Григор Угаров
По следите на заточеника (20)

II

Туземската пътека криволичеше из гъстата гора. Навсякъде цъфтяха ярки цветя. Баобабите бяха окичени с грамадни бели цветове. Тези цветове винаги се разпукваха преди настъпването на големите дъждове. Всеки храст бе окичен с гроздове от малки цветиста. Орхидеите като разкошни гирлянди висяха над пътеката. По листата и цветовете на акациите кацаха разноцветни бръмбари. Цели кервани мравки като сребристи верижки присвяткваха из тревата, по дънерите и клоните на дърветата. Рояци диви пчели жужукаха. Червените пеперуди като алени пламъчета горяха по въжетата на лианите. Мъничките слънчеви птички, които приличаха на колибрите от Америка и Източна Индия, прелитаха от клон на клон. Жълтата стърчиопашка и синята малка хищна птичка не се виждаха вече. Те зимуват в галерийните гори, а с настъпването на дъждовете отлитат другаде. Но вместо тях географът забеляза нови гости — кафявия ястреб, който при прелитането издава остро режещо ухото свистене. С непрестанни крясъци се обаждаше и петнистата кукувица.

 

 

На всяка стъпка Павел забелязваше пробуждането на природата. Птиците сменяха зимната си перушина и обличаха пъстроцветна и разкошна премяна. Черната като базалт токачка носеше вече дългата си мантия от прекрасни пера. Козодоят проточваше красива опашка.

Гората се изпълваше с птичи песни.

Лятото настъпваше бавно, тържествено и всяка жива твар го срещаше, всяко стръкче трева в сивата, изгорена от слънцето савана се пробуждаше за нов живот. Това бе особено южно лято. Както през зимата, която трая от май до август, не застудя, така и през лятото, което продължаваше тук от септември до април, можеха да се различат резки промени в температурата. Но във въздуха, напоен от влага и свеж аромат на млада трева, се чувстваше животворната промяна.

Още през първите дни, когато тежки дъждовни капки забарабаниха по сухата земя, стотици игриви ручейчета звънливо запяха, потоците се втурнаха из сухите корита, напукани и прошарени от стъпки на антилопи, диви биволи и слонове, водата заля тръстиките. Бързо избуяваха растения и храсти, никнеше нова слонова трева в саваната. Гъстата галерийна гора се огласяваше от птичи песни.

Щом чуха песента на една птичка, която приличаше на черен дрозд, туземците радостно завикаха:

— Пула-пула! (Дъжд-дъжд!)

Наистина звуците, шито повтаряше птичката, произвеждани сякаш от удар на човка по струните на маримба, наподобяваха думата пула-пула. Другата птичка, прилична на чучулига, пронизително цвърчеше: „Чикен-чикен-чик!“ Обаждаше се и медоносната.

Беше началото на септември, когато започваха да валят „малките дъждове“. Само след няколко дни саваната щеше да се покрие с розови и малинови цветове, ще израсте висока слонова трева. А в средата на декември ще заплющят „големите дъждове“ и реките ще излязат от коритата си. Но и сега първите предвестници на съживяващата се природа можеха да се видят на всяка стъпка. Над пътеката летяха пъстроцветни пеперуди, пълзяха буболечки, тънко свиреха най-разновидни насекоми.

Пътниците се източваха по тясната пътека в колона по един, прекосяваха неприветните стени на саваната, навлизаха в галерийните гори и отново идваше савана. Павел мислено се пренасяше при голямата река. Когато стигнат там, Замбези ще бъде пълноводна, широка и величествена. А по реката пътят ще бъде много по-лек, защото пирогите ще се носят без много усилия. Тогава разстоянията бързо ще се скъсяват.

 

 

Редуваха се ту голите площи на саваната, ту мъчнопроходимите галерийни гори. Живописни ивици от пищна растителност като зелени венци кичеха бреговете на реките и малките потоци. Те ги съпровождаха още от изворите и стигаха до устията им. Но тези горски пояси не бяха изгорели като саваната. Благодарение на влагата, която се запазваше под сянката на дърветата, дори през сухия период растителността бе зелена и свежа. Тук се издигаха, високи дървета, които сякаш опираха върхове в млечнобелите кълбести облаци. Около тях се обвиваха папрати, фикуси, лиани и орхидеи, покриваха ги меки мъхове и лишеи. Често клоните на дърветата от двата бряга се оплитаха и образуваха грамадни сенчести сводове. А красивите гирлянди на лианите като каскади падаха надолу и докосваха зеленикавото огледало на водата.

