във водата, влезе в нея и като се държеше с ръце за растителното въже, заплува обратно.

Туземската пирога беше стара, с разбита кърма, но плоското й дъно, намазано с дебел пласт смола, се оказа здраво. Павел взе брадвата, отсече един дебел клон, окастри го издяла го плоско и направи кърма. Лодката беше готова. Сега вече не беше трудно цялата група да премине на отвъдния бряг.

Последен премина реката географът. Щом стъпи на брега, обзе го странно чувство. Като че ли бе стъпил на родна земя. Очакваната среща с баща му го караше да се вълнува силно, но в същото време мисълта за тайнственото изчезване на Онда потисна радостта му.

III

Вместо към високия склон, където се виждаше жълтото стърнище, пътеката изведе групата в тясна клисура. Слънцето наливаше в пролома златиста светлина. Върху един камък отдалеч искреше на слънцето някаква червена лента. Тя се проточваше край пътеката и се мяташе наляво и надясно като жива. Капоко предупреди, че това са черпени мравки и поведе групата по десния склон. Проломът постепенно се разширяваше. От двете страни стърчаха стъблата на самотни палми и гуави.

На една миля от мястото, където бяха се появили червените мравки, Капоко изведнъж се спря и дочака Хама. Двамата няколко минута втренчено гледаха нещо напред, после отстъпиха вляво и се скриха зад дънера на едно дърво.

— Там има вързан човек! — посочи Хама.

Останалите негри налягаха по земята. Павел се приближи до Капоко и попита:

— Къде виждаш вързан човек?

Капоко посочи с копието напред към едно дърво, до стъблото на което се виждаше прилепена човешка фигура.

Павел дигна бинокъла и едва не го изпусна.

— Онда! — почти извика той. — Това е нашият Онда!

Ръцете и краката на негъра бяха вързани за стъблото, а в устата му бе пъхната трева. Той напразно правеше усилия да се освободи.

— Онда! — настръхнаха туземците.

— Онда! — процеди през зъби Капоко, наведе се, като да отърсва нещо от плещите си, стисна здраво копието, ослуша се и като пантера се хвърли напред. Но още нестигнал до дървото, той бе посрещнат от стотици стрели и копия. Те заблестяха във въздуха и се посипаха на земята. Капоко хукна назад, но едно копие го настигна, удари го и той се повлече като пиян, олюля се. Направи опит да затича, но краката му се подкосиха и той се свлече на земята. Павел прехапа устни, на челото му се появиха две дълбоки бръчки. Притвори очи и пак се взря напред. Капоко се дигна бързо, затича и пак падна. Хама подскочи като ранен звяр, изкрещя продължително и се хвърли напред да спаси другаря си.

Павел с две прибежки се намери близо до Капоко. Той го виждаше добре. Младият негър се премяташе в тревата, свит на топка, целият оплискан с кръв, с рана в рамото.

— Хама она! Хама она! (Дръжте разбойниците!) — викаше той с дрезгав, отслабнал глас.

Павел пак прибяга и заедно с Хама повлякоха ранения назад. От рамото на Капоко продължаваше да шурти кръв.

— Ще умре ли Капоко? — попита Хама. Лицето му беше разстроено.

— Няма да умре! — отвърна, без да го погледне, географът. — Леко е засегнат от копие! Не е ранен от отровна стрела!

— Хамба, спаси Капоко! — простена Лия, надвесен над своя другар. — Той е най-добрият син на племето! Спаси го! Бенгас много ще тъжи за него!

Останалите туземци, втренчили уплашени очи в Капоко, едва-едва се поклащаха и процеждаха скъпернически по някоя дума. Само Хама, като гледаше своя другар, когото се бяха опитали коварно да убият, трепереше от негодувание. С вдигната към небето глава той повтаряше:

— Това направи пленницата на вожда! Тя постъпи подло с нас!

После поглеждаше с молещи очи географа.

— Бял магьосник, спаси живота на Капоко! Намажи го с лековитата вода!

