Григор Угаров
По следите на заточеника (10)

II

На обед Капоко нерешително се приближи до колибата на географа. Павел бе зает с писмена работа и не го забеляза. Момъкът дълго любопитно разглежда всяка вещ на белия човек, после остави пред входа няколко големи риби, увити в бананови листа, седна и зачака.

Павел дописа бележките си в тетрадката, прибра молива и едва сега видя пред входа Капоко. Момъкът го поздрави по туземски, като стана и докосна с пръсти земята. Павел излезе и седна до туземеца пред колибата. Домбо стъкваше огъня. Капоко се похвали, че е видял цяло стадо пеещи риби и попита има ли в страната на белия човек такива риби.

— В нашата страна няма риби-певици! — отвърна Павел. — Какви са те! Донеси една да я разгледам!

— Днес можах да уловя само една! — каза момъкът. — Те са много ловки и бързи!

След това взе рибата и я подаде на географа. В замяна на рибата Павел му подари малко джобно ножче с костена дръжка. Капоко притисна в шепата си скъпоценната вещ. Няколко пъти я скрива в кожения си пояс и пак я изважда. Най-сетне затича към младежката колиба и се върна с пълна кошница риба. Павел върна рибата, но негърът се обиди, смръщи вежди и отстъпи предпазливо. Тогава Павел подаде кошницата на Домбо.

Домбо и Камбела очистиха рибата. Капоко наблюдаваше работата им, кръстосал крака. Когато рибата се опече на горещите плоски камъни и Павел взе една да я опита, момъкът си тръгна. Павел загледа след него и си помисли за Маванда. Тя нито веднъж не бе споменавала името на Капоко. Дори преди смъртта си не попита за него. Но тя често викаше стареца Кабанга в беседката и Павел бе забелязал, че двамата дълго гледаха към банановата гора.

— Защо старейшините са избрали за другарка на Капоко Маванда? — попита Павел, когато негърчето слагаше пред него две печени риби.

— О, хамба — загледа го с упрек то. — Капоко е храбър момък!

— Но той е много грозен!

— Капоко е същински намо-намо! Леопард! Враговете на племето се страхуват от него! Няма по-безстрашен от Капоко!

Ясно беше, че за туземците е красив само оня, който е храбър, трудолюбив и има свиреп вид. А Капоко е убил досега два лъва в единоборство, няколко слона и един носорог. Затова и Маванда не се бе отказала от него, когато старейшините й го бяха посочили за поми — съпруг.

Привечер откъм селището се зададе цяла тълпа силно възбудени мъже и жени. Те крещяха високо, а една стара негърка плачеше и скубеше косите си. Щом наближиха колибата, тълпата малко утихна. Само жената още пищеше и се мяташе като ранена. Павел посрещна негрите до баобаба. Капоко държеше за ръката един нискоръст момък с голям белег на лицето. Момъкът се дърпаше, скърцаше със зъби и от тъмните му очи сякаш изскачаха искри.

— Бакоко! Бакоко! (Крадец! Крадец!) — викаха туземците и презрително впиваха погледи в момъка с белега. Подир тълпата тичаха съвсем голи деца и непрестанно повтаряха:

— Нгвуно бакоко! Нгвуно бакоко!

Разплаканата жена се хвърли в краката на Павел и като чупеше пръсти, разказа, че най-скъпият й сама — гердан, е откраднат от Нгвуно. Някой го видял да излиза от колибата. Извикали Капоко и той го задържал. Нгвуно гледаше сърдито и се мъчеше да извие ръката на Капоко, но беше слаб и момъкът го държеше като в железни клещи. Пострадалата жена молеше да й върне гердана.

— Нгвуно има много гривни и гердани! — обвиняваха го жените. — Всичко е откраднал! Но той е хитър крадец!

— Не съм откраднал сама! — протестираше Нгвуно. — Всички украшения е донесла моята нама от морския бряг!

Тълпата разярено крещеше:

— Бакоко! Нгвуно бакоко!

