Григор Угаров
По следите на заточеника (7)

II

Негърът все още лежеше като мъртъв в трапа, без да има сили дори да се помръдне. Птичите пера, с които бе накичена главата му, бяха нападали. Павел забеляза, че когато плантаторът със сплесканото ухо си тръгна, негърът отвори очи и дълго, с презрение гледа след него.

Тъкмо в това време Домбо водеше Кори. Той го бе настигнал едва в края на гората. Животното се бе упътило към старите си стопани.

— Алварц, дръж повода! — обърна се Павел към португалеца. Алварц мързеливо се надигна и взе въженцето. — А ти, Домбо, ела с мен! — е по-мек глас повика той негърчето.

Домбо застана срещу него и зачака, като се взираше в суровото му напрегнато лице, сякаш се мъчеше да отгатне мислите му. Павел помълча и дигна глава:

— Ти знаеш езика на местните племена! Те говорят на близки наречия. Поприказвай с този човек. Трябва да научиш от него от кое селище е и знае ли пътя за река Кубангу?

— Добре, хамба! — с готовност отвърна негърчето. — Разпитам всичко!

Но щом приближиха, туземецът трепна, изпъна напред шия и втренчи очи в Домбо. Павел забеляза как цялото му лице някак просветна, размекна се, очите му плувнаха във влага, веждите му се извиха на две дъги, дебелите му устни потрепнаха и зашептяха: „Домбо, тамо-тамо!“ После изведнъж издаде див сърцераздирателен рев, заудря с две ръце по голите колене, като повтаряше тамо-тамо, а по тъмношоколаденото му лице се стичаха едри горещи сълзи.

В първия момент Домбо като насън чу тези думи, спря се, погледна учудено негъра, след това географа и нерешително пристъпи една-две крачки към непознатия. Но когато негърът заговори нещо на родния език и зарида, като се удряше по коленете, той полетя напред и падна върху него, вкопчи се в шията му и задавено изплака.

Павел гледаше объркан, без да може да си обясни причината на тая сърдечна и трогателна среща. Какво се бе случило? Какво бе казал непознатият на Домбо? Защо плачеше тоя черен човек с изпито, състарено лице? Отде се взеха сълзи у него? Та никой досега не е споменавал за сълзи у черните хора! Нима те могат да се разнежват и да плачат така покъртително? Навярно е срещнал близък човек? Може би негърът е от Домбовото племе?

— Домбо, приятелю? — с тих развълнуван глас повика Павел негърчето. — Кой е този човек? Защо плачеш, Домбо?

Щом чу гласа на географа, Домбо нерешително надигна глава.

— Защо плачеш, приятелю? — попита отново Павел.

Негърчето погледна туземеца, потри ръка ласкаво по голите му колене, по мускулестите ръце, оправи разкривените пера на прическата му, притисна се до него и се усмихна щастливо:

— О, хамба, това не човек!

Павел се засмя.

— Как така не е човек? Аз съм човек, ти си човек, той също е човек! Но кой е той?

Домбо може би за пръв път чуваше на португалски думата „човек“, та поклати глава:

— Той не човек, хамба, а мой тамо-тамо!

— Тамо-тамо! — вдигна рамене Павел. — Какво говориш, приятелю?

Домбо както обикновено започна с уста и ръце дълги безплодни обяснения. Най-сетне Павел се досети — туземецът е негов баща.

Павел се вгледа в негъра, после в Домбо — наистина чертиците на татуировката бяха еднакви. Еднакви бяха и кръговете около очите, дори изображението на папагала върху лявата ръка беше съвсем същото. Павел беше така развълнуван, че не намираше думи да заговори.

— О, хамба, добре направи! Спасил мой тамо-тамо! — повтаряше Домбо, а от очите му се стичаха дребни сълзици. — Мой тамо-тамо добър, много добър! Той останал жив! Добрият дух го запазил! Други от наша колиба няма! Само тамо-тамо жив!

В това време негърът гледаше с умиление стройната фигурка на своя син, набъбналите му мускули, дългите пръсти на ръцете, здравите му крака и нежната като бродерия татуировка на кожата, скъпите гердани от цветни мъниста и красивите халки на ушите.

— Как се казва твоят баща? — след малка пауза попита Павел.

— Мой тамо-тамо казва Камбела — отвърна Домбо и отри кръвта, която се стичаше на тънка струйка по брадата на баща му.

Старият негър, объркан, въртеше големите си тъмни очи ту към географа, ту към своя син, смееше се и показваше два реда почернели и изпилени зъби. После втренчено се вглеждаше в жълтия кобур, запасан под набедреника на Домбо, и отдръпваше като опарен ръката си.

Особено го занимаваше татуировката. Може би си спомняше деня след дъждовете, когато Домбо бе станал на седем луни. Той бе се изкачил на голямата планина и една сутрин се върна с богат лов — беше убил птицата марабу. От перата й бе направил украса на прическата си, а с най-острата й кост татуира момчето, като във всяка рязка втъкна жълта пръст. Много дни поред Домбо бе лежал на коленете му и търпеливо беше чакал лицето му да стане така свирепо, че да всява страх у враговете на племето…

Камбела се изправи, погледна към слънцето, удари се в гърдите, после бавно и тържествено откачи голямата обица от слонова кост от ухото си, дигна единия си крак, свит в коляното, и подаде халката на географа, като бърбореше нещо на езика на бигите.

— Какво говори тамо-тамо? — объркан, попита Павел.

— Бяла халка е направена от бивника на хумба-хумба — обясни Домбо. — Сам тамо-тамо убил хумба! В нея скрита голяма сила. Баща дава халка на хамба Балвана! Тя пази хамба от зъл дух!

Камбела слушаше и се усмихваше. Павел взе халката и я прибра в презраменната си чанта. Бащата и синът като че ли това и чакаха. Подскочиха радостно, удариха се по коленете, дигнаха едновременно левия си крак и погледнаха към слънцето. После дигнаха, свити в коленете, десните си крака и извикаха нещо. Домбо с танцуващи стъпки изтича при багажа, мина край Алварц, който, подпрян на един лакът, наблюдаваше необикновената сцена, взе маримбата, дръпна струната, която глухо и сподавено изпъшка. Камбела направи ловко движение, застана като за стрелба, изръмжа и подскочи живо. Маримбата пак се обади и Камбела направи ново артистично движение. После замаха с копието така, като че ли нанася смъртоносен удар на невидимия враг, показа зъбите си и издаде сърдит рев.

Това продължи няколко минути. Павел замислено гледаше танца на негрите, щастливите им лица. „Еднакви чувства вълнуват всички хора в такива минути! — мислеше той. — Няма разлика между черните и белите хора! Само дават посвоему израз на чувствата си! Но кой се е помъчил да ги опознае и разбере?“ Сърцето на географа се изпълваше с нежност.

