Григор Угаров
По следите на заточеника (2)

II

Стройният еднорък турчин, силно пристегнат в кръста с жълт кожен колан, с тънки грижливо засукани мустачки, продължително го изгледа с подпухналите си пиянски очи, побутна червения си фес и бавно разтвори паспорта. Втренчи очи в снимката на Павел, после упорито се взря в него.

— Павел Балванов — произнесе замислено турчинът, като че ли се мъчеше да си спомни нещо. — Бал-ва-нов! — повтори той бавно, на срички.

Леко поскубна левия си мустак, примижа хитро и попита на френски:

— По каква работа идвате в Цариград?

— С научна цел! — отвърна Павел също на френски език.

Офицерът попипа празния си ръкав, дълго се колеба, като че ли не се решаваше да допусне ли, или да върне пътника, после с един жест подхвърли паспорта на Балванов и махна с ръка:

— Вървете!

Докато Павел прибираше паспорта си и закопчаваше европейското си сако, едноръкият продължаваше да се взира подозрително в него. В студените му зеленикави очички играеха хитри пламъчета. Пръстите на единствената му ръка нервно шареха по шевовете на широкия му тъмносин брич, обшит с нови кожи на двете колена.

Павел Балванов не го погледна дори. Противен му бе тоя осакатен човек с предателски очи, сложен на това място кой знае за какви заслуги. Той не видя и други две противни лица, които бързо ровеха някакви книжа, премятаха пожълтели портрети и надничаха през квадратното малко прозорче. Може би едноръкият нарочно задържа паспорта на чужденеца, за да даде възможност на другите двама да направят някаква проверка. Но всичко, изглежда, беше напразно.

Това бе първата среща на географа с отоманската власт след Освобождението. Той всъщност не излъга — наистина пътуваше с научна задача, но истинското му намерение бе да се добере до някакви сведения за баща си — Дончо Балвана, известния революционер от Средногорието, участник в Априлското въстание, заловен, съден и заточен в Диарбекир, а оттам изчезнал безследно.

Павел бе решил да се порови в старите тефтери на затворите, да прескочи до някоя крепост. Другари на баща му, завърнали се от заточение, чували да се говори, че той бил откаран от Диарбекир в Цариград.

Още в България го бяха упътили и към копривщенските абаджии. Някои от тях се бяха върнали в родината си, но много още държаха дюкяни в Цариград.

Някога в Петербург, където бе изпратен от еснафа да се учи, Павел отправи прошение до руския представител в Цариград да се погрижи за издирването на заточеника, но отговорът бе обезкуражителен — от направената справка не бяха открити никакви следи…

Павел вървеше бавно. Любопитно разглеждаше конаците, старите къщи, джамиите с минаретата. Уличката го изведе в митницата Каракьой. Оттук минаваха всички пътници, които пристигаха в Турция. След това той се отби да си почине в едно кафене.

Да поседи половин час на хлад, при чаша турско кафе с каймак, е истинска отмора за всеки пътник в такъв горещ ден.

Кафенето се оказа почти празно. На една разкривена маса възбудено спореха двама чужденци. Навярно бяха търговци, защото спорът се въртеше около сделка със скъпи персийски килими. Ако се съди по езика им, те бяха французи. Без да ще, Павел чу част от разговора и се усмихна, но като забелязаха това, чужденците си смигнаха и продължиха да спорят на португалски. Макар да знаеше сравнително добре и португалски език, защото в Русия бе живял с двама португалски емигранти, Павел се премести на друга маса.

Кафенето бе ниско и схлупено, с окаден таван. В дъното имаше вехт тезгях, върху който блестяха бели порцеланови филджани, кафеничета, бакърени подноси, голям самовар, а зад тях надничаше беззъбо старче с остри миши уши.

През малкото прозорче се промушваше крадливо снопче слънчеви лъчи, които описваха светъл кръг на отсрещната стена. В слънчевия кръг горяха меките топли тонове на голям персийски килим, окачен на стената. До него висяха старомодни, оплюти от мухите картини с посивели рамки, в ъглите с паяжини. Две квадратни огледала в стари бронзови рамки допълваха украсата на кафенето.

Масите, столовете, тезгяхът, прогнилият под, всичко бе старо, овехтяло, потъмняло от времето като своя стопанин Шериф ага.

Двама старци с червени фесове и дълги сиви бради седяха по турски и пушеха мълчаливо наргилета. При всяко дърпане водата шумно бълбукаше. Те разсеяно гледаха пред себе си. Дори когато Павел влезе и седна на масата срещу тях, старците не го погледнаха, а продължиха да пушат. Само белият котарак, който дремеше край тях, отвори едното си зелено око, после другото и отново примижа сънено и запреде с невидимо вретено.

