Григор Угаров
По следите на заточеника (6)

II

Над тъмната ивица на лагуната все още стърчаха корабните мачти. Като пламъче гореше над тях коприната на руското знаме. После мачтите потънаха, а пламъчето тихо угасна.

Ръката на Павел Балванов увисна във въздуха и падна леко надолу. Той постоя миг-два с присвити очи, по носа му се посипаха ситни бръчици, устните му потрепериха. Бавно се обърна и срещна тънката фигурка на Домбо, изправена на брега. „Е, приятелю, вече сме сами! — говореше погледът на географа. — Отсега започва нашето скитане из Африка!“

Павел извади бележника си, подложи презраменната чанта и бавно, четливо написа на белия лист: „За връщане — делтата на Замбези, град Чинде, август 189…“

Времето беше достатъчно, „Севастопол“ ще спре с пълен товар в селището. През това време Павел ще има възможност да намери стария Балван жив или пък да вземе от гроба му шепа пръст, която да отнесе в родината…

Павел затвори бележника, прибра го в презраменната си чанта. Огледа гората, проследи възвишенията — към небето не се проточваше нито една струйка дим. Из гъсталака не се мяркаше никакъв туземец. По песъчливата пътека не бяха отпечатани никакви стъпки на човек. Само из водата, близо до брега, стърчаха няколко потъмнели колове, хванали зелена плесен. От тях висеше изсъхнал жабуняк, гниеха отдавна изоставени въжета от усукани пълзящи храсти. Павел се вгледа в тях и попита корабокрушенеца:

— Какво е имало тук? Може би пристан за туземски лодки?

Алварц, който го бе наблюдавал под око, остави шилото и иглата, с които кърпеше разпраната си обувка.

— Прав сте! — отвърна той. — Наблизо е имало селище!

— Но не се вижда никакъв пушек! — посочи с ръка към хълмовете географът. — Няма и стъпки. Какво ли е станало с туземците?

— Нищо особено! — усмихна се Алварц и пак взе иглата. — Сигурно диваците са прогонени! Те извършват грабежи по брега!

— Грабежи! — повтори Балванов, а на лицето му се появи недоволна гримаса.

Слънцето потъваше в океана. На запад небето беше обагрено от пламъците на залеза. След малко щеше да настъпи тъмна африканска нощ. Трябваше да се бърза. Затова Павел погледна към багажа и попита:

— Къде ще нощуваме, Алварц?

— Най-добре на брега да построим бивака! — отвърна португалецът. — По-удобно място засега не виждам! Тук е най-безопасно!

Когато Алварц заговори на английски, Домбо погледна учудено географа. Но в погледа му не прочете нищо подозрително.

— Добре, Алварц! — махна с ръка Павел. — Запалете огън, а ние с Домбо ще опънем палатката!

Алварц се подчини.

Скоро съвсем се стъмни. Не се виждаше нищо наоколо. Пламъците на огъня трептяха по лицето на Алварц. То ставаше ту бронзово, ту жълтеникаво. А малките му очички, скрити дълбоко под дългите му орусели вежди, горяха като очите на звяр. Водата в лагуната приличаше на гъсто черно масло.

Домбо знаеше добре службата си — той бързо очисти една паница прясна риба, хваната от хармониста Сергей Чигарков, разрови жарта и постави скарата. Павел приготвяше леглата и си мислеше: „С какъв човек пътувам? Трябва да надникна в неговата душа! Защо отбягва да говори на родния си език? Наистина ли е португалец? Не, този човек не ми вдъхва доверие! Той е крайно подозрителен!“

Павел всъщност не изпитваше страх, макар да замръкваше за пръв път в тази непозната земя! Друго чувство го вълнуваше! Загадката, с която бе обвит Алварц, го караше да бъде предпазлив. Може пък да се лъже? Смущаваше го най-много държането му към Домбо. Опасяваше се да не пострада момчето по пътя… После мислено тръгваше по туземската пътека. Ще открие ли следите на баща си! „Ами ако го намеря жив? — мислеше си той и сърцето му радостно трепкаше. — Колко ще бъде щастлив! Покрусеният въстаник да чуе от близък човек думичка за освободената земя!“ Това чувство караше кръвта да пулсира в слепите му очи.

Скоро мислите му отново се връщаха при Алварц. Тази вечер той реши да подложи на строг разпит португалеца, а през следващите дни зорко да го следи и да бъде сдържан, предпазлив и суров, както изискваше суровата африканска природа. Само така той ще го подчини, ще му внуши страх и ще избегне всякакви изненади.

След вечеря Алварц отново взе шилото и иглата. Павел и Домбо седнаха край огъня. Откъм гората вееше хлад. Дъждовете вече бяха преминали и нямаше опасност да завали през нощта. Домбо се ослушваше в някакъв тайнствен шепот, който идеше от клоните на баобаба.

