Григор Угаров
По следите на заточеника (25)

II

Павел седеше замислен на едно съборено от буря дърво. Туземците товареха пирогите, носеха багажа на главите си, минаваха край него и подозрително го поглеждаха. Реката беше на няколко ярда. Вятърът огъваше тръстиките и те шумоляха. Водата, огряна от слънцето, лъщеше със сребрист блясък. В галерийната гора се надпяваха птичите хорове. Край брега се виждаха разновидни яребици, шумно излитаха гургулици, летяха ята токачки и други птици, окичени с дълги разкошни пера. Пъстрите папагали изпълваха въздуха с крясъците си. Разнасяше се гръмотевичният рев на горилата, придружен с особен шум, който тя произвеждаше, като се удряше с предните лапи по гърдите. При тоя рев, свиреп и застрашителен, всеки птичи глас замираше. Дори пеещата риба уплашена замлъкваше и само когато гласът на най-могъщия звяр притихваше, тя проточваше отново своята еднообразна звънка песен.

Тук за пръв път географът видя птиците червеноклюнести криворози. Наоколо летяха само мъжките. Женските лежаха затворени в топлите си валчести гнезда. Винаги когато настане време за мътене, те лягат върху яйцата, а мъжките зазиждат отвора с жилава кал и оставят само една дупчица, откъдето ги хранят. Чак когато се измътят пилетата и се покрият с мека пухкава перушина, мъжкият разбива гнездото-затвор и пленницата излиза на свобода.

Туземците, които бяха добри познавачи на птиците, много пъти бяха говорили на Павел за червеноклюнестите криворози, които наричаха „корве“. Те ги считаха за умни птици.

Малко преди тръгване Капоко повика Павел:

— Хамба, ела!

— Къде?

— При онова дърво! — посочи с ръка пред себе си момъкът. — Там има гнездо на корве!

От наблюдателното око на Капоко не убягваше нищо. Той виждаше с какъв интерес белият човек разглежда редките птици и за да разсее мрачното му настроение, бе измислил някакво забавно развлечение.

Откъм реката дотича и Домбо. Негърчето не бе виждало своя хамба така мълчалив и унил, с подпухнали очи. Сутринта рано то го посрещна на входа, по уплашено се дръпна, скри се зад палатката, където го намери Капоко. Младият момък се опита да го развесели, но Домбо, прегърнал голите си колене, хълцаше, а от очите му се стичаха сълзи.

— Моят хамба болен! — разчленено, като преглъщаше, говореше той.

— Не болен! Хамба тъжен! — настояваше Капоко.

— О, добър хамба умре!

— Остави това!

— О, колко е добър хамба! Той е мой тамо-тамо!

Павел се досети какво става зад палатката, но не надникна. Сам беше разстроен, убит от скръб. Страхуваше се, че не ще може спокойно да говори със своя малък другар. Може би не ще издържи, ще се разплаче и той, а негърчето трябваше да вижда у него твърдия, мъжествен човек.

Сега, като отиваха към гнездото на криворозите, Домбо пак така подозрително се вглеждаше в лицето на своя хамба, но вече то беше малко по-друго, не беше така посърнало и очите на белия човек си бяха възвърнали блясъка.

— Хамба, не болен? — предпазливо подхвана Домбо и с крайчеца на лявото око стрелна географа.

— Не — сдържано отвърна Павел.

— А преди да се появи дневното светило?

— Бях уморен.

— Хамба не казва истината! — сбърчи чело момчето.

Павел тъжно се усмихна, въздъхна и прихвана за раменете своя малък приятел.

— Ти загуби твоя тамо-тамо — подзе географът спокойно. — Няма го твоя тамо-тамо!

— Е, вярно, Домбо няма тамо-тамо!

— Мъчно ли ти беше тогава?

— Ох, хамба — въздъхна негърчето, — много мъчно!

Павел въздъхна, смукна от цигарата и я стъпка. Повървя крачка-две и призна:

— И на мен ми е мъчно за моя добър тамо-тамо!

В това време Капоко бързо се покатери по дървото, разби отвора на гнездото, измъкна самката. Мъжкият криворог следеше това, кацнал на съседното дърво. Щом видя другарката си в ръцете на негъра, той жално изписука, спусна се към гнездото, падна на земята и започна да се мята. Павел настоя Капоко да върне женската и да замаже гнездото. Капоко се подчини. Тримата се отдалечиха и видяха как щастливата крилата двойка, спасена от ръцете на човека, радостно крещеше.

