Григор Угаров
По следите на заточеника (22)

II

Пътниците сега не страдаха от глад както по-рано, когато пътуваха от крайбрежието до страната на хаубау. Освен плодове и луковици от различни растения, туземците събираха и ядивни гъби. Капоко добре познаваше многобройните видове гъби. Вкусните, с големи гугли гъби обикновено растяха по термитниците. Отначало Павел се изненада. Гъбите бяха толкова едри, че отдалеч приличаха на разхвърляни шапки. Имаха бял цвят и бяха много вкусни. Туземците ги ядяха сурови, но географът ги печеше върху жарта. Капоко не късаше всички видове ядивни гъби. Те се различаваха не само по големина и цвят, но имаха и различен вкус.

Отровните гъби пък бяха с червен цвят и нежни меки влакънца. Те бяха по-красиви от другите. Едрите им гугли приличаха на яркочервени барети, пръснати из полянките. Под ослепителните лъчи на слънцето те горяха като алени пламъци. И откритата полянка, изпъстрена с ярки цветя и с червени кръгли гъби като чадъри, примамваше със своята прелест човека, който се е лутал из дълбокия сумрак на гъстия лес. А когато в средата на поляната заблести кристалночисто езеро, неусетно сърцето му трепва, гърдите му се повдигат от облекчителна въздишка, очите му дълго не могат да се насладят на живописната картина.

Малките езера със смарагдовозелена вода приличаха на големи изумрудени чаши. Близко до брега, изпъстрен с червени, лилави, моравосини и златожълти цветя, като зелени ветрила разтваряха своите корони кокосовите палми. Вятърът леко поклащаше листата, като че ли се страхуваше да не ги пречупи. А около тях растяха сребристи акации и диви смокини. Дебелите лиани като огромни питони се сплитаха около тях и им придаваха фантастични форми. А където да погледнеше човек — плодове, някои зрееха и окапваха, а други току-що бяха цъфнали.

Ай научи Капоко да намира луковици от „бонга“, растение, плодовете на което приличаха на голяма бяла ряпа. Той вземаше камък и чукаше по земята. По звука откриваше „бонга“ и се залавяше да я изравя.

Капоко никога не забрави стария Балван. Момъкът не беше много придирчив към яденето, насищаше се лесно, но внимателно подбираше храната на белия човек, слагаше на вареното или печено месо туземски подправки, които му придаваха апетитна миризма и по-добър вкус.

През последните два дни всички се хранеха само с растителна храна и плодове. Но уморителният път, дългите преходи и бързият ход изискваха по-силна храна. А месо нямаше, не се срещаше никакъв дивеч.

III

Денят беше слънчев. Само над далечните планински възвишения се тълпяха бели като памук облаци. През нощта бе валял първият дъжд, но локвичките бързо се изпаряваха. Над гористите места се дигаха стълбове от отровни изпарения. Въздухът беше просмукан от влага, миришеше на гнили пънове и мокри листа. Дъждът не бе пороен и по откритите пътеки всяка капка жадно бе погълната от сухата изпръхнала земя.

Пътниците бяха преминали невисок хълм и сега се спускаха в обширна долина.

Най-напред трябваше да се открие вода. Павел знаеше, че когато ловецът туземец кръстосва безводна степ, той по стъпките на животните открива извора, езерото или непресъхналата река. И сега, като пристъпваха по пътеката, всички се вглеждаха по земята, в стъпките, оставени по откритите места или по влажния килим на тревата.

Напред вървяха Джума и Шаконда, после Капоко и Домбо, а след тях Павел. Зад него на десет крачки вървяха петима войни, зад тях носачите на Дончо Балвана с Муата-Манго и Ай. В единична колона вървяха трима млади туземци. Последен се влачеше Мамбо. Мамбо не беше се променил — с изпъкнали скули и сбръчкана кожа, кривокрак като ездач, с оредяла козя брадичка, но жив и пъргав, с остри хитри очички, които лукаво проблясваха.

Този упорит, дързък и пресметлив човек не нарушаваше никога своето „табу“, грижливо пазеше талисманите в кожената торбичка, макар че те бяха непотребни, защото според неговите признания били загубили вълшебната си сила. Павел разбираше, че той не така лесно ще се предаде, ще отстъпи и ще позволи да рухне цялата измама на неговата религия. Упорито втълпяваните заблуждения у неуките туземци в чудотворната сила на добрия и злия дух мъчно ще се разпръснат. Това Мамбо знаеше. Дълбоко в душата на чернокожите бе стаен ужас и страх пред природните стихии. Този страх се поддържаше и усилваше от магесника, макар той да разбираше празната слава на талисманите. Ако той нямаше лична полза, тогава ще останат непотребни идолите от човешки черепи, които висяха пред всяка колиба, на всяко дърво, пред обществената площадка, не ще идват ловците за талисмани, но тогава няма да получава и дял от всеки лов и неговото богатство няма да се увеличава. Той също ще трябва да работи на полето, да ходи за риба, на лов за дивеч, да копае маниока, да реже тръстика за стрели, да събира дърва за общия огън, да помага на племенния ковач при изработване железни изделия. А всичко това е твърде тежка работа за човек, който е свикнал по лесен начин да печели.

Магесникът знаеше, че на племето тежи високият налог, който вземаше за талисманите и за всяко заклинание, но това не го смущаваше.

Павел изведнъж бе сринал неговата власт и бе убил вярата на хаубаувци в силата на вълшебните талисмани. Туземците сами се убедиха, че Мамбо, великият магесник на племето, ги е измамил, измъчвал ги е дни наред без вода, а белият човек им бе помогнал.

Всичко това Мамбо не можеше да прости на географа. Вместо да се примири, той, като всеки човек с накърнено честолюбие и засегнат интерес, бе станал още по-зъл и отмъстителен.

