Григор Угаров
По следите на заточеника (29)

II

Павел и Капоко, с оръжие в ръце, вървяха по тревясалата и запустяла пътечка, която пълзеше из гъсталаците успоредно с речното корито. Двамата пристъпваха предпазливо. Те се отправяха към завоя, откъдето реката течеше в права посока и се виждаше надалече. Долу лъщеше пясъкът, нанесен от Замбези при буйните разливи.

В реката играеха сребристи риби с червеникави плавници, с остри зъби, които можеха да прегризат дори куката на туземска въдица. Освен тях водата гъмжеше от рибата лакет, която, хванала се на въдицата, издаваше свиреп лай.

На едно място, като се мъчеше да прескочи сплетените коренища на някакво дърво, Павел се хлъзна и зарови ръце в тинята. Капоко му помогна да стане. Географът изруга, наметна пушката и като държеше изцапаните си ръце отпуснати надолу, слезе на реката да се измие. Но още не беше гребнал в шепите си вода, внезапен удар едва не го събори на земята и той отскочи настрани.

— Хамба, крокодил! — предупреди го Капоко.

От нападението на хищника Павел не загуби присъствие на духа. Пушката изведнъж се намери в ръцете му и показалецът топлеше желязната и дъгичка. Крокодилът като че ли следеше всичко това и се спотайваше. Чак когато двамата закрачиха по пясъка, той се показа над водата. Не беше голям и може би затова ударът му не можа да повали човека на пясъка.

Туземците много пъти му бяха разправяли, че крокодилите с удара на опашката повалят жертвите си, а след това ги нападат, но Балванов смяташе, че преувеличават. Сега вече за трети път се увери, че замбезийските крокодили по свирепост не отстъпваха на американските алигатори, макар да нямаха като тях четвърти зъб на горната челюст. Ударът с опашката не беше вече измислица на страхливците. Оставаше да се потвърди и другото, казано от туземците, че щом човек успее да им закрие очите, те го пускат. Но географът нямаше никакво желание да проверява и това.

Тук реката гъмжеше от крокодили.

Като вървяха по пътеката, скрита под сянката на гъстите дървета, двамата ловци откриваха на всяка стъпка следите на опасните хищници. Пясъкът беше прошарен от ямички, около които се белееха черупки от крокодилски яйца. Заровените яйца в пясъка са престоявали до настъпването на дъждовете и са се излюпвали. Самката сама изкопава с лапа ямичката в пясъка, заравя яйцата и ги оставя. Но вече малките крокодилчета се бяха излюпили. От гнездата, където са се люпили яйцата, до реката личаха широки отъпкани пътечки. Изглежда, самките зорко са охранявали гнездата си. Откъм водата се носеха познатите гръмки звукове. Крокодилите ядяха риба и шумно мляскаха. И те като кучетата, за да глътнат парченце месо, надигат глави над водата.

Капоко забавяше крачките си и посочваше с копието към водата.

— Хумба-ба яде пила-пила!

И се усмихваше хитро.

Не едно място негърът се спря, приклекна и през редките шубраци втренчено загледа към пясъка. Павел също се сниши до него. Сега вече и той виждаше цяла колонка от малки крокодилчета с широки, покрити с люспици опашки. Те не достигаха повече от една педя на дължина. Кожата им бе прошарена с бледозелени и канелени ивици. Малките хищници вървяха предпазливо и зорко въртяха жълтите си очи.

По всичко изглеждаше, че бяха се излюпили неотдавна, но вече сами си търсеха храна. Както старите и те прекарваха повечето време във водата, а на пясъка излизаха да се попекат на слънце.

Само грабливите ястреби и туземците бяха техни неприятели, но по тези места рядко минаваха хора. Сега във въздуха не свистяха и познатите ястребови крила, затова те можеха необезпокоявани от никого да се разхождат. Пясъкът хрущеше под лапичките им. Едно пъстро крокодилче беше изостанало повече от десет ярда след другите.

— Виж, хамба! — посочи го Капоко.

И с един скок се хвърли, прегради му пътя и замахна срещу него с копието. Малкият зъл хищник издаде тих пронизителен вой, който много приличаше на лаенето на малко кученце.