Само Алварц, подпрял глава на ръце, наблюдаваше негрите със студени, враждебни очи.

Уморени от танца, Камбела и Домбо седнаха на тревата. Павел също се настани на едно съборено дърво и започна да разпитва негъра за мукасекерите и племето хаубау, но той не бе ходил толкова далече. Пътят до Кубангу познаваше добре. Камбела бил в един рудник, после го взели на работа в близката плантация. Един негър, който работел в същата плантация, му обадил, че видял двама бели и едно момче, което носело знак от племенния тотем^[1] на ръката си. Камбела избягал и тръгнал след пътниците. Собственикът го проследил и започнал да го преследва. Павел си спомни негъра, който бе надничал от ъгъла на навеса… След това Камбела разказа за живота на чернокожите в плантацията: през деня ги пазели с винчестерки, докато работят, а през нощта ги връзвали като добичета; всеки, който роптаел, нощем го откарвали и убивали в гората. Затова туземците бягали през деня… Домбо служеше за преводач, защото Камбела знаеше само отделни португалски думи. Накрая Павел попита:

— Иска ли Камбела да придружи белия човек?

Негърът радостно изкряска на своя език, дигна копието над главата си и го допря до земята, а Домбо обясни:

— Той ще върви с хамба, докато брадата му стане бяла и допре земята!

— Добре — усмихна се Павел, — приемам твоя тамо-тамо!

Камбела одобрително поклати глава, заскача, като се пляскаше по коленете и издаваше радостни викове…

След няколко минути старият Камбела поведе бика, натоварен с багажа. Подир него се проточиха Алварц, Домбо и географът.

Денят беше горещ. Слънцето печеше немилостиво. Не полъхваше никакъв ветрец. Цялата природа глъхнеше в мъчителен задух и зной.

III

Вървяха няколко дни. Пътят ставаше все по-труден и изморителен. Водата в кожения тулум бързо се нагряваше. Освен това имаше дъх на спарена кожа. Никъде вече не можеше да се срещне извор и поток. Дъждовете бяха преминали, реките и изворите бяха пресъхнали. Храната намаляваше. Остатъците от сухари, консерви и чирози изчезваха в гладните гърла на пътниците. А дивеч рядко се намираше. Заедно с дъждовете, животните и птиците също се преселваха на юг, където можеха да намират храна. В горите само тук-там още се срещаше по някой зрял плод, но той не стигаше за утоляване на глада.

Алварц вървеше разкривен, с изранени крака. Горещината, жаждата и гладът вече измъчваха и Павел. Той също отслабна, очите му хлътнаха. Само Камбела и Домбо, свикнали на глад и жажда — търпеливо вървяха.

Бяха преминали вече планинското възвишение Конджемба и наближаваха река Кубангу, където трябваше да се намира плантацията на Алварц. Но колкото повече вървяха нататък, португалецът ставаше все по-мрачен и мълчалив, погледът му шареше неспокойно. Лицето му добиваше восъчен цвят, ушите му съвсем изтъняха и станаха почти прозрачни. Освен това Алварц започна да страда от задух, раздираше го суха кашлица.

„Ще умре тоя чудак, без да открие истинското си лице!“ — мислеше Павел, като го гледаше как се гърчи и запъхтява, измъчен от глуха дълбока кашлица.

Стигнаха малка, още непресъхнала река, с плитко песъчливо корито и полегати тревисти брегове. От двете страни свеждаха клони плачещи върби, растяха маки и кактуси. Под тях земята беше застлана с мека като кадифе трева. Водата лениво се промъкваше между дърветата, а на разлива течеше едва забележимо.

Щом съгледа водата, Павел заповяда да спрат бика и да го разтоварят — отсядаха за почивка. Камбела и Домбо вързаха животното с дълго лианово въже за едно дърво и отидоха да събират съчки за огън. Алварц се отпусна на тревата, задавен от кашлица. Павел се съблече, натрупа дрехите си върху винчестерката и нагази във водата. По цялото му тяло преминаха тръпки. Умората, която изпитваше до преди няколко минути, бързо премина. В прозрачната вода трептяха отраженията на плачещите върби и папратите.

Балванов се потопи до кръста във водата, наплиска се и прижумя от наслада. От косите му потекоха чисти блестящи струйки вода. Постоя така, загледан в красивите корони на плачещите върби. Водата се разливаше около него чиста, бистра и смарагдовозелена.

Кори измуча и Павел погледна към него, но изведнъж в огледалната повърхност на водата съгледа фигурата на Алварц — изправен на брега с насочена към него винчестерка. Павел трепна като ужилен и почувства как кръвта му се смразява в жилите. Той едва забележимо изви глава и с крайчеца на окото си погледна към брега — нямаше никаква лъжа, — португалецът държеше винчестерката и се прицелваше в него. Лицето му бе изкривено в злобна гримаса. На широко отворената му беззъба уста трептеше ехидна усмивка.

Алварц бавно, като измерваше всяка стъпка, слизаше по полегатия бряг.

„Горкият ми баща! — болезнена мисъл като светкавица проряза съзнанието на географа. — Няма да има кой да му съобщи за освободената родина! Ето, неговият син безславно загива от куршума на един бандит! Поне да бях го видял…“

Същевременно той гледаше отражението във водата и бързо съобразяваше как да избегне удара.

Алварц се спря, притегли пушката и намести показалеца на спусъка.

— Е, сър, най-после те издебнах! — със снишен, съскащ глас процеди той. — Само така ще бъда спокоен и удовлетворен! — И ухилен, продължи: — А сега да ти се представя! Ти много пъти ме подлагаше на разпит! Искаше да научиш кой съм аз? Да! Сега ще научиш — Гонгора, испанец — същият, когото баща ти пъхна в ръцете на Силва Порту! Той, каторжникът, беше се спотайвал и подслушвал разговора ни и след това ни предаде! Балвана излезе подлец! Жестоко си изпатихме ние — испанците, след като той извърши доноса!

Алварц цял трепереше като от треска, очичките му святкаха, тъмни и опасни. Закашля се, плю и продължи:

— Той разкри нашия заговор! За това ние платихме с двама убити още на кораба! Останалите измряха като бълхи на Коморските острови! Останах жив само аз. Цели пет години се лутах, докато стъпя в Мозамбик! Когато Матросов влезе в кръчмата и каза, че пътуваш за Африка по следите на дигерите, кръвта ми заигра. Научих всичко, сър! Ти напразно се прикриваше зад фалшивия паспорт! Ти си синът на нашия убиец! Благодарих на всички богове, че ми се удава случай да отмъстя на бащата, а сега вече виждам, че няма да стигна до хаубау. Все едно — ще пръсна черепа на сина. Ех, ако бях по-здрав, можех само с един диамант от залежите да купя цяло състояние! Но сега всичко е свършено! Не ще мога да изпия кръвта на бащата, но пък на сина ще отмъстя!…

Гласът на португалеца пресекна от злоба, жилите му пулсираха, очите му гледаха свирепо и тъпо.