Дори негърчето бе забелязало това.

— Хамба, пази се от Мамбо! — предупреди го веднъж Домбо.

— Защо? — шеговито го попита Павел.

— Мамбо лош!

— Отде разбра това?

— Мамбо следи хамба.

— За какво ме следи?

— О, хамба — учудено го погледна Домбо, — ти не познаваш магесник!

Павел махна с ръка да не говори повече. Негърчето замълча, но продължи да наблюдава всяка стъпка на магесника.

Групата навлизаше в долината, оградена от ниски планински възвишения, обрасли с тъмни гори. Отгоре тя приличаше на кратер, с ясно очертани два полумесеца от застинала лава. Каменните пръстени бяха разчупени на две и пътеката пресичаше двата тесни пролома.

Всички очакваха да открият в долината вода, но се излъгаха. Коритото на рекичката, която криволичеше из долината като жълтеникава змия, бе пресъхнало. Никой освен Мамбо не бе стигал дотук, и не знаеше къде се намира изворът. Капоко попита магесника, но той не отговори.

Жажда изгаряше хората. Освежителният сок на луковиците не можеше повече да утолява жаждата. Носеха малко вода в кожен тулум, но Павел я пазеше като скъпоценност. Затова всеки мълчаливо се вглеждаше внимателно наоколо, навеждаше се и търсеше отпечатани стъпки.

Пръв наруши мълчанието Домбо. Той се беше опрял до един храст, където бе открил някаква диря.

— Тук вървял някой, хамба! — извика момчето.

Павел се спря. Спря се и Капоко. Двамата се вгледаха в стъпките.

Капоко, като опитен ловец, познаваше добре следите на животните и отпечатъците на копитата им.

— Стъпки на газели! — определи той.

— Сигурен ли си? — погледна го Павел.

— Вярно, хамба!

— Да вървим! — посочи пътеката географът.

Капоко и Павел се разбраха без много думи. Следите от газели и слонове не говорят, че наблизо има вода. Тези животни са много издръжливи и могат да се предвижват на големи разстояния.

След два часа онези, които вървяха напред и се бяха откъснали от групата, се натъкнаха на нови, по-пресни следи. Стъпките бяха разделени на две, те имаха форма на полукръг, а това говореше, че тук са вървели двукопитни животни.

Капоко, приклекнал на едно коляно, дълго се вглежда в оставените следи и ги измерва с палеца на дясната си ръка. Той никога не бързаше с отговорите си, обмисляше всичко добре и затова всяка негова дума бе положителна и точна.

— Ма-бама! (Бивол!) — най-сетне зарадван извика младият негър.

— Ма-бама! Ма-бама! — закрещяха в изблик на радост и останалите.

Туземците не се радваха напразно. Следите на зебри, козлите палла, биволите и носорозите бяха сигурен показател, че наблизо има извор или река. Те никога не се отдалечаваха от реките и блатливите места. Но сега, когато тръгваха по тези спасителни стъпки, туземците често се ослушваха. Те искаха да доловят в тишината крясък на птици или мелодични песни, защото птиците винаги живееха при самата вода. Те си виеха гнездата по тамариндите. Особено обичаха тамариндите малките птички, песните на които напомняха гукането на гълъбите.

IV

Напред излязоха Капоко и Домбо. След тях вървеше замислено Павел. Дончо Балвана не преставаше да стене и сега Павел чуваше неговия проточен отслабнал глас.

„Ще издържи ли?“ — питаше се с тревога той.

Павел искаше час по-скоро да стигнат до Замбези, да отплуват към делтата, където ще чака корабът. Само при мисълта, че може да загуби баща си по пътя, сърцето му се свиваше от мъка.

Всяка минута бе изпълнена с неизвестност, нервно напрежение и очакване.

И сега, когато вървеше след двамата си тъмнокожи приятели, мисълта му бягаше назад. Баща му трябваше да вкуси от свободата, за която се е борил и бе посветил целия си живот. Трябваше да види с очите си трицветното знаме и освободителите. Но дали ще бъде щастлив?

Павел въздъхна, спря се и погледна назад. По пътеката се проточваше цялата група.

Капоко се спря и се вгледа в купчина дървета, които растяха като красив кичур, преплетени от пълзящи храсти и лиани. В короните на дърветата крещяха маймуни. Там бяха жилищата им. Маймуните все още не се виждаха, но техният крясък ясно се различаваше сред птичите гласове.

— Пио-пи! — посочи Капоко. — Пио-пи (Вода!)

Наоколо не се виждаше нито извор, нито езеро. А младият туземец повтаряше:

— Хамба, вода!

След това с един удар на брадвичката пресече една дебела колкото ръка лиана, допря я като маркуч до устата си и жадно започна да пие. После предложи на Павел. Наистина стъблото на лианата беше пълно с чиста и свежа вода.

Като разбраха, че грамадните водни лиани ще утолят жаждата им, туземците с радостен вик се нахвърляха върху тях, започнаха да ги разкъсват. Маймуните крещяха оглушително, скрити в гъстия клонак на дърветата.

Домбо не забрави стария хамба, наля в канчето вода и му поднесе. Балванов сръбна няколко капки, облиза с език устните си и с благодарност погледна негърчето.

— Да си жив, Домбо! — с мъка прошепна той.

После дълго се вглежда в лицето му, пропъшква и дълбоко в очите му заблестяха сълзи. Но черното момче не ги забеляза. То, както правеше Павел, попипа челото на болния, после хвана лявата му ръка и наведе ухото си. То винаги се учудваше на своя хамба — какво чува? Сега за пръв път усети, че нещо живо пулсираше тихо и равномерно, като че ли вътре имаше жива машинка. Какво ли е това? Попита Павел. Той му посочи областта на сърцето.