III

На брега, събрани на малки групички, чакаха негрите. Ай сърдито викаше и размахваше копието. Муата Манго стоеше отчаян и нещо си мърмореше.

Щом видяха географа, всички замълчаха, станаха прави, дванадесет души скочиха в лодките и здраво прихванаха дългите бамбукови пръти. Туземците никога не гребат. Те използват течението, а с бамбуковите пръти управляват пирогите. Когато плават срещу течението, служат си със същите пръти, които забиват в дъното и тласкат напред лодките.

Павел се приближи към Джума и го попита:

— Сит ли си?

Това бе поздрав между негрите, който значеше: „Добре ли си?“ или „Как си със здравето?“ Джума беше здрав, мускулест момък, с широк гръден кош и черна, завита на пръстенчета коса. Той носеше на ухото си халка от слонова кост, кожата му бе покрита с красива татуировка на звезди и отдалеч момъкът сякаш стоеше зад някаква изкусно изплетена дантела. Джума бе красив, с бели едри зъби и кафяви очи.

Поздравът беше съвсем неочакван и той с моминска свенливост наведе очи и смутено се усмихна.

— Сит съм за два дни!

Отговорът буквално звучеше така: „Сит съм за цели два дни!“, което значеше: „Много съм добре!“

— Нямаш ли копие и стрели? — като гледаше празните му ръце, попита Павел.

— Всичко загубих!

Павел се обърна към Ай, който като съветник на Хахама трябваше да се грижи за хората си. Ай пристъпи напред.

— Кажи, бял човек?

— Защо Джума няма копие, щит и стрела? — попита Павел, но като не последва отговор, строго додаде: — Да се въоръжи!

Отново прозвуча познатият спокоен, но покоряващ глас на географа. Ай отскочи, като най-напред повдигна левия си крак, свит в коляното, а копието издигна вертикално над главата си. Той не каза нищо, само изсумтя заканително.

 

 

Сигналният рог още блестеше в ръката на Капоко, когато шест пироги като пъргави змиорки полетяха по течението на реката. Отдавна слънцето къпеше крайбрежните храсталаци е ослепителна светлина. Туземецът-лодкар Меко-ва — Ястребовия нокът, изкусен лодкар, отлично познаваше реката и околната местност. Сега той караше лодката по средата. Там според него бе най-безопасното място за плуване.

IV

Планината Морумбва остана далеч назад и скалистите й очертания едва прозираха в синевата. Пирогите летяха като птици. Слоновата долина, равна и просторна, разкриваше пред очите на географа живописна природа. Честите завои, внезапно изпречилите се прагове затрудняваха плаването. За да не попаднат във водовъртежи или да не се ударят в подводни скали, от гребците се изискваше постоянно да бъдат нащрек.

Ястребовия нокът с голяма пъргавина и сръчност управляваше пирогата. Бързеите, създадени от повдигнатото каменисто дъно, бяха опасни за плуване. По тези места продълговатата туземска пирога, с бързината на стрела, и при най-малкото невнимание можеше да се разбие на парчета.

Местата на подводните скали лесно се откриваха. Там водата сякаш кипеше и се въртеше на млечнобели пенести кръгове. Често лодката налиташе на тях и Павел със затаен дъх очакваше катастрофата, но гребците бяха същински акробати. Те работеха изкусно. Точно и отмерено беше всяко тяхно движение. Гъвкавото тяло на Ястребовия нокът се виеше като лиана, ръцете му се движеха като на изкусен тъкач. Малките му изпъкнали очи не пропускаха нищо…

 

 

Понякога лодките плуваха близо до брега, под надвисналите клони на дивите смокини и мокоронги, преплетени с виещи се храсти и чудновати лиани. Плачещи върби като зелени облаци се редуваха след маслените палми. Над дърветата димяха изпарения, които се топяха в блясъка на слънцето. Капките роса светеха с топлия блясък на изумруд. Над ниския заливен бряг се извисяваха гигантски дървета.

Под дърветата, храсталаците и гъстите тръстики, окичени е красивите венци на орхидеите, летяха разноцветни пеперуди с големи пъстри крила. По високите пънове, покрити с мек кадифен мъх, ибисите бяха устроили своите птичи селища. Те изпращаха пирогите с гръмки крясъци „ца-ца-ца“. Чуваше се пронизителният писък на ястреба риболов. След пирогите летяха малки птички със златожълти пера и черни коремчета. Птичката „звънтящо желязо“, с остри шпори като петел, издаваше тревожен писък „тинк-тинк-тинк“, който наистина напомняше звън на метал. Цели ята от тези птици преследваха враните белошийки. Край бреговете летяха милиони папагали с жълти крила. Птиците тъкачки, с блестящи черни пера, прошарени с жълто-кестеняв пояс по крилцата, тук виеха своите гнезда-колонии…

При това пътуване Павел Балванов бе поразен от разнообразния птичи свят, който населяваше Слоновата долина. У него се събуди отново страстта на събирач на редки птици. Но лодката го носеше напред, той се блъскаше ту в единия, ту в другия борд и едва се задържаше. Очите му жадно поглъщаха живописната растителност и красивите птици.