Чужденците на два пъти викаха съдържателя на кафенето. Шериф ага подскачаше пъргаво зад тезгяха, слагаше ръка зад ухото си да чуе по-добре поръчките на клиентите, после бързо ситнеше между масите. Павел гледаше това нисичко, прегърбено старче с топчесто голобрадо, сбръчкано лице и му се струваше, че то не върви, а леко плува по скърцащия под.

Павел си поръча кафе. Старецът го донесе в потъмнял сребърен поднос. Остави го и бързо се прибра зад тезгяха. Тъкмо в тоя миг вратата шумно се отвори. Влязоха двама души. Напред вървеше късоврат, нисък, но пълен матрос с бакенбарди, а след него подтичваше полуголо, тъничко, но височко негърче с обици от малки бели раковини. Черната му кожа лъщеше като намазана с гъсто прегоряло масло.

Човекът с бакенбардите носеше униформа на матрос от португалския търговски флот. Той се спря по средата на кафенето, поразкрачи се, небрежно огледа наоколо, като че ли търсеше някого. Чак когато край самовара шавна плешивата глава на съдържателя, той го повика:

— Шериф ага, гел бурда!^[1]

Старчето притича, като правеше дълбоки теманета^[2] и разперваше късичките си ръце като малки крилца. Португалецът се наведе и зашушна нещо в ухото му. Шериф ага слушаше и одобрително поклащаше глава.

Негърчето любопитно разглеждаше лъскавия самовар, наргилетата на двамата старци и водата, която шумно бълбукаше от чибуците. Оттам премести погледа си на чужденците, на белия котарак, който също следеше странния посетител със зеленикавите си очи. След това, като се клатеше по туземски, то се поразходи из кафенето, спря се при препарирания сокол, поглади с черната си ръка килима, отмести се и случайно се срещна лице в лице със същото такова негърче. Черното момче трепна изненадано, по лицето му се изписа внезапен страх, озърна се и потърси с очи матроса, но разбра, че в огледалото е отразено самото то и дълго учудено се разглежда, после бързо отстъпи, защото забеляза географа, който го следеше и дори му се усмихваше. Негърчето извърна глава, също го погледна, после пак продължи да крачи из кафенето. Всичко сякаш в това схлупено дюкянче му се виждаше странно и чудновато.

Матросът, изглежда, бе свършил разговора си, защото Шериф ага сложи ръка на сърцето си и отново направи поклон. Португалецът махна с широката си като меча лапа ръка, после бързо се извърна и излезе. Негърчето изтича след него. Павел погледна разсеяно след тях, допи кафето си, остави един грош и също излезе. А когато закрачи по улицата, вече беше забравил за двамата посетители.

В този момент дори не му минаваше и през ум, че ще ги срещне втори път и тази среща ще бъде съдбоносна за него…

III

Цяла седмица Павел Балванов се рови в тефтерите на конаците, обръща книгите на старите затвори в Еди-Куле, лута се в съдебните архиви, но никъде нищо не откри за баща си.

Най-сетне отново се обърна с просба до руския консул да се заеме по дипломатически път с издирването на баща му.

Мина цяла седмица. Балванов продължаваше усилено да търси. Излизаше рано, връщаше се по тъмно.

Една вечер, още не бе мръкнало добре, пред вратата на стаята си в хана се сблъска с млад напет казак, висок, с пристегната в кръста рубашка, с лъскави ботуши и кривнат казашки калпак, под който стърчеше по момчешки рус кичур коса.

— Прашу, извините, милостиви государь! — чу в полумрака Павел.

Обърна се и срещна засмяното лице на казака.

— Извините, прашу вас! — повтори казакът, бръкна в джоба на брича си и извади запечатан плик. Даде му го, отстъпи назад и зачака търпеливо. Павел отвори плика с треперещи пръсти и зачете записката, написана с едър, четлив почерк лично от консула. Той му съобщаваше, че от направената справка наистина Дончо Балвана е върнат в Цариград през 1878 година, но в книжата срещу името му е отбелязано — „отписан“…

Разделиха се. Павел се прибра в стаята си. Пак погледна записката и се замисли… Не, той не губеше надежда — ще надникне и в прочутия Бал Капан хан, някогашното средище на българския еснаф в Цариград.

