Карън Робърдс
Опасно лято (11)

Глава 10

Докато слушаше телефона да звъни, Кристи чувстваше стомаха си на топка и й прилошаваше. Разбира се, сега, когато не знаеше дали иска да проведе разговора, със сигурност щеше да се свърже. Животът винаги ли е такъв?

Последния път, когато беше говорила с Майкъл, беше, за да го засипе с обвиненията на Франки, да му каже, че е намерила доказателства за тези обвинения, докато е търсила информация във файловете в офиса, че знае кой е той и с какво се занимава.

„Така се правят нещата“, беше отговорил сприхаво Майкъл и не беше показал нито изненада, нито разкаяние, каквито беше очаквала тя. „Винаги така се забогатява. Време е да излезеш от своите заблуди, Кристи, да видиш реалността и да свикнеш с нея“.

Редактираната версия на нейния отговор можеше, доста удачно, да се сведе до това: Не съм завършила право, за да нарушавам законите, така че можеш да вървиш по дяволите.

Беше глупачка да мисли, че Майкъл има законен бизнес, че фирмата му е адвокатска. Сега разбираше нещата и виждаше грешките си. Трябваше да знае, че крушата не пада по-далеч от дървото.

— Добре дошла в семейството — беше й казал Джон де Палма по Коледа, когато Майкъл ги беше информирал, че са се сгодили. Като си спомни тези думи сега, Кристи поклати глава, учудена от собствената си наивност.

Телефонът продължаваше да звъни. Беше живяла в Атлантик сити през по-голямата част от живота си и знаеше повечето от историите за Джон Де Палма. Не трябваше да си гений, за да се досетиш в какъв нюанс той използва думата „семейство“

Може би тя не беше точно глупава, а нарочно и подсъзнателно си беше затваряла очите. Половината от населението на Плезънтвил беше свързано с мафията по един или друг начин. Престъплението беше дори нещо като индустрия, последната възможност. Почти всеки телевизор и компютър, както и което и да е електронно устройство в квартала, където беше израснала, беше купено от Ник. Всички знаеха, че в автоматичната пералня на самообслужване можеш да направиш и залаганията си и че в „Мики Дийз“ на ъгъла на „Четвърта“ и „Мейн“ можеш да купиш и някои недотам обичайни неща заедно с хамбургера си. Но тя беше сменила Плезънтвил за по-добър живот и по-добра професия във Филаделфия. Ако искаше да бъде престъпник, можеше да остане и там, а и нямаше да й се наложи да скъса задника си от учене, да работи на две места и да завърши първо колеж, а после и право.

Тя искаше онзи вид успех в живота, който не изисква непрекъснато да се тревожиш дали не си нарушил закона, да нямаш тревога нито за настоящия момент, нито за бъдещето.

Беше решила, че Майкъл — мургав, красив, десет години по-възрастен от нея, мъж, който носеше костюми за хиляда долара и ценеше превъзходното вино, което, да си кажем истината, за нея имаше вкуса на сироп за кашлица — чувства нещата по същия начин. Независимо от това кой е баща му. Въпреки че е израснал в сянката на мафията. Беше решила, че той се е сблъскал с различни нарушения на реда в младежката си възраст — така, както и на нея се беше наложило да види някои неща. Очевидно беше сгрешила.

Когато той й предложи висока заплата, въпреки факта, че току-що се е дипломирала, тя беше очарована и прие. Беше очарована и от възможността да живее във Филаделфия, което не беше много далеч от Атлантик сити, където живееха майка й и сестрите й. Както, между другото, и голям брой роднини на Майкъл, който я беше взел под крилото си като по-опитен адвокат. За двете години, през които работи за неговата фирма, тя успя да си купи апартамент в един хубав и скъп квартал на града, прекрасни дрехи, великолепна кола. Обичаше работата си, имаше нови и симпатични приятели и удачна, пълна с любов, връзка с Майкъл. Когато той й предложи, по време на романтична вечеря на свещи, тя дори не изпита необходимост да помисли. Отговори, радостна и щастлива, с „да“. През следващите няколко месеца беше по-щастлива отвсякога в живота си, благословена като Пепеляшка в мига, в който обува стъклената пантофка.

Докато Франки не се беше появил в апартамента й като пословичната змия и не беше унищожил нейния рай. Беше й казал, че е провалил операция, която е трябвало да проведе за Майкъл, и се страхува, че ще го убият.

Майкъл най-после отговори и гласът му я стресна и я извади от мислите й. През първите две секунди й се виеше свят само от мисълта за този така добре познат глас. Сърцето й заблъска в гърдите. Дишането й спря. Кожата й настръхна. После осъзна, че слуша съобщение, а не самия Майкъл, и отново задиша свободно. Отпусна се, изпитала неочаквано облекчение. И в този момент разбра със сигурност — вече не обичаше Майкъл. Страхуваше се от него.

