Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1956–1959 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy (2015 г.)
Издание:
Григор Угаров. По следите на заточеника. (І и ІІ част)
Редактор: Лилия Илиева
Художник: Георги Даскалов
Художествен редактор: Васил Йончев
Технически редактор: Димитър Захариев
Коректори: Надежда Добрева, Мария Ждракова и Евгения Кръстанова
Дадена за печат на: 9.III.1959 г.
Печатни коли: 42
Авторски коли: 60/20
Формат: 59X84/16
Тираж: 10080
Поръчка №15 (800)
Поръчка на печатницата №277
ЛГ V
Цена 1955 г. — 17,20 лева
Държавен полиграфически комбинат Димитър Благоев
Народна култура — София, 1959 г.
История
- — Добавяне
Седемнадесета глава
Затвор в баобабова хралупа. Облеклото на географа внезапно изчезва. Старецът с богатата украса. Носачите са живи. Бялата дървена колиба. Щастлива среща. Старият революционер е жив!
I
Павел сякаш се пробуди от дълбок сън. Отвори очи. Изведнъж го прониза остра болка в тила и той прехапа уста, стисна зъби. Пак погледна и трепна. Озърна се учуден наоколо. Къде бе попаднал?…
Намираше се в някаква мрачна хралупа. Отпред зееше кръгла дупка. Златисто снопче слънчеви лъчи се промъкваше вътре и пламтеше на светло кръгче. В колибата бе все още тъмно и предметите едва се разпознаваха. На земята лежеше презраменната му паласка с патроните, аптечката, брезентната мушама.
Постепенно слънчевият кръг се местеше навътре, разширяваше се и откриваше все по-ясно необикновената колиба. Стените и таванът бяха гладко рендосани, но надупчени от дървояди и червеи. От една голяма дупчица на тавана се ронеше жълтеникав прах. Ситните дървени прашинки искряха на слънчевите лъчи като светли мушици…
Павел продължаваше да се озърта неспокойно.
Къде се намира? При племето хаубау или при друго племе? Може би е тръгнал в друга посока? Не, спомни си ясно: групата се движеше по пътя, отбелязан в картата. Посоката определяше с компаса. Тогава какъв е тоя странен затвор? Как е попаднал в тая чудновата хралупа? Какво се бе случило с него?
Той си спомни ясно стъпките, които се приближиха. Но в мрачината не видя туземец. Само усети в главата си силен удар от предмет. Изпусна ръката на Онда… Свлече се на земята и пред очите му причерня. Кой го бе донесъл до тая хралупа? Какво бе станало с Онда? Павел смътно си спомни, че около себе си чуваше гласове, звънко подрънкване на железни предмети, но къде се намираше сега, това не знаеше. Всичко като че ли бе станало насън, от който едва сега се пробуждаше…
Погледът му падна на паласката с патроните.
— Но къде ми е винчестерката? — гласно помисли той.
Взря се в тъмните ъгли — нямаше я. Погледна около себе си. Пистолетът също бе изчезнал.
Пак огледа багажа. Всяка вещ си стоеше непокътната. Само оръжието липсваше.
„Значи, съм обезоръжен! Хванат съм в плен! Всичко пропада!… — помисли с тревога той. — Какво ще стане с мен?“
В тоя момент си спомни за Домбо. Каква ли е неговата съдба? Ами Капоко? Безстрашният момък бе улучен от острието на копие. Може би той ще сподели съдбата на Маванда. По тези места раните бързо се подлютяват. Горещината, липсата на вода, на лекарства стават причина и от най-незначителното убождане да се отвори смъртоносна рана. Туземците са слаби, изтощени от недояждане и податливи на заболяване. Мизерията и липсата на медицинска помощ стават причина всяка година да измират с хиляди хора. А тези, които са наети на работа от плантаторите и притежателите на мините, загиват от изтощение.
Тежък е животът на чернокожите! А какви добри хора са те!…
Пред колибата пробягна сянка на човек. След нея се мярна втора, трета, четвърта. Чу се тих предупредителен шепот. Някой застана на входа. В ръката си държеше копие, лък и стрела.