На другия ден Балванов дълго се лута из стария Стамбул близо до пристанището на Златния рог, докато намери хана. Влезе през тежка желязна врата, която продължително дрезгаво изскърца. Пред погледа му се изправи грамадна двуетажна старинна постройка, покрита с дебела ръждясала ламарина, която сякаш беше хванала тъмнокафява плесен — истински кервансарай^[3].

Лъхна го мирис на влага, на гнило дърво и кафе.

Павел се спря, обхванат от вълнение. Той обходи с поглед старото „консулато“ на българите, както са наричали Бал Капан хан някога. На вратата стоеше верният пазач на хана, който вечер затваря, а сутрин отваря с голям колкото един лакът ключ хана.

Всичко стоеше непокътнато, така както го описваха някога копривщенските абаджии. Четвъртитото здание приличаше на стара крепост със зеленясали камъни и посивели стени. Околовръст на долния етаж се редяха малките полутъмни и влажни дюкянчета със затворени врати и спуснати кепенци. Голяма каменна стълба водеше за втория сводест етаж, където са били канторите на занаятчиите и търговците. Дълъг чардак опасваше цялата сграда. Всяка кантора някога се е затваряла с желязна врата, а навътре под кръгъл свод като кубе е била стаичката за спане.

Павел вървеше по калдъръма и в тишината стъпките му звънливо кънтяха. Той си припомни с подробности всички събития, свързани с това историческо място. Потърси с очи стаичката, където е живял книжовникът Иван Богоров. Някъде на края е била килийката, където е било взето решение за схизмата. Ето в тези кантори отначало боязливо са влизали калоферци с прости бозави абички и потури, а след време са седели важно, облечени във френски дрехи и колосани яки.

Срещу хана, на улица Таха кале 10, е била книжарницата на българското печатно дружество „Промишление“, а по-нататък се е намирала печатницата, в която се е печатал в. „Македония“ на П. Р. Славейков. А някъде в тези запустели стаи с изкривени и проядени от мухъл черчевета е била открита през 1849 година българската печатница на Иван Богоров.

Тук са се срещали революционери, дошли от всички краища на България. Някои са идвали под чуждо име, предлагали аби, шаяци, гайтани, котленски черги и чипровски килими, а през нощта в мрачните стаи на хана и при мъждукащата светлина на лоените свещи са правели смели заговори, подготвяли въстания срещу отоманската власт.

Сега това старо бунтовническо гнездо глъхнеше в пустош и потискаща тишина. Само няколко врабчета се боричкаха на плочите, чуруликаха звънливо, подскачаха, но и те изхвърчаха на сива купчинка и потъваха някъде.

Слънцето беше на залез. В двора лягаше сянката на сградата. От широката ламаринена стряха на златни потоци шуртеше мека светлина, която пламтеше по гладкия калдъръм.

Някъде изскърца врата. Павел трепна. След малко откъм дъното на двора се зададе дрипав, прегърбен старец с дълга сива брада като къделя. Той несигурно ситнеше с болните си крака, втренчено се взираше с късогледите си сълзливи очички.

С дрипите, които висяха от него, с хлътналото си сбръчкано лице старецът не се различаваше от просяците в Пера, Топ хане и Аксарай, дошли чак от Анадола в Стамбул за парче хляб.

— Какво ви води в хана, ефендим^[4]? — попита с тънък гласец той. — Кого търсите?

— Кого търся? Хм, когото намеря! — отвърна Балванов. — Ти откога си в този хан?

— От много години, ефендим!

Павел попита за баща си, но старият турчин не можа да си спомни нищо. Името като че ли бе чувал, но в отслабналата му памет нищо друго не бе останало. На няколко пъти слага показалеца на челото си, повтаря името, а накрая поклати глава:

— Оглупях вече, чоджум^[5]! Остави ме мен! Я по-добре иди при Халил ага!

— Кой е този Халил ага? — попита Балванов.

— Съдържател на кафене във Валиде хан. Знае той, много знае, ефендим! Намери Халил. Аллах е запазил паметта му! Много свят познава агата!

Павел пусна в черната като брястова кора ръка на стареца един грош и бързо се запъти към изхода.

Дрипавият човек сложи костеливата си ръка на сърцето, премига със сълзливите си очички и безшумно като сянка изчезна зад лозниците.

IV

Павел намери голямата желязна врата на Валиде хан заключена. С високите си дувари, сиви каменни стени и вътрешни постройки този хан приличаше на стара крепост. Павел мина край високия зид и откри една малка странична врата, през която се промушваха посетителите. Той се провря през вратичката, пристъпи две крачки и учуден заразглежда вътрешността на хана. Старият търговски капан^[6] приличаше на четириъгълник и от всеки ъгъл за втория етаж водеше широка каменна стълба с издълбани от времето стъпала. Ханът-крепост, макар и построен още във византийско време, все още бе запазен, но от всеки ъгъл лъхаше на старо и гнило. Старинните оригинални навеси, кафези, бараките и дюкянчетата издаваха дъх на плесен и проядено от червеи дърво.