— Разбойник! — изсъска презрително Балванов.

— Не се срамувам от това, сър! — усмихна се срещу него злодеят. — Ти си в ръцете ми! Аз цял живот съм ламтял за богатство и когато то беше вече почти в ръцете ми, твоят баща ме разори! Отне го! Разсипа живота ми! Но най-мъчителното беше отшелничеството в Коморите! О, да бях на континента! Аз знаех добре пътя към диамантените залежи! Затова нямам капка милост към теб! Ще изпитам радост да видя трупа ти!

Павел забрави за миг какво ще стане със самия него. В душата му кипеше лют гняв.

„Защо не се отървах от тоя звяр! — упрекваше се той. — Защо?“

И не можеше да си прости проявената човечност. Обида и отвращение го изгаряха.

„Още когато взе от Домбо пистолета, трябваше да му видя сметката! — продължаваше да мисли възмутен той. — Аз се доверих повече, отколкото трябваше! Проявих милост към един разбойник!“

Лицето му бледнееше. Главата му се пръскаше от напрежение и болка. Той под око огледа водата, полегатия бряг, близкото дърво, папратите, като измерваше разстоянието. Мисълта му трескаво работеше. Всяка десета от секундата в главата му се раждаха нови планове за справяне с бандита, но нито един не му се видя приемлив.

С крайчеца на окото си той отново мярна Алварц, който стоеше на десет крачки от него с тържествуващо и изкривено от злоба лице. А той като че ли нарочно се бавеше, за да може повече да продължи мъчителното напрежение. Като всеки садист, и Алварц изпитваше наслада да гледа географа в това състояние. В същото време Павел реши — трябваше да предизвика изстрел, но да избегне куршума. Трясъкът ще привлече вниманието на негрите, Алварц в първия момент ще се смути, ще изминат няколко секунди докато пълни пушката, а той с един скок ще го достигне и ще го събори с юмрук.

Всеки мускул на географа се обтягаше като пружина. Нямаше време за бавене. Не трябваше да се пропуска нито един миг… Павел ловко се совна напред и се гмурна във водата. Изстрелът прокънтя в горичката. Куршумът изсвири над самата му глава и цопна като нагорещен пирон във водата. Алварц изръмжа като звяр. Павел се хвърли върху него, но не успя да го докосне. Стреснат и объркан от внезапното нападение, авантюристът отскочи назад, но се спъна и падна в тинята, бързо се обърна по корем и се опита да стане.

— Не пипай пушката, бандит! — кресна му Балванов. — Не мърдай! Предай се!

Алварц цял трепереше, дишаше бързо, влачеше се назад и с трепереща ръка се мъчеше да пъхне патрон в цевта. Но пачката с патроните подскачаше и тракаше по металическата част на пушката.

Брегът бе стръмен и хлъзгав. Павел едва се задържаше. Сега беше скъп всеки миг. Той трябваше час по-скоро да сграбчи за гушата отвратителния убиец, който с хладна и сурова жестокост изчакваше жертвата си. Нищо човешко не бе останало у него. В жаждата си за лесна печалба както всички и този португалец бе станал същински канибал. А когато възможността да задоволи своята ненаситна алчност се бе изпарила, той се нахвърляше с животинска жестокост срещу всеки, който би му попречил на това.

— Не си играй, разбойнико! — като се катереше с големи усилия и се подхлъзваше, шептеше Балванов. — Няма да ми убегнеш!

Алварц, с мъртвешко лице, ужасен до смърт, с ококорени очи, отстъпваше и ръцете му все повече играеха. Занемял и грозно облещен, той пълзеше назад. Павел не го изпускаше от очи. Той го пронизваше с поглед. В тоя момент на нечовешко напрежение, всяка жилка бе набъбнала, дъхът му пареше, устните му се напукваха.

Той трябваше да улови изверга, преди да се е окопитил, да го обезоръжи и да го подложи на строг разпит, за да научи повече подробности за живота на баща си, когато е бил на кораба.

Затова сега всеки миг му се струваше цяла вечност.

Най-сетне Павел успя да се закрепи и посегна да хване близкия храст, за да скочи и притисне обезумелия мародер, но това, което съзря, го накара злобно да изскърца със зъби — Алварц напълни пушката.

— Ах, изверг! — изохка глухо от мъка географът и пред очите му минаха тъмни кръгове.

Но тъкмо в този момент стана нещо съвсем неочаквано. Откъм гъстия храсталак, на три крачки от португалеца, внезапно се появи фигурата на Домбо в ръка с пистолет. Ловко като ягуар той подскочи и се намери зад самия гръб на убиеца. В това време Симоне Алварц насочваше дулото на пушката към географа. В пълната с мъчително напрежение тишина изплющяха последователно три изстрела. В същия миг Алварц щракна спусъка, но пушката направи засечка. Все едно — Павел беше залегнал под бреговата козирка и само чу как португалецът изохка, олюля се, изтърва пушката и се запремята в жилавото тесто на тинята.

После, като се гърчеше и скубеше цели кичури трева, той ломотеше нещо неразбрано и само отделни думи стигаха до ушите на географа.

— Милост, сър!… Аз… Бедният скитник!…

Павел гледаше престъпника с очи, които горяха от презрение. Клепките му трептяха. Не сънува ли? Сега той можеше да лежи проснат в тихата прозрачна вода, пронизан от куршума на един от стотиците авантюристи, които с вълча алчност отиват в колониите за плячка…

Отначало като че ли по кожата му полази мраз, после му етана горещо. Пот го обля. Направи няколко крачки и приседна на мокрия пясък с гръб към португалеца, който все още шаваше и стенеше в предсмъртна агония. И скоро съвсем замлъкна.

Без да се обръща и да го погледне, Павел повика Домбо.

— Какво заповяда хамба? — попита негърчето, което стоеше на брега.

— Вземи пушката и торбичката на Алварц!

Домбо изпълни заповедта. Когато откачаше кожената торбичка от врата на португалеца, той не забеляза, че Алварц полуотвори лявото си око и с поглед, изпълнен със стаена мъст и безкрайна злоба, го следи.

В това време географът се обличаше. Като закопча ризата си, той седна, обу обувките си и започна да ги завързва. Той на няколко пъти среща погледа на Домбо, който, учуден и втрещен, го гледаше изпитателно.

Когато товареха бика, Павел забеляза, че негърчето не откъсва поглед от него.

— Какво има, приятелю? — попита го географът.

— Нещо става с глава, хамба! — боязливо каза Домбо и посочи с пръст главата му.

Павел нищо не му отговори. В тоя момент той чувстваше някаква лекота, като че ли е свлякъл от плещите си непоносим товар. Погледна негърчето. Ето, това черно слабичко момче му се притече на помощ! Благодарение на него той сега е жив!