Навън говорът се усилваше. Още няколко души притичаха и изведнъж всичко утихна. Човекът, който стоеше пред входа, също изчезна някъде.
Павел попипа главата си. Нямаше никаква рана и подутина. Но все още усещаше тъпа болка.
Той реши да легне по корем и да погледне през ниския кръгъл вход. Искаше да разбере къде се намира: в селище ли е попаднал, или в някакво потайно място, избрано от магьосника на племето?
Щом коленичи, дрехите му започнаха да се стриват на прах и да се свличат от тялото. Около него се сипеше сива мека пепел. За един миг Павел остана съвсем гол. По него не остана парченце плат. Той гледаше смаян. Посегна да издърпа брезентната си мушама, но ръката му потъна като в мека паяжина. Паласката също се превърна изведнъж в сив прах. Само патроните иззвънтяха на твърдата земя. Кой знае защо, някой го беше събул и поставил ботушите му до стената. Павел плъзна крак в левия ботуш, но и той изведнъж се разпадна!…
Какво ставаше в тая странна колиба? Какви чудеса се вършеха на това място? Пълна загадка! Павел подозрително се озърна. Съгледа бинокъла. Взе го. Само той бе останал невредим.
В колибата беше вече съвсем светло. От затоплената земя се вдигаше бяла прозрачна па̀ра. В тоя миг до входа заблестя някаква сребриста верига от едри зърна. Павел втренчи очи, приближи се и се отдръпна. Това бяха термити. Всичко му стана ясно. През нощта мравките бяха разкъсали дрехите и багажа му. Но както винаги, за да прикрият следите си, тези коварни насекоми на пръв поглед бяха запазили непобутнат всеки предмет, а всъщност стоеше само тънък пласт тъкан и щом се докоснеше човек до него, той се разпадаше.
Павел седна и зачака. Усещаше остър сърбеж по кожата си, като че ли бе нажулен с коприва. Но това не бе така мъчително, както неизвестността, в която се намираше…
Светлият кръг угасна. Слънцето се бе дигнало по-високо и лъчите му падаха косо върху колибата. Мина цял час. Термитите се източваха и вече потъваха в подземната галерия.
Изведнъж се чу шум, тракане на копия, звънтене на медни гердани, пляскане на ръце, бързи стъпки. Някакъв човек застана пред входа. Павел виждаше обутите му в кожа крака, окичени до глезените с медни гривни. Човекът се наведе и надникна в колибата. Павел трепна и се взря в него. Това бе стар туземец с остра брадичка, малки живи очи и сплеснат нос. Косата му бе сплетена на много плитки, придържани от няколко бамбукови гребена. В прическата бяха втъкнати красиви разноцветни пера. По всичко изглеждаше, че туземецът с брадичката беше вождът на племето.
Няколко мига двамата се гледаха мълчаливо. Лицето на стареца не изглеждаше свирепо. Дори в бръчките около малките му очички се спотайваше добродушна усмивка. Той махна с ръка. Това бе знак географът да го последва. Павел се измъкна от дупката. Около колибата имаше цяла тълпа чернокожи, въоръжени до зъби. Щом го видяха, от човек на човек премина тих шепот и на всяко лице се появи шеговита усмивка. Един кривокрак туземец притича и бързо опаса на географа кожен набедреник. Старецът с брадичката стоеше мълчалив и важен. Той рязко се отличаваше в облеклото от останалите туземци. Те бяха полуголи, с втъкнати пера в косите, а герданите и гривните им бяха по-прости. Това, което го отличаваше от досегашните туземци, бяха само обувките, съшити от кожа и вързани с тънки ремъчки.
Старецът дигна копието, разсече въздуха пред себе си. Въоръжената тълпа се раздели на две и отвори по средата широка пътека. Дружен вик съпроводи свалянето на копието. Човекът с брадичката се обърна и даде знак на географа да върви след него.
