Григор Угаров
По следите на заточеника (21)

II

Домбо мълчеше, но на светлината, която се прецеждаше в палатката, се виждаше как трепкат клепачите му. Не спеше.

— Защо не спиш? — попита го географът.

— Хамба защо не спи?

— Остави ме мен! Аз имам много грижи!

— Не грижи, хамба!

И като помисли, усмихна се лукаво и попита:

— Хамба има сану? (Има ли любима девойка?)

— Не.

— Защо хамба няма сану?

— Като се върнем, ще си намеря.

Негърчето прикри усмивката си в шепата, подпря се на лакът и хитро смигна с едното око.

— Домбо знае нещо!

— Какво? — изненадан извърна глава Павел и го погледна любопитно.

— Хамба обича Маванда!

Тези думи съвсем разнежиха Балванов. Те бяха казани неочаквано, но така просто и искрено, че той престорено се намръщи, после прегърна Домбо и го целуна по челото. След това спусна капака на палатката и си легна, но дълго се въртя и не можа да заспи. Навън беше тихо и песента на носачите се сливаше с шумоленето на дивите смокини. Някъде много далече се обаждаше лъв, отвръщаше му треперещият вой на хиените, тези дългоухи хищници, които, изглежда, вървяха след групата и устройваха своите концерти наблизо до бивака. Често пътниците слушаха как хрущят в техните здрави челюсти оглозганите кокали, като че ли някой сечеше сухи цепеници. Гръмкият им лай, боричкането и давенето при разделянето на плячката почти всяка нощ смущаваше съня на туземците.

И сега неочаквано глутницата се появи съвсем близо до бивака, въздухът се изпълни с противното и злобно хихикане на животните. Двамата туземци, които охраняваха бивака и поддържаха огъня, се опитаха да ги прогонят, но след малко неканените пъстрокожи лешояди отново огласиха тишината със своя противен смях.

Павел беше свикнал да бъде нащрек. Сега, едва бе дремнал, и отвори очи. Съседното легло скърцаше, чуваше се глуха, задавена кашлица, нечии гърди остро свиреха. Той се надигна — Дончо Балвана се задавяше, охкаше болезнено и с немощния си отпаднал гласен молеше за нещо. Павел се пресегна, взе делвата, сипа в канчето вода и му го подаде. Болният жадно изпи водата, прошепна нещо неразбрано и поуспокоен, отново заспа.

Навън, окачен за чаталест клон, забит в земята, гореше примитивен туземски фенер. Слабата светлина проникваше през дупчиците в палатката. Чуваше се бръмченето на комарите и на неизброими рояци непознати насекоми.

Ослушан в тънкия писък на мушиците, Павел се замисли.

В паметта му отново изплува фигурата на Маванда. Нищо не е останало скрито от хитрите очички на негърчето. То посвоему бе разбрало грижите му за болната. Но сега той не мислеше за това. Новината за нападението го потресе. Ето как умират от куршумите на португалците най-добрите синове на племето. Може би утре ще падне убит Хахама и Ай, Капоко и Кабанга. Бедните туземци! Избиват ги, както се избиват носорози и гну от шепа престъпници. Тяхната вина се състоеше само в това, че са се родили в плодородните долини на Кубангу и Замбези, че не притежават огнестрелно оръжие, а отровните стрели невинаги им помагат. Само с копия и стрели трудно можеха да се борят с поробителите, мъчно ги изтласкваха от земята си. Трябва да им се помогне. Но кой? Разбира се, ще им помогне само този, който ги е опознал, станал е техен приятел и защитник…

Неусетно мисълта на Павел се пренесе при мукасекерите с кръвожадния вожд, който учеше своето племе на грабителство. Такива безразсъдни главатари често продаваха свободата на племето за бутилка ром, парче памучен плат или пет медни гривни, отстъпваха плодородните полета, горите и елмазените находища. А след това продаваха хората си на белите грабители, които ги оковаваха във вериги и ги товареха на корабите като добитък.