Негърът реши да го подразни. Натисна го. Разсърденото зверче отвори широката си уста, замаха с опашка и се помъчи да схруска копието.

В това време Павел чуваше как разтревожените крокодили сърдито удряха водата с много подвижните си опашки. Той стоеше готов за стрелба на брега. По едно време Капоко остави крокодилчето и затича по пясъка. Той видя наблизо гнездо с тридесет крокодилски яйца. Те бяха открити и още отдалеч се белееха. Докато Капоко плетеше кошница от тръстикови стъбла, Балванов клекна да ги разгледа. Взе едно. То много приличаше на гъше яйце, само че черупката му беше мека и жилава, отвътре със здрава като каучук ципа. Капоко сложи яйцата в кошницата, а едно реши да опита. Той проби ципата, изцеди белтъка, а жълтъка изяде апетитно.

III

Павел и младият туземец дълго стояха на завоя, но в далечината, където водата лъщеше като тъмно сребро, не откриха никакви следи от туземски пироги.

Решиха да се върнат. Близо до едно дърво с наведени клони като зелена стряха Капоко се спря, надникна от брега и даде знак на географа да се прикрие. На пясъка лежеше крокодил и се препичаше на слънце. Крокодилът беше доста едър, на дължина достигаше около десет стъпки, имаше здрави, доста дебели крака, плоска глава, широка хищна муцуна, с характерен разрез на устата. Макар да не бе от най-едрите крокодили, нямаше съмнение, че и този можеше с едно движение на челюстите да среже като с трион крака или ръката на човека, с един удар да го повали и да го повлече към водата.

Ветрецът, неотменен спътник на всяка река, духаше насреща и може би затова крокодилът не бе доловил с острия си слух стъпките на двамата пътници.

Капоко стоеше и мереше на око разстоянието от животното до водата, като здраво стискаше копието в дясната си ръка. Павел имаше вяра в тоя ловък, пресметлив и смел човек, затова не го попита какво е намислил да прави. Капоко в тоя момент си спомни за Ай, който бе говорил, че мазнините от опашката на крокодилите са лековити и действат на раните като чудотворен мехлем. А тъкмо такова лекарство беше нужно за Домбо…

Капоко с един скок се намери на две крачки от крокодила, но в бързината не го улучи с копието си.

Хищникът се опита да избяга, но негърът му прегради пътя. В тоя момент започна борбата между човека и хищника. Макар да се пазеше от опашката му, крокодилът замахна и го удари с нея по глезена на десния крак. Капоко отскочи, хвърли копието, металическото острие не проби твърдите правоъгълни плочки, които покриваха тялото му като броня. Разсърденото животно притисна копието между здравите си челюсти и то стана на трески. Капоко не се уплаши, а с един удар на асагея си проби твърдата му броня. Крокодилът издаде рев и в своята ярост прехапа като гущер част от опашката си. В това време Павел стреля. Куршумът прониза черепа на хищника и той се сгърчи, потръпна и издъхна. Сега вече можеше спокойно да се разгледа. Крокодилът имаше на предните си крака пет свободни пръсти, а на задните четири, съединени с плавателна ципа. Очите му бяха защитени с външна преградна ципа. Ушните кухини се затваряха с капачки. Кожата му бе покрита с големи правоъгълни рогови щитчета. Отзад имаше висок, твърд зъбчат гребен, който му служеше за бой.

Капоко извади асагея, а с широкия си туземски нож отряза парче от тлъстините на опашката. Нямаше време за губене. Павел кимна на негъра да вървят…

Туземците, чули изстрела, тичаха по пътеката и крещяха високо. Между лианите, като си проправяше път с копието, надникна Ай, а след него Джума и Ястребовия нокът.

Те почти едновременно наскачаха, приближиха се до убития крокодил, прободоха го с копията си и гръмко произнесоха племенните заклинания. Само Зомба не се приближи. Туземецът строго спазваше наложеното му табу от магесника — не докосваше животно, което живее във водата.

Ястребовия нокът неведнъж бе убивал крокодили и хипопотами, затова бързо и изкусно одра кожата на животното, извади зъбите му, проби ги и ги наниза на връвчица.