— Домбо, скъпи приятелю! — с треперещ и развълнуван глас извика той. — Колко навреме дойде!

И Павел разтвори ръце, искаше да прегърне като свой по-малък брат негърчето, да му каже колко му е благодарен, но то отскочи назад и отново плахо загледа лицето му.

— Хамба болен? — попита той с плах снишен глас.

— Каква ти болест, приятелю! — радостно извика географът. — Здрав съм! Здрав и щастлив! Няма по-щастлив от мен сега! Само преди няколко минути този звяр щеше да ми пръсне черепа и ние никога нямаше да се видим! Но ти дойде съвсем навреме, тъкмо когато той се прицелваше в челото ми. И ме спаси, отърва ме. Сега ние ще бъдем пак двама и ще търсим моя тамо-тамо, ще стигнем при хаубау. При нас има още един верен човек — твоя тамо-тамо. По-сигурен човек никой не може да ни даде.

Домбо го слушаше, а накрая отново тъжно поклати глава:

— Болен хамба, болен! — И продължаваше да се взира в лицето му.

Какво искаше да каже негърчето? Павел разпери ръце — нищо не разбираше. Разрови дрехите, извади малкото си огледало, надникна в него и остана поразен от това, което видя — целият беше побелял, а лицето му бе мъртвешки жълто. За да успокои Домбо, той махна пренебрежително с ръка.

— Нищо, приятелю! Само за няколко минути аз преживях твърде много! — После замислено добави: — Ех, тежко е човек да умре от куршума на един бандит! За такива като Алварц ние не струваме нищо! Тежко е! А какво лошо съм му сторил? Нищо. Едва стъпих в следите на баща ми!

— Лошо човек! — каза Домбо, като погледна по посока на Алварц. — Аз говорил — лошо човек! А хамба — не лошо!

Географът тъжно се усмихна, почука с пръст главата си, с което искаше да каже, че вече и той съжалява за всичко, но е късно.

В това време между дърветата изтича и Камбела с вързоп сухи клони в едната ръка, а в другата с копие. Домбо го посрещна и започна да му говори нещо бързо и тревожно. Той бърчеше чело, мръщеше вежди, кривеше уста, като сочеше географа, показваше как португалецът искал да убие техния хамба — белия човек. Камбела слушаше навъсен и сериозен. Лицето му ставаше все по-мрачно, веждите му падаха все по-ниско над очите, а в ръката му потрепваше копието. Най-сетне Домбо навярно бе разказал подробно всичко, което се случи, защото замълча, загледан в разгневеното лице на баща си.

Камбела бавно закрачи към Балванов, взря се в него, сякаш искаше да се убеди, че той наистина е жив, после допря копието до челото си три пъти, повика Домбо и нещо бързо му заговори.

— Какво говори тамо-тамо? — попита Павел.

— Тамо-тамо казва: в халката от хумба-хумба е скрит добър дух! Добър дух повикал Домбо! Хамба е жив, защото притежава халка от хумба-хумба!

— Виж ти? — престорено се учуди географът. — Но как може? Халката е изработена от бивника на хумба-хумба?

— Да, от хумба-хумба — съгласи се негърчето и добави: — Но хумба-хумба е могъщ! Затова халката притежава силата на хумба-хумба!

— Добре — поклати глава географът, — но халката беше в чантата, а чантата оставих на брега. Аз се къпех гол. Ако беше халката на ухото ми, разбирам, а тя бе далеч от мен!

Домбо не можа да отговори, само преведе думите на Камбела. Негърът побърза да обясни: щом географът притежава халката на силата, в която живее добрият дух, слязъл от луната, тя пази господаря си винаги, където и да се намира той. Какво от това, че халката била на брега, а хамба в реката? Около притежателя на такъв талисман мястото е безопасно и нито куршум, нито копие или отровна стрела може да го улучи. Тая халка е пазила Камбела през цялото време и благодарение на нея той се е спасил от Луанда. Добрият дух е призовал Балвана, когато Камбела е тичал, преследван от португалеца.

Павел не се съгласи с това обяснение на стария негър.

— А представи си, че в горичката бе само Алварц, а не аз, какво щеше да стане с Камбела? — възрази географът.

Но негърът имаше готов отговор и на тоя въпрос.

— Халката от хумба-хумба ще помогне на тамо-тамо да избяга от него!

— А ако той стреля по Камбела? — пошегува се географът.

— О, хамба, тогава стрелата от гърмящото копие не ще ме улучи — отговори негърът.

Павел се засмя и го потупа по голите плещи. Той дори не видя кога Домбо бе донесъл маримбата. Тя глухо простена зад гърба му. При звуците на туземския инструмент негрите заиграха някакъв нов танц. Те заканително размахваха ръце. Навярно играеха танца на победата. Павел седеше и ги гледаше, но същевременно пресмяташе колко път остава до страната на хаубау. Трябваше да пътуват повече от един месец. Нямаше време за бавене, трябваше да тръгват. Слънцето клонеше на залез. Павел извади джобния си часовник и го погледна. Камбела подозрително втренчи очи в него и с един скок се намери зад близкото дърво. Домбо беше виждал вече часовник, затова се засмя с глас и повика баща си, но негърът не дойде. За да го увери, че „живата машинка“ на хамба няма да му стори нищо лошо, той пристъпи към географа, клекна, попипа часовника и обясни на географа:

— Тамо-тамо много стар, хамба, не виждал часовник!

Павел настоя пред негърчето да повика баща си. То отиде при него, дълго му говори, като показваше слънцето и потупваше туземския си набедреник. Най-сетне Камбела като че ли се престраши, та предпазливо пристъпи към географа. Макар да беше научил за „живата машинка“, която показва пътя на слънцето, негърът все пак страхливо поглеждаше. Най-сетне той надникна в ръката на географа. Стоя един миг, загледан в малката стрелка на секундарника, която като малко живо езиче отскачаше и описваше окръжност.

— Жива машинка бум-бум! — каза негърът, което значеше, че може да изгърми и да ги убие.

Павел се зае надълго да му обяснява устройството на часовника и неговата служба, но накрая Камбела сви рамене — нищо не беше разбрал.

Преди да тръгнат на път, географът отвори кожената торбичка на испанеца и изпразни съдържанието й. Отвътре се изсипаха дребни неща: кокалена луличка с инициали, бисерни зрънца, една лупа, стара запалка, гилза от патрон и една снимка на мургава жена с нечетлив надпис на гърба. Най-ценна се оказа табакерата от слонова кост. На вътрешната страна Павел забеляза съвсем тънички светли линийки. Като ги погледна през лупата, остана поразен — пред него заблестяха контурите на точна карта на страната с крайбрежието, пристанищата, реките, планините и населените места. Някъде зад река Кубангу бе обозначена пътека, която пресичаше голямо селище. Картата, изглежда, бе работена от опитен картограф при точен мащаб. Страната на хаубау ограждаше надебелена линия, мястото на рудниците бе отбелязано с миниатюрно кръстче. А на пръв поглед нищо особено не личеше.