— А защо хамба търси ама-на в лявата ръка?

Как да му обясни! Това е трудна работа. Павел махна с ръка.

— Ще научиш!

— Кога научи Домбо?

— Когато отидем в страната на белите хора!

Домбо нищо не отвърна. Замисли се и на мургавото му лице се появи щастлива усмивка.

В това време туземците жадно поглъщаха свежата със сладникав вкус вода от стъблата на лианите. Те крещяха и скачаха, ободрени и весели, като спасени от смърт. Само магесникът Мамбо не докосна нито едно стъбло на спасителните лиани. Той крачеше полека, малко приведен, почукваше с тъпия край на копието земята, ослушваше се. Мамбо отново търсеше луковици от своето растение, което му бе разрешено да яде.

Нямаше време за бавене. След кратка почивка Павел даде заповед да продължат пътя. Групата отново се проточи по пътеката в същия ред.

Двукопитните стъпки водеха към срещуположния пролом, където реката векове наред бе разчупвала каменния пръстен на скалите и бе моделирала фантастични фигури. Едни приличаха на носорози, други на туземски копия, а някои на птици с разперени крила. През дъждовния период навярно реката, мътна, пълноводна и бърза, течеше оттук през двата пролома на югоизток към Замбези.

Дървета почти не се виждаха. Само тук-там растяха баобаби с огромни дънери. Дънерите на много от тях бяха изгорени отвътре и служеха за жилища на туземците, които идваха по тези места на лов. В тях Павел намираше винаги следи от огньове и постелки от суха трева. Долината се огласяше от металичните звуци на жълто-сивите щурци и кресливата песен на цикадите. Хорът на щурците, цикадите и жабите се разнасяше надалече.

В ливадите, около сухото корито на реката, цъфтяха с бял сребрист цвят дървета, които наподобяваха акацията. Туземците ги наричаха „тлаку нама“ (копието на зебрата). Някъде копията на зебрата покриваха голяма площ, блестяха на светлината, както блести ослепително пряспа сняг на слънце. Павел забеляза, че когато денят е облачен, цветовете не се разтварят. Ако пък огрее слънце чак следобед, те тогава разцъфват.

На едно място следите се загубиха, но туземците отново ги откриха в пясъчното корито на реката. Тук Капоко забеляза, че те се смесваха и объркваха с други също така двукопитни стъпки, но тези бяха по-едри.

— Бали-бали! (Носорог!) — дигна глава и някак тайнствено, със снишен до шепот глас, каза той.

Павел се спря. Другите освен Домбо, бяха останали назад.

— Скоро ли са минали? — попита географът.

— Скоро, хамба! — отвърна негърът. — Откак са минали, сянката на копието се е преместила не повече от един палец!

Павел прегледа стъпките. В реката се е движело цяло стадо от десет-дванадесет глави. Следите говореха, че нямаше лъжа — наблизо тече някаква друга река. Животните са тръгнали по сухото корито, но са се върнали обратно. Те никога не се отдалечават от водата.

Повървяха още малко. Капоко, ниско приведен, като се подпираше на копието, внимателно изучаваше следите. Павел се обърна назад. Останалите също бяха забелязали следите. Муата-Манго раздаваше на стрелците талисмани за успешен лов.

Не бяха изминали повече от хиляда стъпки и Капоко отново се спря и подозрително се вгледа в пресните следи. Павел свали винчестерката и я зареди.

Капоко извърна глава.

— Кау-нуму! (Диви биволи!) — малко смутено каза той. — Не, бали-бали! Сгрешил!

— Нищо — отвърна. Павел.

— Не нищо, хамба! — оправдаваше се младият негър. — Капоко заблудил хамба! Лошо!

— Ех, лошо! — махна с ръка Павел.

— Лошо, хамба!

Капоко щеше да се оправдава още дълго, но Павел го прекъсна и той виновно наведе очи. Нямаше време сега за дълги разговори. Плодовете и луковиците на растенията, с които се хранеха напоследък, изтощи хората. Трябваше да се набави месо. Това можеше да стане само с лов. Откритите следи на диви биволи предвещаваха добра трапеза, стига да могат да се приближат на един изстрел разстояние до някое стадо. А това беше много трудно. Ако стадото е от носорози, то те са късогледи и когато ловецът се приближава към тях срещу посоката на вятъра, не могат да го открият. Затова пък носорозите както и дивите биволи имат добра охрана от птиците пазачи каду. Тези птици са зорки наблюдатели. Когато животните пасат трева, птиците, кацнали върху тях, търсят и кълват паразити, но същевременно следят за неприятели, защото имат остро и силно зрение.

При най-малък шум и забелязана опасност птиците излитат с тревожен крясък. Тогава животното вдига глава и души въздуха. Понякога птицата каду остава върху животните и при бягството им.

Носорогът има твърда като броня кожа, която никое насекомо не може да пробие. Само петнистите кърлежи са опасни за тях. Въпреки това носорогът и каду са неразделни, както кучето и човекът…

Сега всичко трябваше да се пресметне добре. Ако животните са на завоя, под скалите, които като козирки стърчат над речното корито, не трябваше да се губи време. Преследването трябваше да започне.

Павел не бързаше. Той насочи бинокъла към завоя и дълго внимателно се вглежда. Капоко стоеше нащрек и също втренчено се взираше в далечината. С крайчеца на окото географът следеше нервните тръпки, които преминаваха по тялото му и караха левия му крак да потреперва. Домбо стоеше на две крачки от своя хамба и се мъчеше да прочете мислите му.

— Вижда бали-бали, хамба? — не се стърпя и попита негърчето.

Павел бавно свали бинокъла, избърса изпотеното си лице, хванало меден загар, и отвърна:

— Не се вижда бали-бали, нито ма-бама!