Не, реши в себе си Павел, такива хора са истински изменници на родината и трябва самите туземци да бъдат безмилостни към тях. Магесниците от рода на Мамбо, които за лични сметки измъчват цялото племе, като му налагаха „табу“, търгуваха с талисмани и го ограбваха, трябва също да се наказват най-жестоко. Но как да се накарат неуките туземци да повярват на всичко това? Магесниците-измамници трябва да се разобличават. Но кой би трябвало да се заеме с тая работа, кой?… Ето заслугата на Дончо Балвана! Той неведнъж бе прогонвал вожда на мукасекерите с огненото копие, а в друг бе стрелял от упор, защото бе сключил робски договор с португалците.

Може би тъкмо затова португалците като глутница хиени сега вървят по стъпките им. Те може би искат да им отмъстят, защото разбъркват сметките им, като са минали на страната на черните. Дончо Балвана неведнъж ги бе посрещал с град от куршуми и бе обучил войните на Хахама да водят сражение по военната тактика на европейците.

„Но само това ли ги кара да ни преследват?“ — изведнъж се запита Павел.

Трудно беше да се отговори на такъв въпрос. Само от жажда за мъст изпратеният войник в колониалната каторга не би си помръднал и пръста, нито офицерът би проливал кръв. Не, не! Павел познаваше вече природата на колонизаторите. Те без сметка не правят нищо. Тук имаше нещо друго и то не беше трудно да се разбере. Офицерите и дрипавите войници от форта бяха чували от туземците за богатствата на колонията. Най-големите елмазени находища се намираха в южната част на Африка, а от смътните сведения на негрите можеше да се предполага, че имаше и в Ангола. Около изворите на рекичките, които съставляваха началото на река Кубангу, според туземците също се криели диамантени находища. Хората от форта бяха слушали легендата за несметните богатства, скрити в земята на хаубау. Затова никак не бе чудно бандитите да са сметнали, че двамата българи носят товари с диаманти и те сега бързаха да ги ограбят.

Това свое предположение Павел Балванов намери за най-основателно, без да знае, че е отгатнал замислите на португалците.

III

Разсъмваше се. Блестящите южни звезди, които доскоро посипваха небето, постепенно загубваха своята ярка светлина. Златожълтата луна вече се скриваше зад потъмнелия гребен на далечния рид, а на изток се разливаше бледорозово сияние. Палмите и дивите маслини глъхнеха в тишина.

От много дни Павел не бе наблюдавал такава спокойна нощ. Но той не можа да мигне. Освен от досадните москити, които стръвно го нападаха, той бе развълнуван от думкането на локолето. Безшумно се измъкна из палатката. Домбо спеше дълбоко. По челото му бяха избили ситни капчици пот.

Пазачите на огъня бяха задрямали със своите зелени ветрила в ръцете, но щом чуха стъпки, скочиха. Павел ги позна. Това бяха неразделните приятели Шаконда и Джума, еднакви като близнаци, с черна като смола на ситни къдрици коса. И двамата бяха стройни, пъргави, с едри бели зъби, татуирани като цветовете на нарциса. Носеха на лявата ръка, над лакътя, по една голяма гривна от фарфор, а на лявото ухо — голяма медна обица. Павел разбираше вече езика на хаубаувците и не му беше трудно да води с тях разговор.

При приближаването му младите негри вдигнаха копията и се удариха по коленете, както беше обичаят. Шаконда стоеше откъм огнището. Зъбите му лъщяха.

— Има ли нещо ново, Шаконда? — шепнешком го попита географът.

— Аз не Шаконда! — смръщи чело обидено момъкът.

Павел се вгледа в него. Но не бе се излъгал. Джума имаше белези от едра шарка и по това го различаваше от другаря му. А Шаконда беше с гладко лице и по-дебели бърни.

— Аз Шаконда! — обади се другият.

Павел съвсем се обърка.

— Но ти до вчера беше Джума!

— Вярно, хамба! — отвърна момъкът усмихнат.

— А какво е станало с вас?

— Чабата! — отвърнаха в един глас туземците.