Капоко лежеше търпеливо, със затворени очи, стиснал уста и зъби, свил ръцете си в юмруци. Той дори не охкаше. Изпънатите жили по врата, ситните капчици пот, избила по лицето му, говореха за непоносимата му болка. Но той и сега се показа истински герой. Ненапразно старейшините го бяха определили за заместник на вожда. Само когато спиртът като огън го изгори, той изскърца със здравите си зъби и в края на очните му цепки блеснаха сълзи.

Така лежа цял час. А когато отвори очи и видя Хама до себе си, се усмихна.

— Хама, аз съм жив! — едва произнесе той е отпаднал глас. — Не се тревожи! Не се сърди на хаубау! Те имат право!

Хама се взря в него.

— Какво говори синът на Кабанга, на най-мъдрия старец от нашето племе? Какво говори! Те искаха да те убият! А ти?…

— Хаубау пазят страната си! Младата робиня им е казала, че ние сме нощували при мукасекерите! Яли сме от тяхното таро, вкусили сме от печените банани и ямса! А те са ги заграбили от хаубау. Крадената храна са делили с нас! Ние сме станали техни приятели! Защо се сърдиш на хаубау! Те постъпиха справедливо с нас!

Хама искаше да го прекъсне, но само леко помръдна уста и сякаш думите му се спряха на гърлото, ръката му увисна във въздуха. Лия извърна главата си от срам. Останалите също забиха погледи в земята. Едва сега всички си дадоха сметка, че постъпката им бе разгневила хаубау.

— Бенгас ще се разсърди! — продължаваше да укорява себе си и останалите младият негър. — Той няма да прости на Капоко! Няма да прости на Хама, Лия, Онда!

Хама и Лия като опарени отскочиха и закриха лицата си с ръце. Те като че ли искаха да избягат от разгневеното лице на Бенгас. Останалите с котешки стъпки, безшумно и някак предпазливо се отдръпваха. След това отидоха при Хама, дигнаха копията над главите си и от гърдите им се изтръгна трогателен вопъл. Павел пушеше на сянка и наблюдаваше мълчаливо негрите.

— Ние укротихме мукасекерите! — обърна се той към носачите. — Какво мислите, ще нападнат ли хаубау?

— Мукасекери няма да нападнат хаубау! — кимнаха с глави негрите.

— Добре. Няма да им крадат храната. Няма да убиват хората. Девойката благодарение на нас избяга! Те не посмяха да я преследват. Бенгас ще остане доволен от младите мъже на своето племе!

Домбо преведе думите на географа. Павел следеше с нетрепкащи очи Капоко. Отначало той слушаше мълчалив и само премигаше, но когато чу последните думи, по лицето му премина лека, едва забележима усмивка. Негрите посрещнаха думите на белия човек с облекчителна въздишка.

— Хамба е прав! — радостно закрещя Хама.

— Хамба е прав! — повтори Лия.

— Хамба мъдър! — допълниха останалите, като одобрително поклащаха телата си наляво и надясно.

Сега оставаше най-трудното — освобождаването на Онда.

Свечеряваше се. В гората не се чуваше никакъв шепот.

— Какво искаш, Капоко? — попита Павел. — Ние ще ти помогнем!

— Искам да стана, хамба! — тихо отвърна той, помълча и добави: — Хамба, аз все още не съм спокоен!

— Защо?

— Робинята е разказала всичко за нас на главатаря на племето! Това разбирам добре. Но защо тогава ни нападнаха?

— Девойката не разбира езика на вашето племе. Тя само видя, че ние седим при мукасекерите, ядем от тяхното таро, а белият човек им раздава подаръци! Как тогава няма да ни помисли за врагове на хаубау!

Момъкът слушаше и изразът на лицето му говореше, че той размисля върху всяка дума. Накрая притвори очи и поклати глава — белият човек е прав.

IV

Опитите на географа да влезе в преговори с туземците, които се спотайваха в гъстата гора, излязоха безуспешни. Всеки от носачите повтори високо, че белият човек е добър и няма да позволи на мукасекерите да нападнат племето. Но само ехото отвръщаше на техните проточени викове.

