Карън Робърдс
Опасно лято (17)

Глава 16

Ако нямате свободна стая в хотела, щеше да прекара нощта във фоайето. Така си казваше Кристи, докато тичаше от кухнята към гаража. Запали осветлението, отвори бързо и рязко багажника, хвърли куфара си вътре и буквално скочи зад кормилото. Заключи вратите на колата и запали двигателя, преди да активира устройството за отваряне вратата на гаража. Не можеше да рискува да пусне в гаража опасностите, които дебнеха навън, преди да е готова да им избяга.

Трябваше да си тръгне. Не можеше да понесе още една нощ тук. Днес нямаше нареждания, така че не й се налагаше да чака обаждане в един часа след полунощ, независимо какво беше казал онзи. Нямаше нужда да стои будна цяла нощ и да подскача при най-малкия шум, да се свива при всяка, дори незначителна, сянка. Нямаше нужда да се справя с тежкото биене на сърцето си, с препускането на пулса си, със страха, свил се на топка в стомаха й и нарастващ с всяка изминала минута. Не и тази вечер. Тази вечер можеше да прекара и другаде и да се върне тук на сутринта. Нищо — нито къщата, нито ситуацията, в която се намираше — не изглеждаше чак толкова зловещо на дневна светлина.

Само допреди час, когато се хранеше в компанията на Люк и Гари, мислеше, че ще успее да преодолее това. Но когато Люк я изпрати до дома й и я остави, й се стори, че нощта я обгърна, хвана я в капана си. Вятърът се усили, вълните се разбиваха шумно в брега, мракът й се струваше страшен и тя разбра, че няма да се справи. Страхът беше мощен двигател, както вече беше научила. Страхът, на първо място, я беше довел тук, в Окракоук. Страхът от това, какво ще се случи, ако не направи точно каквото се иска от нея, а той беше също толкова силен, колкото и страхът от смъртта.

Всъщност, докато премисляше ситуацията, страхът й имаше нещо общо с двата възможни избора — дали да умре сега, или да умре по-късно. Но докато това по-късно съществуваше, имаше и надежда.

Дори къщата я плашеше. Кристи не можеше да преодолее странното чувство, че някой я наблюдава дори когато тя знаеше — или, може би, се надяваше? Молеше? — че е сама вътре.

Хрумна й, че може би нападателят й се крие някъде — в шкафа или под леглото. Люк не беше погледнал под леглата, сети се тя, след като той си беше тръгнал. Можеше да се крие и зад огромния бойлер или в някоя тайна стая и да излезе, след като тя заспи.

Тя, всъщност, нямаше намерение да спи. Нямаше начин. Както виждаше нещата, най-добрата й защита беше пистолетът, а той можеше да я предпази само ако беше будна.

Въпреки оръжието, не можеше да престане да си представя възможно най-лоши неща, които я изплашиха до смърт. Беше толкова уплашена, че само петнайсет минути след като Люк я беше оставил, тя реши да поеме към хотел „Силвър лейк“, независимо от това, че й бяха казали по-рано, че нямат свободни стаи до края на седмицата. Случваше се понякога някой да се откаже от стаята си, а ако не, барът работеше до два часа сутринта, после можеше да остане във фоайето. Нямаше да може да спи, но поне щеше да е в безопасност. Мислеше да се обади да ги попита дали случайно някоя стая не се е освободила, но после реши, че ще им е по-трудно да откажат, ако отиде лично. Всъщност нямаше значение дали имат свободни стаи. Нямаше да прекара останалата част от нощта сама. Имаше нужда от хора и от осветление.

И така, тя грабна най-необходимото за прекарване на нощта и буквално се изстреля от къщата.

Дъждът плющеше безмилостно по колата, барабанеше по покрива с настоятелност, която показваше, че няма скоро да престане. А пороят беше започнал преди час. Тогава тя беше съвсем прогизнала, както и Люк. Когато обаче се замислеше какво точно бяха правили по онова време, изпитваше унижение. По-добре беше да не мисли за това. Когато мина покрай къщата на Люк, не можеше да не забележи, че осветлението все още е включено. При други обстоятелства щеше да спре и безсрамно да помоли да я подслонят през нощта. Но след случилото се между тях тя предпочиташе да дреме на стол във фоайето на „Силвър лейк“.