Наред с хилядагодишния баобаб по тези места можеше да се види короната на маслената палма, а в съседство с пандануса, с дълги ципести като кожа листа растеше фикусът, край дивото какаово дърво цъфтеше сансивиерата с прави като мечове листа, които израстват направо от земята и се покриват с чудни цветни рисунки. Близо до тях се редуват плачещите върби, пъпешовите храсти, каучуконосните растения, гладките бамбукови дървета…

Гората ставаше по-рядка. Слънцето прогонваше зеления здрач, къпеше със златиста светлина откритите места. Над дърветата димеше бяла прозрачна па̀ра.

 

 

Някъде напред, на сто-двеста ярда, се движеше групата на туземската охрана, следвана от носачите. Павел не ги виждаше, но чуваше тяхната песен, звънтежа на гривните, звуците на тръстиковите свирки и еднострунните маримби. Домбо вървеше след Минге — ловеца на слонове, следван от врача Муата-Манго — страшилище на враговете. Магесникът Мамбо, човекът, който прогонва духовете, неотлъчно следваше носилката, в която лежеше Дончо Балвана. Хахама беше взел всички мерки белите хора да стигнат невредими бреговете на Голямата вода. В групата влизаха още ловецът на носорози, ловецът на хипопотами и крокодили, най-изкусният стрелец на племето Мотота, познавачът на звездите Монга, неразделните приятели Джума и Шаконда, безстрашният воин Зомба. Най-старият туземец бе Туба Макоро, с малка козя брадичка, сбръчкано лице и изпъкнали очи. Той носеше само едно копие, а на лявото му ухо се люлееше голяма кокалена халка. Това бе човекът, който прогонва гръмотевиците. Хахама знаеше, че с наближаването на големите дъждове започват да падат и огнени стрели, изпращани от злите духове. Само Туба Макоро можеше да спаси куа-ва (белите добри хора) от техните стрели.

III

Още не беше залязло слънцето и групата навлезе в Долината на антилопите. Мамбо познаваше добре пътя от страната на хаубау чак до долното течение на Замбези. Затова той посочваше пътеките, по които трябваше да вървят, местата, където трябваше да опират. Магесникът знаеше къде има извор с чиста вода и къде се въди дивеч.

Най-трудното за него беше да открие извора, в който не расте отровна трева и който не е завладян от злия дух. Всяка грешка можеше да се заплати с живота на куа-нама — белите хора, а Хахама е издал строга заповед те да стигнат живи и здрави до брега на Голямата вода, където ще ги причака огнената пирога на нама-рус.

Мамбо носеше кожена торбичка на шията, натъпкана с талисмани. Според него те предпазвали хората от отравяне, болести и ухапване, а само талисманът на силата прогонвал Баримо — злия дух. Но този талисман можеше да прогони злия дух само когато на небето се появи Нтанда — първородното светило на нощта. А през деня блясъкът на слънчевите лъчи ослепявал магесника, отнемал силата на талисмана и той не можел да се приближи до изворната вода. Пратеници на Баримо бяха Монахиг — бялата птица, и Какона — отровната змия. При изворите, запазени от злия дух, човек трябва да идва нощем и само с едно докосване на водата с вълшебното копие отровата се разпръсва. Имало извори, които не са завладявани от злия дух, но само Мамбо ги разпознавал.

