Карън Робърдс
Опасно лято (26)

Глава 25

— Оттук.

Докато се сбогуват с хората, които наблюдаваха костенурките, и поемат обратно през гората, вече се беше съмнало съвсем. Люк все още нямаше настроение, но правеше всичко възможно да не показва. Хвана Кристи за ръката и двамата поеха на запад. След като Гари му каза съвсем точно къде се намират и как да стигнат там, където желаят, на Люк му беше съвсем лесно — освен че можеше да се ръководи от това, че водата се влива в морето и мъхът расте от северната страна на дърветата.

— Откъде знаеш?

Вярна на недоверчивата си природа, Кристи се дърпаше и се оглеждаше. Слънцето все още не беше пробило облаците, което означаваше, че светлината беше достатъчно да се виждат един друг, както и най-близките околности. Сивите стволове на дърветата и ниско растящите клони ги заобикаляха като армия от мълчаливи стражи. Всичко беше покрито от лека утринна мъгла.

— Искаш да кажеш, освен моята безгрешна способност да се ориентирам. Човекът от групата ми каза да поемем насам. — Люк посочи с палец на изток.

Това свърши работа. Хванати за ръце, те се придвижваха като Люк правеше път, а тя вървеше отзад. Той беше смъртно уморен, а ако се съдеше по мълчанието й, и тя. Накъдето и да погледнеше, от земята се издигаше пара и блестеше като тънка паяжина на слънчевите лъчи. Песните на ранобудните птички и жуженето на насекомите представляваха екзотичен фон на събитията. Целият свят миришеше също като дънките му — на влага и мъгла.

— Мислиш ли, че той ни дебне някъде наоколо? — Кристи говореше тихо.

— Не. Минава осем часът и вече има много хора. Почти всички са станали и тръгнали на работа. Но дори да ни търси, няма да ни намери в гората.

— Освен ако не извадим наистина лош късмет. А не е ли така до този момент?

Люк хвърли поглед назад към нея и видя, че е прекалено бледа. Тениската й беше кална и още достатъчно влажна, та да очертава зърната на гърдите й. Шортите й стигаха до средата на бедрото, а наистина забележителните й крака бяха целите одраскани, ожулени и мръсни. Под късата й руса коса, с която, беше сигурен, никога нямаше да може да свикне, огромните й кафяви очи се оглеждаха нервно. И едното беше насинено в десния ъгъл. Стомахът му се сви само като я гледаше.

— Окото ти е насинено — каза той.

Тя смръщи вежди и вдигна длан. Люк стисна зъби, за да не се поддаде на импулса да докосне мястото с устни.

— Разкажи ми за бившето си гадже — подхвърли той през рамо. Въпросът трябваше да му напомни каква е причината да е част от живота й, както и да измъкне малко информация. Но така, както се чувстваше в момента, информацията можеше да върви по дяволите. — Майкъл, така се казваше, нали?

— Няма много за разказване. — Той усети весела нотка в гласа й, когато тя продължи: — Между другото, просто за да го знаеш, ти си много по-добър в леглото.

Това го накара да спре.

— О, така ли?

Той се обърна, наклони брадичка на една страна и погледна в очите й. Независимо от сегашния си вид, тя беше най-красивата жена, която беше виждал в живота си. Това не беше добре. Всъщност щеше да се превърне в огромен проблем, което обаче не му попречи да я целуне горещо по устните.

— Да — каза тя и му се усмихна, когато той повдигна глава.

Той отново я целуна, този път — по-бавно, като се наслади на мекотата на устните й. Тръгнаха отново и той нямаше как да не забележи, че сега настроението му е малко по-добро отпреди.

Каквото и друго да не беше наред във връзката им, всичко с химията беше наред.

— Мислиш ли, че той стои зад това? Майкъл? — запита я, без да се обръща.

Измина секунда.

— Може би — каза Кристи и стисна по-силно ръката му. После добави: — Вероятно.

— Може би трябва да го попиташ. Можеш ли да се свържеш по някакъв начин с него?

— Опитах се да му се обадя на личния му номер. Той не отговори и не ми се е обадил все още.

— Може да е извън града. Дори може да те е проследил до Окракоук.

Люк почувства внезапното потреперване на пръстите на Кристи и му се прииска да се срита в кокалчетата за тези си думи. Ако я беше уплашил, нямаше да си го прости. Господи, на нейно място и той щеше да се страхува.

— Нали знаеш, вече няма защо да се страхуваш — каза й той и стисна ръката й, за да я окуражи. — Аз ще те пазя.

Презрителният звук, който тя издаде, беше истинско мъчение за мъжкото его.