Седнаха край огъня и Павел ги разпита за промяната на имената. Едва сега научи, че хората от племето, които се считат за близки другари, си разменят понякога имената и живеят като същински братя. Ако живеят в две различни селища и един от тях отиде в селището на другия, той непременно отсяда в неговата къща. Там получава храна и всякакви услуги. Но Шаконда и Джума бяха от едно и също селище, от селището на вожда Хахама.

Освен смяната на имената те разказаха на географа, че много хора приемали името на вожда, ако той е мъдър и справедлив; други пък си слагали имена на водопади, планини. Едва сега Павел научи, че някои войни, като охраняваха групата, имат нови имена — Чибиси се нарича Зомба, а Чизака — Монга. Чизака познаваше звездите и Хахама го бе изпратил да служи за компас на белите хора. Той имаше тяло на атлет, здраво и гъвкаво като пантера, беше добър по характер и владееше до съвършенство острото копие.

IV

Докато двамата туземци говореха, Павел разглеждаше разположението на целия бивак.

Както по време на ядене, така и при нощуване всеки имаше определено място според възрастта и службата, която изпълняваше в групата. Шаконда и Джума винаги лягаха пред вратата на палатката — единият от лявата страна, другият от дясната. Муата-Манго построяваше всяка вечер колиба от бамбукови стъбла, папрат и палмови листа за болния човек, а сам той си постилаше пред колибата. Само понякога Павел правеше легло на баща си в палатката. Това ставаше, когато старият Балван бе много зле, с висока температура и трябваше да се наблюдава пулсът му, да му се дава хинин или друго лекарство, което правеха старите туземци по своите местни рецепти.

Но в палатката бе задушно и сам Дончо Балвана молеше да му правят отделна колиба. Чувстваше се по-добре на чист въздух. Кой знае защо, хапливите насекоми не го нападаха така стръвно, както правеха с Павел. Москитите и комарите щадяха и негрите, затова те не покриваха нощем главите си, не ги увиваха, нито си плетяха тънички и гъсти мрежи от палмови влакна, както правеше белият хамба.

При дъжд Павел също пренасяше баща си в палатката, тъй като конусовидният покрив на туземската колиба, облепен с дебел пласт палмови листа и жилава кал, протичаше. А Павел знаеше добре, че за стария изтощен човек една настинка води до тежко заболяване. Най-много се страхуваше от бронхопневмония или както я наричаха някои „пълзяща пневмония“, която не дава висока температура, но често пъти е смъртоносна за старите хора…

Стрелците от охраната пък лягаха на групи според родовата си принадлежност; носачите спяха по трима — двама успоредно, а един напряко, над главите им. Всички се разполагаха така, че лагерът приличаше на голяма конска подкова. Носачите и охраната поред стояха на стража и поддържаха огъня.

Постелките им бяха от трева. При лунна нощ, която бе особено светла в тая част на Африка, с чисто небе, обсипано с блещукащи звезди, лагерът, с пламтящия огън и голямата подкова от налягали туземци бе особено живописен. В такива нощи Павел обичаше да седи край огнището и да се любува на картината. Той неусетно се пренасяше в своята родина, в хайдушкия балкан.

Но невинаги нощта минаваше спокойно. Това знаеха всички и пазачите бяха винаги нащрек. Често гладните зверове, подушили примамливата миризма на печена риба или сушено месо, обикаляха наоколо. От всички хищници лъвовете бяха най-дръзки. Една нощ внезапно един огладнял лъв нападна и отвлече постелката от щавена кожа на Мамбо, който спеше винаги отделно. Мамбо се бе приближил до огъня и с въглен си палеше тръстиковата лула. Магесникът не се изплаши от лъва и не се прибра в полукръга. Още същата нощ си направи нов дюшек от друга кожа, напълни го с трева и легна на същото място.

Това се случи наскоро, след като Домбо бе стрелял в него. Павел не го покани да се прибере. Не му говореше и го остави да спи, където иска.

И сега Мамбо пак спеше самотен под една дива смокиня, недалеч от групата на пазачите. Беше светло и Павел видя как жрецът стискаше в дясната си ръка копието, а с лявата държеше чикапа — защитната кора.