Много време преди да стигнат Долината на антилопите, Павел се увери, че с магесника Мамбо не ще се разберат. Той забеляза у него нерешителност и колебание. Може би Мамбо сам не бе уверен в своите магеснически похвати по откриване следите на злия дух. През време на похода до Долината на антилопите Мамбо след дълго шепнене и подрънкване на вълшебните си кратунки и талисмани, озъртане и надничане в бистрата вода, където играеше отражението на неговата дребна, сбърчена и без време състарена фигурка, обявяваше всички извори за поразени от Баримо. Павел не се месеше в неговите тайнствени заклинания. Той отстъпваше покорно от всеки извор и даваше заповед керванът да продължава своя път. Но в душата му растеше тревога. Може би, Мамбо не можеше да разпознае коя вода е отровна и коя е чиста за пиене. А Павел знаеше добре, че в Африка наистина има застояли, та дори и изворни отровни води, край които човек може да намери умряла антилопа, жираф или друго животно, което е дошло на водопой и там си е останало. Но отровата съвсем не се дължи на злия дух, а на гниещи по дъното отровни растения, корени, отровни семена или на самата почва.

Даже при един такъв извор двамата се спречкаха.

— Павле! — чу гласа на баща си. — Не се меси в работата на магесника!

Старецът се бе надигнал от носилката, разтреперан от яд. Павел отстъпи, а Мамбо, наперен, с тържествена походка на победител, с лукава усмивка, заситни напред. Павел преглътна обидата, но в себе си не се разколеба — той бе уверен, че Мамбо не разпознава отровната от чистата вода и само за да не се изобличи, обявяваше всеки извор за отровен. Но това не можеше да продължава из целия път, защото запасите от изворна вода бяха на привършване и хората ще почнат да припадат от жажда.

Все пак Павел се посъветва с баща си. Дончо Балвана познаваше суеверията на неуките хора. Той уважаваше и зачиташе техните обичаи и вярвания и никога не бе се опитал да ги оспорва. Според него трябваше търпеливо да се работи за тяхната просвета, а това можеше да стане само когато отхвърлят игото на португалците. Колонистите съзнателно им втълпяват, че само базунго могат да правят огнени копия с невидими стрели, огнени пироги, гърмящ прах и да разговарят с белите листове. Това не било по силите на туземците. Но старият Балван не беше съгласен с това и сам ги снабди от арабските търговци с огнено „копие“, гърмящ прах и малки избухливи куршуми. Хората на Хахама отначало с вик се пръскаха при гърма на „огненото копие“, после свикнаха и накрая сами стреляха добре. Когато прогониха португалския отряд на Черната акула, сам Хахама и Ай, неговият съветник, признаха, че не добрият дух, а огненото копие спасило селището от опожаряване…

 

 

И сега, щом се откри Долината на антилопите, напред излезе Мамбо да потърси безопасно място за нощуване и вода, която да не съдържа невидима отрова. Изворите лесно се откриваха. Обикновено там растяха плачещи върби, които свеждаха клони до земята. А мястото за нощуване трябваше да бъде открито, далеч от реките, които гъмжаха от крокодили и хипопотами.

Всички бяха изморени и гърлата им пресъхнали за вода. Бяха изминали едни ден път. Затова Павел не спря групата и не изчака да се върне Мамбо, а продължи да я води към плачещите върби. Мамбо, пъргав и подвижен като воден козел, подскачаше напред, дигаше копието над главата си, пробождаше невидимия зъл дух, потреперваше и караше медните гривни да звънтят. Павел го следеше, удивен на неговата подвижност и пъргавина. Мамбо беше стар туземец и бързите му движения не подхождаха на възрастта му. Той наближаваше вече извора, искрящ на залязващото слънце, когато рязко се обърна и видя групата зад себе си.

— Куа-ва — изкрещя той, — спрете!

Павел се усмихна.

— Опрете! — с изкривено лице повтори магесникът.

Павел беше излязъл напред и заповяда никой да не спира. Всички бавно крачеха. Само Муата-Манго се поколеба и остава назад. Но никой не го последва. Хахама беше заповядал да следват на всяка стъпка белите хора и да не ги изоставят. Само Муата-Манго бе забравил това. Дончо Балвана с бледо, изтощено лице лежеше в носилката. Като чу крясъка на магесника, той се помъчи да повдигне глава, но сили не му достигаха, затова потърси Муата-Манго, който беше изостанал и уплашено се вглеждаше напред. Старецът не го повика. Муата-Манго забърза и настигна групата.

Стигнаха до извор с чиста кристална вода, в която се оглеждаха плачещите върби, папратите и виещите се ротангови палми, окичени с жълти цветове. Между тях играеше отражението на Мамбо. Лицето му беше изкривено, погледът му плах. Надвесен над водата, с копие в ръка, той стоеше като вкаменен.