Въпреки че Павел най-внимателно прегледа с помощта на лупата всяко ъгълче на табакерата, освен две букви „Г. Г.“ нищо друго не откри. Първата навярно означаваше съкратено „Гонгора“.

„Не е тръгнал с празни ръце, разбойникът! — помисли Павел. — Вярна карта, с означена пътека!… Той е имал намерение да ни обезоръжи, да ни избие и да ни ограби! След това да стигне рудниците, да отмъсти на баща ми, да наеме носачи и да се върне богат! Същински злодей!…“

Картата дойде съвсем навреме. Компасът и точната карта за един географ в чужда страна бяха неоценимо богатство.

IV

Симоне Алварц-Гонгора може би беше вече в търбуха на хиените, когато Павел отново си спомни за него. Това стана пет дни по-късно. Четири нощи той спа спокойно. От групата като че ли се свлече някаква воняща дрипа. Нямаше вече нужда да стоят постоянно нащрек, да следят всяко движение на своя спътник. Пет дни път с двама чернокожи, но добри, честни и верни хора, помогнаха всъщност на Павел да си почине и се успокои.

Сега и Домбо забеляза промяната у географа. Той не вървеше вече мълчалив и мрачен, а дори понякога си тананикаше тихичко. Отдавна Домбо не бе виждал в такова добро настроение своя хамба.

— Хамба вече здрав? — попита веднъж негърчето, но Балванов разбра, че той не точно това искаше да каже, но не умееше да подбере по-подходяща дума.

— Здрав, здрав, приятелю! Сега по-леко се върви!

Домбо остана доволен, засмя се и от радост се потърка о лакътя на географа. Тая привързаност и доверчивост на черното момче винаги караше Балванов да се вълнува. Негрите бяха открити и прости в отношенията си. Те не умееха да се преструват. Затова можеше да се разчита на тяхната дружба…

Вървяха по равното плато на саваната. Тревата, гъста и висока, започнала да пожълтява вече от слънцето, се люлееше над Кори като някаква млада гора. Духаше слаб горещ вятър. Тук-там сред посърналата савана стърчаха като зелени могили огромните корони на баобабите.

Привечер далеч на хоризонта се мяркаха тънки сиви цилиндрични стълбове, които се спущаха като продълговати тъмни облаци от пепелявото небе. Стълбовете се движеха с бясна бързина.

Негрите също забелязаха пепелявите стълбове, но не разбраха що за явление е това. Затова Камбела се спря, взря се уплашен и проточено извика нещо. Домбо го преведе.

— Баща казва — отровен дим от лулата на Тала Монгонго!

— Какво е това Тала Монгонго? — попита Павел.

Домбо обясни — това била висока планина в средата с голяма кухина, в която живеят злите духове. Те пушели с грамадни лули. Над отвора се търкаляли жълти кълба дим, който имал дъх на развалено месо, защото злите духове изгаряли там живи хора.

Павел разбра заблуждението на суеверните туземци. Тала Монгонго е може би кратер на не изгаснал вулкан, който от време на време бълва дим и серни пари. Затова реши да им обясни.

— Приказката за Тала Монгонго е измислена от хората! — каза той, но когато Кори, подушил опасността, продължително замуча, трепна и се огледа наоколо.

— Тала Монгонго! — проплака проточено Камбела и дигна копието си във въздуха.

Кори уплашено фучеше с ноздри, скачаше и се мъчеше да скъса растителното въже. Вятърът духаше насреща. Въздухът се изпълваше с глухо зловещо свистене, сякаш над саваната летяха хиляди тръстикови стрели. Стълбовете като пепеляви призраци бързо крачеха из саваната по посока на пътниците. Павел забеляза в една долчинка на една-две мили далеч купчинка стари баобабови дървета. Негрите, обхванати от паника, затичаха към баобабите. Кори препускаше в галоп и уплашено мучеше. Павел, макар да знаеше какво представляват тези вертикални облаци, реши да потърси сигурно място до отминаването им.

— Лягайте, приятели! — едва успя да извика географът, добрал се до първото дърво, и падна по очи.

В същия миг на сто крачки от групата премина първият стълб. Той се въртеше с мълниеносна бързина, оглушително бучеше и помиташе всичко по пътя си. Като че ли в саваната запълзяха хиляди змии. Още не беше заглъхнал воят на първия стълб, връхлетя втори, после трети, четвърти… Опашките им като железни метли бръснеха земята, остригваха тревата, изтръгваха от корен дърветата и всичко въртяха с бясна бързина във въздуха.

 

 

Опасността беше минала вече. Павел скочи. Дрехите му бяха пожълтели от прах. Близо до баобабите се откри гола площ. Нямаше нито стрък трева, нито един шубрак. В небето се виеше голям жълтеникав облак, от който се сипеше истински проливен дъжд от листа и сухи стръкове трева.

Домбо и Камбела продължаваха неподвижно да лежат по очи като вкаменели. Чак когато географът ги повика, те нерешително вдигнаха глави.

— Ставайте, приятели! Вихрушката мина!

При тези думи двамата се надигнаха и страхливо започнаха да се оглеждат наоколо.

— Не се бойте! — извика им Павел. — Над саваната мина растителен дъжд. Вие сте живели по-близо до брега и не познавате живота по тези места!

И географът се помъчи да им разгадае тайната с прости думи. Той им говори за въздушните пластове, които бързо се разместват и произвеждат вихрушки поради нееднаквото нагряване. Вихрушките помитат сухата трева и листа от цялата околност и образуват въртящи стълбове. След това се появяват жълтеникави облаци и руква чудноват растителен дъжд.

Но въпреки подробните обяснения Камбела продължаваше да трепери и недоверчиво да поклаща глава. Суеверният туземец направи някакви движения срещу слънцето, после допря три пъти копието до челото си и с облекчение извика:

— О, Тала Монгонго! Спасени сме!

Домбо не последва примера на баща си. Той разбра, че обяснението на белия човек е основателно.

Неукият негър приписваше всички природни явления на добрия и злия дух. Единственото нещо, което го пазеше от злия дух, бе халката на силата. Затова бързо попипа презраменната чанта на географа и от гърдите му се откърти облекчителна въздишка.

Балванов, седнал по турски, разглеждаше табакерата на Алварц под лупа. Бяха минали река Кубангу преди два дни. Сега пътеката стигаше друга по-малка безименна река. Близо до реката бе отбелязано голямо селище. Посоката на пътя не се променяше: запад — изток. Но до селището трябваше да вървят още два дни. А от него до страната на хаубау оставаше едно разстояние, изчислено приблизително, от тридесет дни път.

Павел попита стария негър:

— Идвал ли е някой от племето хаубау при бигите?