Дали наистина му беше казала: „Не искам да съм сама тази вечер“ и го беше целунала така, сякаш умираше да го заведе в леглото си?

Краткият отговор беше „да“. И го беше направила съвсем преднамерено, защото наистина не искаше да прекара нощта сама в къщата.

А той наистина ли се беше превърнал в машина за секс, наистина ли я беше притиснал в оградата и я беше целувал страстно, толкова страстно, че я беше възбудил?

Да, това също беше вярно.

А после, за нейно пълно изумление, когато беше успял да я възбуди толкова силно, колкото очевидно беше и той, й беше казал, че трябва да тръгва, защото сутринта щял да ходи на риболов с Гари. О, да. Нямаше как да се противопостави на това.

Кристи не знаеше какво всъщност се е случило в онези няколко минути между случилото се в двора и влизането им в къщата, че да го накара да промени намерението си. Но крайният резултат й беше повече от ясен — тя му се беше предложила, а той беше казал „не“. Като си спомни това, се изчерви, въпреки че наоколо нямаше никого.

За щастие, или не, имаше по-важни неща, върху които да се фокусира в момента. Нямаше значение, че нейният сексапил беше претърпял фиаско. По-важно беше да остане жива.

Когато навлезе в шосето, което носеше името на хотела, зад нея имаше кола. Видя фаровете й в огледалото за обратно виждане и смръщи вежди. Разбира се, нямаше причина да смята, че пътят трябва да е безлюден. Беше почти полунощ, което беше късно за местните хора. Валеше като из ведро, което не окуражаваше туристите да се разхождат, но беше понеделник и някои заведения все още бяха отворени — големият супермаркет, барът на хотела, клиниката, пристанището…

Погледна отново в огледалото за обратно виждане. Виждаше само запалените фарове на колата, но и това беше достатъчно, за да каже, че тя е на доста голямо разстояние зад нея и въобще не се приближава. Нямаше причина това да я изнервя, но ставаше все по-нервна.

Впечатлението, че я преследват, сигурно не беше нещо повече от напоследък обичайната за нея параноя, която надигаше глава в най-неподходящо време.

Тя се надяваше. Не, молеше се.

Погледна, за да се увери, че има бърз достъп до двете най-важни за нея неща в момента — пистолета и мобилния телефон. И двете бяха в чантата й, както и нов парализиращ спрей и нова алармена инсталация, която вдигаше толкова шум, че всеки нападател инстинктивно би покрил ушите си с длани. Чантата й беше на седалката до нея. Трябваше само да я грабне, да дръпне ципа, да бръкне вътре и щеше да се превърне в подобие на полицай.

Не беше успяла да набере 911 по простата причина, че в Окракоук нямаше служба 911. Следващия път, когато имаше нужда от помощ, щеше да се обади на пожарната, защото нямаше доверие на шериф Шулц с якото телосложение. Инструкторът от курса по самозащита, който беше посетила наскоро, им беше казал винаги да викат „пожар“ вместо „помощ“, ако ги нападнат, защото хората биха обърнали повече внимание — пожарът заплашва и тях. Това й беше помогнало веднъж и тя разчиташе, че отново ще й помогне. А вече имаше и записан номер на пожарната.

Ето, значи нямаше никаква причина да се тревожи за фаровете, които все още бяха зад нея. Каквото и да се случеше, тя беше готова. Когато мина покрай пристанището с неговите многобройни светлини, хрумна й, че може би ще види другото превозно средство, когато то прекоси тази осветена зона. Опита се, но попадна в дупка и подскочи до тавана. Беше толкова тъмно и валеше толкова силно, че не можеше да види нищо друго, освен светлините.