Входът представляваше малка уличка от двете страни с дюкянчета, бакалници, кафенета и складове с непотребна хартия. В средата на широкия вътрешен двор стърчеше джамия, а наоколо се редяха пак дюкянчета и кафенета.

Бързо се мръкваше. Вечерта наливаше в тесния бордей лилав здрач. През страничното прозорче се промъкваше бледожълта светлина. Наблизо мъждукаше стар ръждив фенер. Из полуздрача се появяваха и бързо изчезваха странни фигури на хора, покрити с парцали. Отвътре се носеше глъчка. Някой крещеше. По тесния калдъръм се търкаляха дрипави бездомници. В тъмните ъгли стенеха просяци и протягаха ръце. Отвън долитаха шум и крясъци. Навярно гладни тълпи се връщаха недоволни от пристанището, където са очаквали цял ден пристигането на чуждестранни яхти, за да спечелят някой грош за парче хляб.

Павел тръгна по уличката, но близо до фенера се сблъска с двама чужденци. Те стояха разкрачени, препречили пътя. На бледата светлина личаха златните им монокли, бастуните с никелирани дръжки. На ръцете им лъщяха пръстени със скъпи диаманти. Говореха английски. По всичко личеше, че са богати англичани.

Павел се спря и загледа любопитно двамата чужденци. Той и без това чакаше да мине някой, за да попита за Халил ага. Англичаните си разменяха по някоя дума, лениво се прозяваха и разкриваха цели челюсти със златни зъби. Малко настрани седяха персийци.

Женски писък долетя из тъмната уличка. Персийците наскачаха разтревожени. Англичаните си смигнаха лукаво. В това време из полумрака се появи кривоглед човек, цял обрасъл в четина, с лъскави очи. Той насила влачеше след себе си млада разчорлена девойка с мургаво красиво лице, големи светли очи и черни като смола коси, разпилени по раменете й.

— Ох, Юсуф, пусни ме! Ой, аллах! — пищеше девойката и правеше отчаяни усилия да се отскубне от ръцете му.

Но кривогледият като че ли не я чуваше. Когато стигнаха на няколко крачки от англичаните, той жестоко я дръпна, изкряска и замахна с юмрук, после се усмихна угоднически на двамата, приближи се до тях и заговори нещо тихо, като сърдито скърцаше със зъби на девойката, която се мяташе в краката му.

Англичаните, изглежда, бяха чакали тъкмо, тоя човек. Те се озърнаха предпазливо, приведоха се и отблизо погледнаха лицето на девойката. По-високият, с продълговато, гладко избръснато лице, по което личаха петна от пудра, се усмихна.

— Стока добра! — каза на развален турски език той. — Бива за яхта! Какво ще кажеш, Джон? — обърна се той и смигна на другаря си — нисичък, с лунички по лицето човек.

— Превъзходно готвачка! — потвърди той.

Девойката се придърпа уплашено, но коравосърдечният турчин й изви ръката и тя тихо изплака.

Павел побледня. По лицето му се появиха морави кръгове. Ръцете му се свиха в юмруци. Той пристъпи към англичаните, които бездушно се пазаряха като търговци на добитък, прониза с поглед кривогледия, който описваше на турски език изкуството на заварената си дъщеря да готви вкусни ориенталски ястия. Но англичаните явно не се интересуваха от това дали момичето може да готви, или не. От похотливите им погледи ясно личеше, че те имаха намерение да се гаврят с нея…

— При нас на яхта добре, много добре! Музика, песни, хубаво живот! — почуквайки с бастунчето си, говореше високият англичанин.

Изведнъж в паметта на Павел оживяха картини от робството. Той си спомни разюзданите и извратени турски бейове, които нахлуваха като глутница вълци в селата и оскверняваха чистите български къщи.

И ето той се сблъска с подобна сцена сега в Цариград. От сърцето му сякаш захапа кръв.

Павел пристъпи напред и застана между двамата чужденци. До неговата едра фигура, приличаща на балкански дъб, някак жалко стърчаха мършавите англичани. С един замах той ги отхвърли настрани. В тоя миг видя как някакъв здравеняк-матрос, изскочи из тъмната уличка.