Камбела все още гледаше като уплашен. Изведнъж се стресна и отвърна:

— Идвал един стар хаубау преди две луни!

После подробно разказа как се бе случило това събитие. Страната на това племе се намирала далече. Трябвало сянката на копието да ляга на земята толкова пъти, колкото са пръстите на двете ръце и още толкова. Думите на негъра съвпадаха с изчисленията на картата.

— Хаубау разказал за добър бял! Добър бял живеел при племето — допълни Камбела. — О, той бил мъдър и справедлив!

Табакерата падна от ръката на Балванов. Той загледа слисан негъра и попита нетърпеливо:

— Какво друго каза човекът от хаубау?

— Добър бял живял при хаубау! О, хамба, бял добър и мъдър!

Павел цял час разпитва Камбела, но освен това, че белият бил добър и не приличал на другите бели, нищо не научи. Камбела говореше за белия с уважение като за някакъв всесилен покровител на черните. „Това е може би баща ми — радостно трепна сърцето на младия човек, — кой друг би станал защитник на негрите!“

Това известие дълбоко разтърси Павел. Той изгаряше от нетърпение час по-скоро да стигне в страната на хаубау. Кой знае защо, му се струваше, че баща му е още жив и че добрият бял е именно старият Балван.

Два дни по-късно думите на Камбела се потвърдиха и от началника на португалския укрепен форт^[2], издигнат на високо възвишение, изграден от камък, за да пази главната „търговска магистрала“ — туземската пътека.

Павел се яви сам в укреплението. Изкачи се по стръмната стълбичка, посрещнат с предупредителни викове и насочени винчестерки от войниците. Но като разбраха от географа, че той е пратеник на португалското правителство с научноизследователска задача, веднага се разтичаха да намерят началника на форта.

Вместо него се яви нисичък, набит човек, с миши уши и сплескан нос. Войникът, който стоеше на пост, довери на Павел, че началникът Алфонсо Висенте — Черната акула, както го наричат във форта, е на акция с един отряд войници, а Жозе е негов помощник и може да се обърне към него. Войникът, който, изглежда, си бе изпатил от нисичкия помощник, с няколко думи само го описа — разжалван лейтенант от гвардията на краля, наказан за гавра с млади момичета и игра на комар.

След прегледа на документите (фалшивия паспорт на името Силва Порту, препоръчително писмо, което представяше географа като пратеник на правителството) Жозе отдаде чест. Покани географа на чаша ром, но Павел отказа и побърза да се осведоми за пътя към вътрешността. Португалецът не бе отивал много далече. Но като чу за племето хаубау, презрително плю.

— Там се подвизава някакъв бандит! — каза той навъсено. — Насъсква диваците срещу правителствените войски!

— Как ги насъсква? — попита в недоумение географът.

— Той живял сред тях! Научил ги да водят бой по всички правила на европейската тактика и на два пъти ни отблъскват с големи загуби! Трудно ще ги подчиним!

А когато Павел му каза, че той ще проучва тази страна и ще стигне дотам, лейтенантът го предупреди:

— Не ви предричам нищо добро! Нататък диваците са свирепи като зверове! Ще ви пекат на шиш, ако не държите оръжието опряно на гърдите им!

— Защо ще убиват един учен? — учуди се Павел.

— Не познавате диваците! — усмихна се иронично помощникът. — Те ненавиждат всеки бял човек!

— Чудно! Аз не се плаша! — отвърна с усмивка географът.

— Не гарантирам за главата ви! — заключи португалецът. — Засега мога да ви дам един патрул от трима души за охрана! Нищо повече!

Павел се отказа от услугата. Разделиха се. Помощникът чукна токове и отдаде чест, а Павел слезе по стъпалата, намери негрите и продължи пътя си. Сега вече нямаше никакво съмнение, че наистина в страната на хаубау има бял човек. „Какъв е този бял? — питаше се географът. — Само един истински революционер, попаднал тук, може да се присъедини към свободните племена!“

И все пак едно нещо си остана загадка — защо този човек живее в Африка и ако е баща му, какво е станало е португалските дигери и защо не се е добрал до брега и избягал с някой кораб?

V

В средата на септември групата навлезе в гората Шимусинг. Тази гора беше отбелязана с голяма точност в картата на Алварц.

Пътеката бе широка и добре отъпкана. По всичко изглеждаше, че тя служи за единствен търговски път на племената, които изнасят от вътрешността на страната слонова кост, палмово вино и корени от маниока за размяна срещу сол, парчета памучен плат, каури^[3], брадви и ножове. Тя криволеше из мъртвата сянка на огромни дървета. Земята бе покрита с влажен жълто-кафяв мъх, а стъблата на дърветата — с червени лишеи. Само тук-там в сянката се прокрадваше самотен слънчев лъч, който пламтеше по лишеите като рубин. От дърво на дърво висяха въжета от лиани, дълги повече от двеста метра. В гъсталаците хвърчаха непознати птици, издавайки остър писък. Високо из корените на дърветата прозираше синьото око на небето. Навътре в гората цял облак хапливи мушици тампан изведнъж нападнаха географа, като забиваха стръвно острите си хоботи в кожата му и отваряха малки ранички с твърдите си челюсти. Той покри главата си с бинт, но ухапаните места силно го сърбяха. Тампаните не докоснаха Камбела и Домбо, като че ли не им се нравеше черната им кожа…

Тампаните не бяха единственото зло. Жаждата и гладът вече втори ден станаха спътници на пътешествениците. Географът и негрите можеха още малко да погладуват, но жаждата се оказа по-мъчителна от всичко. Гърлото съхнеше, устата се напукваше. За пръв път Балванов така страдаше за вода. В картата бе означено едно близко място с топографски знак на извор. Затова сега той бързаше напред.

На един час път наистина се откри една поляна. В средата стърчеше старо гуаво^[4] с изгорен от гръм дънер.

Павел сега не виждаше нищо друго освен спасителното дърво, по което печално стърчаха голи мъртви клони. Той забърза, но както става винаги в такива случаи, краката му се подкосиха, олюля се и падна на земята. Пак се изправи, пое си дъх. Главата му бучеше, гърлото му съхнеше, гърдите му се издуваха и едва си поемаше въздух. Изведнъж пред очите му се завъртя цялата гора. Географът я гледаше през някаква тъмна завеса. „Какво става с мен! — стресна се той. — Дали ще издържа?“ Стоя един миг със затворени очи и пак погледна. Той лежеше на пътеката. Събра отново сили и седна. Обърна се назад — негрите не се виждаха. Запълзя на четири крака. Задъхваше се, облизваше устните си и на езика си усещаше солен вкус. Попипа — кръв. От горещината и жаждата устата му се бе напукала.

С мъка се добра до сухото дърво. Погледна надолу — плитка яма, обрасла със зелена трева, а на дъното — вода. Във водата се оглеждаха клоните, небето и той — изгарящият за капчица вода пътешественик.