Когато отново седяха около огъня, Меко-ва извади от набедреника си красивата огърлица от крокодилски зъби и я подаде на Домбо. Отслабналото лице на негърчето светна от радост.

То попипа внимателно огърлицата, повъртя я в ръце и я окачи на шията си…

Бързо се свечеряваше. Вятърът, който отначало шумолеше по върховете на дърветата, скоро се превърна в глухо боботене. А не се мина много и се разрази буря. Туземците набързо направиха навеси. Няколко души влязоха в палатката и с всички сили се помъчиха да я удържат от бесните пориви на вихрушката. Гръм след гръм трещеше. Светкавиците пламтяха, описваха зигзази и прорязваха мрака. Платнищата плющяха, късаха се. Студените едри капки дъжд тропаха като сачми. Това трая цели пет часа. През всичкото време негрите стояха уплашени, сгушени един в друг. При всеки трясък те издаваха уплашен писък и лягаха на земята. От нищо друго туземците не се плашеха така, както от природната стихия и гръмотевиците.

— Угаси светкавиците, бял човек! — молеха те Павел. — Нямаш ли лекарство против гръмовете!

Павел гледаше тези суеверни, смъртно изплашени хора и безпомощно вдигаше рамене.

Туземците се умълчаваха, в очите им се четеше безпомощност и отчаяние. Как да им се обясни, че никакъв талисман не може да угаси светкавицата, да спре бурята, да накара да замлъкнат гръмотевиците! Географът се мъчеше да им внуши, че това е природно явление, но чернокожите пътници недоверчиво въртяха глави:

— Бял човек, ти имаш талисман!…

Така премина нощта. Павел бе чел някъде, че туземците изпадали в някаква лудост от трясъка на гръмотевиците, надавали сърцераздирателни писъци, изблещвали страшно очи и се разбягвали из гората. Той беше доволен, че думите му поуспокоиха суеверните туземци и никой не изпадна в такова състояние…

Едва на разсъмване бурята стихна и само от време на време до лагера достигаше далечно боботене. Макар никой да не бе мигнал тая нощ, сега не можеше да се спи, защото земята кипеше във вода.

Както всеки път след буря дълбока тайнствена тишина предшестваше разсъмването. Не се чуваше шумолене на листа, плясък на птичи крила, крясък и вой. Небето бавно попепеляваше, първите лъчи заблестяваха по капките. Туземците наизскачаха из своите фумби. Само преди час-два очите им бяха разширени от уплаха, а сега възвърнаха блясъка си. Бяха преживели една страшна нощ и сега бяха щастливи, че са останали живи.

Заедно с туземците като по даден знак се събудиха ибисите, закрякаха патиците и токачките. Пробуждаше се непроходимата гора, над която доскоро се чуваше само бесният вой на бурята.

В това време вятърът донесе далечни чести удари на туземски тъпан.

IV

Цял ден ехтяха звънките удари на тъпаните. Селищата бяха разположени в отдалечени едно от друго места и колкото да се ослушваха туземците, които придружаваха Павел, не доловиха ясно нито един звук. Все пак, макар да не можеха да разчитат сигналите на „безжичния телеграф“, по честите и бързи удари на локолето се разбираше, че племената са вдигнати в тревога.

Забил в земята копието с острието надолу, прилепил ухо върху полираната дръжка, Ястребовия нокът, без да трепва, стоеше малко приведен и цял превърнат в слух. Той се мъчеше да разчете тревожните сигнали. Според него нямаше причини за война. Пък и ударите за война твърде много се различаваха от тези, които достигаха до слуха му. Не, това не бе призив за война. Ястребовия нокът си спомни, че само преди две луни бяха уредени някои спорове за риболова и дивеча между племената. Вождовете най-трудно отсъждали на кого принадлежи дивечът, появил се в страната на едното племе и преминал в страната на другото племе. Много често при преследване на ранен носорог, бивол или слон животното пресичало границата и издъхвало в чужда страна. Съгласно туземския закон кожата от такова животно принадлежала на ловеца, а месото — на племето. А от убит слон единият бивник се падал на вожда, в страната на когото животното е умряло от смъртоносните рани, кожата вземал магесникът, а месото се падало на ловеца, който пръв го наранил.

