Григор Угаров
По следите на заточеника (24)

II

„Злото не идва само“, казва народната поговорка. Кой знае къде бе чел тая народна мъдрост Павел Балванов, но си я спомни едва когато преминаваха Слоновата долина…

Планината Морумбва някога е била вододел, но след като реката е пробила варовитите й скали, Замбези е приела в своя водосборен басейн нов приток. Освежителният лъх на голямата река, влагата и плодородната почва тук бяха създали условия за буйна растителност. Живописната долина с тъмнозелените езера, които лъщяха на залязващото слънце, жълтите като злато пясъчни острови, разкошните гори и светлозелените поляни, порази със своята красота географа.

След дълъг, мъчителен и опасен път групата се приближи на десет мили до голямата река. Лодките летяха с бързината на крилати птици. Изправен в цял ръст, като се подпираше на винчестерката, Павел за десети път проверяваше пътниците. Нямаше грешка — няколко души бяха загинали, една пирога беше изчезнала. Навярно двамата гребци бяха простреляни от португалците.

Сега неизгорелите факли, прикрепени към предния нос на всяка пирога, навяваха скръб. Павел тъжеше дори за магесника Мамбо. Старецът можеше най-сетне да се промени, да разбере, че върши гнусна търговия със суеверните си съплеменници. Ако ли пък останеше докрай неотстъпчив, то той заслужаваше друга смърт, а не от куршума на португалците. Но неговата упоритост и твърдоглавие станаха причина за собствената му смърт. Нещо повече. Той забави групата, бандата я настигна и по негова вина загинаха неколцина добри и трудолюбиви туземци…

— Хамбааа! Хамбааа! — чу се проточен вик. Павел трепна и се обърна към левия бряг. Там, между палмите, облян от светлината на залеза, стоеше като красива метална отливка храбрият Капоко.

— Скъпи приятелю! — радостно изненадан махна с ръка Павел.

— Капоко! — закрещя Домбо. — Куа-нама!

В това време из високата папрат се появи и Шаконда. Туземците с радостен вик посрещнаха двамата храбреци.

— Кио-да! Кио-да! (Ето ги! Ето ги!) — крещяха в един глас всички.

— Кио-да!

— Кио-да!

Тези думи, произнесени с пълно гърло, дълго ечаха над палмовите гори…

Вечерта, както винаги, под светлината на буйно горящия огън, започваха разговорите. Всеки се стремеше да сподели с другарите си картината, която бе видял, и ужасът, който беше преживял при внезапното нападение на португалците. Павел забеляза, че никой не скърбеше за убитите. Това му се видя отначало много странно, но веднага си спомни туземските вярвания за душата на умрелия, която се превръща в лъв. Лъвът беше свещено животно за племето, както и птицата марабу.

Павел не взимаше участие в разговорите. Още със слизането на брега Муата Манго и Ай го повикаха при баща му. Дали от клатушканото, или от напрежението през време на боя, не се знаеше, но болният бе загубил съзнание. Павел едва долови ударите на сърцето му. Лицето му беше съвсем посърнало, изтънелите му устни имаха тъмен цвят. Пръстите на ръцете му бяха започнали да изстиват. Болният потреперваше, като че ли по цялото му тяло преминаваше електрически ток.

— Вижте пожара! — от време на време викаше той. — Градът гори!

После бръщолевеше нещо неясно, заплиташе език, увиваше се в носилката с кожите, като че ли се скриваше от нещо, мяташе се и със снишен, шепнещ глас повтаряше:

— Идааат! Идааат!

Изведнъж скачаше.

— Напреед! Напреед!

Павел слушаше мълчаливо, със затаен дъх, наведен над носилката. Само той разбираше смисъла на тези думи. Изплувалата от подсъзнанието му картина на въстанието отново бе пред очите на стария Балван. Сигурно той отново виждаше как турският башибозук опожарява малките градчета и подбалкански села, налита върху позициите на въстаниците. Черешовите топчета се пръскаха с глух трясък. Падаха убити млади въстаници с лъвски знаци на калпаците. Четите отстъпваха, притиснати от редовната турска войска. С отчаяни викове храбрите средногорци възпираха момчетата. Затова може би старият Балван сега викаше: „Напред…“

Минутите течаха бавно и мъчително. Ай стоеше до леглото на белия човек и размахваше над главата му бананови листове. Муата Манго нареждаше камъчета, пръчки и мидени черупки, правеше някакви заклинания, за да прогони злия дух.