Ето, пред него прелетя птичка с тъмносин цвят, а крилата и опашката й са светлошоколадови. От опашката й стърчат две дълги пера. Красивият ястреб-риболов, с бяла глава, бяла шия и тъмношоколадови пера, лети в ноктите с голяма люспеста риба. Тя е светложълта на цвят, изпъстрена с ярки петна и ивици.

— Пала-пала, хамба! — извика Капоко.

— Не пала-пала — прекъсна го Меко-ва. — Това е пала-нама! (Риба стрела!)

И Ястребовия нокът поясни, че тя има много шипове и остри зъби и често наранява рибарите. Шиповете и зъбите са нейното опасно оръжие. Само ястребът-рибар умело я сграбчва със своите хищни нокти и я умъртвява веднага.

В това време Павел забеляза една доста голяма риби, която, уплашена от пирогата, прелетя ниско на няколко метра. Но като се вгледа внимателно, той забеляза, че тя използва гръдния плавник и се плъзга по повърхността на водата.

— Хио-хи! Хио-хи! — развикаха се туземците.

Всички бяха обърнали глави и следяха нещо на брега. Капоко също се развика и посочи наведените дървета. Едва сега Павел забеляза по клоните на дърветата тропически гущери, които се приличаха на слънце. При приближаването на пирогите те с шум се хвърляха във водата. Само Ястребовия нокът, като маневрираше изкусно, успя да прободе един грамаден гущер с острото си бамбуково копие.

V

Растителността ставаше все по-буйна, бреговете по-стръмни. Нощният дъжд, оросил тревите, цветята и храсталаците, бе предизвикал буен растеж на всяко стъбълце. Откъм бреговете струеше приятен влажен дъх. Въздухът, прохладен и свеж, очистен от всяка прашинка, трептеше на слънцето. От дъжда подровените брегове се срутваха с трясък, разплискваха водата. Хвърчаха уплашени пчелояди, загубили своите любими жилища по съборения бряг. Но там, където пясъчният насип, изсечен като с брадва от водата, все още се възправяше, можеше да се видят стотици дупки-гнезда на тези красиви птици. Освен тях тук живееха ятата на едроглавите зимородки, които се славеха сред туземците като ловки рибари. Тая малка птичка с разкошна синьо-оранжева перушина туземците смятат за свещена и никога не я убиват.

По чистия златист пясък, останал на продълговати острови в широкото речно корито, се разхождаха птици с човки-ножници, черпи като смола, с бели гърди и червени клюнове. Ястребовия нокът показа много техни гнезда, небрежно построени върху малки трапчинки в пясъка. Женските лежаха и мътеха, а мъжките строго охраняваха гнездата, гонеха птиците марабу и враните. Когато лодката се приближаваше до тях, тези хитри птици скачаха и започваха да се преструват на сакати — отпускаха едното крило, куцаха и тъжно писукаха. Ибисите също не падаха по-долу от тях по преструвки, когато искаха да измамят ловеца.

Но с това не свършваше крилатият свят на Слоновата долина. Колкото и да имаше добра памет, Павел едва ли би ги запомнил, ако не си водеше бележки. Честите завои и зигзази, бързеите и плитчините, когато лодката подскачаше и се накланяше ту на едната, ту на другата страна, пречеха на Балванов да записва. Все пак той успя да отбележи срещнатите тук светлосини нумадийски жерави, красиви фламинга, чудноватите шилоноски с широки ципести крака, прилични на ходила. Тези широки крака им позволяваха да се крепят върху листата на лотоса и другите плаващи растения…

 

 

Пирогата беше отминала напред. Ястребовия нокът въртеше бамбуковия прът, впил поглед напред, готов всеки миг да промени посоката, да отбегне подаващата се като глава на хипопотам подводна скала или огромен корем на баобаб, довлечен от реката.

На един завой Павел погледна назад. Другите лодки не се виждаха. Някъде зад високата стена на тръстиките се чуваше крясък. Другите лодки бяха останали назад. Балванов потупа по рамото Меко-ва, даде му знак да спре и двамата гребци на сто ярда заковаха пирогата. Капоко с три продължителни изсвирвания покани туземците да тръгнат.