Много често при споровете за убит дивеч са пламвали кървави войни.

— А за какво беше последната война? — попита Павел.

Ястребовия нокът изглаждаше копието с тънка птича кост.

— Ние нападнахме мамбарите! — отговори той, без да повдига глава.

— Защо ги нападнахте?

— Те не пускаха арабите-търговци в нашата страна! А на кого да продаваме слоновата кост?

— А сега как сте с мамбарите?

— Вече сме добри съседи.

V

Мамбарите населяваха поречието на Замбези от Слоновата долина чак до водопада Виктория. Доскоро тук жреците, които били в конфликт с вожда, наложили запрещение върху водата. Никой не трябвало да ходи за риба, за да не дразни злия дух, който щял съвсем да пресуши водата. Вождът на мамбарите отказал да хвърли в реката своята жена, която купил от търговец-арабин. Според жреците вождовата жена имала лоши очи и носела нещастия на племето. През всичкото време никой не се приближавал до брега. Освен това, строго запрещение било наложено и върху животните, които идвали на паша около реката. Никой нямал право да убие какъвто и да е дивеч, защото дивечът отивал на водопой в Лиамбе, както наричали Замбези. Водата според магесниците била поразена от злия дух и чак след като се принесе жертва жената на вожда, за да бъде изядена от крокодилите, той ще премахне отровата.

Ястребовия нокът разказваше увлекателно тая трагична история на другата вечер край огъня, сам уверен дълбоко в мъдростта на магесниците.

— Вождът отстъпи ли? — попита накрая Павел.

Ястребовия нокът се усмихна.

— Не.

— Още ли тежи запрещението?

— Злият дух е спокоен вече!

— Какво направи вождът?

— Една нощ избяга със своята сану при арабите! Той имаше бързоходна пирога! Стана вожд неговият син от първата жена.

— Той ли прогони Меко-ва от племето? — попита нарочно Балванов и продължително загледа негъра.

Ястребовия нокът изтърва птичата кост, отпусна ръце, пребледня. Той не бе очаквал такъв въпрос. Павел мълчаливо го следеше. Туземецът с трепереща ръка попипа набедреника си тъкмо там, където прикриваше белега.

— Отде знае това белият човек? — смутено попита той.

Павел не отговори веднага. Обърна се и заслуша. Домбо отново тихо стенеше в палатката. Болките, които доскоро бяха стихнали, отново го измъчваха.

Ястребовия нокът като крадец, хванат на място, плахо премигваше и ставаше неспокоен. Той очакваше отговора на белия човек с тревога.

— Кажи, бял човек?

Павел го погледна разсеяно. Той за миг бе забравил лодкаря и мислено се бе пренесъл при негърчето.

— Аз имам очи, които виждат всичко! — реши да се пошегува географът. — Ти носиш белег под набедреника! Макар да го прикриваш добре, моите очи го виждат. От какво е белегът?

При всяка дума Ястребовия нокът потръпваше, повдигаше ръката си, като че ли се пазеше от внезапен удар, очите му се изблещваха все повече. Той на два пъти поглежда към Капоко, който мълчаливо слушаше, разговора. Какво ставаше в душата на тоя човек — никой не знаеше.

— Ще ме убие ли белият човек — най-сетне с тих, молещ глас попита той и плахо се отдръпна от огъня.

— Защо да те убивам? — учуди се Павел.

Но отговорът никак не успокои негъра. Ястребовия нокът издаде болезнен стои, падна по очи, после бързо скочи и се замоли:

— Не ме убивай, бял човек!

— Не се бой! — помъчи се да го успокои географът, но той виждаше как лицето на нещастния човек става бледо като на мъртвец.

Най-сетне, като мярна с крайчеца на окото си Капоко, Ястребовия нокът издаде пронизителен писък, прескочи огъня, полетя като уплашен звяр към гората и потъна в непрогледната тъмнина.