— Бял човек — обръщаше се Ай към Павел, — убий с огненото копие Баримо!

— Пропъди го с огненото копие! — настояваше и Муата Манго, уверен, че винчестерката ще помогне.

Павел, загледан в мъртвобледото лице на баща си, мълчеше. Пареща скръб разкъсваше сърцето му, задушаваше го.

III

Нощта беше светла. Над тъмните кръгли корони на палмите надничаше фосфорножълта луна. Реката като позлатена искреше в нощта. Над тъмните гори се сипеше бледожълта светлина и всеки лист лъщеше като полиран.

В лагера цареше мъртва тишина. Туземците, натъркаляни по земята, пъхнати в своите фумби или налягали на постели от мека папрат, спяха дълбок сън. Само край огъня се мяркаха няколко черни лица. Най-крайният, който седеше гърбом към огъня, беше Капоко. Той винаги лягаше след географа. Домбо се бе прибрал в палатката.

Един млад негър стана и като пипаше с ръце, се опита да излезе от бивака. Той се спъваше, приклякваше и протегнал напред ръце, се мъчеше да върви. Павел го видя и го позна. Той беше заболял от лунна слепота и дотолкова не виждаше, че трябваше другарите му да му дават храната в ръка. Друг негър пък бе получил лунен удар, но бързо оздравя.

Щом видя слепия момък, Капоко стана, приближи се до него, хвана го за ръка и го заведе на извора. След това, като му помогна отново да си легне на рогозката, се върна при огъня…

През цялото време, докато водеше слепия си другар, Капоко поглеждаше крадешком към носилката на стария хамба, където седяха Павел, Ай и Муата Манго. Там ставаше нещо тревожно.

Капоко напълно се увери в това, когато белият човек го повика.

— Донеси вода, Капоко! — обърна се към него Павел и му подаде канчето.

Момъкът взе канчето, вгледа се в мъртвешкото лице на стария хамба, после в географа. Мъжественото лице на белия човек беше бледо и измъчено.

Капоко не се сдържа и попита:

— Чама-чапа тамо-тамо? (Зле ли е твоят баща?)

— Наба кия-ва! (Зле е старият човек!)

— Ще бъде ли по-добре?

— Това никой не знае! — въздъхна Павел.

— Кой може да му помогне?

— Никой!

Капоко трепна уплашен. Обърна се и с няколко скока се намери при извора. А когато се върна и подаде канчето, старият Балван беше дошъл на себе си. Павел с леко движение на ръката накара тримата негри да се отдръпнат. Баща му поиска вода и той му поднесе с лъжичка. Болният жадно я изпи. Изгаряше го, изглежда, неутолима жажда. Дишаше често и с мъка си поемаше дъх.

— Татко! — надвесен над него, прошепна Павел.

Старецът втренчи загасващи очи в сина си, пресегна с изтънялата си ръка и попипа косата му. Устните му потреперваха. Горещ дъх като от пещ облъхна Павел.

— Сине! — простена болният. И като направи усилие, добави: — Разделяме се вече!

Думите като две стрели пронизаха Павел. Той примижа, прехапа устни, по брадясалото му и леко набръчкано лице потекоха сълзи.

— Не, тате! — като се овладя, отвърна. — Всичко ще мине! Ти пак ще се съвземеш!

Дончо Балвана тъжно се усмихна, поклати леко глава и като си пое дъх, замислено произнесе:

— Не ще видя родната земица!

И като въздъхна тежко и мъчително, продължи:

— Ах, скъпата земя! А как исках да я целуна! Сега всичко е по-хубаво у нас! Всичко вирее по-добре на свобода! Дори гората по Козница и Богдан по-весело шуми! Ох, моя майчице родино!

Павел се задъхваше от вълнение. Той може би никога не бе чувал такива мили думи за родната земя, за скъпата свобода. Сега разбираше къде се е криела силата на всички, които са умирали за свободата…

— Тате! — извика Павел, но ръката на стария допря устата му.

— Павле, аз съм стар! — въздъхна болният. — Ти не тъжи за мен! Остави ме! Ние старите дадохме своя живот за делото! И не го дадохме напразно! Дядо Иван чу нашия глас, притече пи се на помощ! Помогна ни, слава богу! Той няма да ни остави при нужда! Дръжте се за неговата десница! Там е пашата сила! Тя е бащина ръка!

