Григор Угаров
По следите на заточеника (17)

II

Павел пристъпваше бавно. Едва сега можа да огледа по-добре колибата. Това бе огромен кух баобабов дънер. Хитрите хаубаувци може би много пъти са затваряли враговете на племето си в този затвор и без да ги докосват с пръст, са ги обезоръжавали напълно…

В това време туземците се приближиха, сочеха с ръце бинокъла и всеки път изблещваха очи, свиваха уста и пъхаха палци между зъбите си. Така те изразяваха своето удивление от непознатия предмет на белия човек.

Туземското селище бе разположено в долината. То имаше много спретнат и приветлив изглед. В средата се откриваше широко площадче, а около него растяха зелени храсти и кокосови палми, които хвърляха огромни сенки. Около площада в полукръг бяха разположени туземските колиби. Наоколо се простираше зелена поляна, изпъстрена с цъфнали жълто-червени и кремави кротони и мимози. На площада тлееше клада, до нея се търкаляха недопити кокосови орехи, пред колибите съхнеха окачени кожи, пъстрееха тръстикови рогозки. Вратите бяха запушени с обелени червени кори или с препречени бамбукови стъбла. Входовете се намираха на височина две крачки от земята и приличаха по-скоро на прозорци. Те бяха единственият отвор, през който можеше да се влезе вътре.

Между колибите тичаха голи деца. Една група момчета играеха с малки копия. На юг от селището стърчеше висока жълтеникава скала като побит камък. Там навярно имаше вода, защото непрекъснато по пътеката се точеха млади жени на главите с глинени съдове. Когато минаваха край белия човек, те го разглеждаха любопитно.

Скоро на групи от селището излязоха жени. Те се отправиха към градините. Носеха едноръчни мотики и някакви криви сечива като сърпове. Мотиките и сърповете не приличаха на туземските, които познаваше Павел. Те бяха по-добре изработени, с дървени дръжки и извито острие.

Както кожените цървули, така и от сечивата се виждаше, че тук имаше пръст белият човек, за когото говореха туземците.

Няколко старци седяха под сянката на едно дърво. Те се подпираха на бамбукови патерички, дъвчеха бетел, пушеха с дълги тръстикови лули и разговаряха на хлад. Двама мъже поправяха един покрив. Няколко момчета и момичета, седнали на земята, плетяха рогозки от листа от кокосова палма и ги подаваха на мъжете, които поправяха покрива. Недалеч от къщата възрастен негър изрязваше тесни ивици от стъблото на виещо се растение. За нож му служеше раковина, която постоянно чупеше, за да има винаги остър край. Той отделяше лентички за плетене на красиви гривни, каквито туземците носят на ръцете си над лакътя и на краката под коленете.

Павел отмести поглед и загледа обкръжилите го туземци. Мисълта го поведе в гористата клисура, където бе открил Онда. Домъчня му за Домбо, за добрия, доверчив, умен Домбо! Та той нямаше никой друг близък освен него. А ето че го загуби. Какво е станало с доброто негърче?

Негрите, намазани с палмово масло и миризливи треви, се притискаха един до друг в плътен обръч, разговаряха шумно и кресливо на своя език и с втренчени очи изучаваха всяка чертица на белия човек. Павел се ослушваше във всяка думичка. Макар да знаеше вече много думи от езика на бигите и мопите и вече умееше да си служи с тях, сега не откри нито един познат звук.

Наближиха група дървета. Млад туземец с превръзка на ръката изведнъж изскочи от една близка колиба. Той злобно изръмжа, скръцна със зъби, разбута тълпата и удари с глава географа по рамото. Павел се олюля, но не падна. Тълпата яростно закрещя срещу тази дръзка постъпка. Човекът с брадичката се обърна, сърдито сбърчи побелелите си вежди, спря се и заканително изрече някакви думи. В същия миг нападателят беше хванат като в клещи от здравите ръце на няколко мъже и изтласкан настрани.

— Саба Балвана! — като че ли измърмори един чернокож, който крачеше успоредно с географа.

Думите като въглени парнаха Павел. Наистина ли чу името на баща си? Да вярва ли на ушите си? Радостно чувство изпълни гърдите му. Гъста руменина заля лицето му, обгоряло от слънцето и сухия степен вятър. Той се озърна и потърси с очи човека, който произнесе скъпото име, но туземецът беше се изгубил в тълпата.