Павел изчака няколко минути, седнал на задния нос, като мълчаливо се вглеждаше назад под сянката на палмовия лист, който държеше над очите си. Оставаха още няколко мили до Замбези. Не се чуваха тревожните сигнали на барабана. Може би португалците са се отказали и са се върнали назад. Ако ли пък вървят по петите им, можеха да ги настигнат, затова групата трябваше да бърза и да се спусне по-скоро към голямата река.

Павел изгаряше от нетърпение. През цялото време някакво смътно предчувствие го измъчваше. И сега, като се вглеждаше зад тръстиките, той разтърси глава, като да отърсваше от себе си хапливи мушици. Мина му през ума мисълта, че тайнственото изчезване на стария Балван е хвърлило в тревога туземците и те са решили да се върнат.

— Трябва да бързаме — полугласно каза той. — Все още има време да им се обясни случилото се!

Произнесените думи и неочакваното надигане на географа накара двамата гребци уплашено да се дръпнат. Капоко и Домбо, отгатнали сякаш мислите на своя хамба, вече държаха оръжията и чакаха заповед.

Лекият полъх на вятъра донесе проточен вик. Всички се ослушаха. Някакъв глас се обаждаше отвъд завоя. Но какво говори? Не можеше да се разбере нито една дума.

Гласът три пъти повтори нещо бързо и неразбрано.

— Гребете назад! — като държеше заредена винчестерката, заповяда географът.

След кратка маневра предният нос на лодката вече се насочи срещу течението. Павел стоеше прав, опрян на пушката, и лицето му ставаше все по-бледо. Домбо познаваше това лице. Стиснатите устни, намръщеното сбръчкано чело не предвещаваха нищо добро. Затова той още по-здраво прихвана дръжката на револвера, готов всеки миг да го насочи срещу оня, който се изпречи срещу белия човек. Сега ръката му беше по-яка, мускулите му бяха набъбнали. Павел бе казал, че Домбо има вече ръце на истински мъж…

Подозрението на Павел се оправда. Щом пирогата се показа от завоя между тръстиките, струпаните на пясъчния остров туземци, допрели глави един до друг в тайнствен шепот, издадоха тъжен проточен вопъл и нападаха като покосени.

— Бял човек, не ни убивай! — с плачлив глас извикаха те. — Твоето копие има вълшебна сила!

Лодките, вързани с лианови въжета за бамбуковите колове, забити в пясъка, леко се поклащаха. Някаква птица изхвърча със сърдит крясък. После настъпи мъчителна тишина. Пирогата приближаваше и още незаседнала на пясъка, Павел скочи, последван от Домбо и Капоко.

Туземците лежаха като поразени от мълния. Телата им потръпваха, в изблещените им очи се четеше ужас. Муата Манго цял трепереше и копието подскачаше в ръката му. Павел изненадан се вгледа в негрите, в изцъклените им очи. Изпита чувство на срам. Неговото колебание бе станало причина да се стигне до тая недостойна постъпка на верните му хора. По челото му изби пот. За пръв път бе излязъл несъобразителен. Групата го бе напуснала, защото се страхуваше за живота си. Всеки си мислеше, че може да изчезне така тайнствено, както бе изчезнал белият човек.

— Вама-ва! (Станете!) — извика той, но гласът му прозвуча глухо.

Няколко глави се надишаха.

— Вама-ва! (Станете!) — повтори той вече по-високо и по-ясно, като замиташе пушката на рамото си.

Примрелите от страх хора като че ли тъкмо това очакваха, та с един вик, който приличаше на облекчителна въздишка, наскачаха.

— Ние те напуснахме, хамба! Ще ни убиеш ли?

— Няма да ви убия!

Във въздуха като бойни щикове щръкнаха десетки копия. Обхванати от радостно вълнение, туземците подскочиха три пъти, три пъти дигнаха копията, като същевременно се удряха по коленете.

— Куа-ва нама! (Добър бял!)

Радостните крясъци продължиха няколко минути. Павел чакаше да спрат, но като оглеждаше познатите лица, никъде не откри Джума. Къде се е дянал раненият момък? Той го видя, когато се качи на пирогата и седна на задния нос. Капоко оглеждаше наоколо и също го търсеше с очи. Негърът не се виждаше. Туземците продължаваха да играят танца на спасението, като хвалеха белия човек.