Павел слушаше мълчаливо. Баща му дълго шепна, озарен от светлината на луната. Всяка дума беше мъдра, казана от сърце.

— Ех, Павле — тихо, с вълнение редеше старият, — колко е хубаво, че те видях! Бъди жив, сине! Ти ми донесе скъпа вест — свободно е отечеството, милото отечество! Това ми стига!

— Ти сам ще го видиш, тате! — опита се да го ободри Павел.

— Остави ме! — поклати глава Балвана. — Ти се върни и служи честно на измъчения народ! Лихварите и чорбаджиите са като пиявици! Те без кръв не могат! Презирай ги! Ние се борихме да живее сиромашта, а богатите и при турците си бяха добре!…

Болният може би искаше много да говори, но силите го напускаха, гласът му, слаб и немощен, бавно заглъхна.

IV

Нощта преваляше. Луната докосваше вече гористия хребет. На изток, в далечината, небето се озаряваше от медночервено сияние. Някъде бушуваше пожар. Пламъците изригваха като някакви фантастични фонтани и цялото небе се обливаше в разноцветни светлини. Духаше тих нощен ветрец. Въздухът беше изпълнен с мирис на изгоряло. Прелитаха ята уплашени птици, които прорязваха нощната тишина с писъка си, чуваха се удари на крила. Събудените маймуни, нависнали по лиановите стъбла, се обаждаха с пронизителни крясъци.

Огънят догаряше. Край него сновяха няколко сенки. Капоко стоеше на пост. Той нито за миг не изпускаше от очите си своя добър хамба. Може би момъкът си спомни за своята Маванда, която също като стария хамба бе угаснала. Когато се върна от лов и Кабанга му разказа за нейната смърт, той дълго се бе свивал край палмите, захапал до кръв устата си да не чуят в селището нито един стон, защото младият воин на племето трябва да бъде твърд като Бенгас…

Захлупил очи с двете си ръце, ниско приведен, Павел бавно се надигна. Ай и Муата Манго уплашени се разбягаха. Капоко трепна от смътно предчувствие. С два скока се намери при своя хамба, допря ръката си до рамото му.

— Хамба, тамо-тамо ну? (Какво се случи с твоя баща?) — като го гледаше с умните си доверчиви очи, попита Капоко.

— Ку-ома! (Почина!) — опита се да отговори Павел, но нещо притискаше гърлото му и го душеше.

Капоко разбра всичко.

— Бъди силен, хамба! — опита се да му помогне умният момък.

— О, приятелю — тъжно отвърна географът. — Тамо-тамо ади! (Има само един баща!)

— Хамба, аз знам какво е скръб! — бавно като на себе си заговори Капоко. — Скръбта е като пожар! Намери сили по-скоро да потушиш пожара!

Може би никой така навреме и така просто и искрено не би утешил географа, както добрият Капоко. Думите на негъра сякаш го сепнаха. Той разбра, че не трябва да проявява слабост. Затова махна с ръка, като да отхвърля от себе си нещо, което му тежеше. В това време към него се приближиха Ай и Муата Манго, по Павел заповяда да си лягат. Двамата смутено отстъпиха и се прибраха в своите фумби край огъня.

Без да събуждат Домбо, Павел и Капоко запалиха по една факла и се отдалечиха навътре в палмовата гора…

Чуха се три последователни изсвирвания с уста.

— Ехеее! — проточено извика познат глас.

Гръмки удари на дървен тъпан долетяха откъм реката. Някаква сянка прескочи огъня. В предутринната здрачина се мярна силует на човек в реката. Той стоеше в тясна продълговата пирога и отдалеч изглеждаше, като че ли е стъпил върху тъмното туловище на крокодил.

Павел лежеше буден, съкрушен, с влажни очи, притиснал до гърдите си винчестерката. При първите удари на дървения тъпан той скочи.

— Ехеее! — чу се отново проточеният вик.

Някаква тревога бе обхванала хората, лагерът приличаше на мравуняк. Десетки боси крака притичваха насам-натам, прескачаха огъня, чуваше се тропот на копия и щитове.

— Домбо? — повика Павел негърчето.