Трябваше да се върви още. Групата вече наближаваше. Павел я дочака. Той нареди опитните стрелци да излязат напред, а носачите с багажа, заедно с четиримата негри, които вървяха с носилка в ръце, в която лежеше Дончо Балвана, да забавят крачките и да изостанат на три изстрела зад ловците…

Засега всичко вървеше благополучно. Имаше всички изгледи за сполучлив лов.

V

Времето бе тихо, ясно и слънчево. Само из пролома между изваяните от природните стихии фантастични каменни фигури като из фуния се провираше остър ветрец, който духаше срещу ловците. Той сякаш облизваше с горещ език лицето на географа, сушеше слюнката и възпаляваше очите. Цъфналите дървета — „копията на зебрите“, ронеха и застилаха прегорелите треви с белите си цветове. Още не се чуваше никакъв звук от търсените животни, нито удари от рога, ни тревожният крясък на птиците каду.

Вече наближаваха завоя. Виждаха се по-ясно издадените напред каменни стрехи на скалите. Според Капоко, ако се съди по стъпките, някъде наблизо трябваше да се намира стадото диви биволи, затова той пръв спря, дочака географа и предложи:

— Каду хитра птица, хамба! А куа-нама трябва бъдат по-хитри!

— Какво да направим! — сви рамене Павел.

Вместо отговор Капоко приклекни и като опитен стрелец очерта с копието върху пясъка картата на местността, прорязана от пресъхналата река. Посочи завоя, раздели групата на две и описа пътя на всяка от тях. Едната трябваше да върви все по коритото на реката, а другата да прехвърли възвишението и да се яви в гръб на животните, та в случай че те побегнат, да ги посрещне и върне назад.

Останалите туземци търкаха копията, стрелите и лъковете о белите мидени черупки, които им бе дал ловецът на носорози като талисмани за успешен лов. Домбо бършеше револвера си с парцалче.

Павел внимателно проучи скицата на младия негър, начертана с точността на опитен картограф върху ситния пясък, хвана го за рамото и поклати глава:

— Добре, приятелю!

— Хамба казва добре? — сякаш да се увери, попита Капоко, като изпитателно загледа географа.

— Добре — потвърди той.

Младият момък се засмя, белите му зъби блеснаха срещу светлината. Той беше истински щастлив, че „добрият хамба“, когото смяташе за най-мъдър от всички хора на Бенгас и Хахама и никой не можеше да се сравнява с него, го е похвалил…

Нямаше време за губене. Двете групи бързо, но предпазливо тръгнаха все край брега на реката към завоя, като се прикриваха между редките храсти. В групата, която трябваше да настъпи направо, влизаха Павел, Капоко, Домбо, Джума и Шаконда, а в другата ловецът на слонове Минге, четирима млади стрелци, водени от стария Туба Макоро, човека, който прогонва гръмотевиците.

Още не бяха се разделили и старецът Туба Макоро, попрегърбен, много сух и слаб, като същински скелет, но жилав и подвижен, предложи на Капоко талисман.

Павел вървеше след тях.

— Не ми трябва лаубо! — бутна ръката му младият туземец.

Туба Макоро обидено го дръпна.

— Не отказвай! — намръщен му извика той, като му посочи бялата мидена черупка.

Капоко пламна и впи очи в него.

— Какво е това?

— Лаубо! — уплашен и омекнал, отвърна старецът.

Павел помисли, че умният и разсъдлив Капоко ще замълчи и ще продължи да върви на пръсти, но той се спря, сърдито дръпна черупката, удари я в земята и я смачка с копието.

— Мамбо ли даде лаубо? — процеди през зъби.

— Мамбо! — разтреперан отвърна старият човек.

— Той е зуа-ба! (Грабител!)

И Капоко изскърца със зъби, продължително го изгледа под око и забърза напред.

VI

Двете групи се разделиха. Туба Макоро поведе младите туземци по склона на възвишението, а останалите продължиха да вървят по реката, като се придържаха близо до високия изронен бряг. Някъде корените на дърветата, гъсто преплетени, образуваха цял навес над речното корито, под който петимата ловци можеха да вървят свободно.

Не бяха стигнали още скалите, когато ухото на Капоко долови някакъв подозрителен шум. Той се закова на място. Джума и Шаконда приклекнаха. Павел и Домбо, които вървяха последни, се снишиха в подмола между корените. Вятърът донесе звънки удари от рогата на диви биволи.

Павел се провлече напред. Капоко пълзеше на четири крака, здраво стискаше копието в дясната си ръка, целият обърнат на слух, впиваше поглед между шубраците и се мъчеше да открие животните.

Ако се съди по тракането на твърдите рога, дивите биволи отстояха най-много на двеста-триста ярда от завоя. Там може би имаше вода, защото се чуваше тънко писукане на птици. Над скалите изхвърчаха ята зелени гълъби и се изгубиха. Малки лястовички-пъструшки се стрелкаха насам-натам, изкусно ловяха мухи и претърсваха околността за бели мравки.

Тялото на Капоко потрепваше.

— Готово ли е огненото копие, хамба? — шепнешком попита той.

— Готово! — посочи издрасканата, но добре смазана винчестерка Павел.

— Хайде! — даде знак опитният ловец да минат напред.

Бързо и леко, с ловкостта на леопард, Капоко на четири крака потъна в храстите и там дочака географа. После наново пропълзя напред. Така изминаха стотина крачки. Другите безшумно вървяха след тях.

Излязоха на завоя и прилепени до брега, под коренищата, се озърнаха. В подножието на скалите се откри истински оазис. В прозрачната кристалночиста вода се люлееха като шарки по тъмно кадифе гердани от цъфнали яркочервени, виолетови и сини цветя. Около бреговете на реката, преплетени от водорасли, тръстики и лиани, се издигаха като жива стена вековни дървета. Само няколко отъпкани пътечки прорязваха гъстия лес и водеха до изумрудената вода. Зад крайбрежните дървета се разстилаха поляни с нова, току-що поникнала зелена и сочна трева.