— Не можеш. Как би могъл? Ти си адвокат. А те са подкупени от мафията. Оценявам думите и желанието ти, но ако искаш да се измъкнем живи от това, трябва да бъдеш реалист.

Ставаше му все по-трудно да помни, че за нея той не е агент от ФБР.

— Не биваше да ти казвам — каза тя, очевидно изпълнена с разкаяние.

— Постъпи правилно, когато ми каза. — Гласът му беше твърд.

— Ако те убият заради мен, никога няма да си го простя.

— Всъщност не е толкова лесно да ме убият.

— Те убиват хора по всяко време, както знаеш. За тях това не означава нищо.

Тя правеше всичко възможно да го предупреди, звучеше толкова нежно и мило, толкова разтревожена за него, че той не можеше да направи друго, освен да спре, да се обърне и да я целуне. Тя го прегърна през врата и го целуна отчаяно в отговор. Минаха няколко секунди, преди той отново да се стегне и да извика на помощ волята си, за да продължи пътя.

Вървяха по чакълеста пътека, достатъчно широка за един автомобил. Както беше казал Гари, няколкото поредни дъждовни нощи го бяха превърнали в море от кал. Браздите от двете страни представляваха кални локви. По средата имаше по-твърд, скалист, участък, но не навсякъде теренът беше един и същ.

— О, мили боже! Път! — ахна Кристи, когато излязоха от гъстата зеленина и го видяха.

— Можеш ли да повярваш? — каза Люк, като я издърпа до средата.

И неговите сили вече свършваха. Беше гладен, имаше нужда от кафе, краката буквално не го държаха. Не искаше и да мисли за онова, което се случваше между него и Кристи, докато не поспи поне една нощ.

— Не трябва ли да вървим под прикритието на дърветата? — Той хвърли поглед назад и видя, че Кристи се оглежда страхливо. — Ами ако той е някъде на пътя?

— Ще го чуем, като се приближава.

Тъй като не бяха видели и следа от нападателя петнайсет минути, след като се бяха измъкнали от багажника, Люк смяташе, че няма почти никаква вероятност да го срещнат точно тук и точно сега. Винаги съществуваше и възможност за лош късмет, разбира се, но за разлика от Кристи той обикновено беше оптимист.

— Колко мислиш, че трябва да вървим?

— Не знам.

Всъщност не чак толкова много, но не можеше да го каже на Кристи. Гари трябваше да е оставил транспортното им средство някъде наблизо.

След като вървяха около десет минути, той го видя — една гума се подаваше незабележимо, но не чак толкова незабележимо, че да я пропусне, изпод един храст. Кристи я видя почти едновременно с него.

— Люк, погледни! — Тя сочеше с ръка.

— Виждам.

Още преди да го издърпа изпод храста, Люк знаеше какво е това — мръсен малък мотоциклет. Не беше кой знае какво, но щеше да свърши работа. А и откриването на нещо толкова незначително нямаше да предизвика подозрения у Кристи.

— Мислиш ли, че работи? — Кристи го гледаше с възторг.

— Да видим.

Двигателят заработи след третия опит.

— Благодаря ти, Боже! — възкликна Кристи и погледна към небето.

Люк почти се усмихна, защото „Благодаря ти. Гари“ щеше да е далеч по-уместно. После тя го погледна с огромните си красиви очи и смръщи леко вежди.

— Мислиш ли, че някой ще възрази, ако го вземем назаем?

Трябваше да каже нещо.

— Не знам — каза мрачно. — Някои хора могат да го сметнат за кражба.

— Но ние ще го върнем.

— Да — каза той, с което капитулира, защото тя гризеше долната си устна, а това смущаваше спокойното състояние на ума му. — Ще го върнем. Скачай.

И тя се настани отзад, като го обви здраво с ръце. Притисна се плътно в него и двамата поеха по пътя.

Мястото беше малко, пътят беше неравен, пътуването — недотам приятно, защото понякога бяха принудени да спират. Слънцето продължаваше да се изкачва по небето и комари и други насекоми започнаха да прииждат на цели армии. На теория, движението трябваше да ги предпазва от насекомите. На практика, не беше така. Тъй като държеше мотоциклета и с двете си ръце, Люк трябваше да забрави за възможно противодействие. А Кристи също трябваше да се държи с две ръце за него, защото в противен случай можеше да падне, и беше в същото положение като него.

Докато излязат на шосе И-12, което беше двупосочно и опасваше целия остров, беше изминал цял час и цялото тяло на Люк го сърбеше. Единствената мисъл, по-привлекателна от вземането на душ, беше горещ душ и горещо кафе.

— Дръж се! — извика той.