Павел недоумяваше защо водят при него крадеца. Оказа се, че вождът и магьосникът днес няма да излязат от колибата поради смъртта. Затова нямало кой да съди крадеца и Капоко го довел при него. Нгвуно враждебно погледна географа, присви очи и продължи да дъвче бетел. В крайчеца на устните му се показаха червени слюнки. Павел се вгледа в лицето му. Острият му поглед, дебелата увиснала бърна, свъсеното чело, презрителната усмивка говореха за твърде съмнителен човек, но как може да се докаже, че той е откраднал сама?

— Кого още подозирате в кражба? — попита Павел негрите.

Из тълпата премина шепот. Някои посочиха един възрастен туземец с обезобразено от белези лице. Негърът виновно и някак плахо се промуши назад. Искаше да избяга, но няколко чифта ръце му преградиха пътя.

— Дръжте Мана! — чуха се викове.

Негърът Мана беше докаран пред географа. Той цял трепереше и мигаше уплашено. Нгвуно стоеше спокоен, премяташе в устата си дъвката и враждебно поглеждаше ту Капоко, ту географа. Павел реши да приложи соломоновска присъда. Извади от походната аптека две бучки захар и разхлабително кротоново масло. Капна на едната бучка няколко капки, извика двамата крадци и ги покани да вземат по една бучка, като ги предупреди високо, че който е откраднал сама и не го върне, ще умре. Тълпата чакаше със затаен дъх. Както и трябваше да стане, на Нгвуно се падна захарчето с кротоновото масло. Той схруска захарчето и продължи да премята наркотичната дъвка в устата си. Мана, изплашен и разтреперан, едва изяде другото захарче. След това двамата си тръгнаха. Тълпата се раздели на две и ги последва. Всички бяха уверени, че Нгвуно е откраднал сама и ще умре от болки в стомаха.

Следобед Капоко дойде и съобщи, че Нгвуно бил все още здрав и ловял риба, а Мана варял месо. Павел се обърка. „На тия туземци, изглежда, не им действа дори кротоновото масло! — рече си той. — Чудно нещо!“ — и реши сам да навести провинените. Но като излизаше от колибата, едва не се сблъска с пострадалата негърка. Тя беше необикновено радостна и в ръцете си стискаше цяло снопче гердани.

— Белият човек ми помогна! — просълзена завика тя. — Аз си прибрах сама!

— Къде ги намери?

— Бата-бата^[1] влизало в колибата и откраднало сама! Бата-бата играеше в клоните на маслената палма и пусна сама! Децата ми ги донесоха!

Този неочакван обрат в съдебния процес съвсем обърка Павел. Сега можеше да се случи нещо неприятно: Нгвуно да се свие от стомах и туземците да помислят, че белият човек не е справедлив съдия.

Но и това не стана. Може би бетеловата дъвка неутрализираше действието на разхлабителното или кой знае какво се бе случило, но Нгвуно не пострада. Туземците бяха доволни. Белият магьосник според тях бе накарал бата-бата да върне гердана на негърката. От благодарност тя донесе на географа три питки печено таро, два кокосови ореха и няколко глави батати. Павел взе един кокосов орех, проби го и изпи до капка млечнобелия му разхладителен сок. Накрая изръмжа от удоволствие, както правеха туземците, обърса устата си с ръка и попипа корема си. Негърката остана доволна, че белият човек прие подаръците, и си тръгна. Така щастливо завърши тая забъркана история.

До вечерта не се получи никакво известие за настъпването на лошите бели. Не се обади и локолето от съседното селище.

Когато се стъмни, дойде Капоко с горяща факла. Капоко не издаваше своята скръб по загубената девойка. Според обичая той беше войн на племето и както вожда трябваше да бъде твърд и мъжествен. Но от наблюдателното око на Павел не можа да убегне посърналото му лице и мъката, която бе застинала в погледа му. Той покани белия магьосник да вземе участие в лова, който устройваха младежите от ергенската колиба. Те искали да видят как гърмящото копие ще убие бали-бали — носорога. Открили един носорог и утре рано трябвало да го убият. С месото на носорога, според думите на Капоко, племето ще бъде сито цели пет дни. Павел се съгласи и поръча на Домбо да го събуди рано.