Целият живописен кът се огласяше от песните на най-редки и красиви птици. Но сега не беше време да се наслаждава човек на природата и да слуша мелодичните крилати певци, защото на един изстрел от брега бе пръснато на паша стадо биволи. Бяха около двадесет животни. По гърба им се разхождаха техните зорки пазачи — крилатите часовои.

Вятърът продължаваше да духа насреща. Биволите въртяха опашки, почесваха се, някои, допрели глави, сплитаха рога, чуваше се тракане. Други преживяха лениво, душеха неохотно тревата. Птиците, техните неразделни съюзници, се разхождаха по тях, чоплеха по кожата им с острите си човки, дигаха глави, оглеждаха околността с кръглите си жълти, с фосфорен блясък очи. Нито биволите, нито техните часовои подозираха някаква опасност. Приближаването на ловците беше станало незабелязано.

Павел измери разстоянието на око. Имаше не повече от един пушечен изстрел. Трябваше да се приближат още стотина ярда. Капоко, прилепен о брега, бързо се плъзна напред и се прикри зад дънера на една дива смокиня. Павел държеше готова за стрелба винчестерката. Само една птица каду проточи шия нагоре и издаде тих звук. Тя беше кацнала върху шията на едра охранена биволица с малко. По всичко изглеждаше, че тази биволица бе водачът на стадото, защото през цялото време стоеше нащрек, с вдигната глава. Около нея се умилкваше малко няколкомесечно малаче, побутваше я с глава, навеждаше се да бозае. Силното чувство на предпазливост на самките, родили малки, е познато на всички.

Птицата хвръкна, направи малък кръг и пак кацна на гърба на биволицата-водач. Сега сякаш по безжичен телеграф премина тревогата от една птица у останалите. Стадото замря в очакване. Дори малкото, притиснато до майка си, душеше с ноздри въздуха. Но това трая само един миг. След това птиците, успокоени, отново започнаха своята разходка по животните. Биволите продължиха да преживят и лениво да помахват опашки.

В гъстите дървета се усилваше птичият крясък. А този шум пречеше на биволите и птиците пазачи да чуват случайно настъпените пръчки, отронени камъчета. Освен това вятърът не бе променил посоката.

Павел забеляза ръката на Капоко. Младият негър даваше знак да го последва.

VII

Като пълзяха предпазливо, прикрити в храстите, ловците се приближиха на около двеста крачки от биволите. Вече не трябваше да се губи нито миг. Павел насочи винчестерката, опря я на рамото и започна да се прицелва във водача на стадото.

Капоко държеше вече копието и ръката му трепереше от напрежение.

Куршумът трябваше да пробие главата на животното. Затова Павел се мереше по-високо.

Той затаи дъх, натисна спусъка, но пушката не изгърмя. Студена пот изби по челото на географа.

— Защо огнено копие не пуска невидими стрели? — замислено попита Капоко.

В думите му Павел прочете смут и тревога.

Овлажнял е патронът!

— Не, хамба! — повдигна вежди негърът.

— А какво? — погледна с крайчеца на окото си географът.

— Мамбо има лоши очи! — тайнствено произнесе Капоко.

Павел разбираше какво искаше да му каже. Макар Капоко да бе счукал на дребни частици мидената черупка, която му бяха дали като талисман, той все още дълбоко в душата си оставаше суеверен. Различаваше се от другите само по това, че беше станал колеблив и не вярваше напълно във вълшебствата на магесника.

Сега всяка секунда бе скъпа. Богатият лов се намираше в ръцете им и трябваше да се направи всичко да не го изтърват.

Но при пълнене на шушката щеше да се чуе щракане, а нямаше друг изход, и с риск да се пръснат биволите, Павел реши да смени патроните. Може би барутът в другата пачка да не е овлажнял. Това той направи съвсем предпазливо, бавно и почти безшумно.

Туземците, които влизаха в групата, бяха се приближили и сега стояха прилепени към земята. Само малко повдигнатите им крака, свити в колената, говореха, че те само за миг могат да полетят напред.

Павел притисна здраво пушката в раменната трапчинка, премери се… Изтрещя силен гърмеж. Дигна се облаче дим и бързо се разсея от вятъра. В тоя момент пет чифта очи, разширени до пръсване, се впиваха напред. Цели ята от разтревожени птици се дигаха с адски крясък, кръжаха и отново кацаха по дърветата.

Но какво ставаше с дивите биволи?

Птиците-часовои с тревожен крясък излетяха. Животните останаха като втрещени, после изведнъж, като по команда вдигнаха глави, подушиха въздуха, започнаха да следят откъде иде опасността. Но това трая не повече от една секунда. След това всичко стана така бързо, че Павел не успяваше да събере мислите си, да командва движенията си и действаше като същински автомат.

Биволицата издаде продължителен рев и като подкосена се строполи в тревата. Стадото, смутено и объркано, отначало се пръсна, но бързо се събра на купчинка. Капоко вече летеше към убитото животно и това накара географът да отпусне винчестерката. След Капоко прибягваха, ниско приведени, Шаконда и Джума. Домбо се спотайваше в шубрака. Държеше в ръката си димящ револвер. Негърчето също беше стреляло, но естествено паради голямото разстояние безуспешно.

Всичко това Павел видя в един миг. Но очите, му не изпускаха стадото… Биволите, както се суетяха и се свираха един в друг, изведнъж напериха уши и настръхнаха. Може би ги бе стреснала появата на тримата туземци. Но не, те уплашено се взираха навътре в долината. Павел се досети. Сигурно групата на Туба Макоро при първия изстрел се е спуснала от възвишението, за да прегради пътя на животните. Но засега все още никой не се виждаше.