— Алварц? Ти кога си бил тук за пръв път? — неочаквано попита Балванов.

Симоне Алварц трепна изненадан и изтърва шилото. Помисли и отговори:

— Преди пет години.

— Къде слезе? В Бенгуела или Луанда?

— В Луанда — отвърна след кратко мълчание португалецът.

Павел смукна дълбоко дим и замълча. После го попита:

— Но ти не си португалец? — И той впи очи в сухото му сбръчкано лице.

Алварц побледня, няколко пъти се опита да мушне иглата в дупчицата, но ръката му трепереше. Все пак се овладя и отвърна:

— Грешите, сър! Чистокръвен португалец!

Но бузите му все повече бледнееха.

— А името ви е испанско? — забеляза усмихнат Балванов. — Как се е случило това?

Алварц не бързаше да отговори. Мисълта му работеше със скоростта на светкавица. Това се четеше по напрежението, изписано на лицето му, което постоянно менеше цвета си.

Все пак той отговори:

— Моите родители са избягали през време на въстанието срещу властта на Кабралу! И като преселници живели в Испания! За да бъдат по-сигурни, те приели испанско поданство и испански имена! След амнистията се върнали, но запазили имената си.

Павел го слушаше, като потупваше ботуша си с тънка пръчка.

— Вие в каква посока ще се движите? — на свой ред попита Алварц с явното намерение да прекрати неприятния разговор.

— На изток до река Кубангу! — отвърна Павел. — На какво разстояние се намира тази река? — заинтересува се той.

— На един месец път! Аз отивам също там! В село Чиндонга има португалски заселници! На един от тях продадох моята плантация! Сега ще разработя нова целина! Ще пътуваме заедно! Но ние се отклонихме! След три дни ще хванем правата пътека към река Домбея!

Щом чу познато име, Домбо наостри уши.

— При тая река наш краал^[1], хамба! — каза той, като с вълнение се вглеждаше в лицето на географа.

— Как се нарича? — попита го Алварц.

— Наш краал нарича Биге!

— Зная го! — махна с ръка той. — Но от Биге няма и помен! Той — фиии! — духна в пръстите си, което значеше, че селището е изгорено.

Домбо го стрелна с черните си очи, после клюмна глава и тъжно се загледа в жарта.

Настъпи тишина. В огъня пращяха сухите клонки. Все по-често се чуваше ревът на зверовете. Небето се обистри, поръсено от бляскав звезден прах. Изгря голяма портокаленожълта луна.

Павел пушеше замислен. Той вече знаеше, че Алварц не е португалец, а животът му в португалските владения съвпадаше с идването на заточениците. Щом има само един път към река Кубангу, Алварц положително го знае и може би ги е видял? Тук рядко идват такива пътници. Но той реши да бъде предпазлив, затова попита:

— През вашата плантация не са ли минавали някакви португалски дигери?

— Португалци — дигери? — въпросително го загледа Алварц. — Не, не знам такова нещо! — отвърна колебливо той. — А може да са идвали! Всякакви чужденци кръстосват страната!…

После, като обуваше закърпената обувка, допълни:

— Тая страна за пресметливия човек е истинска Аляска! Богатство се намира на всяка крачка!

Той отново стана словоохотлив. Пак заговори за леки печалби и очичките му заблестяха алчно.

— Аз пътувам с друга цел… — реши да бъде откровен географът, но се досети, че не е още време да се издава, и замълча.

Симоне Алварц не се изненада. Дори не прояви любопитство към тайната мисия на географа, а направо каза:

— Зная вече от матросите! — И се наведе да закопчее обувката си, като все пак с крайчеца на лявото си око не пропусна да види какво ще изрази лицето на географа.

Павел дръпна от цигарата и хвърли угарката в огъня. „Хитрец! Той е чоплил вече! Разпитвал е! Странен човек! Но все пак остава загадка — кой е този тип? — питаше се той. — С каква цел идва в португалската колония! Навярно е търговец на роби?“

Наближаваше полунощ. Павел беше останал да пази бивака. В гората бе настъпила необикновена тишина.

Сухите клони на мангрите пламтяха на огъня и изпълваха въздуха с ароматен мирис на смола и гнила дървесина. Павел седеше подпрян на красиво извитите въздушни корени на едно дърво като на стол с облегало. Притискаше новата винчестерка между краката си. В тъмнината, навътре в гъсталака, летяха светещи бръмбари, описваха кръгове, изчезваха за миг и отново идваха и кръжаха около него.