II
Павел пристъпваше бавно. Едва сега можа да огледа по-добре колибата. Това бе огромен кух баобабов дънер. Хитрите хаубаувци може би много пъти са затваряли враговете на племето си в този затвор и без да ги докосват с пръст, са ги обезоръжавали напълно…
В това време туземците се приближиха, сочеха с ръце бинокъла и всеки път изблещваха очи, свиваха уста и пъхаха палци между зъбите си. Така те изразяваха своето удивление от непознатия предмет на белия човек.
Туземското селище бе разположено в долината. То имаше много спретнат и приветлив изглед. В средата се откриваше широко площадче, а около него растяха зелени храсти и кокосови палми, които хвърляха огромни сенки. Около площада в полукръг бяха разположени туземските колиби. Наоколо се простираше зелена поляна, изпъстрена с цъфнали жълто-червени и кремави кротони и мимози. На площада тлееше клада, до нея се търкаляха недопити кокосови орехи, пред колибите съхнеха окачени кожи, пъстрееха тръстикови рогозки. Вратите бяха запушени с обелени червени кори или с препречени бамбукови стъбла. Входовете се намираха на височина две крачки от земята и приличаха по-скоро на прозорци. Те бяха единственият отвор, през който можеше да се влезе вътре.
Между колибите тичаха голи деца. Една група момчета играеха с малки копия. На юг от селището стърчеше висока жълтеникава скала като побит камък. Там навярно имаше вода, защото непрекъснато по пътеката се точеха млади жени на главите с глинени съдове. Когато минаваха край белия човек, те го разглеждаха любопитно.
Скоро на групи от селището излязоха жени. Те се отправиха към градините. Носеха едноръчни мотики и някакви криви сечива като сърпове. Мотиките и сърповете не приличаха на туземските, които познаваше Павел. Те бяха по-добре изработени, с дървени дръжки и извито острие.
Както кожените цървули, така и от сечивата се виждаше, че тук имаше пръст белият човек, за когото говореха туземците.
Няколко старци седяха под сянката на едно дърво. Те се подпираха на бамбукови патерички, дъвчеха бетел, пушеха с дълги тръстикови лули и разговаряха на хлад. Двама мъже поправяха един покрив. Няколко момчета и момичета, седнали на земята, плетяха рогозки от листа от кокосова палма и ги подаваха на мъжете, които поправяха покрива. Недалеч от къщата възрастен негър изрязваше тесни ивици от стъблото на виещо се растение. За нож му служеше раковина, която постоянно чупеше, за да има винаги остър край. Той отделяше лентички за плетене на красиви гривни, каквито туземците носят на ръцете си над лакътя и на краката под коленете.
Павел отмести поглед и загледа обкръжилите го туземци. Мисълта го поведе в гористата клисура, където бе открил Онда. Домъчня му за Домбо, за добрия, доверчив, умен Домбо! Та той нямаше никой друг близък освен него. А ето че го загуби. Какво е станало с доброто негърче?
Негрите, намазани с палмово масло и миризливи треви, се притискаха един до друг в плътен обръч, разговаряха шумно и кресливо на своя език и с втренчени очи изучаваха всяка чертица на белия човек. Павел се ослушваше във всяка думичка. Макар да знаеше вече много думи от езика на бигите и мопите и вече умееше да си служи с тях, сега не откри нито един познат звук.
Наближиха група дървета. Млад туземец с превръзка на ръката изведнъж изскочи от една близка колиба. Той злобно изръмжа, скръцна със зъби, разбута тълпата и удари с глава географа по рамото. Павел се олюля, но не падна. Тълпата яростно закрещя срещу тази дръзка постъпка. Човекът с брадичката се обърна, сърдито сбърчи побелелите си вежди, спря се и заканително изрече някакви думи. В същия миг нападателят беше хванат като в клещи от здравите ръце на няколко мъже и изтласкан настрани.
— Саба Балвана! — като че ли измърмори един чернокож, който крачеше успоредно с географа.
Думите като въглени парнаха Павел. Наистина ли чу името на баща си? Да вярва ли на ушите си? Радостно чувство изпълни гърдите му. Гъста руменина заля лицето му, обгоряло от слънцето и сухия степен вятър. Той се озърна и потърси с очи човека, който произнесе скъпото име, но туземецът беше се изгубил в тълпата.