Изведнъж стадото се втурна към Капоко. Джума и Шаканда удариха на бяг. Остана само младият негър. Биволите бясно препускаха. Павел стреля два пъти, но изглежда, че нито един куршум не попадна на целта. Само малкото малаче остана назад и започна да куца.

Напрежението растеше.

Павел не издържа. Изтича на брега, извика високо, предупредително. Капоко изведнъж обърна глава. Той едва сега видя опасността, която го грози, отскочи встрани, зави вляво и затича към близкия термитник. Павел стреля веднъж, два пъти, но не изчака да види дали куршумите имат точни попадения, върна се назад, слезе в сухата река, пребяга и се прилепи до едно дърво.

Капоко се прикриваше вече зад термитника.

— Ще загине Капоко, хамба! — крещеше Домбо.

Този пронизителен вик пищеше в ушите на Павел, сливаше се с тропота на биволските копита, брецането на уплашените животни, яростното фучене на мъжкарите и крясъка на птиците.

И сега Капоко проявяваше безумна смелост и решителност. На пръв поглед момъкът изглеждаше смирен, но Павел за втори път се възхищаваше от смелостта му. Неговото открито и добро сърце, чувството му на чест, чистата му душа и неговата неустрашимост в най-напрегнатите минути караха Павел да го цени и обича. Затова сега сърцето му тръпнеше. Капоко беше в безизходно положение. Сам сред открита поляна той всеки момент можеше да се срещне с освирепялото стадо биволи и само една сляпа случайност би го спасила от явна смърт.

„Смелчага!“ — с възхищение помисли Павел.

Но как да му помогне? Той отново стреля. Нито едно животно не падна. Може би ръцете му трепереха от вълнение и куршумите отиваха напразно.

Стадото галопираше, земята кънтеше под твърдите копита. Оставаха още няколко крачки, но тъкмо сега стана нещо, което накара географът да въздъхне с облекчение. Животните, забелязали убитата биволица, рязко извиха и полетяха към нея, вкупчиха се и след миг я дигнаха върху рогата си.

Освирепелите животни, надигнали убитата биволица, със зловещ рев я понесоха. Малкото, настигнато от копието на Капоко, се олюля и падна. То и без това бе ранено и щеше да стане жертва на дивите зверове. Освен това всички диви животни, щом забележат хром, изнемощял или ранен свой другар, с бесен рев се хвърлят срещу него, прогонват го или го убиват. Но защо понесоха водача на стадото, мъчно можеше някой да обясни.

Още същия ден туземците изядоха с вълчи апетит крехкото месо на малачето, изпечено на огъня.

VIII

До вечерта не настъпи никаква промяна. Не се чуха гръмките тревожни удари на локолето. Болният все така тихо стенеше и изгаряше в огън. Протритите места при носенето го боляха. Ай го мажеше със счукани на прах корени от някакъв храст с доста големи, сладки на вкус плодове, които по цвят и аромат наподобяваха горски ягоди. Горчивата кора туземците варяха и пиеха против малария и стомашни заболявания, а с огромните му листа пропъждаха змиите и крокодилите. Този храст Павел наричаше дърво-аптека, защото от него правеха най-различни лекарства. Негрите, насядали около огъня, високо разговаряха, а някои разстилаха листа, за да се предпазят от отровни змии, Павел, наведен, на коляно записваше нещо в пожълтяла и измачкана тетрадка. Пламъците играеха по брадясалото му медночервено лице, надупчено от хапливите насекоми. Мамбо и сега лежеше с гръб на петдесетина крачки от огнището.

Тая вечер туземците бяха сити. А и изворът се намираше съвсем наблизо.

Зад палатката на географа, под светлината на туземския фенер — едно пръстено гърне с мас, с фитил от баобабова кора, лежаха по корем Капоко и Домбо и тихо разговаряха.

Вечерята отдавна беше привършена, съдовете измити, леглата готови за нощуване.

Над хоризонта се издигаше огромна южна луна. На мъртвобледата й светлина природата наоколо изглеждаше особено величествена. Металическите остриета на копията блестяха като посребрени. Небето, окичено като огърлица с едри звезди, искреше чисто, дълбоко и красиво. Само тропическите жаби нижеха своите кресливи песни. От време на време нощният покой се нарушаваше от тревожен писък на птица или зловещия ров на хищно животно.

В такива часове ухото, допряно до земята, долавяше прекрасната симфония на насекомите. Тая музика сякаш се съпровождаше от ритмични удари на чукчета, звънтене на струни, проточен стон на тръстикова флейта. Във въздуха непрестанно се виеха, налитаха и се пръскаха най-различни отровни мушици, комари и рояци москити. Всеки пътник размахваше над главата си широк бананов лист, стрък зелена папрат или сноп косми от гривата на гну. Малката полумаймуна лемур с ловкостта на катеричка подскачаше от клон на клон и цвърчеше като нощна птица. По тъмното било на планината отново се появи червено сияние, въздухът се изпълни с рядка сивогълъбова мъгла и звездите загубиха своя блясък. Сега те приличаха на опали в прозрачната мрежа на мъглата.

Почти всяка вечер избухваха пожари сред саваната и късно през нощта угасваха. Тези пожари туземците наричаха „дим“. Ярко очертаната огнена черта върху фона на небето рисуваше пред погледа фантастични фигури.

Из непроходимите лесове се носеше своеобразен вой, който много приличаше на човешки стон. Чуваше се и гласът на хиената. Този хищник с голяма глава и много яки челюсти, дълги уши, с рошава, топчеста на края опашка, с тъмножълта козина на петна беше добре познат на всички. Чакалите бяха предпазливи и не се приближаваха до бивака. И тая нощ те виеха отдалече.