След полунощ Павел надникна в палатката и предпазливо дръпна Домбо. Алварц дълбоко спеше и хъркаше така звучно, като че ли някой го стягаше за гушата и той едва поемаше дъх. Негърчето се разшава, отвори очи и като видя географа, бързо се измъкна от палатката.

— Какво заповядва хамба? — попита то сънено, но Павел му шътна и даде знак да мълчи.

Алварц продължаваше да хърка и да се дави насън.

Двамата клекнаха при огъня.

— Сега, Домбо, ти ще останеш на пост! — шепнешком каза географът и му даде пушката. — Но ще пазиш добре!

И Павел кимна към палатката, с което искаше да каже, че двамата трябва да се пазят освен от зверовете и от португалеца. Домбо се досети. Притисна до гърдите си пушката и отвърна самоуверено:

— Добре пази, хамба! Ти спи! Домбо стои буден!

— Стрелял ли си с такава пушка?

— Гонсалви учил мен!

— Не те ли е страх да стоиш самичък?

— Не страх, хамба.

В лицето на Домбо се четеше момчешка гордост, че географът му възлага такава важна задача.

Павел още не беше се изправил, когато изведнъж забеляза брадатата муцуна на Алварц, който надничаше предпазливо от левия ъгъл на палатката. Той се бе престорил на заспал и навярно бе проследил всяко движение на двамата си спътници. Павел се прокашля, спря пред входа и попита:

— Защо не спите, Алварц?

Португалецът беше легнал и престорено хъркаше.

— Алварц? — отново го повика географът.

Той се сепна и бавно се надигна.

— Какво? — попита, като разтриваше очи и прижумяваше.

— Защо се преструвате на заспал? Та вие сега бяхте буден?

Алварц ококори очи, закашля се и след това отвърна:

— Много неспокойно спя, сър! Възможно е да съм се въртял!

Той каза това на английски. Пазеше се от Домбо. По-важно беше, че не искаше да си признае. Пък и Павел не настоя повече. Той легна, зави се с одеялото и замълча. Не беше съвсем сигурен, че Алварц нарочно ги следи. Но не! Съмнение гризеше сърцето му. Алварц ставаше все по-подозрителен. Как да се отърве от тоя човек? Засега беше невъзможно. Ако го изпъди, може би ще устрои шайка от каторжници и ще стане по-лошо. А да го разстреля, нямаше никаква причина. Не бе му направил нищо. Случката с пистолета все още не беше доказателство, че той се готви за нападение срещу географа. Може би е искал да се въоръжи за лична защита и това бе оправдано. Най-сетне Павел реши да не бърза, но зорко да го следи, за да се предпази от изненади. Скоро умората надделя и той заспа неспокойно.

Алварц не мигна чак до сутринта, но не се помръдна. Преструваше се, че спи…

Едва в зори Балванов можа да заспи по-дълбоко, но го събуди внезапен пушечен гърмеж. Той трепна и още сънен, с един скок се намери пред палатката с пистолет в ръка, но като видя Алварц, се спря и попита сърдито:

— Кой стреля?

Симоне Алварц, седнал на едни мангров корен, увиваше краката си в парцали. Той само кимна към негърчето и пак се зае с парцалите. Лицето му бе подпухнало от безсъние.

Павел разбра, че е стрелял Домбо и го потърси с очи. Негърчето стоеше на пет крачки зад него. Дулото на пушката още димеше.

— Аз стреля! — смутено каза то.

— Защо? — попита с по-мек глас географът. — Случайно ли натисна спусъка! Кажи, Домбо?

— Стрелял нарочно, хамба! Змия искаше влезе в палатката! О, лоша змия!

Едва сега Павел забеляза в шумака огромна десетметрова змия, изопната като струна, която леко потреперваше в предсмъртна агония. Главата и беше разбита. Преди да издъхне, тя се изви като дебел гумен камшик, размърда се и се отпусна. Павел се наведе, разглеждайки опасното влечуго с кафява лъскава кожа. Взе един клон, подвря го под змията и я хвърли в лагуната.

Домбо стискаше здраво винчестерката и под очи следеше географа. Когато змията падна във водата и отгоре пробягнаха няколко кръга, Павел се обърна към него:

— Добър стрелец си, няма що! Как я улучи?

Негърчето се засмя поласкано, изпъчи се и отвърна гордо:

— Гонсалви учил мен стреля точно!

Павел взе пушката от ръцете му.

— Разбирам! Добър учител си имал! — добави той, като щракна затвора и духна в цевта.

Разсъмваше се. В листата шумолеше лек бриз. Във въздуха се усещаше влажният дъх на гората, примесен с мирис на гнили листа.