В това време старецът се спря и вдигна копието си. Негрите също дигнаха копията и се спряха.

— Саба Балвана! — вече по-ясно изрече старият негър с брадичката, като се обърна към един необикновено едър туземец, който стърчеше цяла глава над другите.

Негърът-великан се завъртя чевръсто, избоботи нещо и бързо се отдалечи.

— Къде ме води вождът? — обърна се Павел към стареца на езика на бигите.

Негърът го изгледа втренчено с малките си умни очички и размаха копието — не разбираше този език. Павел го запита на езика на мопите, после на португалски, но вождът повдигна рамене. Той от своя страна попита географа нещо на непознат език. Павел махна с ръка — също не разбираше. Искаше му се да попита за баща си, но само с мимики не можеха да се разберат. Най-сетне Павел се удари в гърдите:

— Саба Балвана е мой тамо-тамо! — извика силно на стареца. — Негов син от същото племе на „острова в морето“!

Шеговита усмивка трепна по лицето на чернокожия вожд. Ситни бръчици се посипаха по сплеснатия му нос. Туземците се заляха от смях, но старецът ги стрелна с поглед. Те извърнаха глави и дълго се кискаха в шепите си.

„Сигурно ме взеха за някой луд! — помисли с горчивина географът. — Защо не разбирам езика им? Само две думички ми са нужни сега!“

Негрите насядаха на зелената трева под сянката на палмите и подеха оживен разговор. Само старецът с накитите се взираше в далечината. Павел отвори потъмнялата табакера, която не бяха повредили термитите, сви си цигара, облиза книжката с език и я залепи. Туземците никак не се учудиха на тая странна вещ. Един млад негър му поднесе лулата си. Павел пък му даде щипка тютюн и той я помириса.

— Хума сама! — извика негърът доволен, но Павел не го разбра и само поклати глава.

В това време дойде едрият човек, дигна копието над главата си и заговори нещо на вожда с дебелия си боботещ глас. Почти в същото време откъм пролома се появи голяма тълпа негри. Чуваха се удари на дървен тъпан и викове. Войните, които пазеха географа, се раздвижиха. Цял орляк негърчета хукнаха по поляната. Старецът стоеше неподвижно под сянка и нетърпеливо чакаше приближаването на тълпата. Павел не се стърпя, насочи бинокъла към тълпата и едва не го изтърва из ръцете си. В тънката фигурка, която се клатушкаше по средата на по-малка групичка, той позна Домбо. До него крачеха останалите носачи. Капоко лежеше на тръстикова рогозка, която носеха Хама и Лия. Край тях вървеше с превързана ръка Онда. Още ненаближили купчинката дървета, Павел чу познатия писклив глас.

— Хамба! Добър хамба! — викаше Домбо и го разглеждаше с такова любопитство, като че ли бе паднал от небето. — Ти си жив? Но защо си гол, къде са ти дрехите?

Павел едва сдържа сълзите си от вълнение. Но в тоя миг един туземец удари с юмрук по хълбока негърчето, то се присви от болка, залитна и падна. Жалният му плач се удави в общия шум. Негрите дрезгаво крещяха. Свиреха с тръстикови флейти и маримби. Дървеният тъпан бумтеше. Туземците се връщаха като победители.

Тълпата, която придружаваше пленените носачи, беше посрещната с тържествен вик. Старецът с накитите отново разсече въздуха с копието и изведнъж всеки звук замря. Той даде знак на негъра-гигант да се приближи и съвсем ясно извика:

— Чома-чома, саба Балвана!

Балвана! Нямаше никакво съмнение! Сърцето на Павел лудо заби! Всяка измината секунда сега му се струваше цяла вечност. Но туземците не бързаха. Едрият негър бързо полетя към селището. Вождът тръгна бавно нататък, като на всяка стъпка се клатеше наляво и надясно и накитите тържествено звънтяха по него.

III

Наблюдателното око на пътника, минал през много селища, не можеше да не забележи колко необикновени неща има тук. На първо място бяха бамбуковите врати на колибите, малките пръстени комини, а на много нови колиби бяха оставени кръгли прозорци и прозрачни мехури от животински търбуси вместо стъкла.