Тълпата закрещя възбудено. Някои се заканваха на кривогледия турчин. Матросът се приближи до него и го стрелна с черните си очи, лицето му се изкриви от гняв, дигна юмрук като оловна топка, чу се тъп удар, турчинът политна и се просна пред вратата на схлупеното дюкянче. Девойката изви гъвкавото си тяло, плъзна се като сянка край дувара и изчезна в мрачината.

— Заслужава мерзавецът!

— Добре го храсна! — чуха се одобрителни гласове.

Матросът се обърна. Павел видя суровото му, изпечено като тухла лице.

Из страничните дюкянчета изскочиха разтревожени хора. Дигна се глъчка и шум. Притичаха с викове, закрещяха възбудено. Двамата англичани се бяха измъкнали като крадци. Някъде бе изчезнал и матросът. На плочите лежеше и тихо стенеше кривогледият турчин. Около него се трупаха любопитни хора.

От минарето на джамията един ходжа запя с проточен хрипкав глас. Накрая изплака и с две ръце посочи небето. Богат персиец със златен ланец на гърдите направи дълбок поклон и чукна главата си о калдъръма.

V

Случва се понякога един и същ човек да се изпречва на пътя ти много пъти. Такъв човек за Балванов беше матросът с бакенбардите. Той не очакваше да го срещне втори път. Малко ли кораби спират в Цариград и екипажът се пръска из града. Почти във всяка кръчма и кафене сноват чужди моряци. Те шумно нахлуват, говорят високо, пеят свои песни.

От тези хора лъха солената влага на моретата, те носят дъха на далечни страни. Лицата им са хванали загар и имат цвят на потъмняла мед. Всички са някак различни от хората на сушата: открити, смели, мъжествено посрещали много пъти бесни урагани, които са подхвърляли корабите като черупки, разбивали са на трески мачтите…

Павел влезе в кафенето през ниска разкривена врата. Стари фенери с пожълтели и оплюти от мухи абажури пръскаха бледа светлина. Под опушения таван висяха мрежи от синкав дим, през които едва проникваше светлината. При всяко отваряне на вратата синята паяжина на дима се залюляваше и разкъсваше.

Вътре гъмжеше от народ.

Група чужденци пушеха с големи лули, крещяха и биеха по масата с юмруци. Павел ги позна по езика — бяха унгарци. Друга маса бяха заели руски матроси, събрани от всички пътища на голямата страна. По чертите на лицето, по цвета и цепките на очите, по скулите и акцента им личеше, че между тях имаше и татари, и беларуси, и казаци, и украинци. Техните гласове сякаш парнаха сърцето на географа. Той забърза развълнуван към масата им.

— Братушка! — посрещнаха го радостно моряците.

— Здравствуй, здравствуй! — протегнаха се няколко чифта ръце.

Един нисичък засмян човек с бели кичури коса и остра брадичка скочи, подаде стол на Павел и приятелски го прегърна. Младият географ изведнъж се намери между свои. Във всеки жест, усмивка и поглед почувства приятелите. Той мислено сравни тези волни и незлобливи хора със студените лица на богатите англичани. Взе поднесената му табакера, сви си цигара и запуши. Поговориха минута-две, посмяха се, потупаха се приятелски. Стана му леко и приятно. Попита един възрастен голобрад руснак за Халил ага. Матросът с брадичката отново пъргаво подскочи и посочи към дъното на тезгяха. Малко встрани от него, в полуздрача, седеше, кръстосал крака, един белобрад турчин със скъп силяхлък^[7], с блестяща златна верижка на гърдите и броеница в ръце. Халил ага с невъзмутимо спокойствие пушеше наргилето си и пускаше кълба дим. При всяко поклащане златната верижка блясваше на светлината, сякаш върху гърдите на Халил ага пламваха искри.

Павел вече се промъкваше между масите, когато едно момче с червен фес и престилка бързо дотича отнякъде и уплашено зашепна нещо в ухото на белобрадия турчин. Старецът трепна разтревожен, изблещи от ужас очи и изтърва наргилето. Скочи и напъха верижката на часовника в силяхлъка си.

В същия миг вратата на кафенето с трясък се отвори и прозорците иззвънтяха.

— Кюлямбейовци^[8]! — уплашено изкрещя някой.

В кафенето вече нахлуваха някакви подозрителни хора в черни дрехи, с широки панталони, отворени жилетки и ярки копринени шалове.

Те се опряха за миг, огледаха със свирепи погледи масите. В това време влезе с превързана глава кривогледият турчин, който предлагаше хубавата туркиня. Павел помисли, че преследват него и настръхна. Спря се и ги проследи с очи. Ръката му бързо попипа грапавата дръжка на револвера.