Дончо Балвана тихо пъшкаше насън. Муата Манго бе препречил две копия над него, за да го пазят от злия дух. Вечерта той му бе дал капки от лековита трева, които успокоиха изтощения човек, и той заспа.

Павел слушаше разговора на двамата туземци, но очите му бяха в носилката. Там гаснеше животът на храбрия революционер от Априлското въстание — защитникът на черните хора. Пътуването съвсем го изтощи. Павел очакваше да се придвижат по-бързо към Замбези, където пътуването ще бъде по-бързо и по-удобно с продълговатите туземски пироги, но не стана така. Приближаването до реката по тесните и криволичещи пътеки сред непроходимите галерийни гори ставаше бавно и мъчително.

Макар да се чувстваше все по-зле и болестта бързо да го съкрушаваше, Дончо Балвана нито веднъж не пожела да го върнат в страната на Хахама. Той с жадни очи гледаше напред, искаше час по-скоро да стигне в своята родина, да я види свободна. Павел му бе разказал за руските солдати и офицери, които останали да обучават българските войници. Старият Балван мечтаеше да ги види, да попипа сабите им, мундирите, щиковете, които са прогонили турците от българска земя…

V

Внезапен шум накара туземците да подскочат и да стиснат здраво в ръцете си асагеите. Павел се изправи с револвер в ръка и се ослуша.

В настъпилата тишина се чуха стъпки. Не се виждаше все още никаква фигура, но стъпките ясно отекваха в нощта. Пътеката влизаше в гъстата гора от диви маслини, прошарени от вековни, широко разклонени баобаби. Светлината на голямата южна луна не можеше да проникне под плътния листак на дърветата. Затова тясната пътечка потъваше като в мрачен тунел.

Шаконда и Джума не трепкаха.

— Макоа куа? (Какви хора идват?) — извика Джума, който преди един ден се казваше Шаконда.

Тишина.

— Макоа куа? — повтори Шаконда.

— Куа нама! (Добри хора!) — отвърна един глас.

Шаконда и Джума се спогледаха. Павел стоеше нащрек с готов за стрелба револвер. Показалецът му беше опрян на спусъка.

— Куа нама! — повтори неканеният гост.

Павел трепна. Този глас като че ли му се стори познат. Мек и провлечен, но ясен като глас на певец! Не, не го лъжеше слухът. Той беше чувал този глас.

— Отде идвате?

— От племето хаубау!

— Кой ви изпрати? — попита умният Джума и с това искаше да провери врагове ли са, или приятели.

— Хахама! — отвърна същият човек.

Сега вече Павел не се съмняваше, че отговаря съвсем познат глас, но умората и безсънието не му позволиха изведнъж да си спомни кой е познатият туземец.

— Оставете копията и стрелите! — недоверчив като всеки местен човек, заповяда Джума.

След малко гласът се обади:

— Копията и стрелите са на земята!

— Чакат ви отровни стрели и огнено копие!

— Сега сме с голи ръце!

— Може да излезете!

Кратка пауза. Чуха се приближаващи стъпки. Павел гореше от нетърпение да се покажат неочакваните гости. Защо идват те и защо ги изпраща Хахама? Какво е станало? Може би португалският отряд е разбил племенните войски и настъпва! А може би са го прогонили! Кой знае? Без съмнение пратениците на вожда носеха важни новини.

Най-сетне из тъмнината се показаха двама туземци. Павел впи изпитателен поглед в тях. Дойдоха на открито, пред сянката на дивата смокиня. Луната освети лицата и стройните им фигури. Балванов пристъпи две крачки, втренчил очи в нощните посетители, и на лицето му се появи щастлива усмивка.

— Капоко! — зарадван извика той.

— Хамба! — отвърна момъкът.

Нямаше вече никакво съмнение — неговият любим приятел, умният и безстрашен Капоко стоеше пред него. Облекчителна въздишка се откърти от гърдите на географа. Той като че ли беше го чакал дълго и търпеливо. Като че ли младият туземец дълго му е липсвал. Не знаеше какво да му каже най-напред. Обхванат от вълнение, той само го потупваше по рамото и повтаряше:

— Капоко, приятелю! Куа нама! Куа нама!