— … ще ви се обадя веднага, когато мога. Благодаря. — Бип.

Кристи си пое дълбоко дъх. Само ако можеше да говори с него и да му обясни…

— Кристи е. Важно е. Обади ми се.

Когато приключи, откри, че ръцете й треперят. Гледа втренчено телефона известно време, после възобнови решителността си и направи още едно обаждане.

— Да? — Гласът от другата страна й беше толкова познат, колкото и този на Майкъл.

— Чичо Винс? Кристи е.

Чу го как си поема рязко въздух.

— Исусе Христе, защо ми се обаждаш? Сега не мога да говоря с теб. Тук нещата са…

В тона му имаше нещо, което й подсказа, че той ще затвори всеки момент.

— Снощи някой се опита да ме убие — прекъсна го отчаяно тя. — Поръчано ли е било? Дали Майкъл, или някой друг не го е поръчал?

Наистина много кратка пауза.

— Исусе! — Чу звук, който я накара да помисли, че той преглъща мъчително. — Не, разбира се, че не, няма нищо такова. Казах ти, ако правиш, каквото ти кажат и си държиш устата затворена, всичко ще е наред.

— Виж, предадох куфарчето. Каза ми, че това е всичко. Но ми се обадиха снощи и…

— Не по телефона. Не ми казвай по телефона. — Тя чуваше дишането му — забързано и трудно. — Виж, ще проверя. Сделката беше: Предаваш куфарчето и си свободна. Но може би нещо се е променило. Тук сме подложени наистина на горещ натиск и може да са решили да направят нещо различно. Прави, каквото ти кажат, докато не ти се обадя да ти кажа нещо различно. Трябва да затворя.

— Чакай! Нанесени бяха доста щети на къщата, трябва да се сменят ключалките…

— Обади се на Тони в „Манели Мениджмънт“. Той ще се погрижи. И не говори така по телефона. Не се обаждай на Кармен, не я замесвай в това, каквото и да става.

Той затвори.

Не се обаждай на Кармен. Майка й. Кристи си пое дълбоко дъх и изключи телефона. Не, нямаше да се обади на майка си, която, въпреки че пушеше като комин и обичаше партитата, обичаше и нея, и сестрите й, както никой и нищо друго на света. Ако майка й разбереше, че Кристи е дори в най-малка опасност, щеше да вдигне такъв скандал на чичо Винс, че щеше да се чуе чак в Канада. После щеше да дойде в Окракоук. Щеше да вдигне още врява, вероятно щеше да се забърка в кашата и също като Кристи щеше да бъде убита. А може би също и Никол, и Анджи.

Да се обади на майка си, беше, без съмнение, лоша идея. Но много й се искаше да го направи. Когато изпаднеше в истинска беда, майка й беше човекът, към когото автоматично, инстинктивно, се обръщаше.

Въпросният случай: Когато се беше противопоставила на Майкъл, беше постъпила като всяка пораснала и разчитаща единствено на себе си жена, която току-що се е разделила и с гаджето, и с работата си — беше се обадила на майка си. Не искаше да каже прекалено много неща, преди да е имала време да помисли, и просто беше казала, че с Майкъл са се скарали. Майка й каза да се върне у дома и да помисли — това беше обичайната рецепта за всички беди. Но когато Кристи беше направила точно това, беше претърпяла най-големия от всички шокове — когато спря на кръстовището малко пред къщата на майка й, заобиколиха я черни лимузини. Заплашиха я с оръжие и я хвърлиха на задната седалка на черно „БМВ“, паркирано наблизо, в което я чакаше чичо Винс. Той я изведе на разходка на чист въздух, както се изрази, и по пътя й обясни и изложи някои факти от нейния живот. Когато най-после разбра, кръвта на Кристи замръзна във вените.

Ако беше помислила да отиде при някой свой приятел прокурор с онова, което знаеше — а преди да чуе чичо Винс, тя мислеше да направи точно това — то сега се отказа. Изгуби илюзиите си. Прималя й от ужас и тя се съгласи да извърши само една „услуга“ за него — да занесе куфарчето, което той й даде, в Окракоук и да чака да й се обадят на кого и къде трябва да го предаде. Той й обеща, че ако държи устата си затворена, след това и тя, и семейството й, ще бъдат оставени на спокойствие. Завинаги. Реши, че е разбрала — той знаеше, че след като предаде куфарчето, тя не може да отиде да се обади в полицията, защото щеше да предаде и себе си.