Ниският морски бряг, покрит с гъст мангров лес, потъваше в сутрешен сумрак. Имаше прилив и чудноватите ризофори бяха удавени в солената вода. Тези дървета бяха най-близо до морето. Сега с очите си географът можеше да провери чудните описания на пътешествениците за това дърво, наричано от някои „дърво с кокили“. Павел Балванов сега беше свидетел как ризофорите удържат мощния напън на прибоя. Много въздушни корени се спускаха във водата направо от стъблото, а някои бяха израснали от клоните. Така въздушните корени подпираха дървото от всички страни. Корените, които бяха израснали от най-високите клони, имаха дължина до десет метра.

Но не бяха най-странни корените на тези южни дървета. Странно и интересно бе размножаването им. Семената поникват на самото дърво-майка, като се хранят от соковете. Младото дърво пуска стъбло и въздушни корени до половин метър, а след време вятърът го отчупва и то се самозасажда в тинестата крайбрежна почва. Ако ли пък попадне във вода, то дълго време пътува, докато морските вълни го изхвърлят на брега и то отново се забожда в почвата.

Павел дълго се вглежда в мангровата гора. Из плетениците на растенията кръжаха пъстри пеперуди, едри бръмбари изпълваха тишината с непрестанно бръмчене.

Първият тревожен крясък на папагала като че ли бе сигнал за пробуждане на крилатия свят. Скоро гората отново се изпълни със звънлива птича глъчка и песен. От време на време се чуваше как някое животно чупеше с трясък гнилите клони.

Павел подкани Алварц да прибере палатката, а Домбо да приготви закуска. Сам той разпредели багажа. Алварц мълчаливо, с навъсени вежди вършеше всичко. С брезентното наметало, с червената кърпа, завързана около врата, на краката с парцали, пъхнати в стари износени обувки, той имаше жалък вид.

Един слънчев лъч, намерил пролука през листата, затрептя върху лъскавата цев на пушката. Той сякаш напомни на Балванов, че е настъпило време за тръгване…

 

 

Пътешествениците се проточиха по туземската пътека. Напред вървеше Алварц, след него Домбо, а последен географът. Павел сега наблюдаваше през рамото на негърчето португалеца, който лениво пристъпваше: висок, с тънка жилава шия и щръкнали прозрачни уши, с дълги голи крака, обрасли в сиви косми.

Вървяха мълчаливо. Всеки зает със своите мисли. От време на време Домбо попипваше маримбата, която бе окачил на рамото си.

След пет часа стигнаха речен бряг. В коритото на реката тук-там само блясваха зеленясали локви. Водата беше пресъхнала. Мостът, направен от изплетени лианови въжета, бе скъсан.

— Това ли е Домбея? — попита Павел.

— Не — отвърна кратко Алварц.

— Не това Домбея, хамба! — намеси се и Домбо. — Аз познава наша река!

— Все още не виждам следи от човек! — като на себе си заговори Павел. — Пътеката е изоставена, мостът разрушен!

Но Алварц упорито мълчеше, лениво влачеше краката си и оставяше в сивкавата пепел дълги мечи отпечатъци…

Пътеката отначало вървеше по брега, но скоро се отклони в източна посока.

Слънцето беше се издигнало вече високо и сипеше жар. Горещината ставаше непоносима. Въздухът като че ли беше запален.

Симоне Алварц вече се клатушкаше едва-едва. На няколко пъти залита и прикляква. От лицето му течеше кална пот. Очите му бяха хлътнали още по-дълбоко в орбитите. Павел също бе уморен, но той искаше да стигнат Домбея и там да почиват. Само Домбо, свикнал с природата и горещината, се показа издръжлив.

Скоро Павел забеляза, че португалецът върви като пиян. Все по-често залиташе, докато на едно място се строполи, дръпна кърпата от главата си, закашля, задави се и задиша тежко. Цялото му тяло плуваше в пот, лицето му лъщеше.

— Не мога повече да прекрача! Да спрем! — с немощен глас простена той, отпусна глава и страшно изцъкли очи.

Лицето му беше лице на мъртвец.

— Да починем! — съгласи се Павел, погледна под око португалеца и си помисли: „Не, този човек никога не е стъпвал тук! Ако е идвал, по-леко ще понася пътя! Та ние сме едва в началото на пътуването, а той капна!“

Пред картината на познатата природа Домбо стана по-жив и весел. Той свали лъка, постави стрелата и радостно затича из рядката гора. Продължително извика нещо на своя език, изкряска гърлено. Родната земя може би събуждаше у него спомени, караше го да се радва, да тича, да крещи, тъй както бе живял на воля, преди да разчистят страната португалците.

Павел седна, изпи няколко глътки вода, разтърка очите си, извади бележника, разтвори картата. Под огнения пек на слънцето природата наоколо беше съвсем притихнала. Сега не полъхваше и тихият ветрец, който до преди малко поклащаше тревата. Павел повдигна очи и погледът му падна на Алварц. Португалецът беше задрямал. С едната си ръка здраво стискаше шийката на кожената торбичка.