Младият туземец, явно зарадван от срещата, развълнуван до сълзи, шептеше: „Хамба! Хамба!“, усмихваше се и на лунната светлина белите му зъби блестяха.

Павел му даде цигара. Отидоха до огнището и запушиха. Едва сега той видя и другия гост — съветника на Хахама Ай. Но с него не разговаря. Ай беше останал с Шаконда и Джума. Той им говореше нещо тихо и тайнствено, но Павел не даде ухо на разговора. Капоко ще му каже всичко. Той повече можеше да вярва на него, на неговия проницателен ум и схватливост.

VI

Седнали един до друг, Павел и Капоко пушеха мълчаливо. Капоко от време на време поглеждаше под око белия човек и в крайчеца на устата му трепкаше щастлива усмивка.

— Защо идва Капоко? — най-сетне, като смукна от цигарата и проточи синьо синджирче дим, попита Павел.

— Да пази бял човек!

— Хахама ли те изпрати?

— Сам дошъл!

— А сима? (Жена ти?)

— Сима чака Капоко при Хахама.

Младият туземец помълча, после погледна географа и попита:

— Ще ме приеме ли хамба?

— Разбира се — усмихна се Павел.

— Аз искам да отида на брега на Голямата вода. Ще ме заведе ли хамба? Искам да видя огнената пирога, която върви без весла!

— Добре — трогнат от тези думи, отвърна географът. — Ние ще отидем до Голямата вода! Всичко ще ти покажа! Там ще видиш огнените пироги! Ще видиш добрите бели нама-рус! Ти сам ще седнеш в пирогата!

Капоко подскочи, удари с длани голите си колене и цял засия от щастие. Той не се стърпя, изтича до Ай и Павел чу, като му каза, че белият човек ще го качи на огнената пирога. След това се върна, огледа натъркаляните по земята хора, приближи се до палатката, надникна вътре, където спеше Домбо, после отиде и си взе копието, асагея и колчана с отровните стрели.

Павел го следеше. Капоко се почувства изведнъж както по-рано, между близки хора. Това се виждаше по познатата походка, отмерени движения и вроденото му чувство за ред. Разхвърляните тулуми прибра на една купчинка, а дрехите на Павел сгъна, както го бе учил той, и ги внесе в палатката. Прегледа печените бутове, сушеното месо и рибата, помириса ги, откачи една плешка, която беше развалена, и я хвърли в огнището. Въздухът се изпълни с приятен дъх на печено месо.

VII

Небето на изток цяло пламтеше от руменина. Беше вече светло, но в лагера цареше тишина. Всички бяха уморени и още спяха. Павел седеше до огъня и записваше нещо в бележника. Той не бързаше да разговаря с Капоко и Ай, да ги разпитва, за да не смущава съня на хората. Само от време на време поглеждаше Капоко, който сръчно и пъргаво, като грижлив къщовник, подреждаше всичко за път. Той сложи съдовете в една кошница, после стопли вода в една глинена делва и внимателно с чист парцал изми двете пръстени блюда; изплакна ги на извора и накрая остави добре подредената кошница пред палатката.

Всичко бе готово за път. Палатката бе сгъната и вързана с жилава трева. Огънят догаряше. Само тънка струйка дим се проточваше нагоре. Утрото бе ведро, въздухът свеж. Всеки бързаше да стъкми своя багаж. Муата-Манго правеше последни заклинания около носилката на стария Балван. Старецът за пръв път не пи капка чай, не хапна нищо. Капоко и Домбо тихо разговаряха и поглеждаха умореното лице на своя добър хамба, по което вече се кръстосваха първите бръчки. Пътят, преживелиците, опасностите, които го дебнеха на всяка крачка и го държаха постоянно нащрек, безсънието бързо го бяха състарили. Бялата му като сняг коса, обгорялото му небръснато лице, хлътналите очи и бръчиците под тях го правеха по-стар, но по-сдържан и спокоен. Непроменени оставаха само душата и характерът му, подкупващата усмивка, мекият му покоряващ поглед.