Най-сетне тържественият танц завърши. Всеки потърка талисмана си о гладката повърхност на копието. В това време Павел реши, докато неуките и суеверни хора не са обхванати от ново настроение, да предприеме нещо. Първата му мисъл беше за Джума.

— Къде загубихте Джума? — с нескрит гняв попита той.

Туземците се спогледаха.

— Къде е Джума? — отново попита твърдо и настойчиво географът.

Муата Манго изтърва копието и то изкънтя на едрозърнестия пясък. Няколко чифта очи пронизваха стареца, който трепереше като трескав. Дребният човечец не издържа презрителния поглед на младите хаубаувци, простена и се свлече на пясъка.

— Джума мабома! (Джума е презрян!) — простена с плачлив глас той и закри очи.

Павел пристъпи към него, наведе се и го повдигна. Муата Манго стана, но не се реши да го погледне. Погледът му, изпълнен с отчаяние и страх, се луташе някъде над тръстиките.

— Убит ли е Джума? — попита Павел, като откачи пушката и щракна затвора.

— Не хамба — измърмори врачът, като се озъртате плахо.

— Какво е станало с него?

— Той е прогонен!

— Защо? Джума е добър!

Муата Манго смръщи вежди, помълча, помисли и презрително отвърна:

— Джума потъпка клетвата на Хахама! Върна се без копие!

Всяка дума бе пропита от гняв и ненавист. Павел се досещаше вече за това презрение към младия туземец. Джума бе пристигнал с празни ръце. Нямаше оръжие. Затова още когато заповяда на Ай да му даде копие, лък и стрели, Павел забеляза, че лицето му се смръщи и жилите му набъбнаха, но негърът прикри възбудата си. Законът на племето беше строг и суров. Всеки войн трябва да бъде смел, да се сражава храбро, да не проявява малодушие, да не бяга, да не попада в ръцете на врага, защото лошите бели се стремят да изплашат чернокожите, да всеят у тях страх и робска покорност. А Джума от страх бе изтървал оръжието си и бе избягал с лодката. Тая му постъпка туземците смятаха, че е равна на предателство. За това позорно провинение неговите другари, по внушение на Ай и Муата Манго, му бяха наложили наказанието — да се изгони от групата. Джума, под яростните закани на своите съплеменници, съкрушен и отчаян, бе потънал в гъсталаците.

Все пак Джума беше жив. А можеха да го надупчат с отровните си стрели, да го принесат жертва на хищните крокодили и на хипопотамите или да го завържат на някой бамбук. Сега не оставаше нищо друго, освен час по-скоро да се издири и прибере в групата, а хората да се убедят, че той не е извършил чак толкова тежко престъпление. Затова Павел отиде при Ай, измери го със строг поглед и настойчиво го попита:

— Слушай, Ай, ти можеш ли да се бориш с пет слона?

— Не! — вместо съветника отвърнаха няколко гласа. — Той може да победи само един!

— А по-добро оръжие ли е стрелата от огненото копие на белите?

— О, хамба, няма по-силно оръжие от огненото копие! — в един глас отвърнаха двама стрелци. — Асагеят няма вълшебна сила!

Павел, като все така втренчено гледаше Ай, замълча. Съветникът стоеше навъсен, с поглед, впит в земята.

Дотук всичко вървеше добре. Туземците признаваха, че един човек не може да се бори срещу десет души, а когато те са въоръжени с винчестерки и пистолети, това е цяло безумие.

— А защо наказахте Джума?

— Той престъпи нашия закон! Върна се без копие и стрели!

Павел махна пренебрежително с ръка.

— Каква загуба са копието и стрелите? Те се правят лесно! Ние сами можем да направим много копия и много стрели! Ето ви бамбук! — посочи той гората. — Ето ви и тръстика!

С два скока той се намери при тръстиката, отряза с ножчето цял сноп стъбла и ги показа.

— Ето, аз имам вече пет стрели!

— Имаш, бял човек! — потвърди един глас.

Павел не видя туземеца, но му се стори, че това бе гласът на Зомба.

— Но не стои така работата с един млад войн! — продължи географът. — Вие сте прогонили Джума. Тогава дайте друг Джума на негово място.

— Племето хаубау има много стрелци! — замислено отвърна Ай, все така смръщен и настръхнал.

— Но племето живее далече!

— Много луни път има дотам! — пак се обади Зомба. — Но има по-добри войни от Джума!

— Вярно — съгласи се Павел, като извърна глава и погледна негъра. — Но сега за една пирога не ни достига гребец! Той трябва веднага да хване бамбуковия прът! Намерете ми такъв човек! Доведете друг Джума!