„А защо сам скита по света тоя човек? — опита се да си обясни географът. — Няма ли жена, деца, роднини! Къде е семейството му?“

И той пак погледна под око португалеца. Алварц пухтеше с уста и издуваше малки мехури от слюнка.

— Алварц, искаш ли ром? — надвеси се над него Павел.

Португалецът се разшава и надигна глава.

— Ром? Не! Вода!

— Водата е при теб! Имаш право на половин чашка!

— Много е топла! Прилича на помия!

— Няма друга! — отвърна Павел, загледа го продължително и попита: — Алварц, ти нямаш ли жена и деца?

Алварц помисли и отговори:

— На такъв скитник не трябва семейство.

— Така ли ще живееш винаги?

Алварц отпусна глава тежко и махна с ръка.

— Късно е вече за семейство!

И пак прижумя. От гърдите му се изтръгна дълбока въздишка.

Павел може би щеше да го разпитва още, ако не бе забелязал, че в края на горичката шубраците се поклащат. Той замря, с очи впити в това място. „Сигурно ни дебне някакъв звяр!“ — помисли си. Но в тоя миг в гората се показа туземец, нерешително пристъпи, спря се, подозрително се озърна и се скри. Той беше гол до кръста, с набедреник. В ръцете си стискаше лък и колчан стрели.

След няколко минути туземецът отново се появи. Слънцето заблестя по черната му лъскава кожа. Той завъртя глава и се огледа нерешително. Сега Павел успя да го разгледа по-добре. На главата си носеше цял сноп птичи пера. По ръцете и краката му святкаха металически гривни и тенекиени халки.

Негърът направи няколко скока, пак се спря и загледа наоколо предпазливо.

В този момент нямаше нищо по-необходимо за географа от един местен жител. Той можеше да посочи къде се намира най-близкото селище и къде минава главната пътека към вътрешността на страната. Освен това по-лесно ще се снабдят с храна и вода.

Туземецът стоеше все на същото място и се ослушваше, рязко извръщаше глава и погледът му неспокойно се мяташе на всички страни.

Павел не го изпускаше от очи. Алварц хъркаше, но географът пропълзя до него й го дръпна за ръката.

— Един туземец излезе от гората! — прошепна му той.

Алварц бързо се надигна и зашари с малките си остри очички.

— Къде е дивакът? — попита той.

— Какъв ти дивак, той е обикновен човек! — поправи го географът. — Ето го насреща!

Алварц го съгледа.

— Добре е да го уловим! Той може да мъкне багаж!

— А ако не иска? — погледна го въпросително Павел.

— Как няма да ще! Ще го заставим! Нали имате оръжие?

— Казано по-точно — да го вземем като роб?

— Защо не! Той дори ще бъде доволен! — съвсем сериозно каза Алварц. — Само срещу няколко мъниста ще влачи целия товар! Побързайте!

— Това няма да позволя! Всеки човек има право на свобода! Как така ще го хванем в плен? Ние се отличаваме от тези хора само по цвета на кожата! — извика възмутен Павел.

— Прекалено много сте човечен, сър! — ухилен забеляза Алварц, но като срещна сърдития поглед на географа, смутено премига и се загледа в обувките си.

Негърът се приближаваше вече, но изведнъж се спря като опарен. Няколко мига гледа по посока на двамата бели, после отскочи настрана и като стрела полетя към гората.

Гъстите папрати отново се заклатиха, после замряха под палещите лъчи на тропическото слънце.

— Избяга, черният дявол! — изсумтя Алварц и потърси канчето за вода.

„Ето тук хората не струват нито петак — мислеше си Балванов. — А те също имат деца, които отглеждат, обичат ги и се грижат за тях. Та нима един негър по-малко обича своето дете от един бял? Но затова никой не го пита дори. Той има черна кожа и трябва да бъде роб, да бъде играчка в ръцете на Алварц и такива като него. Тази страна е попаднала в робство. А робството по всички кътчета на земята е едно и също — ограбване и измъчване на поробените. Нямаше ли право всеки турски бей да бие, да ругае, да убива, да пленява българите? Колко къщи разориха потисниците, колко семейства избиха без съд!“

Павел си спомни за детството си и сърцето му се сви от обида и гняв.

„Затова баща ми е станал хайдутин — разсъждаваше той. — Как може един тиранин да се гаври с него, да го пребива като куче?“

В тоя момент в паметта му изплува образът на баща му. С орлови очи, напета фигура, от която лъхаше смелост и мъжество. За такъв човек заслужава да се страда, да се върви в пек и студ, по да се открие и да му се каже само една думичка — отечеството е свободно, народът е свободен!