— Не може да се пие тази вода! — най-сетне изрече той.

Тъжен вик от десетки гърла посрещна думите на магесника.

— Какво ще правим сега? — попита Павел.

— Ще чакаме Нтанда!

Павел се замисли, обърна глава и изгледа младите стрелци и носачите. Те изгаряха за вода, устните им се слепваха от бяла лепкава като туткал слюнка. Но те не биха посмели да се докоснат до извара при тия думи на Мамбо. А в кожените тулуми не носеха вода, защото Мамбо бе казал, че изворна вода се намира навсякъде. Но когато наближиха първия извор, той не позволи на никого да се приближи до водата. Била отровна. Вторият извор бе пресъхнал и хората едва се добраха до третия. Сега пък трябваше да чакат изгрева на вечерницата. Звездата щеше да изгрее чак след няколко часа. „Защо да се измъчват хората?“ — мислеше Павел. Той беше уверен, че Мамбо по нищо не различава водата от единия извор с водата от другия, но за да запази вярата на неуките туземци във вълшебната си сила, сам си измисляше всичко това. Продължителната жажда изтощаваше пътниците, забавяше хода и те можеха да стигнат до делтата на Замбези с голямо закъснение, когато от кораба „Севастопол“ няма да има и следа. Освен това старият Балван бързо отпадаше, сърцето му отслабваше. Не вкусваше почти нищо и Павел се страхуваше за живота му. Не трябваше да се губи нито минута, да се пазят силите на носачите, винаги за хората да бъде осигурена вода и храна, да почиват навреме и да използват прохладните ранни часове за път. Но Мамбо, старият магесник, отначало още започна да пречи със своето суеверие…

Всички бяха насядали. Домбо стоеше до своя хамба и следеше всяко негово движение. Туземците поглеждаха под око ту географа, ту магесника. Мамбо извади голямата медна халка, сложи я на лявото си ухо, наведе се и докосна с нея водата. После отскочи като котка, очите му страшно заблестяха, потрепери и металическите украшения иззвънтяха глухо.

— Водата е отровна! — пропъшка той.

— Отровна? — прониза го с поглед Павел и в очите му блесна опасен огън.

— Баримо е поразил водата!

— Какво ще правим сега?

— Ще чакаме Нтанда!

— Небето е покрито с облаци и ние няма да видим Нтанда!

Лицето на Мамбо се изкриви от престорена гримаса, отправи блуждаещ поглед към небето, направи кръг с копието над главата си и изсумтя:

— Само под светлината на Нтанда ще прогоним Баримо! Затова ще чакаме, когато небето се очисти!

Туземците губеха търпение и ръмжаха недоволно зад гърба на географа. По всичко изглежда, те презираха магесника, защото бе натрупал голямо богатство от техния труд. От всяко убито животно той вземаше дял. При добиване на сол от солената почва Мамбо също вземаше данък, защото според него само благодарение на талисманите в земята се раждала солта. Според обичая той пръв посрещаше търговците, които идваха откъм Голямата вода, и им продаваше кожите, слоновата кост и малахита. В замяна на стоките той получаваше цветна басма, сребърни гривни, пръстени, металически халки, с които бе окичил ръцете си до лактите и краката чак до коленете…

— Ако Нтанда не се покаже тая нощ, защото й пречат облаците, хората ще умрат от жажда! Какво трябва да направим, за да ги спасим? — застанал на една крачка от магесника, попита Павел.

— Ако пият отровна вода, ще умрат! Но ако не се покаже Нтанда, те няма да умрат!

— Така ли? — прекъсна го сърдито географът.

Магесникът злъчно се усмихна и от устата му се показаха само два предни изпилени зъба.

— Нищо не може да се направи! Няма сила, която да разпръсне облаците!

Павел кипна. По скулите му се появиха морави кръгове. Домбо отскочи уплашен, защото познаваше своя хамба. Но Павел бързо се овладя.

— Вода! — изпъшка някой наблизо.

Павел трепна. Това бе гласът на баща му.

— Домбо! — повика Павел негърчето.

— Домбо тук, хамба!