При тези думи, казани с желязна логика, Ай клюмна глава обезоръжен.

— Дайте ми гребец! — повтори натъртено Павел, като упорито гледаше туземците, които, объркани и смутени, стояха в полукръг.

— Няма, бял човек! — прозвуча отново гласът на Зомба.

Настъпи най-удобният момент, за да се срази Муата Манго и Ай. И Павел не го пропусна. Като пристъпи към тях и присви очи, той произнесе бавно и настойчиво:

— Щом няма друг, доведете Джума!

Тих одобрителен шепот мина от уста на уста. Негрите се разпитаха и оживиха. Чуха се облекчителни въздишки. Сега ропотът се насочи към врача и съветника. Няколко чифта очи пронизваха Муата Манго, който бе произнесъл присъдата над Джума. Мнозина бяха оправдали постъпката му, но сега разбираха, че са сбъркали, бяха подведени и затова така жестоко и несправедливо бяха наказали своя добър другар. Зомба изръмжа заканително срещу Ай, като му показа белия човек.

Павел изчакваше да стихне ропотът. Той забеляза, че Зомба, цял настръхнал, се приближава към Капоко и Домбо и крадешком прострелваше с поглед двамата виновници. Като се поклащаше, както правят всички негри от племето, той яростно зашепна нещо и очите му пламнаха. Едната му ръка здраво стискаше копието, а другата — дръжката на туземския му широк с кокалена дръжка нож. Останалите, долепили глави, сърдито и заканително мърмореха.

— Убит ли е Джума? — все така спокойно, но настойчиво попита Павел и впи очи в Муата Манго. — Вие ме лъжете!

— Не, хамба — вместо него отговори Зомба.

— Къде е тогава?

— Избяга в гъсталака! — посочи той отсрещния бряг. — Джума скита сега като хумба-хумба!

— А можем ли да го намерим?

Никой не отговори. Минутите течаха бавно. Туземците под око се спогледаха.

Шаконда неспокойно тъпчеше на едно място. Пясъкът хрущеше под босите му крака. Погледът му се луташе някъде в насрещния бряг. Той също бе осъдил постъпката на Джума и се бе подчинил безропотно на суровото решение. Сега, след думите на белия човек, той се оживи, в очите му отново просветваше надежда — неговият най-близък другар е несправедливо прогонен, а щом е така, той ще се върне, стига да е останал жив.

VI

Нямаше нито миг за губене. Опасността от ново нападение не бе минала. Павел пъхна два пръста в устата си, както правеха туземците, последваха три откъслечни, но резки изсвирвания. Всички се ослушаха. Не се обади никой. Само тръстиките леко трептяха, полюшвани от вятъра. Павел даде знак на Капоко да повтори сигнала. Капоко дигна призивния рог. Туземците, затаили дъх, се ослушваха. Костеният рог рязна тишината, поде го гъстият африкански лес и го повтори няколко пъти. Последва дружно продължително изсвирване от няколко уста.

Бавно течаха минутите. Никой не трепваше.

Очите на Павел се присвиха, пепелявите му вежди паднаха ниско, пръстите му нервно почукваха по дървената подложка на пушката.

Изведнъж познат вик проряза тишината:

— Ехееей!

— Джума! — хвърли се към реката в изблик на радост Шаконда.

Негърът нагази във водата, но се спря и се ослуша. Останалите се раздвижиха. Всеки подлагаше ухо, за да долови по-добре посоката и мястото, откъдето идваше гласът.

— Ехееей! — по-ясно и по-високо се понесе гласът на Джума.

Той долетя като някаква вълна и тласна напред групата чернокожи. В следващия миг от десетина гърла се изтръгна радостен вик:

— Хау-ма! (Ела!)

Водата вече заливаше гърдите на Шаконда, когато крайбрежните храсти се разклатиха, мярна се някакво тяло, тъмно като метал, чу се плясък на вода. Още докато пръските блестяха на слънцето и светлите водни кръгове не бяха изчезнали, над повърхността се показа Джума. Той плаваше така бързо, че отдалеч тялото му приличаше на змиорка. Туземците вдигаха в такт копията, крещяха радостно, а Шаконда, нагазил в реката, скачаше и пляскаше с ръце.

От бряг до бряг имаше около четиристотин ярда, но Джума, изкусен и пъргав плувец, плуваше ловко и бързо като стрела. В зеленикавата вода всички гледаха красивото му тяло, сръчните му мускулести ръце, които се разтваряха и събираха като гребла на изкусен лодкар.