Над пролома висеше като окаден похлупак притъмнялото небе. Тъмнината ставаше все по-гъста. От време на време резкият крясък на папагал прорязваше тишината. Негрите, насядали около Капоко, тихо разговаряха. Павел свиваше цигара и мислеше какво да предприеме? Да чака до сутринта или да си пробива път с оръжие? Не, „гърмящото копие“ само ще разгневи хаубаувци и може да даде жертви. Да се върне назад, е невъзможно. Какво да прави тогава? В главата му светкавично се раждаха безброй смели планове, но всеки му се струваше неизпълним или пък носеше голям риск за хората. Да стои и да чака, му се струваше безплодно. Освен това Онда можеше да умре, измъчван от глад и задушаване.

„Само освобождаването на Онда ще ни помогне да разберем истинското положение!“ — най-сетне реши той.

Хама и Лия пренесоха Капоко при завоя на реката. Останалите туземци тръгнаха след тях.

— Какво да правя, хамба? — попита Домбо.

— Иди при Хама! — посочи пътеката географът.

— А хамба?

— Върви след тях! — повтори строго Павел. — Аз ще се забавя!

Домбо без желание се обърна, бавно се заклатушка и се изгуби в тъмнината. Павел залегна в ръце с готова за стрелба винчестерка и цял се превърна в слух. Над палмите се появи ярко сияние. Носачите бяха запалили огън.

Този път Павел реши да не изпраща за освобождаването на момъка суеверните туземци. Те не ще се помръднат от местата си, докато не изгрее луната. А тук трябваше да се действа при пълен мрак, защото „добрият дух“, който изпраща луната, никак нямаше да му помогне. По-скоро щеше да му помогне злият дух — тъмнината… Почака минута-две — не се чу дори шумолене на листа. Над тъмния хребет трепкаха първите звезди. Павел пропълзя няколко крачки и спря. Ослуша се и си пое дъх. Пак тръгна и дълго се влачи на четири крака… Беше наближил. Вече се чуваше глухото пъшкаме на Онда, триенето на въжетата.

Отново запълзя. Мисълта му работеше светкавично. Изчезването на негъра му се виждаше цяла загадка. Как са го задигнали през нощта, без да усети някой? Как са минали реката, когато никъде нямаше следа от лодка освен тази с разбитата кърма?… Нещо като че ли прошумоля наблизо? Някой бързо пробяга по пътеката. Изпращяха настъпени съчки.

Сега нямаше време за колебание. Пушката бе пълна и при опасност ще стреля. Трясъкът ще изплаши туземците и докато се съвземат, той ще изреже въжетата, ще освободи Онда. С един скок Павел се намери при негъра, пришепна му „тано анда“ (свой човек), попипа лицето му, извади стиската трева от устата, с ножа храсна тънките, но жилави като медна тел пръчки. Негърът падна напред, но бързо се изправи.

— Хамба, тано набе! (Бял човек, колко си добър!) — зарадван, прошепна той.

— Мълчи! — изшътка му географът. — Бама! (Тихо!)

Наблизо се сринаха дребни камъчета. Павел чу приближаващи се бързи стъпки. Той трескаво търсеше ръката на Онда, за да го поведе назад, но вече беше късно…

Какво всъщност стана в тоя миг, географът мъчно можеше да си спомни с подробности. Някакъв тъп предмет се стовари върху главата му. Пред очите му се появиха червени кръгове. Главата му се замая, краката му се подкосиха, от жилите му сякаш изтече всичката кръв. Някакви гласове крещяха около него. Той ги чуваше като насън. Но не можеше да разбере отде идваха. Не можеше да отвори очи. Чувстваше, че потъва като в мек дюшек, нещо го раздрусва. В тъмнината като че ли се обади Онда, но гласът му бързо се удави в общия шум…

След това всичко затихна. Павел усещаше само как се подрусва, главата му бучеше, той се мъчеше да се събуди, но не можеше…