Но кюлямбейовците навярно търсеха друг. В кафенето бе настъпила напрегната, тягостна тишина. Но не бе за дълго. Хората с черните дрехи, изглежда, откриха човека, когото така настойчиво търсеха. Един от тях го посочи с ръка, извика нещо и цялата група се спусна към дъното.

После всичко стана светкавично бързо. Някой събори на пода порцеланов сервиз, иззвънтяха разбити чаши. Това като че ли бе сигнал за започване на жестока разправа.

Павел не бе успял да се помръдне, когато към тавана полетяха столове, събаряха се маси, падаха и се разбиваха картини в рамки със стъкла. Един фенер падна. Замириса на газ… Викове, пиянски псувни, пронизителен рев и шум изпълниха кафенето. Затъркаля се кълбо от озверени хора, които се бяха вкопчили един в друг.

Павел, пребледнял, заднишком отстъпваше към вратата и зорко следеше няколко души, които се биеха на две крачки от него. Изтрещя изстрел. Стъклата на прозорците се разбиха над самата му глава.

Опърлен от неочакван удар в ухото, Павел се обърна и срещна зверските очи на висок кюлямбей с пъпчиво лице. Още преди да се опомни, той го тласна назад и Павел политна, но само приклекна, съвзе се, подскочи и един юмрук в лицето накара турчина да се олюлее, да притисне с две шепи разбития си нос, после да потрепери и да се свлече на пода.

Павел го погледна за миг, но почувства върху себе си остър поглед и рязко се обърна. Не се бе излъгал — следеше го друг кюлямбей с воднисти очи и като че ли избираше място да го удари с вдигнатия стол. Павел ловко отскочи, отбягна удара и с един ритник в слабините го търкулна на земята.

Още два изстрела изтрещяха. Един куршум рикошира и зловещо изсвири край самото ухо на географа. Пред очите му блесна студеното острие на голям нож. Ножа държеше турчин, среден на ръст, с черно циганско лице и кървясали очи. Павел бързо съобрази — кюлямбеят искаше да си очисти пътя, за да удари в гърба един нисичък, но набит широкоплещест матрос. Матросът притискаше в здравите си ръце като в клещи някакъв кокалест човек, който скърцаше със зъби и се мъчеше да се отскубне. В един миг матросът го отхвърли и както се беше обърнал в профил, Павел откри в него португалеца с бакенбардите. Кюлямбеят с ножа изчакваше удобен момент, за да му нанесе удара. Но Балванов го изпревари и с един замах на юмрука си сякаш му пречупи ръката. Ножът хвръкна във въздуха. Втори удар накара турчина да зарови глава под масата. Матросът с бакенбардите рязко се обърна и погледна с благодарни очи Павел… После всичко сякаш се завъртя в бясна вихрушка…

VI

Как попаднаха при дервишката къща, кацнала на склона Кесим паша, обърната към Златния рог, географът и матросът с бакенбардите сами не знаеха. Под фенера те се вгледаха един в друг и си стиснаха ръцете. Лицето на матроса все още беше бледо, устните му потреперваха, а от челото му се стичаше струйка кръв.

— Благодаря ви, сър! — каза той на английски. — Вие ме спасихте от един бандит! Ех, каква свинщина е тая държава!

— Говорете на своя език! — прекъсна го Павел на португалски. — Смятам, че по-добре ще се разберем! Личи, че сте португалец!

Матросът го изгледа смаян. Хвана ръката му.

— Нима и вие сте португалец? — попита той задъхано.

— Не, но по-добре си служа с португалски.

— Руснак? — погледна го матросът въпросително.

— Не, българин!

— Професия? Търговец?

— О, не, географ!

Португалецът отстъпи крачка и развеселен предложи:

— Да се запознаем! Щурман Гонсалви, син на капитан Силва Порту, родом от Албуфейра! Собствено аз съм роден на кораба „Реженерадуш“, вечна му памет!

— Потънал? — въпросително го погледна Балванов и в полуздрача зърна тъжните му очи. — А родителите ви?

Гонсалви замълча, смукна дълбоко дим и добави:

— Кръгъл сирак съм! Баща ми загина с кораба, а майка ми през време на чумата.

После изведнъж се вгледа в лицето на географа, като че ли търсеше някакъв познат белег, и замислено каза:

— Каква случайност, географе! Един българин някога спаси и моя баща!

Балванов нямаше желание да го разпитва. Малко ли българи скитат по света. Нищо чудно, че някой е помогнал на баща му.