Когато момъкът стигна в плитчината и се изправи, Павел забеляза, че превръзката му липсваше. Макар очите му да бяха хлътнали и лицето му да имаше твърде измъчен вид, то бе озарено от широка щастлива усмивка. Зъбите му лъщяха, едри и равни, очите му блестяха, гърдите му се издуваха като мехове.

Прогоненият хаубаувец бе посрещнат с проточен радостен възглас. Шаконда пръв му подаде копието си в знак на другарство. Капоко му поднесе пет отровни стрели, Зомба — асагей. Само Ай и Муата Манго не се помръднаха от местата си. Те стояха мълчаливи, забили очи в ситния червеникав пясък. Ай само веднъж косо погледна, устните му се присвиха и той цял настръхна от възбуда. Личеше, че не одобрява постъпката на съплеменниците си, изменили на суровия закон.

Джума опря асагея о револвера на Домбо, свали голямата халка — талисман на силата, която носеше на лявото си ухо, и я прибра в кожената си торбичка. Шаконда последва неговия пример.

След това всички едновременно се наведоха, взеха по едно обло камъче и като изричаха неразбрано заклинание, запратиха ги в реката. С това, изглежда, вината на младия провинен момък беше напълно опростена и той отново бе приет в групата. Само Ай и Муата Манго не се помръднаха, стояха все така подпрени на бамбуковите копия, със студени, безстрастни лица…

 

 

В този момент Павел си даваше ясна сметка за всичко, което се бе случило. Тайната около смъртта на баща му бе хвърлила в тревога туземците. Групата изведнъж се бе разколебала. Червеят на съмнението вършеше своята работа. Павел подозираше, че Джума бе прогонен не толкова заради оръжието, колкото затова, че бе смел, решителен и верен човек на пътешественика. Затова за Ай и Муата Манго и старейшините на групата той бе опасен и трябваше да бъде отстранен, но така, че да бъдат насъскани всички срещу него.

Ай може би смяташе себе си за спасител на групата, като в даден момент я върне и по тоя начин предпази хората си от тайнственото изчезване. В своите разсъждения Павел не бе далеч от истината. Сега настъпваше решителният миг. Ще тръгнат ли вече с него, или обзети от страх и съмнение, в последния момент отново ще се пръснат? Държането на Ай и Муата Манго никак не вдъхваше вяра в благоприятния изход от това забъркано положение. А нямаше време за губене, защото португалците можеха всеки миг да се появят.

Време беше да се говори открито за смъртта на стария Балван. А това беше най-мъчителното. Павел не беше сигурен дали ще разберат тези неуки хора, че белите, които носят чудновато оръжие и такива странни вещи, все пак са обикновени хора и не живеят вечно. Ще разберат ли всичко това? Ако не разберат — ще се пръснат като птици. Но всички ли? Не. Той вече имаше сигурни хора, на които можете да разчита. Това бяха Домбо, Капоко, Джума и Зомба. Шаконда бе нерешителен, страхлив и не можеше да му се довери. Още повече, че бе родственик на Ай.

Павел нервно крачеше напред-назад, разкъсван от съмнения. В най-лошия случай, реши той в себе си, ще останат само трима или четирима души и ще продължи с тях. Зомба познаваше посоката по звездите и носеше отличителните знаци на Хахама като негов вестител. Без него имаше опасност вождовете на племената, които населяват двата бряга на Замбези, да нападнат групата. Особено враждебно беше племето мамбари. Откак някакъв мисионер бе откраднал Нуана, дъщерята на вожда Бонга, той не пропускаше бял човек през страната си, ако не го придружава пратеник-вестител или някой старейшина или главатар. Нуана беше изпратена в „острова сред морето“, облечена в цветни дрехи. А когато пораснела, щели да я омъжат за бял човек. Щом научил това, тъмнокожият вожд с яростен вик натрошил копието си на парчета и напуснал колибата. Тайните пратеници на Бонга няколко пъти стигали Голямата вода, но все не успявали да открият колибата на мисионера.

Мамбарите бяха свободно и гордо племе и зорко охраняваха границите на своята страна.

Всички тези мисли светкавично минаха през ума на географа. Разбира се, нямаше нищо по-хубаво от това да пътува с цялата група. Тя представляваше силен боен отряд, още повече, като познаваше храбростта и войнствения прав на хаубаувци. Но в края на краищата, ако не се съгласят да го последват, ще тръгне и само с четиримата.

Павел се спря, порови с пръсти в пепелявата си брада. Небръснат, смръщен, с остър поглед, който се впиваше от човек на човек, той внушаваше страх и подчинение. Най-сетне реши да говори. Туземците се приближиха и образуваха полукръг от плътно прилепени тела.