Освен другите негативни последици, адвокат, обвинен в криминално деяние, губеше своята правоспособност. Ако отидеше в полицията, всичките години на упорит труд щяха да отидат на вятъра. Ценното й и скъпоструващо образование нямаше да послужи за нищо. Тя също щеше да е престъпник.

И го знаеше. Беше готова да заложи бъдещето си, да предаде куфарчето и да получи опрощението на мафията. Тази алтернатива беше далеч по-добра от другата — да намерят смъртта си и майка й, и сестрите й. Защото чичо Винс й беше дал ясно да разбере — ако не им сътрудничи, не само тя ще е в опасност, но и майка й, и Никол, и Анджи.

Когато най-после успя да говори с майка си онази нощ, тя й каза само, че с Майкъл са скъсали, че като последица от това е напуснала работа и че отива да прекара няколко дни ваканция в Окракоук, където чичо Винс щедро й е предоставил къщата на плажа.

Майка й разбираше прекрасно проблемите на жените с мъжете и не каза нищо по въпроса.

Настоятелно почукване по стъклото я стресна и рязко я върна към действителността. Тя обърна глава толкова рязко, че я заболя вратът. Когато срещна черните очи на Кастелано, почти припадна, вероятно и от горещината, преди да успее да постигне контрол над себе си. Улицата беше пълна с хора, той беше в униформата си на помощник на шерифа. Каква беше възможността да й навреди при тези обстоятелства?

Тя спусна прозореца и осъзна, че въпреки всичко диша прекалено учестено и той я гледа леко загрижено.

— Нещо не е наред ли? — запита я той. — Седиш тук от дълго време.

— Обаждах се по телефона. — Кристи успя да се усмихне. — Но благодаря, че сте загрижен за мен.

— Добре, тогава. Съжалявам, че те обезпокоих.

Той вдигна ръка за довиждане и се изправи до колата. Слънцето блестеше толкова ярко, че тя трябваше да присвие очи, за да го види. И онова, което видя, смъртно я уплаши, чак костният й мозък замръзна. Светлината се отразяваше от повърхността на колата и размазваше чертите на лицето му, което едва ли беше повече от неясна форма — така той много, невероятно много, приличаше на мъжа от плажа.

Но дали беше същият? Мили боже, не беше сигурна.

Сърцето й отново заблъска в гърдите и Кристи вдигна прозореца.

„Стегни се, каза си тя ожесточено, когато стъклото ги раздели. Не може да ти направи нищо тук, независимо дали е бил той или не“

И все пак побърза да поеме по пътя си. Усещаше погледа на Кастелано върху себе си, пулсът й все още не се беше нормализирал, но Кристи успя да му махне за довиждане и да навлезе в уличното движение. Поглед към часовника на таблото й каза, че е 1:52. Ако не побързаше, щеше да закъснее.

Дали Кастелано щеше да я чака до маяка? Или някой друг? Гласът по телефона не й даде никакви подробности. Това означаваше, че може да е всеки.

Единственото, в което беше сигурна — или поне донякъде сигурна — беше, че гласът по телефона не принадлежеше на Кастелано.

А после си каза, че единственото, което може да направи, е да прави внимателно стъпка след стъпка и да види дали ще може да се измъкне от тази стая на ужасите, преди тя да я е убила.

Поглед в огледалото за обратно виждане й каза, че той стои съвсем неподвижен на тротоара и я гледа как се отдалечава. Приятелска загриженост или нещо друго, заплашително? Не знаеше. Не можеше да каже.

Премисляше всевъзможни вероятности, докато минаваше край заведения, момичета и момчета в летни дрехи и по сандали, велосипедисти от всякакви възрасти, покрай живописни сгради, богато декорирани, покрай заспали на вид коне, дърпащи карети, пълни с туристи — но без всъщност да вижда нещо. Не виждаше колко живописен е островът, не я успокояваше тази атмосфера на деветнайсети век, когато я заплашваше смъртна опасност. Антикварните магазини, ресторантите, които до един рекламираха прясна морска храна, красотата на пристанището, което изглеждаше като всяка лъскава пощенска картичка — всичко това беше изгубено за нея. Когато видя маяка през предното стъкло, се изненада, че е стигнала, без всъщност да мисли за пътя и посоката. Около маяка имаше толкова много туристи, колкото глухарчета има на огряна от слънцето лятна поляна. Докато слизаше от колата, й хрумна, че не знае какво или кого търси.

Но това нямаше значение. Изпитваше сигурност, че другият ще я намери. И при тази мисъл сърцето й се сви.