Полази до полегатия склон на ямата и цял разтреперан, като трескав натопи устата си във водата. „Но аз не трябва да пия много! — каза си той. — След такава жажда водата може да ми излезе солена!“ Въпреки това някаква притегателна сила го дърпаше към извора. Искаше му се да гълта жадно, ненаситно. „Не бива, не бива!“ — сам се упрекваше той. Отмести се, полегна и въздъхна с облекчение. Няколко глътки вода бяха достатъчни, за да загасят жаждата, която го изгаряше. Първото изпитание беше преодоляно. Павел издържа успешно изпита за каляване на волята.

Скоро дойдоха Камбела и Домбо. И те налетяха на извора като грабливи птици, но Павел ги изгледа строго.

— Само по една глътка! — предупреди той, но се досети, че ще бъде по-добре, ако сам им отмери водата, затова напълни канчето и го подаде на Домбо. Домбо изпи водата наведнъж и извика задъхан:

— Още вода! Още жаден, Хамба!

Павел нищо не каза, само го погледна навъсен и му посочи място до себе си. Домбо по погледа разбра какво искаше географът, наведе глава и безропотно седна в тревата. Камбела, след като изпи определената му дажба, лакомо помляска, но веднага се подчини.

Сега вече гладът още по-настойчиво застърга празните им стомаси. С една консерва, два кокосови ореха, няколко сухара и две парчета сушена риба можеше отначало да се залъжат празните стомаси, но след няколко часа те отново трябваше да сложат нещо в устата си, а вече нямаше никакви запаси от храна. Затова Павел предложи на Камбела да остане при бика, а те с Домбо да отидат на лов в гората. Домбо взе копието на баща си. Старият негър, който следеше всяко движение на своя син, видимо се зарадва, когато момчето хвана здраво копието, което стърчеше само няколко пръста над него. А когато Домбо със силен замах го хвърли напред, Камбела се изпъчи от бащинска гордост, а по лицето му трепна усмивка, очите му радостно заблестяха.

VI

Павел и Домбо повървяха стотина крачки направо, после се отбиха по тясна странична пътечка, която криволичеше из непроходими гъсталаци. Павел се спираше от време на време и се ослушваше. На един завой две хиени, чули стъпки, избягаха с котешка ловкост. Те обръщаха глави подозрително, дигаха муцуни и душеха въздуха. Скоро зверовете изчезнаха. До голямо зеленясало блато, хванало дебел пласт жабуняк, Павел се спря. В гъстата тиня личаха кръгли отпечатъци от стъпки.

Остър мирис на застояла вода, гниещи треви и мърша изпълваше въздуха.

Щом съзря стъпките, Домбо уплашено се озърна.

— Тука идвал хумба-хумба! (Слон!) — тайнствено съобщи той.

— Вярно! — вглеждайки се в стъпките, отвърна географът.

— Хумба-хумба лошо животно! — добави негърчето. — Може да ни нападне.

— Няма опасност! — отвърна Павел. — Ще го прогоним с оръжието!

Негърчето замислено поклати глава.

— С гърмящо копие хамба не може убие хумба-хумба!

Павел замълча и избърза напред. Излизаше вече от острия завой на пътечката, когато пред него се откри зелена поляна. Домбо беше изостанал няколко крачки, но видя как географът изведнъж се сниши и залегна зад едно дърво. Негърчето също легна по корем и се провлече напред. Едва сега забеляза в края на поляната голяма красива антилопа с бели гърди и дълги сърповидни рога. Изглежда, че антилопата също беше подушила ловците, та като стрела потъна в гората. Павел пристъпи към съседното гнило дърво с тъмна хралупа, но се дръпна като опарен. Някаква сива топка се раздвижи и се чу предупредително съскане. Срещу него затрептяха десетки змийски езичета. Една пепелява змия се провлече, зловещо засъска, изду шия като мехур. Домбо извади пистолета си и го насочи към опасното влечуго.

— Домбо убие змия! — заканваше се той, но Павел го погледна начумерен и посочи кобура.

— Прибери оръжието! — заповяда му той. — Ще изплашиш антилопата!

— Добре, няма стреля! — подчини се негърчето и прибра пистолета в кобура.

Змията бавно пропълзя към тях и потъна в шумака…

Като оглеждаше поляната, Павел изведнъж съзря в горния й край кръгли гугли. Гъбарникът, гледан отдалеч, приличаше на туземско селище с цилиндрични колиби. „Печените гъби са твърде вкусни и насищат! Ако не се появи антилопата, все пак храната е осигурена“ — съобразяваше гой, като гледаше гъбите-великани.

Почака малко — антилопата не се показа. Тогава той заметна пушката през рамо и тръгна към поляната.

Негърчето поправяше лъка си, но като видя, че географът отива към гъбите, скочи и тревожно извика:

— Стой, хамба!

— Защо? — обърна се Павел. — От тези гъби ние ще ядем два дни! Стига да не са отровни!

Домбо се усмихна и размаха ръце.

— Не гъби това!

— А какво?

— Лошо мравки!

Гладът какво не прави! Балванов се спря и се усмихна на себе си. Чак сега се досети, че в края на поляната е построено цяло селище от мравки-гризачи. Това са най-опасните насекоми и техните кервани са истинска напаст — където минат, всичко унищожават. Къщите им са построени по подобие на гъби-великани, с тънки дръжки и големи похлупаци.

Само след миг зоркото око на географа забеляза, че крайните храсти се раздвижват. А не полъхваше никакъв ветрец. Наоколо всеки лист бе замрял под палещите лъчи на слънцето. Павел залегна и очите му повече не мигнаха. Скоро над папратите се мярнаха рога. Балванов прилепи лице до приклада, а пръстът напипваше вече спусъка, когато долови тихо свистене край лявото си ухо. В същия миг една стрела затрептя и се заби в дървото. Той смръщи вежди. Погледна с крайчеца на окото си Домбо, но негърчето лежеше успоредно с него, а стрелата му стоеше на опънатия лък. Не беше мигнал дори и още няколко стрели изсвистяха над главата му. Една кацна върху дървената подложка на винтовката и опашката й затрептя като пружина.

Балванов се озърна подозрително. Домбо лежеше примрял в тревата. Той се досещаше какво означаваха изпратените отровни стрели.

Наоколо нямаше жив човек. Не се чуваше никакъв шум — не пращяха клонки, не долиташе отникъде звук. При все това ето нов сноп стрели забръмчаха тънко като мушици и накацаха по стъблата на дърветата.

Павел отмести пръста си от спусъка. Отпусна винтовката. „Обкръжени сме — помисли той. — Сега няма друг изход, освен да чакаме!“ Лицето му леко побледня.

Седна, извади цигара и запуши. Домбо трепереше и се ровеше в шумата като таралеж.

— Не се плаши, приятелю! — тихо му извика географът. — Няма нищо страшно! Ела при мен! — повика го ласкаво той.