— Донеси канчето!

Павел не се обърна, но чу бързите стъпки на негърчето. Гласът, който помоли за вода, отново се обади. Павел усети как сърцето му се сви от мъка. Магесникът стоеше, приведен над извора, с копие в ръка, втренчено загледан в бистрата зеленикава вода.

Домбо се върна и подаде канчето.

— Вземи, хамба! — каза той.

Но Павел не го взе. Той пристъпи напред, подръпна за рамото магесника и му посочи близкия баобаб.

— Върви при мована! (Баобаба!)

Мамбо трепна като ужилен, отскочи на две крачки настрана и пак разпери ръце над водата. Павел трепереше от гняв, кръвта се отдръпваше от лицето му, в очите му заиграха тъмни пламъци. Но той не бързаше. Сега всеки жест трябваше да бъде обмислен. Туземците с притаен дъх следяха двубоя. Някои открито роптаеха. Домбо държеше в ръката си зареден пистолет. Павел видя, че Мамбо с крайчеца на окото си следеше всяко негово движение.

— Мамбо! — престорено спокойно му извика географът, като не изпускаше от погледа си въоръжената охрана, която може би щеше да застане на страната на магесника. Тя бе съставена от храбри и смели млади негри, но много суеверни и вярващи в магесническата сила на Мамбо. Но това не стана. Никой не излезе напред и не дигна копието.

Магесникът не се помръдна.

— Иди при мована! — настоя географът.

Мамбо, наведен, разперил ръце, стоеше като вкаменен. Чашата на търпението вече преливаше. Ръката на Павел ловко се плъзна назад и в следващия миг зареденият револвер се насочи в черепа на туземеца. Чу се уплашен вик, изтръгнат от гърлата на няколко души. Тих, стаен шепот премина от уста на уста.

Настъпи решителният момент.

— Тръгвай! — заповяда Павел.

Магесникът леко изви глава, медната халка светна и угасна. Тъмните му зеници пронизваха географа, устните му злобно потрепваха. Мамбо, който предчувстваше как изведнъж ще рухне цялата му власт над черните, не мислеше да се предава бързо. Домбо забеляза, че той здраво прихваща копието и от напрежение жилите му се изпънаха като пружини. Това показваше, че се готви да нападне географа, ако го принуди да отстъпи. И не се излъга. Когато Павел натъртено повтори заповедта, магесникът ловко отскочи, изви тялото си до кръста, за да направи замах и да изпрати копието в сърцето на белия човек. В този момент негърчето скочи към него и без да иска, натисна спусъка на пистолета. Глух трясък процепи тишината. Мамбо падна по очи, а останалите туземци налягаха.

Настъпи тишина, мъчителна тишина. Носачите, натъркаляни безразборно, уплашено надигаха глави. В носилката стенеше Дончо Балвана, измъчван от жажда и болки. Сега единствени стърчаха над всички тела Павел и Домбо. Те мълчаливо се гледаха един миг.

Домбо трепереше. Ръката му, в която държеше димящия пистолет, бавно се свлече надолу.

— Хамба — смутено промълви негърчето. — Мамбо искал да те убие!

— Не, той нямаше да направи това! Мамбо е хитрец!

— Мамбо е лош, хамба! — сърдито изкрещя то. — Много лош! Памо зима! (Зла душа!)

Павел не отговори. Той погледна към носилката, където стенеше болният. Жаждата, която го изгаряше, още повече увеличаваше страданията му.

Туземците един по един започнаха да се надигат. След няколко минути на земята, похлупени по очи, лежаха само магесниците Мамбо и Муата-Манго.

— Злият дух е прогонен! — извика сдържано географът.

Облекчителна въздишка се откърти из гърдите на негрите. Муата-Манго повдигна глава, погледна и пак заби нос в земята. Туземците нерешително пристъпиха към извора.

— Отровна ли е водата? — попита един.

— Не.

Дружен вик процепи въздуха. Всички оставиха багажа върху тревата. В един миг около извора, чист и светлозелен, се образува пръстен от черни тела, във водата заиграха отраженията на лицата им. Муата-Манго се надигна, седна, като кръстоса крака, и с изблещени очи се взря в хората. Той може би чакаше всеки да падне от смъртоносната отрова на злия дух, но това не стана. Хората, утолили жаждата, ободрени насядаха по тревата. Никой не бе поразен от Баримо.