— Моя тамо-тамо нага-ва! (Моят баща умря!) — направо започва географът.

Болезнен стон, изтръгнат от десетки гърла, отекна в тишината. Всички дигнаха копията и с яростен вик ги забиха в пясъка.

— Злият дух го погуби! — през зъби изръмжа Джума.

— Тамо-тамо беше стар и болен! — помъчи се да обясни Павел, като не изпускаше от очи нито едно движение на негрите. — Той носеше тежка рана от куршума на португалците! Ай знае добре това!

— А Муата Манго не му ли помогна? — сърдито попита Зомба.

Павел замълча. В настъпилата тишина той чуваше ропота на хората, заканителния им шепот. Десет чифта ръце нервно шареха по гладките лъскави копия. Около лицето на Муата Манго се преплетоха злъчни погледи.

— Не — поклати глава географът.

— Даде ли му лечебна трева? — обърна се Джума към стария врач, който объркан тъпчеше нервно на едно място.

— А кой е отнел вълшебната сила на талисмана? — попита звездоброецът.

— Видях птицата кри-кри! — обади се трети. — Тя има лоши очи! Сигурно Муата Манго не е закрил лицето на стария хамба!

Врачът се понаведе, като да се пазеше от удар, отвори уста да каже нещо, погледна под очи насам-натам и като видя впитите в него погледи на настръхналите войни, замръзна на място. Изведнъж всичко бе взело неочакван обрат. Укорите, които се сипеха върху главата на невинния човек, развързаха ръцете на Павел Балванов. Вместо, както очакваше, да се мъчи да убеди туземците в истинската причина за смъртта на баща си, сега той трябваше да спасява самия Муата Манго, защото наближаваше моментът, когато гневът щеше да избликне като вулкан и врачът щеше да бъде надупчен като решето. Затова избърза, махна с ръка и тълпата утихна.

— За смъртта на моя тамо-тамо Муата Манго не е виновен! — подзе той. — Аз и Капоко го погребахме според обичая на белите!

Сякаш мълния мина от човек на човек. В един миг всички трепнаха, рязко изправиха глави, очите им се разшириха.

— Кой тогава е виновен за смъртта на тамо-тамо! — намръщен запита Зомба.

— Белите базунго! (Лошите бели!) — отвърна заканително Павел. — Те са му нанесли смъртоносна рана!

Ярост обхвана туземците. Зомба изскърца със зъби, три пъти заби копието си в пясъка. Муата Манго стоеше като втрещен. Стана нещо съвсем неочаквано. Той не допускаше, че белият човек ще го защити. Затова сега го гледаше зяпнал, по сбръчканото му лице се стичаха сълзи, в крайчеца на устните му трепкаше благодарна усмивка.

— Добър бял човек! — не се стърпя и изля радостта си негърът. — Добър бял човек, ти си справедлив…

Павел махна с ръка и го прекъсна:

— Но защо да говорим за това? За нас е скъпа всяка минута. Трябва да бързаме! Лошите бели пи преследват! Ние губим време! Да тръгваме! — И после добави: — Няма косъм да падне от главата ви! Няма да ви продам на белите търговци! Ще се върнете здрави в страната на хаубау!

Чуха се одобрителни гласове. Преди още да стихне глъчката, Павел попита:

— Който иска да върви с мен, да вдигне копието си!

Дружен вик заглуши крясъка на птиците. Цяла гора от копия щръкна нагоре. В тоя миг Павел забеляза в края на полукръга Капоко и Домбо. Щастливо усмихнатите лица на верните му приятели говореха за победата на техния хамба. След малко шест пироги като шест златисти птици по даден знак полетяха по течението на реката.

 

 

Още не бяха се отдалечили дори на половин миля, в далечината изтрещяха два изстрела. Гърмежът, повторен от ехото, бавно заглъхна дълбоко в гъстия лес, който покриваше двата бяга на реката.

Сега никой не се съмняваше в мъдростта на белия човек. Стана тъкмо това, което Павел предчувстваше. Португалците бяха преминали планината по пряката пътека. С помощта на бинокъла си той видя по открития бряг, че някои препускат на бикове и ожесточено ги удрят в хълбоците, дърпат оглавниците, размахват ръце. Други пък не можеха да изчакат тромавите добичета, хвърляха се на земята, приклякаха и стреляха. Бандитите вървяха вече по течението на реката. Ясно беше, че те нямаха намерение да се откажат от преследването.