Веселият звънлив момчешки крясък на Домбо прекъсна мислите му. Натъжен и разнежен, той го посрещна с добродушен поглед.

Два дни след това не се мярна жив човек. Пътеката криволичеше из горите. С диви крясъци на ята излитаха пъстри папагали, прибягваха с ръмжене събудени хиени, цели стада от човекоподобни маймуни с писък скачаха на земята, отново ловко се катереха по гъстата плетеница на лианите и търсеха нови убежища навътре в рядката гора.

Най-сетне се показа широка подковообразна долина. Сред тъмнозеления пръстен на горите долината с буйната тропическа трева приличаше на развълнувано езеро със светлозелена вода. Тук-там само се виждаха кръгли жълти петна. Тревата вехнеше. Скоро високата двуметрова трева щеше да изсъхне под лъчите на южното слънце и долината да се превърне в неприветна степ.

Стигнаха корито на пресъхнала река. Павел вървеше пръв. Щом стъпи на брега, той се спря. На отсрещния бряг забеляза струйки дим и пръснати купчинки пепел. Домбо изтича напред. Стигна до средата на изгорената площ и се върна.

— Краал горял, хамба! — тайнствено съобщи той. — Сигурно лоши бели изгорили колиби!

— Виждам, приятелю! Тук е имало пожар! Изгоряло е всичко — замислено заговори Балванов и закрачи към пожарището.

Нямаше съмнение — селището е опожарено. На много места сгърчеха като мъртви почернели маслени палми, грозно зееха овъглени дънери на баобаби.

— Това място е очистено за плантация! — спокойно обясни Алварц, като погледна пепелището. — Тук е имало туземско селище! Но е опожарено от отрядите! Племето е прогонено!

— Тогава трябва да срещнем португалци! — гласно разсъди Павел, поглеждайки корабокрушенеца с присвити, изпитващи очи.

Алварц кимна с глава:

— Твърде е възможно! — И добави разсеяно: — А може да се сблъскаме и с военен отряд!

Павел прочете по лицето му леко смущение. Алварц говореше бавно и на географа се стори, че той настойчиво обмисляше нещо.

След няколко часа път групата наистина навлезе в голяма плантация, заградена от два реда стъбла от захарна тръстика, преплетени едни в други и здраво завързани. Между редовете бяха наслагани бодливи пръчки, клонки и сухи пълзящи растения. Тръстиковите стъбла бяха хванали здрави корени. Групата влезе през тесен вход. От входа водеха навътре няколко пътечки.

В плантацията растяха високи стъбла на туземско просо, сорго, захарна тръстика и царевица. Отделно бяха посадени цели лехи от вечно зеленото растение — маниока, грудките на което туземците печаха, смилаха на брашно и месеха „туземски хляб“. В един ъгъл димеше загаснал огън, на който негрите роби навярно бяха пекли банани, батати и таро. Но сега в плантацията не се мяркаше жив човек. В тоя момент Павел си спомни за негъра, който се бе появил из папратта. Той навярно е обикалял своята опожарена колиба, след това се е отдалечил, за да отиде при племето си.

— Няма съмнение — тук ще срещнем плантатори! — обърна се Павел към Алварц. — При тях ще починем и ще се наспим! Да ги потърсим ли? А трябва да намерим и някое товарно добиче. Не се носи такъв багаж на гръб! Тук имат бикове. Можем да купим един! Иначе трудно ще пътуваме!

Алварц помълча, като хрускаше една сламка, и отвърна:

— Както решите! Тези места са ми непознати! Кой знае какви хора са заселниците! А добитък дали имат — не се знае!

Павел се спря, погледна го и се усмихна:

— Как така, Алварц? В тази страна португалците се броят на пръсти! Вие сте стар плантатор! Може би ги познавате?

Алварц помисли и отвърна:

— Не, не познавам хората близо до крайбрежието! — После пристъпи няколко крачки и добави: — Моята плантация беше дълбоко във вътрешността! Дотам има още доста път!

Той премига с малките си студени очички, рязко обърна глава и забърза напред, сякаш се страхуваше да срещне погледа на географа. На един завой, между лехите с маниока се спря, изчака Павел, като чоплеше с пръсти обувките си. Павел нарочно забави крачките си, за да излезе напред португалецът, но той се бавеше и изчакваше.

— Тръгвай, Алварц! — подкани го географът.

Корабокрушенецът дори не дигна глава. Дърпаше някаква подложка, която се подаваше из съдраната му обувка.

— Вървете вие, аз ще ви настигна! — само каза той, а очите му следяха сянката на Балванов. Когато той отмина, португалецът, все така наведен, втренчено се загледа след него.