В това време старецът се спря и вдигна копието си. Негрите също дигнаха копията и се спряха.
— Саба Балвана! — вече по-ясно изрече старият негър с брадичката, като се обърна към един необикновено едър туземец, който стърчеше цяла глава над другите.
Негърът-великан се завъртя чевръсто, избоботи нещо и бързо се отдалечи.
— Къде ме води вождът? — обърна се Павел към стареца на езика на бигите.
Негърът го изгледа втренчено с малките си умни очички и размаха копието — не разбираше този език. Павел го запита на езика на мопите, после на португалски, но вождът повдигна рамене. Той от своя страна попита географа нещо на непознат език. Павел махна с ръка — също не разбираше. Искаше му се да попита за баща си, но само с мимики не можеха да се разберат. Най-сетне Павел се удари в гърдите:
— Саба Балвана е мой тамо-тамо! — извика силно на стареца. — Негов син от същото племе на „острова в морето“!
Шеговита усмивка трепна по лицето на чернокожия вожд. Ситни бръчици се посипаха по сплеснатия му нос. Туземците се заляха от смях, но старецът ги стрелна с поглед. Те извърнаха глави и дълго се кискаха в шепите си.
„Сигурно ме взеха за някой луд! — помисли с горчивина географът. — Защо не разбирам езика им? Само две думички ми са нужни сега!“
Негрите насядаха на зелената трева под сянката на палмите и подеха оживен разговор. Само старецът с накитите се взираше в далечината. Павел отвори потъмнялата табакера, която не бяха повредили термитите, сви си цигара, облиза книжката с език и я залепи. Туземците никак не се учудиха на тая странна вещ. Един млад негър му поднесе лулата си. Павел пък му даде щипка тютюн и той я помириса.
— Хума сама! — извика негърът доволен, но Павел не го разбра и само поклати глава.
В това време дойде едрият човек, дигна копието над главата си и заговори нещо на вожда с дебелия си боботещ глас. Почти в същото време откъм пролома се появи голяма тълпа негри. Чуваха се удари на дървен тъпан и викове. Войните, които пазеха географа, се раздвижиха. Цял орляк негърчета хукнаха по поляната. Старецът стоеше неподвижно под сянка и нетърпеливо чакаше приближаването на тълпата. Павел не се стърпя, насочи бинокъла към тълпата и едва не го изтърва из ръцете си. В тънката фигурка, която се клатушкаше по средата на по-малка групичка, той позна Домбо. До него крачеха останалите носачи. Капоко лежеше на тръстикова рогозка, която носеха Хама и Лия. Край тях вървеше с превързана ръка Онда. Още ненаближили купчинката дървета, Павел чу познатия писклив глас.
— Хамба! Добър хамба! — викаше Домбо и го разглеждаше с такова любопитство, като че ли бе паднал от небето. — Ти си жив? Но защо си гол, къде са ти дрехите?
Павел едва сдържа сълзите си от вълнение. Но в тоя миг един туземец удари с юмрук по хълбока негърчето, то се присви от болка, залитна и падна. Жалният му плач се удави в общия шум. Негрите дрезгаво крещяха. Свиреха с тръстикови флейти и маримби. Дървеният тъпан бумтеше. Туземците се връщаха като победители.
Тълпата, която придружаваше пленените носачи, беше посрещната с тържествен вик. Старецът с накитите отново разсече въздуха с копието и изведнъж всеки звук замря. Той даде знак на негъра-гигант да се приближи и съвсем ясно извика:
— Чома-чома, саба Балвана!
Балвана! Нямаше никакво съмнение! Сърцето на Павел лудо заби! Всяка измината секунда сега му се струваше цяла вечност. Но туземците не бързаха. Едрият негър бързо полетя към селището. Вождът тръгна бавно нататък, като на всяка стъпка се клатеше наляво и надясно и накитите тържествено звънтяха по него.
III
Наблюдателното око на пътника, минал през много селища, не можеше да не забележи колко необикновени неща има тук. На първо място бяха бамбуковите врати на колибите, малките пръстени комини, а на много нови колиби бяха оставени кръгли прозорци и прозрачни мехури от животински търбуси вместо стъкла.