Реши да ускори ход, но идеята не се оказа добра. Най-високата скорост, която моторът развиваше, беше вероятно шейсет мили в час, но с Кристи отзад можеха да развият най-много една трета от това. Движението не беше натоварено, от време на време ги задминаваха коли, които надуваха клаксоните си. Повечето пътуваха в същата посока, към Окракоук.

— Искаш ли да спрем в офиса на шерифа, за да му кажем какво се е случило? — извика Люк, когато навлязоха в градчето.

— Не! Искам да взема душ, преди да говоря с когото и да било!

Това беше до такава степен в съгласие е неговите мисли, че Люк не каза нищо друго. И той не искаше да привлича вниманието върху себе си, не повече отколкото е необходимо. Например ако шерифът решеше наистина да го проучи, можеше да открие, че Люк Рандолф, адвокат от Атланта, не съществува. И, второ, този, който се опитваше да убие Кристи, нямаше представа, че и той е бил в багажника, и щеше да е по-добре това да остане така.

Проблемът беше, че ако не измислеше начин да я разубеди, Кристи щеше да разкаже всичко на шерифа.

Люк мислеше над тази дилема, докато пътуваха по „Франт Роуд“ покрай пристанището, към плажа. По тази част от шосето движението беше много натоварено. Никой не обръщаше ни най-малко внимание на стария мотоциклет с двамата мръсни пътници, които пътуваха из този живописен градец.

Кристи го стискаше все така силно през кръста, когато завиха и къщата й се показа пред тях. Беше почти пладне, небето беше синьо, слънцето грееше ярко и всички бяха забравили за снощния проливен дъжд. Мисис Кастелано, която както винаги беше в предния двор и се грижеше за цветята си и чието внимание очевидно беше привлечено от рева на двигателя, ги изгледа. Люк й махна с ръка. Тя му махна в отговор и отново посвети вниманието на градината си.

— Устройството за отваряне вратата на гаража е в чантата ми! — извика Кристи, когато спряха пред гаража.

Люк кимна и изключи двигателя. Внезапната тишина беше оглушителна.

— А имам и резервен ключ за къщата, скрит в тази саксия — прошепна Кристи, когато стъпи на земята.

— Ще влезеш с мен, нали? — запита тя разтревожена, когато Люк постави стъпенката на мотоциклета. Люк й хвърли бърз поглед — тя, общо взето, изглеждаше така, сякаш излиза от центрофуга. Косата й стърчеше около главата като пух на глухарче, по дрехите й бяха полепнали листа и други боклуци, едната от каишките на сандалите й се беше скъсала. Окото й беше станало още по-тъмносиньо, лицето й беше почти кафяво от мръсотията, а носът й беше изгорял от слънцето.

Но въпреки това сърцето му прескочи един удар.

— Скъпа, не би могла да се отървеш от мен, дори да го искаш — каза той с леко недоволство, защото онова, което ставаше с него, не му беше по вкуса.

Кристи отиде до саксията с розовата бегония, разрови пръстта и извади ключа. Като влезе в къщата, той се сети, че Гари ги наблюдава, което не допринасяше особено за спокойствието му, но алтернативата — да я заведе в тяхната къща — беше толкова изпълнена с опасности, че въобще и дума не можеше да става. Трябваше само да отворят вратата на неговата спалня и да видят мръсотията, оставена от котарака…

Като се опитваше да не мисли за Гари, Люк претърси набързо къщата, после последва Кристи в голямата спалня. И затвори вратата.

След час, току-що излязъл изпод горещата струя на душа, който беше взел заедно с Кристи, Люк се разхождаше из спалнята, обвит в хавлия. Надяваше се скоро да извади дрехите си от пералната машина и да ги пъхне в сушилнята, откъдето да ги извади още по-бързо. Кристи, също загърната в хавлия, стоеше пред огледалото в банята и внимателно продухваше косата си. Беше я измила поне три пъти, за да я изчисти от листата, боровите иглички и други боклуци.

Люк трепна леко. Не беше направил повече от две крачки по коридора, когато вратата на втората баня се отвори. Всяко мускулче на тялото му се напрегна. Той веднага зае бойна стойка. Кой, по дяволите…?

— Кристи? — запита женски глас и момиче на около двайсет години пристъпи в коридора на няколко крачки от него. — Беше ярко червенокоса, истинска красавица с дълга коса, огромни очи, големи цици и загоряло, поддържано във форма, тяло, облечено в бански костюм с размера на пощенска марка.

Тя се спря рязко. Ококори очи и го изгледа от главата до петите, после погледът й се върна на лицето му.

— Ти — каза тя, като звучеше едновременно изненадана и заинтересувана. — И ти ли вървиш с къщата?