Павел разсъждаваше мислено: плантация във вътрешността, живял дълго време, напуснал преди пет години, а не познава никакъв човек в тая колония — това е лъжа! Той знаеше от бележките на пътешествениците, че заселниците предпочитат крайбрежните райони, където е по-безопасно за тях и стоката е близо до пристанището. Почти няма фермер да разработва земя далече навътре в страната. Там туземските племена не го оставят на мира и скоро го прогонват.

Отговорът на Симоне Алварц още повече усили съмнението му — не му е чист косъмът.

Домбо на няколко пъти плахо се заглежда в замисленото лице на своя хамба, но не се реши да му заговори. Явно беше — нещо измъчва белия човек.

Скоро пътниците забелязаха на малко терасовидно възвишение няколко дървени постройки с начупени покриви. Нямаше съмнение, че това бяха стопанските сгради на португалските заселници.

— Да вървим в стопанството! — предложи Павел. — Все пак трябва да починем! Да се възползваме от покрив и легло!

Домбо се спря и загледа уплашено географа.

— Защо отива при бели? Лошо бели! — извика разтревожен той.

— Не се бой, приятелю! — опита се да го успокои географът. — Аз докато съм жив — няма да пострадаш!

Алварц стана неспокоен, но нищо не каза. Без желание повлече подбитите си крака и изостана далече назад. Павел нарочно спря Домбо и го дочака.

Когато наближиха втората ограда, която опасваше голям двор с ниски постройки, бяха посрещнати със свиреп лай от цяла глутница жълти мършави кучета с дълги остри муцуни като чакали. Домбо се притисна уплашен до географа. Алварц замахна с ръка, после клекна и ги помами. Но кучетата продължаваха да налитат яростно. Тогава Павел дигна пушката и стреля над тях. Трясъкът, който глухо отекна дълбоко в горите, накара кучетата с лай да се пръснат и да се изпокрият.

Те вече се готвеха за ново нападение, когато откъм къщата, покрита с тръстикови стъбла и пожълтели палмови листа, се чу писклив глас. След малко на вратата се показа слабичък кривокрак мъж, нисък на ръст, с мургаво лице и малки мустачки. Непознатият държеше насочена напред стара къса винчестерка.

— Защо стреляте? — сърдито попита той на завален португалски език.

— Не се сърдете! — отвърна Павел и заметна пушката през рамо. — Без изстрел кучетата щяха да ни разкъсат? Добри пазачи имате!

В това време към кривокракия човек се приближи дребно, гърбаво старче с козя брадичка.

— Какво хора вие? — попита то също на развален португалски език, като се мъчеше да сложи очилата си.

— Пътници, старче! — отговори учтиво Павел. — Аз съм европеец — географ! А това са мои другари!

— Влезте вътре! — покани ги старецът.

Ясно беше, че двамата, навярно баща и син, не бяха португалци. Това предположение на географа се потвърди още с влизането му в малката къщурка, която приличаше повече на кошара, отколкото на жилище. Вляво и дясно бяха пристроени навеси и складове. Зад тях се виждаше още една лека тръстикова постройка, откъдето идеше шумна глъчка. Павел забеляза през втория навес още един бял човек с широка тръстикова шапка и къси европейски гащи. Той стоеше с пушка на пост. Под навеса крещяха хора. Някои от тях любопитно надничаха от вратата. Това бяха туземци — работници на плантаторите.

Влязоха в малка стая, в която имаше стар изтърбушен дюшек, криви столове и масичка, цялата надялкана и надупчена от ножове. На пода беше постлана окъсана рогозка.

Старецът, като тътреше едва-едва краката си и бършеше постоянно сълзливите си очи, говореше с мъка:

— Почивай тука, гости! Жени няма, къща мръсно!

— Нищо, нищо! — отвърна Павел.

Алварц се изтегна на дюшека. Бледото му лице постепенно добиваше обикновения си цвят. Той приличаше на човек, който е минал някакво изпитание.

До вечерта Павел Балванов научи, че собствениците на плантацията са бури^[2], отдавна преселени в Южна Африка. Те дълго скитали, минали Бечуана и през пустинята Калахари стигнали в Португалска Западна Африка.

Макар старецът да изглеждаше гостоприемен и добър, все пак Павел не забравяше думите на капитан Матросов — винаги да бъде предпазлив и нащрек. Затова вечерта той нареди отново дежурство. Пръв застана на пост самият той, а след това трябваше да го смени негърчето. Алварц и Домбо, уморени от дългия път, заспаха веднага. Павел остана буден. След него застъпи на пост Домбо.

След полунощ, когато Алварц хъркаше като задавен, фучеше и тънко подсвирваше с нос, Домбо чу под прозореца отвън тайнствен шепот, стъпки и щракане на пушка. Той се наведе над географа и го повика шепнешком:

— Хамба Балвана, става!