III

На сутринта, още в зори, седем млади туземци, въоръжени с копия, асагеи, лъкове и пълни колчани със стрели, предпазливо се приближиха към колибата на географа. Но той беше вече готов. Щом излезе навън, негрите се струпаха да разгледат „гърмящото копие“. Но никой не посмя да се докосне до него.

Капоко даде знак за тръгване.

Той носеше дълго червено перо, втъкнато в бамбуков гребен. Перото показваше, че той е избран за водач на ловците.

Групата тръгна по пътеката, премина реката, сви вляво и навлезе в гъстия храсталак. Негрите вървяха тихо и предпазливо. В гората цареше предутринен здрач. На изток небето светлееше, звездите все още блестяха, големи и лъскави.

На завоя Павел и Домбо настигнаха Нгвуно. Момъкът връзваше каишките на набедреника си. Като видя белия човек, той уплашено се дръпна, но Павел се спря и го попита:

— Как спа нощес? Боля ли те стомах?

— Добре спах, хамба! — мрачно отвърна негърът.

На лицето му се появи познатата презрителна усмивка. Той отбягваше да срещне погледа на географа.

— Защо говорят, че си откраднал сама?

Нгвуно смутено наведе глава и отвърна:

— Моята баба ми остави много гривни и гердани. Тя не ги бе показвала на никого. Аз ги нося сега и затова ги смятат за крадени! Пама ги е взела от белите на брега на голямата вода. Те искали да я натоварят на огнената пирога, но един бял я свалил. Завел я в колибата си да пали огъня и да носи дърва. Минали пет луни и той я пуснал да си върви. Жената на белия подарила на пама много гривни и гердани. Пама ги увила в бананови листа и на никого не ги показала. Преди големите дъждове злият дух погуби пама…

Нгвуно замълча и лапна бетелова дъвка. Един чернокож юноша с разкъсано ляво ухо подслушваше разговора. Когато Нгвуно свърши, той се изсмя с глас и изтича напред. Нгвуно презрително го изгледа.

Разсъмваше се и между дърветата вече проникваше светлина. На земята гниеха съборени от буря дървета с мъртви клони. По гнилите дънери пълзяха като влечуги паразитни храсти, отрупани с цветове. Те бързат да изсмучат и последната капчица сок на великаните. А когато прецъфтят и пръснат семената си, те също ще загинат.

Излязоха на широка поляна в подножието на жълтеникави и бели канари. Маслените палми отстъпиха място на ниски редки храсталаци, мимози с остри шипове, самотии палми с широки кръгли корони и остра слонова трева.

Тясната пътека се луташе между бодливите тарби с красиви пълзящи стъбла, безопасни на пръв поглед. Но скоро острите им трънчета пробиха изтънелите подметки на географа и той минаваше край тях предпазливо. Есеките пък бяха изцяло покрити с криви трънчета като въдичарски кукички. Те се прищипваха в брезентната мушама на Павел като криви игли и той с много усилия я откачваше. Особено живописен храст бе асканията. Тя примамваше окото с предателската си красота. Но беше достатъчно само няколко бодилчета да се впият и пречупят в кожата, за да отече мястото и веднага да се появи гнойна рана, която предизвиква силна болка.

На много места туземците си пробиваха път с помощта на брадвата, която носеше Домбо. Въпреки това бодливите храсти се преплитаха в краката, деряха кожата, дърпаха дрехите. С право някога бурите, най-старите холандски колонисти в Капската област, са нарекли тези храсти „почакай малко“.

Чули пращене на сухи клони, рогатите пепелянки напущаха леговищата си с шумно съскане над храсталаците летяха фигляри — свещените птици на туземците. Според преданията на негрите те носели корени от лековити треви от далечни страни, с които лекували слоновата болест. Птиците бързо и ловко се спускаха над припеците, претърсваха тревата и отнасяха дългите рогати змии. Във въздуха влечугите наистина приличаха на криви тъмнокафяви корени в човките на фиглярите. Близо до пътеката един ястреб-секретар нападаше навита на спирала голяма рогата змия. Хищникът връхлиташе стръвно и бързо, като с едното разперено крило се пазеше от отровния й език, а с другото й нанасяше удари. Змията подскачаше срещу него, съскаше и се мъчеше да го клъвне по главата, но птицата навреме отскачаше. Най-сетне ястребът й нанесе смъртоносен удар, откъсна главата й, разкъса тялото и отлетя над канарите.