Домбо се привлече по корем и легна до краката му. Антилопата излезе на поляната. Пощипна стрък трева, предпазливо пристъпи и подуши въздуха. Но Балванов сега не мислеше за нея. „Туземците са добри стрелци — разсъждаваше той, — това е добре известно. Ако искаха да ни убият, можеха да го направят лесно! А нито една стрела не ни докосна. Е, излиза, че нямат такава цел!“

Минаха няколко минути в мъчително очакване. Наоколо не трепкаше лист. От челото на Балванов капеше пот. Той съблече горната си дреха, съшита от насмолена материя, и я закачи за един чеп на дървото.

Допуши цигарата, смачка я и тъкмо се готвеше да я стъпче с крак, между дърветата се мярна един туземец с лък и копие в ръка.

Негърът беше гол, с чудновата прическа на главата, по която стърчаха птичи пера. Около бедрата му беше завързана кожа с ресни.

Няколко мига след това прибяга втори, трети, четвърти. Негрите ловко притичваха от дърво на дърво. Павел не се изненада, той очакваше това посещение и седеше спокойно. Нито един мускул по лицето му не трепваше. В първия момент той реши да даде един изстрел, за да сплаши туземците, но когато стрелите се изсипаха около него като градушка, разбра, че има пред себе си много хора. Сега беше доволен, че не стреля. Негрите бяха цяла тълпа, добре въоръжени с лъкове, стрели, дълги копия с железни шипове на края и къси блестящи асагеи^[5]. Павел знаеше, че с тези къси бамбукови копия те си служат добре и отиват на лов за носорози и слонове. През такава обсада мъчно можеше да си пробие път човек дори с пушка и два пистолета. Лошото е, че все още не можеха да различават добрите от лошите бели хора — всички за тях бяха врагове на племето. Така мислеше Павел. В такъв случай трябваше да се опита с добро, както бе направил някога Миклухо Маклай^[6], който бе спечелил сърцата на папуасите с добрите си обноски.

Така реши да постъпи и Балванов, затова, докато обсадният обръч се стесняваше, той стоеше мълчалив и пушеше вече втора цигара.

— Ще убият нас, хамба! — все още трепереше Домбо.

— Те не бързат да убиват, приятелю! — отвърна му Павел. — Ти знаеш добре това! Защо се плашиш?

— Убият мен! Убият Домбо! Защото Домбо приятел бели! — най-сетне издаде тревогата си негърчето.

— Нищо, нищо! Никого няма да убият! — помъчи се да го успокои географът.

Кръгът около двамата все повече се стесняваше. Туземците се приближаваха бавно, предпазливо, като по команда. Павел виждаше вече лицата им, оръжието, облеклото. Някои бяха средни на ръст, с тъмно шоколадов цвят на кожата, с матовочерни къдрави коси, малко сплеснат нос, тъмни очи, които пронизваха под навъсени вежди. Едни бяха обрасли с гъсти бради, а други — бръснати. Облеклото им се състоеше от тесни кожени набедреници. На ръцете си над лакътя носеха гривни от плетена суха трева, медни халки и обици от слонова кост. На главата си бяха изплели цели шапки от къдрици, прилепени с червена глина. Така прическите им имаха най-странни форми — ту като чадъри, ту като старинни шлемове, ту като сламени шапки. У някои къдрите се спускаха под ушите. Украсата се допълваше от два бамбукови гребена, втъкнати на тила, в които бяха набодени цветни пера от папагали и свещената птица марабу. На шията освен огърлица от кучешки зъби, бели раковини или изсушени зърна от плодове, всеки носеше по една малка торбичка, грижливо изплетена от тънките жилави лентички на палмата рафия.

Всички държаха в ръцете си опънати лъкове, на които трептяха отровни стрели.

Някъде наблизо оглушително задумка дървен тъпан. Скоро бумтенето се усили и в края на гората се показаха двама негри, които носеха продълговато, издълбано като корито дърво. Трети туземец удряше по него с дървени бухалки.

Скоро обръчът около Павел и Домбо съвсем се затвори и те останаха заградени от черната жива стена на негрите. Тъпанът замлъкна и това като че ли беше сигнал за туземците да спрат. Виковете замряха. Сега туземците втренчено се вглеждаха в белия човек и зорко следяха всяко негово движение.

Павел дялкаше с джобното си ножче тънка пръчица. Той поглеждаше от време на време към негрите и на пръв поглед изглеждаше спокоен. С пръчицата прочисти чибука си, продуха го, затвори ножчето и го прибра. Едва сега той погледна Домбо. Негърчето, изплашено, пребледняло, продължаваше да се притиска до него.

Лъчите на слънцето проникваха през широките корони на дивите смокини и къпеха в златиста светлина лъскавите им листа. Тук-там във влажната сянка се процеждаше бледожълта светлина, огряваше кафявия мъх, от който димеше сива прозрачна па̀ра. Гората беше тиха. Зад дърветата надничаха сърдитите туземци с грозни татуирани лица със звездички и малки чертички. Черната им кожа, намазана с палмово масло, лъщеше като разтопен асфалт.

Бавно се нижеха минутите. Тишината, неизвестността, настръхналите лица насреща изопваха нервите на географа и колкото да се мъчеше да остане спокоен, една синя жилка нервно пулсираше на челото му.

Проточен вой на боен рог изведнъж накара негрите да трепнат и да се изпънат като пружини с готови копия и насочени напред стрели. Онези, които стояха зад дърветата, тежко закрачиха напред. Последваха три гръмки удара на дървения тъпан. Разнесе се див вик от стотици гърла. Тъпанът оглушително забумтя…

Павел обхвана с ръка крехките раменна на Домбо, но изведнъж няколко чифта здрави ръце като клещи се вкопчиха в него.

— Хамба Балвана! — разнесе се детски сърцераздирателен писък.

Но какво можеше да направи географът? Той дори не успя да каже думица и едно коляно притисна гърдите му, няколко жилави въжета стегнаха краката и ръцете му. В следващия миг той се намери на земята и в лицето му нахлу кръв. Сега Павел чуваше само крясъците на Домбо, но и това не продължи дълго. След малко и неговият глас бавно заглъхна.

Павел уплашено се озърна, но негърчето не се виждаше никъде, сякаш беше потънало в земята.

Тълпата ръмжеше свирепо, копията се размахваха застрашително, дървеният тъпан непрестанно гърмеше.

— Либата! Либата! — крещяха негрите.

Щом чуха думата „либата“, туземците, които държаха географа, се спогледаха и бързо го понесоха по една тясна пътека.

След тях се проточи керван от възбудени негри, въоръжени с лъкове и копия. Между дърветата проблясваха излъсканите шипове на асагеите, пламтяха като запалени цветните птичи пера, втъкнати в косите им. Наоколо цялата гора ехтеше от диви крясъци.