Докато траеше двубоят между белия и чернокожия човек, Дончо Балвана лежеше с притворени очи, унесен в полусън. Но радостният крясък на туземците като че ли то пробуди, той се разшава и тихо простена:

— Вода! Дайте ми вода!

Павел трепна, взе канчето и му го поднесе. Старецът пийна две глътки и облиза с език посинелите си устни. В очите му гаснеше блясъкът на живота. Чертите му се изостряха и той постепенно загубваше сякаш своето мъжествено лице, присъщо на всеки твърд и решителен човек. Очите му хлътваха, погледът му блуждаеше, дори гласът му ставаше някак тих, слаб и напевен, като че ли се процеждаше през стеснено гърло. А на всичко отгоре старецът страдаше от възпалени челюсти и задух.

Павел отбягваше да води дълги разговори с него, за да не го изморява и вълнува.

IV

Павел отново държеше ръката на баща си, която го изгаряше. Старецът бързо отпадаше, пулсът му отслабваше, цветът на кожата му ставаше по-блед и прозрачен, изпъстрен със сини жилчици. Той често се унасяше и дълго време прекарваше в полусън.

„Угасва горкият!“ — мислеше си Павел и сърцето му се свиваше от мъка.

Сега баща му отново бълнуваше, махаше с ръка като човек, който се мъчи да отпъди нещо, което досадно се лепеше върху лицето му. И при всяко помахване на ръцете Павел, без сам да знае защо, все по-отблизо се заглеждаше в посинелите нокти, в изпъкналите жили. И му се струваше, че ръката, немощна и костелива, без капчица кръв, бе ръка на същински мъртвец.

Домбо, клекнал на колене, тъжен и унил, поглеждаше крадешком ту Павел, ту стария Балван.

— Измъчва се тамо-тамо! — като на себе си каза Павел и смукна от лулата лютия дим.

— Много ли е болен? — попита Домбо, загледан в стария човек.

— Много.

Негърчето въздъхна.

— Няма ли намо-намо? (Лекарство?)

— Няма.

— А бели хора имат?

— Имат.

Домбо отчаяно махна с ръка — няма наблизо добри бели с намо-намо. Помълча малко, дигна очи и Павел забеляза по клепките му сълзи. Доброто момче страдаше не по-малко от самия него. Павел помисли отново за Капоко. Как му бе нужен сега здрав, умен и верен човек като него! Но той остана в страната на Хахама. А може би е на път за страната на мопите. Остана само Домбо, добрият Домбо! Той ще му помогне винаги, когато има нужда от помощ, както го защити от магесника. Ето, старият Балван си отива. Може би скоро ще се раздели завинаги с него. Тогава? Ще останат само двама — той и черното момче!…

V

Може би Павел Балванов щеше да стои още дълго време облегнат на носилката, притиснал ръката на баща си, ако в тоя миг не забеляза нещо, което го накара да изтръпне. Сън ли бе това, или истина? Най-напред високата слонова трева се разклати, после над нея се изправи в цял ръст магесникът Мамбо. Туземците, които бяха насядали около извора и някои пушеха с тръстикови лули, изведнъж уплашено се дръпнаха, снишиха се и започнаха да се събират на групички. Мамбо стоя един миг изправен, наведе се, взе копието си и тръгна към баобаба. Нито стенеше от болка, мито накуцваше.

Павел го изчака да седне и отиде при него.

— Ранен ли си?

— Не — без да вдигне очи, отвърна Мамбо.

Само ръката му над лакътя бе одраскана. Но драскотината не беше от куршум, а от бодливите храсти. Туземецът изглеждаше, като че бе прележал тежка болест. Очите му бяха хлътнали в дълбоки тъмни ями, кожата по лицето му като че ли бе още по-сбръчкана и сякаш опалена от барут. Той гледаше плахо, потреперваше като трескав, мускулите на краката му играеха. Цял смазан и умърлушен, Мамбо се сви на кълбо и легна, с поглед, впит в земята. Нито веднъж не се реши да погледне географа.