Пътеката пресичаха грамадни гущери, едри буболечки, големи тропически костенурки.

Слънцето заливаше тебеширените скали, храстите и прегорялата трева е ярка утринна светлина. Ставаше горещо. Наоколо цялата природа бързо замираше в зноя.

Капоко забавяше крачките си и ставаше все по-предпазлив. Нгвуно свали лъка си и постави отровна стрела. Другите негри започнаха подозрително да се заглеждат напред. Те вървяха дебнешком, ниско приведени.

Храстите ставаха все по-живописни и разнообразни. На красиви гердани по тях се спущаха пълзящи растения, цъфнали на фунийки, с увиснали мехчета с канелен цвят. Други надничаха с яркочервени и вишневи цветове. Мимозите бяха окичени с жълти и розови цветове, които висяха на тънки дръжки и упойваха със своята миризма. Наред с тях откритите места красеше седмолетният цветец. От мелиантусите се ронеше меден дъжд. От меда и листата на мелиантуса туземците правеха силно упоително питие тодди. От клонка на клонка пъргаво прехвръкваше медената птичка и кълвеше ненаситно диви пчели. Отляво се редяха кисели смокини със сочни месести листа, до тях възправяха снага восъчни дървета, кактуси с твърда полирана кора, степаливите, с дебели разклонения и цветове, напръскани с виолетови капки. Те издаваха дъх на мърша и туземците бързо ги отминаваха. Чудноватите пънове бяха без листа, само от дънер и цветове. Вонящата миризма им служеше за защитно средство.

Птиците-тъкачки тук бяха построили сламени покриви във формата на голям калпак. Под общия покрив всяка двойка беше си изплела гнездо, което приличаше на издута торбичка. Големият сламен покрив се бе огънал под тежестта на торбестите гнезда и застрашаваше да се събори. Когато падне птичето селище, тъкачните отново го построяват.

Птиците пинк-пинк пък бяха пришили своите гнезда към клоните и листата на мимозата. А птицата гувернер кичеше храстите с цветни бръмбари, пеперуди и други насекоми. Гнездото си изплиташе от „тревата на бушмените“.

Природата показваше своята разнообразна и живописна снага пред учения! Пъстри пеперуди, чудновати буболечки, различни птици, влечуги и растения! Но наред със своята красота тя криеше и много неприятни изненади. Затова Павел държеше заредена винтовката.

IV

Капоко се сниши и махна с копието.

— Бама ой бама! — шепнешком предупреди той.

— Бама ой бама! — предадоха негрите назад.

— Капоко открил восък! — обясни Домбо. — Восък скъпа стока! Белите търсят най-много восък и плащат добре!

— Къде има восък? — учудено го погледна географът. — Какво говориш? Ние търсим носорог!

Домбо сви рамене. Капоко се бе спрял и дебнеше нещо. Негрите наклякаха край купчинка храсти, които наричаха галунго алти. Павел също се скри в сянката на храсталака. Пъстра птичка кацна на храста и весело зачурулика. Капоко се надигна. Птичката запърха с крила и подхвръкна напред. Капоко прибяга след нея. Втурнаха се подир него и другите. Домбо пристъпваше след географа. Докато вървяха предпазливо след възбудените младежи, той му разказа за тая птичка-водач. Много пъти тя спасявала туземците от глад. Щом открие гнезда на диви пчели, тя посреща хората, чурулика весело и винаги ги отвежда в гората при медените пити.

— Умница! — възхити се Балванов. — Но все пак аз не и вярвам!

— О, хамба! — недоволно възкликна Домбо.

Стигнаха рядка гора. Кората на дърветата беше изгорена. Мъртвите им клони печално стърчаха. Напред се откри равна поляна с гъста светлозелена трева и цъфнали бурени, заобиколена с бамбукови дървета, акации и високи вечнозелени дървета кола, от плодовете на които туземците правят наркотичната дъвка.

Изведнъж Капоко легна по очи, пъхна показалец в устата си и тихо предупредително изсвири.