Павел разбра, че бе направил грешка. Кой знае какви сурови обичаи имат тези туземци. Може би и те, както е при животните, изгонват недъгавите или ухапани от някакво животно. Затова той скочи, затича след него и го повика, но Ястребовия нокът не се обади.

Някои от задрямалите туземци се размърдаха. Ай се обърна и отвори очи. Павел се върна. Капоко го посрещна при огъня. Пламъкът озари кафявото му лице.

— Меко-ва се уплаши и избяга! — без да сваля очи от посоката, където потъна туземецът, отвърна Павел.

— Защо се уплаши?

— Меко-ва е прогонен от племето! — с тревога произнесе географът.

Капоко се замисли и смръщи вежди. Над дърветата полъхваше хлад. Чуваше се в далечината глух тътен. Тъмнината се сгъстяваше. Ниски облаци забулваха небето. Светкавици режеха като с огнени мечове далечния небосвод. Скоро щеше да завали отново.

Капоко дигна глава и очите му блеснаха на жарта.

— Какво заповяда хамба!

— Изсвири три пъти!

— По-добре да го настигна и да го доведа!

— Няма да го намериш?

— Ще го намеря дори в биволско ухо!

Павел разбра по израза на лицето му какво значат тези думи. И за да смекчи гнева на младия туземец, замислено каза:

— Не, Меко-ва не е лош зумбо!

— А защо е прогонен от племето? — попита Капоко престорено спокойно, но в гласа му прозвучаха презрителни нотки.

— Може би е ухапан от хумба-ба! Мамбарите презират такъв човек! Той носи в себе си злия дух! Вярно ли е това?

Капоко беше сложил вече палеца в устата си и се готвеше да изсвири, но отдръпна ръката си. Лицето му още повече потъмня, очите му се присвиха, той завъртя копието над главата си и изскърца със зъби:

— Магесниците са мазуто!

Павел се усмихна, потупа Капоко по рамото и като се вглеждаше в лицето му, попита:

— Вярваш ли в злия дух?

Капоко помълча за миг, като да проверяваше нещо в себе си, и отвърна:

— Не знам!

Той дълго гледа огъня, в искрите, които летяха като златни мушици и угасваха в тъмнината. Най-после дигна очи:

— Хамба вярва ли в злия дух?

Павел като че ли очакваше тоя въпрос, та се усмихна и поклати глава:

— Баримо е измислица на неуки хора!

— Не, хамба!

— А какво?

— Баримо е създаден от магесника! Така казвал белият човек на Домбо! Домбо казал на Капоко! Вярно ли е?

— Да.

Двамата дълго разговаряха, по Меко-ва не се обади. Той не се прибра и на сутринта. Напразно Капоко надуваше сигналния рог, а туземците поред, с пъхнати палци в устата, продължително свиреха.

Павел седеше в пирогата мрачен, със зачервени от безсъние очи и жадно гълташе тютюневия дим. Той бе загубил опитния лодкар и най-добрия познавач на замбезийското крайбрежие. Ястребовия нокът бе пътувал много с пирогата, умело управляваше и се промъкваше през най-опасните места. А освен това бе точен стрелец, опитен ловец и никога не се връщаше с празни ръце. Като куче подушваше стъпките на животните. Добре познаваше горските плодове, гъбите и също като медоносна, птичка откриваше в най-непроходимите гъсталаци натежалите от мед пити на дивите пчели.

А човек, така подвижен, издръжлив и предан, който знае пътя, намира бързо храна и лечебни треви, беше сега незаменим. Затова Павел дълбоко съжаляваше за него. Но какво трябваше да се направи? Туземецът, уплашен за живота си, избяга. Белегът наистина криеше някаква тайна, за да бъде пропъден от племето Ястребовия нокът. Но тая тайна засега едва ли някой можеше да разгадае…

Думкането на тъпаните не преставаше нито за миг. То ставаше все по-тревожно. А назад в далечината не се забелязваше нито туземска лодка, нито бамбуков сал. При все това Павел подканяше туземците да бързат, за да не ги настигнат въоръжените португалци. Той беше уверен, че тътнежът на тъпаните не говореше нищо друго, освен за тяхното настъпление.