— Жаден ли си?

— Да.

— Защо не пиеш вода от извора?

— Водата е отровна! — все още не отстъпваше магесникът.

Павел се усмихна.

— Всички пиха от тая вода и никой не умря!

— Но аз ще умра. Злият дух ще ме накаже. Той е оставил отрова колкото за мен! — бавно, замислено отвърна Мамбо.

Павел го остави. Отиде отново при носилката, където, втрещен и объркан, седеше Домбо. Той с очите си виждаше, че магесникът е жив и здрав. А той стреля в него и би трябвало куршумът да го прониже. Павел сам не разбираше какво бе станало. Той наблюдаваше негърчето и се мъчеше да прочете мислите му. Може би вече и самият Домбо смяташе, че невидимата стрела на огненото копие не може да повали Мамбо, защото го предпазва халката на силата. Не, тайната трябваше да бъде разбудена. Павел беше успял да докаже на малкото момче, че вроденият страх у туземците е празна измислица, че няма зъл дух и добър дух. Но сега се бе получило нещо друго.

Домбо чакаше отговор.

— Дай револвера!

Домбо трепна изненадан, скочи и подаде пистолета на географа.

— Малко огнено копие лошо! — с половин уста каза негърчето.

— Да, лошо е — въздъхна Павел, като продухваше цевта и оглеждаше барабана. — А може би не си улучил! Може би си стрелял над него или встрани!

Домбо смръщи вежди недоволно.

— Стрелял точно!

— А защо не е убит магесникът?

— Пази го талисманът на силата!

Павел се изсмя и Домбо се засрами.

В същото време и сам географът се мъчеше да си обясни станалото. Ръката на Домбо никога не трепваше. Той беше добър стрелец и макар да казваше, че не го е улучил, сам не вярваше в това. Оставаше да се провери цевта. Нищо й нямаше. Нарезите стояха. А това значеше, че не е разширена и не можеше да не бие точно. Револверът беше здрав и в изправност.

Павел го сглоби, след като го смаза и го даде на негърчето. После взе две пръчки, разцепи ги сложи носната си кърпичка между тях и заби пръчките на десет крачки в земята.

— Да пробваме!

— Кой стреля, хамба?

— Ти.

Домбо сложи патроните, клекна на един крак, както го бе учил географът, примижа с лявото око, затаи дъх и дръпна спусъка. Пистолетът изгърмя, но върху кърпичката не се появи нито една дупчица. Стреля и Павел. Отидоха с Домбо, но не откриха нищо. Двамата се спогледаха слисани.

Павел седна и запуши. Мисълта му трескаво работеше. На какво се дължи това? Пистолетът е в изправност, блести от чистота, а не стреля точно. Не, трябва да се изпробва в по-голяма цел, например баобаба. Под най-близкия баобаб седеше умърлушен и съкрушен Мамбо. Павел стана, махна с ръка на Домбо и той то последва. Мамбо посвоему изтълкува приближаването на двамата, та издаде сърцераздирателен писък, хвърли копието, разпери ръце и загледа Павел с изблещени очи.

— Не ме убивай, бял човек! — като се задъхваше, изшептя той. — Огненото копие е по-силно от злия дух Баримо! То прогони Баримо от извора! Моята гривна загуби силата си! Не ме убивай и не ме връщай при Хахама! Аз ще ти бъда полезен!

Павел се засмя.

— Аз нямам намерение да те убивам! Не се бой!

— Не, ти идваш да ме пронижеш с невидимата стрела на огненото копие!

Разговорът продължи дълго време. Мамбо постепенно се увери в думите на географа, отмести се от баобаба, седна на рогозката си и като гледаше втренчено пред себе си, запуши. Останалите туземци, които се бяха надигнали и мълчаливо следяха магесника, отново отстъпиха, легнаха на тревата, запалиха тръстиковите лули и продължиха прекъснатия разговор.

Домбо два пъти стреля в баобаба, но нито една дупчица с обгорен отвор не се намери. След това и Павел стреля два пъти, но и от неговите куршуми не се откриха следи. Домбо отново стреля. Тоя път изостреният слух на Павел долови нещо и той взе пистолета. Вместо отчетлив трясък се чу само слаб гърмеж като плющене, сякаш някой прекършва дърво.