— Наблизо има ри! — тайнствено пошепна Нгвуно.

— Ри? — въпросително го погледна Павел и вдигна рамене. — Какво е това ри?

Нгвуно с няколко мимики обясни, че ри прилича на слон, но без хобот. Отпред на муцуната имал израстък. Павел се досети — носорог.

Младежите се пръснаха и залегнаха зад дърветата. Павел се промуши в гъстата дървовидна папрат. До него пропълзя Домбо.

— Ри е страшен! — предупреди приятеля си негърчето.

— Но той е късоглед! — отвърна Павел.

— Ри силно подушва чужд мирис!

— Не се плаши! — махна с ръка географът. — Гърмящото копие е по-страшно от ри!

Те може би щяха да говорят повече, ако почти едновременно не бяха забелязали силно поклащане на мимозите в окрайнината на гората. Павел притегли пушката и я намести в трапчинката на рамото. Опитното око на Капоко не бе се излъгало. Ри вече излизаше на откритата поляна.

Осем стрели трептяха на лъковете, осем здрави мургави ръце притискаха смъртоносните асагеи, осем чифта очи напрегнато се взираха в една точка.

— Ри онда! (Носорогът излиза!) — предупреди някой.

— Ри онда! — повтори Нгвуно.

Но изведнъж негрите се спогледаха озадачени. Те разпознаваха животните по шума и стъпките. Бяха се излъгали този път. Чу се ново птичеподобно изсвирване откъм дървото, където бе залегнал Капоко.

— Хумба-хумба! — Тази дума светкавично се предаде от човек на човек.

Домбо едва успя да каже на географа, че хумба-хумба е слон, когато един дълъг хобот се проточи и откърти върха на дървовидния пъпеш.

В гората настъпи мъртва тишина. Негрите сякаш бяха замрели над лъковете. По лицата им се четеше голямо напрежение. Глухо пращяха сухите клони, под стъпките на грамадното животно падаха с трясък пречупени дървета.

Слонът въртеше дългия си като гъвкав клон хобот, превиваше и късаше върховете на акациите и мимозите. Скоро се подаде цял — едър, угоен, с грамадни увиснали уши. Павел беше виждал опитомени индийски слонове, но те бяха по-дребни. Африканският слон се отличаваше от своя източен събрат и по хобота, в края на който се намираха две месести перки, които плътно се прилепваха една към друга и така закриваха отвора на хобота.

Не можеше да се определи от един поглед — мъжки ли бе, или женски, защото бивник имаха и двата вида.

Туземците седяха като на пружини. Павел беше готов за стрелба и с трескав поглед следеше всяка стъпка на грамадното диво животно. То се спря. Животното вече можеше да се наблюдава още по-добре. Наистина имаше грамадни уши и много изпъкнало чело. Обикновено туземците подмамват тези животни с червени банани и разни орехи. Лековерните негри дори твърдят, че като ядат червени банани, слоновете ставали по-кротки.

Младите ловци бяха опитни и познаваха нрава на всяко животно. Те не трепкаха. Всеки седеше като вкаменен, защото слонът не можеше да различи предметите, когато стоят неподвижно.

По ушите на слона накацаха няколко малки птички. Изглежда, че от човките им той изпитваше приятен гадел и не ги пропъди с хобота си. Само се завъртя насам-натам, посипа гърба си със сухи листа и прахоляк, клепна уши и мързеливо запристъпва. Вървеше право към стрелците.

Капоко предпазливо пропълзя до съседното дърво. Така той му направи път. Останалите негри се пръснаха из храсталаците. Само Павел не трепна, следеше животното и се прицелваше в изпъкналото му чело. При появата на свирепото животно Домбо, пребледнял и разтреперан, се промуши през папратите.