На два пъти се появиха диви свини. Те бяха много предпазливи и щом подушеха опасност, побягваха с вдигнати нагоре опашки. И сега те потънаха в гъсталаците. Но на тяхно място в окрайнината на гората се появи стадо млади маймуни. Те може би бяха примамени от звуците на туземския инструмент, който носеше Туба Макоро. Това бе санса, изрязана от дърто, с девет бамбукови клавиша и растителни струни. Сансата бе украсена с раковини и колелца от лъскави тенекийки. Тя издаваше слаб звук, защото беше без резонатор. За резонатор й служеше издълбана тиква, но старецът я бе загубил някъде и свиреше без тиква.

Младите маймуни, хванати за ръце, внимателно се ослушваха, после пъргаво скачаха на близкото дърво, а старият самец дълго сърдито крещя и се заканва на пътниците.

Туба Макоро, притворил очи, кръстосал крака, унесено дърпаше струните и пееше:

Аз оплаквам моята жена!

Моят двор опустя!

Аз нямам дом,

нямам живот!…

Песента, тъжна и проточена, звучеше като глух стон на дълбоко наранен човек.

Павел дигна глава от тетрадката и продължително загледа стареца. Туземецът имаше изпито, хлътнало лице, изпъквали кръгли очи и сбръчкана кожа. Облеклото му се състоеше само от един кожен набедреник. На краката си носеше по няколко медни халки, а на ръцете над лакътя гривни от слонова кост. На шията му висеше торбичка, в която бе скрит талисманът за прогонване на гръмотевиците. Татуировката, която прошарваше цялата му кожа, се състоеше от ситни звезди и непълни месечини.

Сега, когато имаше достатъчно вода, старецът всяка вечер слагаше пред себе си блюдо чиста вода, поставяше в нея рог, през който бе промушена тръстика, свързана с голям бамбуков чибук с капаче. Особено сладко смучеше Туба Макоро от своето туземско наргиле. Но това не продължаваше дълго. Скоро той се задавяше от силна кашлица, ококорваше очи, издуваше шия като гърмяща змия и почваше да бръщолеви: „Зелената трева расте! Рибите плуват!“ Или „Аз убих Баримо, убих го с копието си! Няма Баримо! Сега не ще се появи светлина, няма да се чуе гръм!“

Младите туземци се превиваха от смях, а Туба Макоро гледаше като обезумял, отровен от дима, преплиташе език и викаше като стиснат за гушата:

— Спрете гръмовете!

Накрая негрите го хващаха с яките си ръце, пъхаха го във „фумба“^[1], връзваха му ръцете и го оставяха там, докато се съвземе.

Животът край лагерния огън не замираше. Обикновено Монга, живият пътеводител, познавач на посоките по звездите, човек на средна възраст, с извърнати бърни, сприхав и заядлив, свиреше на особен инструмент, който се различаваше от сансата на Туба Макоро. Инструментът на Монга беше направен от две тесни кухи дървета, сложени успоредно едно на друго. Отгоре бяха поставени десетина дървени пластинки. Под всеки клавиш бе прикрепен празен кокосов орех. Музикалните звуци се получаваха от удрянето върху пластинките с дървени палки.

Монга бързо и нервно почукваше с палките и като потрепваше с всеки мускул на тялото си, запяваше:

Хората

като черен огън

преминаха през зеления здрач на горите,

за да станат жива стена

около най-добрите свои синове!

Звуците на маримбата бавно затихваха, когато Монга примижваше, присвиваше потъмнели от гняв очи, минаваше отново с палките по клавишите и под гръмкия бумтеж прорязваше нощта:

В сърцата на тези хора има велик

пламък

и велика мъдрост…

Монга и тая нощ изпя песента на непокорените войни, и то така, както Павел рядко бе слушал да се пее такава песен. Той за втори път изпита особено чувство — като че ли не един човек, а хиляди чернокожи вървят, настъпват въоръжени и като лавина заливат цяла Африка. В ушите му забучават звуците на хиляди инструменти, загърмяват гласовете на цяла армия от чернокожи и баобабите се огъват и шумят като при ураган.

Павел стана, мушна тетрадката в презраменната чанта и тръгна към палатката, но не беше стигнал още до нея, когато забеляза светлината на запаления фенер, чу оживен разговор.

Приближи се безшумно и погледна — Домбо и Капоко. Двамата бяха легнали по корем, държаха в ръцете си въглени, а на земята бяха поставили, цяла изподраскана, голяма бяла кора от дърво.

— Не така! — мръщеше се негърчето, като гледаше върху светлата страна на дървесната кора разкривената буква.

И като се наведе още по-ниско, заговори:

— Лошо пишеш говорещ знак!

— А как? — недоумяваше Капоко.

— Говорещ знак трябва точно рисуваш!

Двамата, макар да говореха на различни наречия от езика на бигите, добре се разбираха. За да бъдат още по-ясни и разбрани думите и двамата изкълчваха ту едното наречие, ту другото.

— Точно — отвръщаше Капоко.

— Говорещият знак на Капоко се рисува така!

И Домбо търпеливо изписваше буквата „К“, печатна, и то така, както го бе учил Павел. Капоко на два пъти се опита да напише своята първа буква и най-сетне сполучи. Домбо, който винаги подражаваше на своя хамба, и сега се държеше не за възрастта си, а като същински наставник. Той прогледа буквата, изписана от неговия другар, и се усмихна.

— Сега добре!