Всичко това направи силно впечатление на Павел. Като вървеше бавно, в такт с туземската войска и под ударите на дървения тъпан, той внимателно оглеждаше селището. Но онова, което го накара да се спре поразен, бе дървената четвъртита къща с малко чардаче и полегат покрив, сгушена в сянката на дивите маслини. Тази странна къща съвсем се отличаваше от туземските колиби и по всичко личеше, че бе дело на бял човек. Тя приличаше на копривщенските дървени къщи, само че вместо с керемиди бе покрита с палмови листа.

Павел изпита чувство, като че ли наближава своя роден дом. Ето на прозорците, в глинени делви, цъфтяха красиви южни цветя. Така помнеше той и старата им къща с витата лозница и мушкатото, нацъфтели по дървените стъпала на стълбата. Но когато се върна от Петербург, тя бе запустяла и цветята увехнали. Майка му беше вече в гроба…

Тъпанът бумтеше и неговите звънки удари отекваха в долината.

Наближиха дървената къща. Изведнъж старецът с брадичката пак размаха копието. В настъпилата тишина се чуваше само как потракваха копия, иззвънтяваха медни гривни, чуваха се тихи отмерени удари на барабан. Но и те постепенно затихнаха. Негърът-великан още отдалеч направи някакви знаци и старецът махна с ръка към Павел да го последва.

В двора, зад ниска тръстикова ограда, се показа висок кокалест туземец, много черен, къдрокос, с големи бели халки на ушите. Той отвори портичката, направена от бамбукови стъбла.

Сърцето на Павел биеше до пръсване. Но в двора все още не се показваше никакъв човек. От двете страни на пътеката растяха кактуси, столетници, виеха се цъфнали южни цветя. Пълзящи растения живописно се преплитаха и покриваха със зеленина ниска бамбукова беседка. Откъм беседката се чу пъшкане, някой се прокашля, скръцна дървен нар. Павел крадешком надникна и занемя. Вътре се надигаше човек. След малко на входа се показа, като се подпираше на две бамбукови патерици, дългобрад старец, целият побелял, с болнаво лице.

Лицето на Павел побледня. Той едва си пое дъх. Не сънува ли? Не, това не бе никакъв сън. Пред него стоеше баща му, само че остарял, грохнал, с пребити крака.

— Татко! — най-сетне се изтръгна от гърдите му глух глас.

Старецът трепна. Потърка зачервените си очи, олюля се и едва не изтърва патерицата. Продължително загледа голия бял човек и като че ли си спомни нещо, та потърка челото си.

— Кой си ти, момко? — попита той. Гласът му трепереше от вълнение. — Откъде знаеш моя роден език?

— Аз съм, тате! — тихо, с вълнение произнесе Павел. — Твоят син Павел! Не ме ли познаваш!

— Павле, сине! — проплака старецът и протегна треперещите си ръце. — Да вярвам ли на очите си? Та това си ти!…

Старият негър с брадичката видя как плененият бял човек падна на колене и от очите му потекоха сълзи: как сухите пръсти на техния саба опипваха главата, плещите, ръцете и бузите му; как сълзи се стичаха по хлътналите му бузи, как шепнеше нещо на езика на белите.

Тълпата се трупаше на оградата. Всеки се надигаше на пръсти да види по-добре тая неочаквана среща. Стотици ококорени очи се вглеждаха в дворчето пред беседката. Тих шепот преминаваше сред чернокожите. Човекът, който удряше локолето, сега стоеше онемял, с вдигната бухалка във въздуха.

Вождът с брадичката също стоеше объркан. Той очакваше пленникът да бъде подложен на строг разпит, както ставаше друг път при сблъскване с португалците, но сега пред очите му ставаше нещо необяснимо! Кой е този бял човек? Какъв е той? Защо саба Балвана го държи в прегръдките си?

След малко новината обикаляше туземското селище, негрите размахваха тържествено копията, пускаха във въздуха стотици стрели и повтаряха:

— Тано бома били-били! Тано бома били-били! (Нашият бял човек има гост! Нашият бял човек има гост!)