Павел изчакваше слона да приближи. Той не го изпускаше вече от мушката, не дишаше, очите му не мигаха. По средата на поляната животното изведнъж се спря, наостри уши и подозрително се ослуша. Павел притвори лявото си око, прилепи лице на приклада и леко дръпна спусъка… Изтрещя силен изстрел, като че ли в гората падна гръм… Втори изстрел… Изненадан, слонът за миг остана втрещен, после изведнъж прониза тишината с грозен свиреп рев, яростно подскочи и се хвърли напред. Павел се совна в шумака, бързо се обърна и отново стреля два пъти. Край него като жилава пръчка се изви гъвкавото тяло на Капоко, асагеят направи дъга, желязното острие блесна на слънцето и се впи в корема на животното… В същия миг полетяха копия, изсвистяха отровни стрели… В гората се понесе оглушителен рев, трясък на повалени дървета, дивашки викове и пушечни изстрели. Във въздуха полетяха клопки и стръкове трева.

— Пази се, хамба! — крещеше Домбо, който се беше покатерил на едно дърво.

Павел рязко се обърна, но изведнъж върху него падна грамадната сянка на озверения слон, който фучеше свирепо и мяташе сърдито дългия си хобот. Той гръмна още един път в главата му почти от упор и отскочи в най-близкия храст. Дулото на пушката му още димеше, когато над дърветата се изля цял фонтан от кървави пръски. Те блестяха като рубини на слънчевите лъчи. Последва още един свиреп рев, изригна нова кървава струя, две копия прелетяха над храстите и потънаха в лъскавата броня на великана. Почти в същия миг едно тежко тяло падна и раздруса земята.

Радостен вик прокънтя в гората. Туземците затичаха към убития хумба-хумба. По мургавите им лица трептеше щастлива усмивка. Младите ловци най-напред се събраха при география. Всеки крещеше и нежно погалваше „гърмящото копие“. След това ловците полетяха към убитото животно.

— Вато бана хумба-хумба! (Белият човек уби слона!)

— Хумба-хумба вато бана! (Слонът е убит!)

Домбо подскачаше на един крак, оголил белите си зъби.

— Хамба е по-силен от хумба-хумба! — викаше той.

Павел дишаше бързо и изтриваше с кърпа потта от лицето си. Той гледаше как негрите се нареждат на колело около убитото животно и започват да играят танца на победата. Те скачаха, крещяха сърдито, заканително налитаха с копия в ръце, пръскаха се и отново настъпваха във верига.

Така те се приближиха до убития хумба-хумба. Капоко пръв откри нещо и отскочи като ужилен. Останалите туземци издадоха тревожен вик: „Слоница!“ Загледаха се един друг уплашено. Те познаваха нрава на слона: мъжкият ще отмъсти за загубената си другарка.

Но наблизо нямаше отпечатани стъпки от други слонове.

Павел разгледа убитото животно. Наистина това бе слоница, която е кърмила малко. Няколко куршума бяха надупчили черепа й, четири асагеи бяха отворили големи кървави рани в предната плешка и в корема. От раните струеше тъмночервена кръв.

Негрите спореха за нещо, като под вежди поглеждаха Капоко, който, застъпил с един крак слона, се мъчеше да измъкне асагея си. Когато го извади, Павел видя, че това не бе обикновено късо копие, а смъртоносно оръжие с остър връх и харпуна с обратни рамене за задържане копието в раната.

Сега беше ясно как е бил повален великанът. Куршумите, пронизали черепа, все още не бяха достатъчни, за да го повалят, ако в последния момент Капоко не бе забил асагея си в корема му. Животното се е мъчило да избяга, но при всяка крачка е натискало дръжката, острието се е впивало все по-дълбоко и е отваряло по-широка смъртоносна рана. Вследствие на пълната загуба на кръв слонът се е строполил и е издъхнал веднага. Решителния удар бе нанесъл безстрашният момък. Но това останалите не признаваха. За тях единствено смъртоносно оръжие, което е убило хумба-хумба, беше „гърмящото копие“ на географа.

— Белият човек е по-силен от хумба-хумба! — викаха негрите.

— „Гърмящото копие“ уби хумба-хумба!

— Белият човек достави храна на племето!

— Белият човек е добър!

— Белият човек ще ни спаси от големия хумба-хумба!

Капоко изпрати Нгвуно да обади в краала за убития слон. А той се зае да му свлича кожата с остър, добре наточен кокален нож.