Всичко това направи силно впечатление на Павел. Като вървеше бавно, в такт с туземската войска и под ударите на дървения тъпан, той внимателно оглеждаше селището. Но онова, което го накара да се спре поразен, бе дървената четвъртита къща с малко чардаче и полегат покрив, сгушена в сянката на дивите маслини. Тази странна къща съвсем се отличаваше от туземските колиби и по всичко личеше, че бе дело на бял човек. Тя приличаше на копривщенските дървени къщи, само че вместо с керемиди бе покрита с палмови листа.
Павел изпита чувство, като че ли наближава своя роден дом. Ето на прозорците, в глинени делви, цъфтяха красиви южни цветя. Така помнеше той и старата им къща с витата лозница и мушкатото, нацъфтели по дървените стъпала на стълбата. Но когато се върна от Петербург, тя бе запустяла и цветята увехнали. Майка му беше вече в гроба…
Тъпанът бумтеше и неговите звънки удари отекваха в долината.
Наближиха дървената къща. Изведнъж старецът с брадичката пак размаха копието. В настъпилата тишина се чуваше само как потракваха копия, иззвънтяваха медни гривни, чуваха се тихи отмерени удари на барабан. Но и те постепенно затихнаха. Негърът-великан още отдалеч направи някакви знаци и старецът махна с ръка към Павел да го последва.
В двора, зад ниска тръстикова ограда, се показа висок кокалест туземец, много черен, къдрокос, с големи бели халки на ушите. Той отвори портичката, направена от бамбукови стъбла.
Сърцето на Павел биеше до пръсване. Но в двора все още не се показваше никакъв човек. От двете страни на пътеката растяха кактуси, столетници, виеха се цъфнали южни цветя. Пълзящи растения живописно се преплитаха и покриваха със зеленина ниска бамбукова беседка. Откъм беседката се чу пъшкане, някой се прокашля, скръцна дървен нар. Павел крадешком надникна и занемя. Вътре се надигаше човек. След малко на входа се показа, като се подпираше на две бамбукови патерици, дългобрад старец, целият побелял, с болнаво лице.
Лицето на Павел побледня. Той едва си пое дъх. Не сънува ли? Не, това не бе никакъв сън. Пред него стоеше баща му, само че остарял, грохнал, с пребити крака.
— Татко! — най-сетне се изтръгна от гърдите му глух глас.
Старецът трепна. Потърка зачервените си очи, олюля се и едва не изтърва патерицата. Продължително загледа голия бял човек и като че ли си спомни нещо, та потърка челото си.
— Кой си ти, момко? — попита той. Гласът му трепереше от вълнение. — Откъде знаеш моя роден език?
— Аз съм, тате! — тихо, с вълнение произнесе Павел. — Твоят син Павел! Не ме ли познаваш!
— Павле, сине! — проплака старецът и протегна треперещите си ръце. — Да вярвам ли на очите си? Та това си ти!…
Старият негър с брадичката видя как плененият бял човек падна на колене и от очите му потекоха сълзи: как сухите пръсти на техния саба опипваха главата, плещите, ръцете и бузите му; как сълзи се стичаха по хлътналите му бузи, как шепнеше нещо на езика на белите.
Тълпата се трупаше на оградата. Всеки се надигаше на пръсти да види по-добре тая неочаквана среща. Стотици ококорени очи се вглеждаха в дворчето пред беседката. Тих шепот преминаваше сред чернокожите. Човекът, който удряше локолето, сега стоеше онемял, с вдигната бухалка във въздуха.
Вождът с брадичката също стоеше объркан. Той очакваше пленникът да бъде подложен на строг разпит, както ставаше друг път при сблъскване с португалците, но сега пред очите му ставаше нещо необяснимо! Кой е този бял човек? Какъв е той? Защо саба Балвана го държи в прегръдките си?
След малко новината обикаляше туземското селище, негрите размахваха тържествено копията, пускаха във въздуха стотици стрели и повтаряха:
— Тано бома били-били! Тано бома били-били! (Нашият бял човек има гост! Нашият бял човек има гост!)