Павел се разшава, отвори очи.

— Става, хамба! — тревожно извика в ухото му негърчето. — Лошо става! Навън има хора! Пълни пушки!

Павел трепна, ръката му мигновено напипа кобура на пистолета. Ослуша се. Наистина навън се чуваше тайнствен шепот и щракане на пушка.

Нощта беше ясна, светла, но без луна. В стаята цареше полумрак. Не се виждаше добре. Единствени се белееха в здрачината зъбите на Домбо. Павел го дръпна до себе си и шепнешком го попита:

— Пушката пълна ли е?

— Пълна пушка! — също тихо отговори негърчето.

— Бъди готов! Стой зад вратата!

Домбо се обърна и насочи пушката. Павел се ослуша, после взе една цигара и драсна клечка кибрит. Прокашля се и запуши. Всичко това той направи нарочно, за да разберат онези, ако се готвеха за нападение, че вътре хората не спят. Може би с това се избягна и нападението, защото за миг настъпи тишина. Павел, наострил уши, не трепкаше. След няколко минути той чу бързи стъпки под прозореца, които скоро се отдалечиха.

След това всичко утихна. Павел застана на пост, а Домбо легна да спи.

На сутринта старият бур, сякаш за да заличи всякакво подозрение, донесе в три глинени блюда топло холандско кафе. Той дълго се оплаква от местните диваци, които нападали „имота им“, не искали да работят. Едва задържали на работа стотина души. След опожаряването на селището и избиването на половината население, което той наричаше „диви туземци“, от португалски стрелци, племето се оттеглило във вътрешността на страната. Но почти всяка нощ те нападали и изкоренявали посевите.

Земята работели с ръчни мотики и колове. Рядко впрягали африкански бикове, единственото говедо, което отглеждали по тези места. Друг добитък не издържал на мухата цеце, която била опасна като чумата.

— Колко бикове имате? — накрая попита Павел.

— Пет младо и три старо — отвърна старецът.

— Продайте ни един бик! — предложи географът.

Старецът отри сълзите с опакото на ръката си, излезе и повика сина си. На вратата се показа същият черничък кривокрак човек, който ги бе посрещнал вечерта. Бащата и синът заговориха на непознат език.

— Може продадем един бик, но тук ваши пари нямат цена! Сделка сключи срещу стока! — отвърна синът и засука черните си тънки мустачки.

— Каква стока? — попита Павел. — Ние не носим търговска стока!

— Може срещу оръжие! — засмя се хитро кривокракият и погледна кобура, който се подаваше под палтото на географа.

Павел се поколеба. Оръжието в тези места е най-скъпоценната вещ за пътешественика. Но човек мъчно може да издържи на такъв дълъг път, натоварен с багаж. А без товар се върви по-леко. В групата имаше три пистолета. Могат най-сетне да се разделят с един, ще им останат два и една винчестерка с точна стрелба.

Холандецът сучеше черните си мустачки и чакаше отговор.

— Добре — отвърна Балванов, — давам един пистолет, но при условие, че сами ще си изберем бик!

Холандецът се съгласи.

Срещу един пистолет и петдесет патрона Павел избра едно старо кротко животно с халка, прекарана през носа, с нов оглавник, на име Кори. Кори нито изфуча сърдито, нито подхвърли пръст с предните си крака, нито враждебно наведе глава, както правеха обикновено младите угоени добичета.

Натовариха багажа.

Павел задържа пушката, презраменната чанта и картата и няколко пачки с патрони. А Домбо прегърна маримбата си. Той се страхуваше да я натовари на бика, да не би, уморено от горещината, животното да легне върху нея и я натроши на трески.

Всичко беше готово за път. Павел подръпна въжетата, за да провери здраво ли е вързан багажът, хвана повода и се обърна към Алварц:

— Качвай се и ти!

— Защо пък аз? — неочаквано възрази португалецът. — Ще вървя пеш! Нека се повози негърът!

Павел го загледа учуден.

— Ти си изтощен човек с подбити крака! Използвай бика! Така ще вървим по-бързо!

— Нямам вяра на това диво животно! — отвърна Алварц, взе една тояжка от сух бамбук, хвана повода и тръгна пред стария мършав бик.

Животното покорно запристъпя след него. Бурите като че ли искаха час по-скоро да се отърват от неканените гости, та едва прекрачили прага, заключиха вратата. Само в последния миг Павел видя как кривокракият подгони с дърво някакъв туземец, който надничаше от един ъгъл на сградата, където вечерта се чуваше глъчка. Негърът процеди нещо сърдито през зида и бавно закрачи към задната постройка.

Единствени жълтите зли кучета с остри муцуни изпратиха пътниците с хрипкав лай.