Тръгнаха към брега на Босфора. Небето бе дълбоко, чисто и тъмносиньо, посипано от светлите искри на звездите. Далече напред блещукаха осветени прозорци. Те също приличаха на звезди, изронени от небесния купол.

Напред лъсна светла ивица. Повя хлад и донесе солена морска влага. Чуваше се съненото попляскване на вода.

— Морето е близо! — каза Гонсалви. — Ако не сме сбъркали пътя, наближаваме залива! Там е корабът!

— Собственик ли сте? — попита Павел.

Гонсалви се изсмя.

— Какво говорите? Аз и собственост на кораб! Наемен матрос, частица от екипажа, слуга на богата фирма!

После разкърши рамене. Запали нова цигара, направи няколко крачки и замислено добави:

— Никак не ламтя за собствен кораб! Наистина той е цяло състояние! Но състояние съвсем несигурно! Постоянно виси над бездната! Появи се буря, удари се в подводен риф и отиде! Все пак аз съм богат! Вие ще се уверите!

Павел погледна матроса с бакенбардите.

„Чудак!“ — помисли си той и добави гласно:

— Всеки има свое богатство! Аз например съм богат с научния си труд!

— Нима имате вече научен труд? — учудено се спря Гонсалви. — Та вие сте съвсем млад човек!

— Млад? На моите години много хора са станали откриватели! На тази възраст нашият поет Ботев написа прекрасни стихотворения! Но вие не го познавате! Не съм съвсем млад, драги Гонсалви!

Наближаваха брега. Все по-ясно се чуваше глухият шум на прибоя. Над минаретата надничаше златният сърп на луната.

Стана по-светло.

— Закъде пътува корабът? — попита Павел.

— Курсът ни обикновено е Индия-Европа! Но този път отиваме в Русия за кожи.

Долу по пясъка край самата вода вървяха група моряци. Скоро ветрецът донесе бодра моряшка песен.

В ясната звездна нощ под светлината на пълната луна Цариград, със своите стотици минарета, приличаше на огромен параход, спрял край трите морски ръкава. Заливът като че ли беше посипан с оранжев скреж. Калдъръмената уличка се спущаше стръмно към морето. До самия бряг се тълпеше цяла флотилия от рибарски лодки. Вълнението леко ги поклащаше. Гонсалви притегли една, стъпи в нея и отряза въжето, с което бе прикачена за един кол на брега. В лодката скочи и Павел. Няколко удара на греблата и лодката като риба отскочи напред и заплава. Назад се проточи тънка сребърна опашка.

VII

Корабът „Каталония“ с отпуснати платна дремеше в пристанището. Не се виждаше никаква светлина. Не се чуваше никакъв шум и говор по палубата. Екипажът спеше. Вълните едва поклащаха кораба. До него бе закотвен английски клипер. Вляво се очертаваше сивото туловище на миноносец. Един пътнически кораб бе спрял между цяла ескадра от влекачи и шлепове.

Гонсалви докара лодката до корпуса на „Каталония“, хлъзна я като по пързалка и спря до въжената стълба.

— Сега сме у дома! — засмя се той и покани с жест географа да се изкачи.

На палубата цареше тишина. Не се мяркаше жив човек. Но ето че някакви бързи стъпки преминаха наблизо. След миг само се открои силует на човек.

— Хамба Гонсалви! Господарю! Жив ли си? — с плачлив глас извика едно момче и притича.

Едва сега Павел видя същото негърче, което преди няколко дни бе влязло с Гонсалви в кафенето на Шериф ага.

Гонсалви отначало сви учудено рамене, но като срещна уплашените му очи, разсмя се гръмко.

— Домбо, приятелю! Ти какво си помисли?

Полуголото мургаво момче доверчиво го погледна. Устните му се свиваха и потреперваха. В очите му блестяха сълзи. То стоя така миг-два, па изведнаж радостно подскочи, плеска се по коленете, после по голите гърди и се усмихна:

— Хамба! Аз търсил, търсил, навсякъде търсил — не намерил Гонсалви! Не намерил! — повтори то на развален португалски език.

— Ето ме, приятелю! Жив и здрав! — разпери ръце Гонсалви и пак се засмя.

Домбо се задъхваше от вълнение. Радостта му, че се е завърнал Гонсалви, го караше да се смее, да въздиша, а очите му да плуват в щастливи сълзи. Той изви глава, погледна под око стария матрос, като че ли искаше да се увери, че не се лъже. Лицето му като че ли стана още по-черно, маслиненочерно, и единствено блестяха срещу луната едрите му бели зъби.

— Защо се тревожиш, Домбо? — попита Гонсалви и го потупа ласкаво по рамото.