VI

Отново отидоха при носилката, в която бълнуваше Дончо Балвана. Седнаха на рогозката. Павел измери пулса на болния, попила челото му. Не беше добре. Муата-Манго го бе разтрил с някакъв сок от лековита трева, но това малко му бе помогнало. Павел не вярваше на неговите талисмани. Той и сега нареждаше някакви пръчки, корени от растения, камъчета и мидени черупки около болния, които според него ще прогонят злия дух, който изтощава тялото на белия човек, изцежда силите му и подкосява краката му.

Не, това не занимаваше сега географа. Мисълта му се въртеше около пистолета. Оръжието беше здраво, каналът почистен, всяка част смазана. На какво се дължи плющенето и разсейването на куршумите. Може би е овлажнял барутът. Но влажен барут не се възпламенява. Павел отново прегледа пистолета. Поиска няколко патрона. Още когато му ги даваше негърчето, той забеляза нееднаквия цвят на куршумчетата. Едно от тях имаше слаби червени драскотини. Павел извади ножчето и реши да изстърже горния пласт. По панталона му се посипаха слепени с глина ситни остри песъчинки. А когато леко го пречупи на две, като ранен скочи и се взря изпитателно в очите на Домбо.

— Кой ти даде тези патрони? — без да може да прикрие възбудата си, попита той.

Очите му следяха всяко мускулче и жилка по лицето на негърчето.

— Хамба дал — отвърна Домбо.

— Не! — прекъсна го Павел. — Аз ти дадох редовни патрони с оловни куршумчета!

— А тези, хамба?

— Тези са от песъчлива глина! Отде ги взе?

Домбо не отвърна, само сви рамене. Тоя път той ни най-малко не бе смутен. Очите му гледаха открито. Погледът му не беше плах както някога на кораба, когато Симоне Алварц го бе прелъгал. Това държане на негърчето сега не остави и сянка от съмнение у Павел — то нямаше вина в тая тъмна работа.

— Домбо взел от хамба! — след кратка пауза отново повтори Домбо.

Мисълта на Павел трескаво работеше. Кой бе извършил всичко това? Кой?

Павел прекара през паметта си до най-малки подробности всичко, което се бе случило с групата през целия път. Това не бе дело на туземците. Никой от тях не се решаваше да се приближи до огненото копие. Подменяването на металическите куршумчета с глинени е извършено от бял човек.

— При бурите сваля ли торбичката с патроните? — загледам в далечината, замислено попита географът.

— Не — отвърна Домбо.

— А друг път да си ги оставял?

— Само веднъж.

— Къде?

— При Кубангу.

Очите на Павел пламнаха от гняв.

— Той е направил това!

И като си пое дъх, изшептя:

— Бандит!

— Кой бандит, хамба?

— Симоне Алварц! Той те е обезоръжил! Хитро скроен план!

И като се загледа в очите на Домбо, тихо, шепнешком добави:

— Значи, подлецът не е убит!

— Вярно ли, хамба? — скочи изненадан Домбо.

— Да — поклати отчаяно глава географът. — Ти си стрелял в него с глинени куршумчета. Същото се случи и с Мамбо. Но Мамбо от страх падна, а Алварц, този хитър мерзавец, се престори на убит!

Тези думи Домбо посрещна с разширени очи.

— Алварц жив? — попита отново негърчето, като искаше за последен път да се увери, че географът не говори друго, а тъкмо това, което бе чул с ушите си.

Без да го погледне, с още неугаснал гняв в очите, Павел поклати глава и дълбоко въздъхна.

— Жив е бандитът, мило момче!

Негърчето се присви, като че ли не прозвучаха думи, а изплющя камшик, още по-ниско наведе глава, после изведнъж скочи разсърдено, грабна копието и както бе направил някога баща му, изръмжа свирепо и заканително, заби няколко пъти копието в земята, като всеки път изричаше някаква неразбрана за географа закана.

В тоя момент нито на чернокожото момче, нито на географа идваше на ум, че дългобрадият злодей, от когото смятаха, че са се отървали, отново върви по петите им заедно с цяла банда португалци, изпратени в колониалната каторга.