Павел и Домбо си тръгнаха към селището. Те срещнаха в гората цяла тълпа туземци с брадви и ножове. Други вече пазеха страничните пътеки. Вестта за убитата слоница, която кърми малко, беше вдигнала на крак цялото племе. Негрите се страхуваха от внезапно нападение на отмъстителния мъжкар и затова завардваха наоколо всички пътеки и просеки.

V

Цяла нощ никой не мигна в туземското селище. Пред всяка колиба беше набучена запалена факла, а край обществения дом гореше буен огън.

Туземците на дълги върволици непрестанно се точеха по пътеката. Всеки носеше запалена факла. Далече над гористия хребет трептеше червеникаво сияние. Туземците печаха късове месо, увиваха ги в бананови листа и още горещи ги носеха в общото хранилище, където ги осоляваха, за да се запазят за по-дълго време.

Дървеното локоле непрестанно думкаше и неговите гръмки ритмични удари цяла нощ отекваха далеч в горите.

Павел също не можа да заспи цяла нощ. Туземците на групи се приближаваха до входа на колибата, надничаха вътре и търсеха „гърмящото копие“, което с невидими стрели е пронизало непобедимия хумба-хумба. Под светлината на факлите географът виждаше усмихнатите им лица, блясъка в очите им, оголените им бели зъби.

На другия ден всеки мъж от племето трябваше да поднесе подарък на храбрия ловец, който бе доставил много вама (месо) на племето и хората щяха да бъдат сити много дни. За един час пред колибата израснаха купчинки от кокосови орехи, банани, батати и корени от маниока. Кабанга донесе делва със златист мед. Старецът поседя малко и си отиде. След него пристигна Капоко. Момъкът тъкмо бе намазал ръцете си с бяла глина. Павел го попита докога ще маже ръцете си, но негърът го погледна навъсено и не отговори. Тогава се намеси Домбо. Той каза, че според обичая на племето името на Маванда не трябва да се споменава, защото се дразни злият дух. Капоко щял да маже ръцете си с бяла глина до нова луна.

Този път младият негър не беше тъжен. Той грижливо събра и подреди подаръците в колибата, пипна всяка вещ на географа, попита как се нарича на езика на белите и много му се видяха странни имената „пушка“, „нож“, „лупа“, „компас“, „бинокъл“. Той се мъчеше да ги запомни и ги повтори на глас няколко пъти, но винаги изкълчваше трудните названия. Накрая сам се изсмя на себе си и започна да стъква огъня.

— Кога ще пристигнат лошите бели? — попита го географът.

— Това никой не знае! — отвърна Капоко, като пълнеше лулата си със стрити корени от някакво растение и сухи жълти листа.

Павел му даде кутия кибрит. Капоко много се зарадва, но запали цигарата си от огнището. След това помоли географа да го вземе за носач, когато тръгне на път. Павел му обеща. Очите на Капоко радостно заблестяха. Усмивка затрептя на грозното му лице. Като попуши малко, той попита дали наистина убиват черните хора в „острова сред морето“.

— Не ги убиват! — отвърна географът. — Само ги карат да работят земята! Дават им малко храна и те бързо се изтощават и заболяват!

— После ги убиват с „гърмящи копия“! — допълни младият биг.

— Не ги убиват! Те сами умират, а на тяхно място докарват други!… — поясни Павел.

Капоко слушаше мълчаливо. Лицето му ставаше сурово, устните му потреперваха.

— Лоши бели! — процеди заканително том, а в очите му бликна опасен огън. — Ние няма да им дадем нито един човек от племето!

Домбо вече бъркаше рибята чорба на огнището. Капоко отиде и седна при него. Огънят догаряше. Домбо изтича за дърва при реката. Тогава момъкът взе бъркалката. Следобед той сам отиде за вода и изми съдовете. Павел го наблюдаваше. Зад грозното лице на Капоко постепенно се разкриваше един рядък момък, добродушен и услужлив, с прекрасно сърце.

Вождът не излезе цял ден. Факлите продължаваха да горят пред защитния плет. Но животът в селището не беше замрял. Жените бързаха да приберат маниоката, преди да са настъпили португалците. В общия дом ковяха оръжие.