Сега той изчакваше Шаконда и Джума, които си разпределяха сушеното месо и рибата. Трябваше всички да носят еднакво тежък товар.

Капоко неспокойно тъпчеше на едно място. Павел знаеше защо е нетърпелив. Първият пристъп на отряда бе отблъснат от храбрите войни на Хахама. Сам Капоко бе участвал в това сражение. Но вождът знаеше, че след ден-два те отново ще ги нападнат. Макар да имаше само една пътека, която водеше от страната на хаубау към Замбези и източното крайбрежие, никой не можеше да предвиди до каква хитрост ще прибегнат те. Затова Хахама беше изпроводил Ай да предупреди белите хора да бързат. А Капоко, който смяташе, че хамба Балвана няма сигурна стража и може да му се случи нещо лошо по пътя, сам бе пожелал да се присъедини към групата.

Ай, човек храбър, но твърде суеверен, беше силно привързан към Дончо Балвана и затова пожела да върви неотлъчно до носилката. Муата-Манго се съгласи, но Мамбо го изгледа с враждебни очи. Ай разбираше добре тоя поглед. И двамата бяха синове на родови старейшини, които тайно враждуваха помежду си, без дори Хахама да подозира това. Ай, като съветник, се смяташе за заместник на вожда и бъдещ вожд, а Мамбо всякак се стремеше да го отстрани, та вожд да стане представител на неговия род. По този начин той щеше да бъде още по-приближен до главатаря и ще има влияние в обществените работи.

VIII

Тръгването винаги се възвестяваше с тръбен рог. Този сигнален рог беше от гну, с красиви орнаменти, изработени от най-изкусни туземски майстори. По него имаше горени фигури, червени и черни чертички, ситно изписани с растителна боя, еднакви малки квадратчета, също ярко оцветени, които отдалеч приличаха на скъпоценни камъни. Досега сигналист и тръбач на отряда беше Джума. Но Павел го смени с Капоко. Джума не се обиди, нито Капоко се възгордя. Главният водач, старшият пазач на експедицията и тръбачът се смятаха от всички като важни лица и се почитаха. Обикновено туземците не си служеха с призивен рог, а с дървен барабан танг-танг. Но Павел въведе тръбния рог. Тъпанът танг-танг можеше да заблуди племената от селищата и да ги вдигне в тревога.

Сигнален рог трябваше да има. През време на почивките и особено вечер, когато спираха да нощуват, негрите се пръскаха да търсят плодове, да хващат птици с красиви пера, да режат тръстика за стрели или пък отиваха на лов и се отдалечаваха доста от бивака. А при опасност от зверове или внезапно нападение от враждебно настроени племена по даден знак всички трябваше да бъдат на едно място.

А сега вече, когато по петите им вървеше наказателна португалска потеря, този рог заедно с добрия ред, дисциплината и строгостта на географа бяха съвсем наложителни.

Павел погледна часовника си. Капоко както някога и тая сутрин изпита особена радост да върти грапавата главичка на живата машинка. Той не беше забравил това. Дълго се ослушва в равномерното й и отчетливо цъкане.

Беше време за тръгване. Капоко допираше вече сигналния рог до устата си, когато вятърът донесе далечно думкане на дървен тъпан. Той трепна и ръката му като отсечена падна надолу.

Тревожният бумтеж, който се предаваше от селище в селище и се повтаряше от локолето на всеки старейшина от обществената площадка, накара туземците да се заковат по местата си. Ударите на тъпана бяха чести, с кратки паузи, после изведнъж се усилваха и бавно заглъхваха.

Павел погледна към Капоко който цял превърнат на слух, с наострени уши улавяше всеки звук.

— Базунго настъпва! — без да се помръдне, каза младият туземец.

— Къде са сега? — попита Павел.

— Още са в Долината на носорозите!

— Къде се намира тая долина?

— Една луна път ни разделя!