Никой не му се обади. Повика Капоко — също. Тайнствен шепот се носеше от човек на човек, тревогата растеше. За трети път гръмко забумка някъде в тишината тъпанът. Павел бързо излезе навън. Огледа лагера. Всички бяха станали. Как се бе случило това? Те са се измъкнали безшумно. Не са искали да го тревожат. А той, потресен от смъртта на баща си, неусетно бе заспал.

Още не се бе съмнало добре, но силуетите на туземците ясно се очертаваха. Там ставаше нещо. Павел напълни пушката и като закопчаваше дрехата си, тръгна към реката. Срещу него се приближиха двама души. Единият бе висок, плещест, с тяло на атлет, а другият — по-нисък, слабичък, с източена тънка шия.

Павел ги позна — бяха Капоко и Домбо.

— Какво се е случило? — попита той.

— Дошъл Джума, хамба! — зарадван отвърна Домбо.

— Джума, хамба! — потвърди и Капоко.

Малко преди да се появи бандата на португалците, момъкът предаде със сигналния барабан новината за успешното преминаване на Капоко и Шаконда през подземния тунел. Но внезапното нападение постави Павел в много трудно положение: да остави един, за да спаси останалите, или да спаси един, а да жертва другите. Затова още при първите изстрели той даде заповед да отпътуват. Но как е дошъл момъкът? Казват, с лодка. Отде е взел лодката, когато португалците обстрелваха реката? Капоко и Домбо не можаха да кажат нищо. Те не бяха говорили с Джума.

Чуваха се дружни радостни викове.

— Кой бие танг-танг? — попита Павел.

— Джума — отвърна Домбо.

— Защо?

— Джума видял огън! Той не знаел къде бял човек! Изсвирил, извикал и ударил танг-танг!

Ограден от живия пръстен на черните хора, Джума разказваше нещо. Някой високо крещеше срещу него. Всички бяха настръхнали и презрително го гледаха. Когато географът приближи, врявата стихна, туземците се отдръпнаха и му направиха път. Беше вече светло и Павел се вгледа в познатото лице. Джума някак смутено се усмихна, удари се три пъти по гърдите според обичая на племето. Ръцете и краката му бяха изподраскани, като че ли е прескачал ограда е бодлива тел. Под лявото му око беше засъхнала кръв, а на дясната ръка, под лакътя, кървеше прясна рана. Раната не беше дълбока. Кръвта на тъпичка струйка се бе стичала надолу и капките бяха напръскали набедреника на младия негър.

Джума посрещна географа усмихнат и показа едрите си бели зъби. Само по рамите и драскотините личеше, че туземецът едва се е спасил от куршумите. След като разговаряха дълго как е успял да се добере до лагера, Павел попита:

— Къде са базунго?

— Идват, хамба!

— Отде ще минат?

— През планината!

— Значи, ще бъдат тук след две луни!

Негърът неодобрително поклати глава.

— Базунго знае пряка пътека! Те имат водач!

— Има ли такава пътека?

Джума потвърди с глава. Меко-ва — Ястребовия нокът, когото откриха в реката, също защити твърдението на момъка. А Мамбо не бе споменал нито думичка за пряката пътека. Може би не я е знаел или пък от ненавист към географа е искал да забави групата?…

Наоколо цареше мъртва тишина. Туземците не бяха виждали досега белия човек така отпаднал, с такива дълбоки сенки под очите, с нови бръчки и хлътнали очи. Той стоеше пред Джума, преструваше се на спокоен, но личеше, че е измъчен и по брадясалото му лице бе застинала дълбока скръб.

— Базунго ли те раниха? — най-сетне попита географът.

— Базунго.

В такива моменти Домбо се досещаше какво трябва да върши. Затова вече стоеше на рамо с пътната аптечка. В нея нямаше никакви превръзки. Всичко бе изпокъсано и прогнило. В един кожен чувал откри само една бяла памучна риза. Павел разкъса ризата и превърза ръката на храбрия негър. Джума потръпна от спирта, стисна зъби, но не издаде нито звук.

— А как избяга? — като привършваше с превръзката, попита Павел.

— Щом дневното светило угасна и стана тъмно, излязох от храстите, качих се в пирогата и полетях!

— О, ти си цял мек-ба! (Ястреб!) — похвали го географът.

Джума се почувства поласкан от похвалата, но не се зарадва, а наведе глава, усмихна се и под очи погледна Павел. Според обичаите на племето хаубау нямаше по-голяма награда за един негър от тая вождът да го нарече „мек-ба“.