Всички планове на географа се объркваха. Ще не ще, той трябваше да стои в туземското селище, затова се чувстваше като човек, хванат в плен. Никой не можеше да каже кога ще продължи пътя си. А да прекара времето в скука, излегнат под дебелата сянка на палмите, беше непростимо. Наоколо природата и животът предлагаха все пак полезни занимания. Павел не беше човек, който обича да прахосва времето си в безделие. Затова той седна и си начерта строг план: изучаване на дървесните видове, животните и насекомите; опознаване нравите, бита и първобитните религиозни обичаи на туземците.

След два-три дни колибата започна да се пълни с различни кори от дървета, листа, цветове, стръкове треви, цветя, корени, различни буболечки и пеперуди, дребни влечуги, птици, сухоземни раци, костенурки. Павел всичко подреждаше, препарираше, описваше в тетрадките.

Привечер, когато се захладеше, той обикаляше колибите, сядаше на разговор е туземците, правеше рисунки на тотеми, обредни чаши, тиквени бутилки. Почти във всички колиби имаше красиви дървени танури за храна и бамбукови съдове за вода. Някои си служеха с рогови чаши с горени рисунки. Пред много колиби имаше кухи дънери, вътре с обли камъни. Това бяха туземски тенджери за варене на месо. Най-напред туземците палеха огън, сипваха вода в кухите пънове, слагаха парчето месо и загряваха камъните. След като камъните се нагорещяха, те ги пускаха във водата, изваждаха студените и пускаха нови, докато водата започнеше да кипи.

Една вечер Павел видя пред близката колиба двама негри да трият две дървета едно о друго, за да запалят огън. На дърветата бяха прикрепили суха прахан за улавяне на тлеещите искри. Пред съседната колиба клечеше туземецът с грозното насечено лице, когото обвиняваха в кражбата на герданите.

— Защо не вземете огън от съседа си? — попита ги Павел.

— Мана не дава огън! Той ни е сърдит! — отговориха негрите. — А от общия огън нямаме право да вземаме въглени до нова луна, защото огнището е изгаснало по наши вина.

Географът сам запали праханта с кибрит, даде на негрите по две клечки и късче търкало. Те хвърлиха дърветата и изтичаха да се похвалят на съседите си. В същия миг една стара сбърчена негърка се приближи към географа, ухилена до уши, хвана го за ръкава и го задърпа към колибата си.

— Добрият дух ни направи щастливи! — радостно бъбреше старицата с немощния си писклив гласец. — Моят храбър син от десет луни живее в своя колиба! Неговата пума роди момче!

Павел надникна в колибата. Вътре седеше младата родилка. Краката й до глезените бяха намазани с червена глина. Тя държеше голямо тумбесто гърне с черни и червени шарки. Детето, увито в кожа от африканска лисица, спеше на пода. До него бяха сложени две черупки от кокосов орех, пълни с вода.

— Племето ще има нов войн! — срамежливо заговори родилката. Очите й искряха от щастие. — Нашата колиба е пълна с радост! То се роди, когато белият човек уби хумба-хумба! Затова го намазахме с кръвта на могъщия хумба-хумба!

По челото на детето имаше две драскотини. Това бяха чертици от първата татуировка. След седем години цялата кожа на момчето ще бъде татуирана като красива тъкан. Родилката пазеше бебето от мухите с едни бананов лист. Павел подари на щастливата майка един гердан от сини мъниста и излезе.

Пред друга колиба двама чернокожи щавеха кожа от бизон. Те бяха намазали кожата с някакво масло и поред мачкаха, за да стане мека и се запази за по-дълго време.

Павел се спря при тях. Даде на двамата по една цигара. Попушиха малко и се разделиха.

Слънцето печеше немилостиво. Кучетата на цели глутници се изтягаха под сянката. От колиба на колиба тичаха жени. Мъжете носеха копия и стрели, жените — кокосови орехи, банани и други плодове. Старците, кръстосали крака, точеха върховете на копията на големи брусове.

Племето се готвеше за отбрана. Дори по-големите момчета вземаха участие в подготовката. Те сечаха тръстики и бамбукови пръти, въртяха брусовете или сами точеха върховете на стрелите и копията.

Навсякъде се чувстваше напрежение, въздухът миришеше на дим и смола.