Негърчето смутено премига.

— Сорино казал: „Твой господар убит!“

— Сорино? — учудено дигна рамене матросът. — Той отде знае? Ах, тоя морж! Е, какво?

— И аз плакал, плакал! Не виждам вече хамба! Какво правя сам?

Домбо подигна очи. Гонсалви сумтеше, мляскаше и се заканваше на някой си Сорино, който така жестоко бе излъгал неговия малък приятел.

— Аз ще му ударя един юмрук в муцуната! Лъжец безподобен!

После хвана Домба за раменете и се обърна към Балванов:

— Да ви представя моя приятел — Домбо! Прекрасен момък, чиста душа! Пъргав и изпълнителен юнга! Добър работник, привързан към мен като към баща! Да, той няма баща! По-точно има, но насила са го отвели на работа в плантациите! С Домбо имаме еднаква участ — бездомници! Корабът ни е единствен подслон!

Домбо не се ръкува, а по туземски прие поздрава на Павел: два пъти се потупа по голите колене, после по гърдите.

— А сега да вървим в каютата! — с жест покани своя гост Гонсалви.

Домбо изтича напред. Стълбата заскърца. Хлопна се врата.

Гонсалви крачеше бавно, тържествено, като човек, който развежда гости в своята собствена къща. Той размахваше големите си ръце и говореше басово:

— Вие сте в неутрална зона! Тук е море, което принадлежи на всички! Съжалявам, че не мога да ви предложа нещо повече! В хана няма да ви дадат мира гладните цариградски дървеници! Има ги на цели пълчища! На кораба е по-уютно и по-чисто! Все пак аз няма да забравя вашата услуга! Ще ви се отплатя, макар и скромно!

— Защо говорите така, Гонсалви? Аз изпълних един човешки дълг! Обидно е да чакам отплата! Ето че станахме приятели! Ще се срещнем пак!

Гонсалви махна с ръка:

— Не е нужна скромност! На вас дължа живота си!

— Хайде да говорим за друго! — прекъсна го стеснено Павел.

Луната се скри зад малко тъмно облаче. Облачето затрепка със златисти крилца. Огънят на цигарата светна и пръсна искри в полуздрача. Морето все така глухо стенеше. Някакъв параход пореше водите на Босфора. В полуздрача сивото му туловище приличаше на огромна акула с дълга люспеста опашка.

Негърчето отново изскочи, притича, все така пъргаво и леко, удари се по коляното и попита:

— Какво заповяда хамба Гонсалви? Вечеря?

— Аз вечерях и пих турско кафе, но се погрижи за нашия скъп гост! Няма да го оставим гладен я?

Като каза това, Гонсалви посочи географа.

— Не, благодаря, и аз вечерях! — отвърна той.

— Тогава? — въпросително го погледна матросът.

Павел сви рамене. Домбо не дочака отговор.

— Какво да донеса, хамба — вино, ром, вадка? — изреждаше той нетърпеливо, като гледаше Гонсалви, готов за една секунда да изпълни всяко желание на своя бял господар.

Гонсалви се засмя, закани му се с пръст и го поправи:

— Не вадка, а водка!

— Вод-ка! — на срички повтори негърчето.

— Водка ли? Това е руско питие! — намеси се Павел. — Как е попаднала на кораба?

Гонсалви го погледна и с гордост отвърна:

— Излязохме победители от едно сражение и взехме няколко бутилчици! Ние им казваме „китоловки“! Тогава русите малко пострадаха! Но нищо!

Павел трепна и се спря.

— Не ви разбирам, матросе. Обяснете! Какво значи това — сражение? — присви той очи и загледа сърдито португалеца. — Воювали сте с руски китоловци?

Разбрал недоразумението, Гонсалви се засмя.

— О, не! — отвърна той и дружески потупа географа по рамото. — Бяхме настигнати от буря! Пострада корабът „Севастопол“. Ние се притекохме на помощ на русите. От тогава ни свързва сърдечна матроска дружба! Славни момчета са тия руснаци! Понякога се срещаме и разменяме ром срещу водка! А вече имаме и търговска сделка!

Павел хвърли цигарата и я стъпка, махна с ръка, като да отпъждаше лошата мисъл от главата си.

— Да, да, славни хора! — бавно, замислено повтори той. В думите му прозвуча гордост.

Гонсалви кимна с глава.

Откъм каютите се чу скърцане на врата, някой се прокашля, звънко отекнаха в нощта ударите на градския часовник.

Гонсалви и Павел поговориха още малко и се отправиха към каютата.