Сега, когато беше вън от колата, горещината я обгърна като влажна целувка. По кожата й отново блеснаха ситни капчици пот още преди да е направила и две крачки. Дрехите й приличаха на току-що извадени от центрофугата. Не можеше да й е по-топло, въпреки възможно най-лекото облекло, ако беше загърната от главата до петите във вълнено одеяло. Извика в съзнанието си образите на глетчери и пингвини, в напразен опит да се охлади, и прекоси паркинга. Отиде до оградата, която не пускаше туристите прекалено близо до маяка, който, според брошурата, пъхната в ръката й от услужлив служител на някаква туристическа агенция, датираше от 1823 година. Сравнен с безоблачното небе, заслепяващо очите, и дълбокия тюркоазен цвят на океана, маякът имаше разочароващо обикновен вид. Кристи застана пред него и й хрумна, че той изглежда точно като солница, изправена на ивица свежа зелена трева.

Е, може би днес не беше настроена да се радва на исторически забележителности.

Но поне шестото й чувство работеше. Разбра го, когато леко настръхване на космите на тила й й подсказа, че някой я наблюдава. Стиснала брошурата така, сякаш беше нейният билет за бъдещето, тя се огледа бързо. Нито един човек не привлече вниманието й. Но чувството, че нечий поглед се е впил в гърба й, че дълбае като свредел, не си отиваше.

Навсякъде, където погледнеше, имаше хора. И нито един от тях не й обръщаше внимание.

Дишаше все така неравномерно, а сърцето й биеше неспокойно — като птиче, затворено в клетката на гърдите й. Сведе поглед и видя, че мачка брошурата в дланите си, без дори да осъзнава действията си. Страхът имаше свой собствен метален вкус, както беше научила през последните няколко дни, и сега, като навлажни устни с език, отново го усети.

Хвърли брошурата в близкото кошче за отпадъци и тръгна неспокойно покрай оградата, която водеше към офиса на агенция с изглед към океана. До него имаше снекбар, който беше отворен, музей, посветен на Блекбърд, магазин за сувенири и каменни стъпала, които водеха до плажа, обсипан със скали. Туристите се бяха събрали на малки, весело бъбрещи групи, позираха на фона на маяка и правеха снимки, хапваха топли хамбургери и пържени картофи. Мирисът на тези вкусни неща минаваше край ноздрите на Кристи и й прилошаваше. Горещината и липсата на сън се комбинираха така, че главата й пулсираше от болка. Не беше яла и днес, осъзна сега, и реши, че вероятно заради това стомахът й не е в ред. Чувството, че е наблюдавана, не си отиваше, но не можеше да прецени кой от всички хора тук е източникът на това неспокойство. Огледа се наоколо, разходи се в парка, правеше всичко възможно да изглежда като турист, без всъщност да вижда каквото и да е от заобикалящото я. Чакаше някой да я потупа по рамото или нещо друго, което да й подскаже, че с нея са установили контакт.

Измина час и половина. Нищо, освен че понякога влизаше в стълкновение с някой пластмасов меч или дете, пищящо и тичащо наоколо с пиратска шапка на главата, увлечено в игра. Един възрастен човек я помоли да направи снимка на семейството му и поне половин дузина комари решиха да се нахранят с незащитената й плът. Да се обади на фирмата, която щеше да извърши поправките в къщата, й отне точно пет минути, после отново нямаше какво да прави. Накрая се отказа да познае коя е свръзката й и влезе в снекбара, където си поръча диетична кола и малка опаковка аспирин. Беше прекалено горещо и беше прекалено нервна за нещо друго.

Седна, в неспокойно състояние на духа, на една маса, глътна аспирин, изпи колата и прочете една от брошурите, които сякаш бяха разпръснати навсякъде.

И докато четеше, хрумна й, че в неделя маякът затваря за посетители в пет часа.

Оставаше малко повече от час. Страхът й беше притъпен от горещината и от липсата, на каквото и да е действие. Освен това, нямаше никакво желание да излезе и отново да се подложи на изгарящите слънчеви лъчи. Ако някой я търсеше, не беше чак толкова трудно да я намери. Не се изискваше кой знае какво умение. Тениската й беше оранжева, за бога, и тя беше една от малкото, които се разхождаха безцелно съвсем сами.

И какво щеше да се случи, ако никой не се свържеше с нея? Тази мисъл изпълваше сега съзнанието й. Реши да отиде до тоалетната. И продължи да мисли: Дали това означаваше, че е свободна да събере багажа си и да се върне у дома? Много й се искаше да е така, да тълкува фактите, както й е изгодно. В огледалото срещна погледа на жена, която миеше ръцете на малкото си момиченце, и разбра, че е изказала желанието си на глас.

Влезе в една от кабинките и докато изхвърляше хартията в кошчето за отпадъци, случайно погледна под вратата. Край нея минаха — странно, крака — обути в мъжки работни ботуши. Още не осъзнала факта и обхваната от ужас, и вратата на съседната кабинка се отвори с тихо съскане.