Павел следеше с любопитство първия урок на Капоко по писане. Домбо не забрави да го потупа по рамото, както правеше някога неговият учител. Капоко, окуражен от своя успех, отново се зае да напише своя „говорещ знак“, и то без грешка. Павел надникна. Фенерът пръскаше бледа жълтеникава светлина, но голямата буква, която се раждате под неопитната ръка на младия туземец, ясно се очерта върху кората. Наистина този път прилежният ученик написа съвсем правилно буквата, сам се възхити от това, отдръпна се и на лицето му цъфна усмивка.

— Легна ли хамба? — попита Капоко.

— Не — без да го погледне, отвърна негърчето.

— Какво прави?

— Гледа белия лист.

— А какво има на белия лист?

— Говорещи знаци, които описват пътя до Голямата вода! А там на брега ще чака огнената пирога!

Капоко се обърна на дясната страна, подпря се на лакът и загледан в своята буква, попита:

— Голяма ли е огнената пирога?

— Много голяма!

— Бързо ли върви?

— Като риба пила-пила!

— Колко гребци има?

Домбо дигна очи, погледна го с насмешка и като духна в затвора на револвера, отвърна:

— Какви ти гребци? Огнената пирога няма гребци! Има огнена машина! Машината вика: баф-баф, баф-баф, баф!

Всичко това се стори на Капоко много странно. Той го слушаше със зяпнала уста. А като завърши Домбо, негърът притвори очи, помъчи се да си представи тая чудна пирога, която се движи с огън и събира цяло туземско селище пътници. Но това, изглежда, не му се удаде, та попита:

— А кама-ну може ли да я потопи?

Кама-ну той наричаше на своя език хипопотама.

— Ти се шегуваш — повдигна вежди негърчето. — Не може да я потопи! Тя е много голяма!

— Ооо! — възкликна от удивление момъкът.

Двамата замълчаха.

Павел се усмихна. Разговорът между Домбо и Капоко, които започваха да гледат света с други очи, му се видя интересен. Той свърза песента на Монга, в която кипеше ненавистта му към белите завоеватели, с мъката на Капоко да види и опознае света. И пред него просветваше като утринна заря бъдещето на хората от черния материк.

Те ще се пробудят, както се пробужда природата през пролетта, огънят на техния гняв ще помете като самум поробителите и освободените племена ще си създадат свои говорещи знаци, ще си построят свои огнени пироги.

Може би Капоко и Домбо щяха да говорят още дълго, ако внезапна кашлица не бе задавила географа. Младите негри скочиха изненадани. Домбо прибра револвера, а Капоко скри зад гърба си кората с изписаните говорещи знаци. Павел видя как я притискаше смутен и като го поглеждаше крадешком, незабелязано се промъкна край палатката и изчезна.

IX

Групата се приближаваше вече към голямата река Замбези, отбелязана върху картата с надебелена светлосиня линия. Тревожните удари на дървените тъпани като че ли бяха замрели завинаги. Но Павел знаеше, че португалците, които ги преследваха, не ще се откажат така лесно. Затова той продължаваше по точно пресметнат план да води групата. Трябваше да бъде нащрек, защото всяка изненада можеше да му струва скъпо. А той си даваше ясна сметка, че преследването е започнало с някакви нечисти намерения. Но отново го измъчваше мисълта кой пращаше отряда. Алчни за плячка, португалците може би бяха заблудени, че той и баща му носят товари със скъпи кожи, птичи пера, злато и диаманти. Само от жажда за мъст въоръжените грабители не ще се решат да проливат кръв и ще вървят по петите на пътниците като орли-лешояди, подушили плячка.

„Кой е извършил всичко това? — питаше се Павел и в главата му се раждаха стотици съмнения, мяркаха се фигурите на всички хора, които бе срещнал. — Кой?“

Той мълчаливо вървеше и напразно се опитваше да разгадае истинските намерения на португалците. И този път за миг изплава пред него коварното лице на Симоне Алварц. Но, кой знае защо, той все го виждаше овалян в калта в предсмъртна агония. И макар фалшивите куршумчета да бяха негово дело, все пак Павел не можеше да си представи, че той е жив и има пръст в пъклените планове на преследвачите.

„Не — с един замах отпъждаше той промъкналото се съмнение. — Бандитът е мъртъв!“

Пътуваха вече два дни.

Над дърветата се дигаха облаци от изпарения, въздухът бе изпълнен от дъх на гниещи растения. Гъстите храсталаци бяха изпълнени от крясъци на птици и маймуни.

Влажен мъх като меко зелено кадифе обличаше стъблата на дърветата, обрасли с многобройни бодливи израстъци. Никой не можеше да се докосне до такова дърво. Сред тях бяха пръснати ниски орхидеи с големи снежнобели, лилави и червени цветове.

Сред гъстите лесове сенсивиерите приличаха на стражи, вдигнали нагоре дебели остри мечове.

Туземците разпознаваха добре различните видове дървета и растения. От някои беряха плодове, от други изцеждаха сок и го пиеха като разхладително питие. Често срещаха пъпешови дървета с красиви корони и нарязани листа с дълги дръжки, под които висяха едри колкото човешка глава плодове. Узрелите пъпешовидни плодове съдържаха млечен сок. Негрите беряха листата за лекарство, а семената употребяваха за подправка на ястията.

Много често Павел виждаше в ръцете на туземците едри плодове с пъстра кора, които много приличаха на любеници. Наричаха ги „мпонко“. Други пък, жълти на цвят, с приятен аромат, носеха названието „малоло“. Те бяха нискорастящи храсти, подобни на глог, с по-едри листа, назъбени и продълговати.

Понякога Капоко береше тъмночервени плодове, които наричаше „мава“. Плодовете много приличаха на узрели ягоди. Момъкът ги мачкаше в пръстено, блюдо, след това изцеждаше от тях гъст червен сок и го поднасяше на географа. Този сок, лепкав и много сладък като мед, имаше приятен аромат. Павел ги нарече „африкански ягоди“.