Павел пресметна — едно денонощие път от мястото, където се намираше сега групата. Хахама ще ги забави един ден, а може да ги отблъсне наново. Но в случай че враговете разбият защитата на хаубаувци и продължат направо, трябваше да се очакват на другия ден, и то ако яздят туземски бикове. Все пак Павел съобрази — групата трябва да върви с ускорена крачка, за да се отдалечи на по-голямо разстояние и се добере час по-скоро до Замбези. Стъпят ли на бързите като стрели пироги, никой няма да може да ги настигне.

Но защо така упорито ги преследват, често се питаше Павел. Все пак това беше необяснимо за него. Португалците са пресметливи. Те не проливат капчица кръв напразно, само ей така, да сплашат чернокожите. Отрядът на укрепения форт сигурно преследва някаква важна цел. Но откъде знае маршрута на групата? Кой пътува и закъде? Дори да ненавиждат Дончо Балвана и да искат да го убият, отде знаят, че сега той също пътува с групата? Всичко това озадачаваше Павел, караше го да мисли най-невероятни неща.

Черната акула или Таба чо таба, както туземците наричаха Алфонсо Висенте, отдавна бе оставил на мира войнствените хаубаувци и след първия бой, при който той понесе пълно поражение, не се опитваше да ги напада отново. Това Капоко добре знаеше, защото сам Хахама му бе говорил за тая последна битка. Ай бе взел участие в сражението. След боя той смяташе за голяма своя заслуга мъдрите съвети, които бе давал на Хахама. Понякога съветникът минаваше всяка граница на самохвалството и едва ли не изкарваше себе си като единствен човек, който заслужава уважение и почести за победата.

Сега, като слушаше тревожните удари на дървените тъпани, Павел си спомни всичко това. Не, никак не можеше да разбере постъпката на португалците.

Повика Капоко.

— Защо ни преследват базунго? — попита той.

— Не знам — сви рамене негърът.

— А какво мисли Хахама?

— Хахама сам не разбира това! Таба чо таба предупредил Хахама да пусне през страната на хаубау част от отряда. Обещал да не убива нито един човек от племето. Базунго искал да настигне хамба Балвана и неговия тамо-тамо.

— А какво му отговорил Хахама?

— Хахама отказал.

Павел не го разпитва повече. Отново напрегна паметта си и се помъчи да си спомни всичко, станало през време на пътуването. Но колкото повече мислеше, толкова повече името на Симоне Алварц се натрапваше в съзнанието му. Само този авантюрист е в състояние да подмами Черната акула и да го накара да тръгнат като орляк лешояди след групата.

Домбо неспокойно тъпчеше около географа. Той ту се ослушваше в ударите на тъпана, ту поглеждаше туземската пътека, ту своя хамба.

„Дори това да е дело на Алварц — продължаваше да разсъждава Павел, — как е заблудил Акулата? Може би му е казал, че носим товари с диаманти! — Тук Павел се усмихна горчиво и продължи: — А може би в моето лице виждат опасен човек за колонията и със залавянето ми офицерът ще получи прилична награда! Мошеник!“ — въздъхна той и плю с отвращение.

Ударите долитаха все по-гръмко и тревожно, носени на крилата на утринния ветрец, който шумолеше в клоните на дивите смокини.

Павел закрачи безцелно, навел глава, заслушан в далечния сигнален тътен, дълбоко замислен, разяждан от съмнения и догадки. Още нестигнал баобаба, се спря и гласно заключи:

— Алварц и никой друг!

И мислено продължи:

„Само той знае пътя на групата, целта на идването ми и маршрута за връщане! Само той! — уверен повтори той. — Гнусен разбойник!“

Почувства, че нещо просветна дълбоко в него, усети лекота, като че ли бе свлякъл тежък товар от плещите си. Дигна глава и повика Ай, за да се увери в предположенията си, но съветникът нищо повече не можа да му каже. Като всеки суеверен туземец, той се впусна да разправя за Баримо, който бил приятел на Черната акула, а ненавиждал Хахама и Ай, затова и сега преследва хората на Хахама.

В това време Мамбо, свит под сянката на дивата смокиня, не изпускаше от очи географа. Той може би очакваше Павел да го повика, за да му предаде новините, но Павел не направи това. В лицето на умния Капоко той намери свой незаменим помощник и верен човек.