Тя зави и от шосе „Силвър лейк“ навлезе в шосето, което носеше името на гробището. То беше вляво и в него бяха положени останките на моряци от кораба „Бедфордшир“, потопен от немско торпедо по време на Втората световна война. Той беше една от големите туристически атракции и около него имаше много хора през деня. Но толкова късно в дъждовна вечер в понеделник гробището беше затворено и пътят — безлюден. Хотелът се намираше почти точно срещу гробището, така че не й оставаше още много път, успокои себе си Кристи. Мина покрай паркинга вляво и строителна площадка вдясно, а после навлезе в онзи отрязък от шосето, от двете страни на който имаше гъсти дървета и който тънеше в непрогледен мрак. В колата беше абсолютно тихо, като се изключеше шумът от движението на чистачките и трополенето на дъждовните капки по покрива. Не беше забелязала досега колко слабо развита е тази зона от града, но пък никога преди не беше минавала оттук посред нощ. Тук нямаше нищо — нито магазини, нито бензиностанции, нито къщи…

Фаровете на колата отзад все още се виждаха в огледалото за обратно виждане. Тя се замисли върху този факт за секунда, но скоро трябваше да посвети вниманието си отново на пътя, който беше толкова мокър, че блестеше. Видимостта беше двайсет фута. Накъдето и да погледнеше, виждаше огромни дъждовни капки да отскачат от тротоара.

На Кристи й хрумна, че е абсолютно сама. С изключение на превозното средство отзад, а то се приближаваше. Кожата на тила й настръхна. И то за нищо. Това бяха само фарове в далечината. Какво толкова имаше, че дланите й се потяха, а сърцето й биеше тежко?

Реши, че вероятно тишината я изнервя. Както и чувството за самота, което я притискаше от всички страни — като мрака и тишината. Пресегна се, за да пусне радиото. Нищо, освен пукането, причинено от статичността на въздуха. Разбира се, то беше настроено да улавя станциите, които излъчваха в района на Филаделфия.

Най-после намери канал и гласът на Елвис запя за изгаряща любов. И в този момент-два фара се появиха в огледалото за обратно виждане — толкова ясни, че дори не се налагаше да гледа за тях.

Приближаваха се. Бяха много по-близо. Всъщност май бяха допрели задната й броня. Като се имаше предвид височината им, бяха на по-голямо превозно средство — може би дори камион.

Кристи смръщи вежди. Хвърли бърз поглед към спидометъра. Караше с трийсет и пет мили в час, което, като се имаше предвид времето, беше възможно най-високата безопасна скорост. Но фаровете останаха все така близо, прекалено близо, за да можеше тя да е спокойна. Ако по някаква причина й се наложеше да спре рязко, другото превозно средство щеше да я удари.

Опита се да види лицето на шофьора в огледалото за обратно виждане. Беше невъзможно, разбира се. Можеше да вижда само на няколко метра пред себе си. Струваше й се, че тя и превозното средство отзад са единствените движещи се точки в безкраен тъмен и мокър тунел.

Гласът на Елвис вече не й носеше успокоение. Тя изключи радиото.

Сега светлината на фаровете вече я заслепяваше. Той наистина беше прекалено близо до нея. Кристи стискаше кормилото толкова силно, че дланите я заболяха. И дишаше тежко, трудно. Знаеше, че е много възможно страхът й да е преувеличен, но щеше да се обади на пожарната и да им каже, че в този район има пожар. Ако онзи отзад имаше причина да я следва, тя щеше да се погрижи никога да не узнае каква е тя. Когато се появеше пожарната кола, те двамата трябваше да отбият встрани, за да мине тя. След което Кристи щеше да поеме след нея така, сякаш я гонят двеста дяволи.

Тъкмо протягаше ръка към чантата си, когато фаровете зад нея премигнаха. Добре, той искаше да мине. Вероятно бързаше, а тя го бавеше. Типично за мъжете.

При тази мисъл, тя си пое дълбоко дъх и се опита да се отпусне поне малко. Нямаше нищо страшно — вероятно зад нея караше някой мъж, с типичното за мъжете самодоволство.

За момента, тя се отказа от плана си да се обади в пожарната, хвана кормилото с две ръце и отби леко встрани, за да му позволи да мине. Той увеличи скоростта. Когато превозното средство беше почти до нея, тя видя, че това е пикап. Бял пикап с някакъв надпис на вратата. Като се имаха предвид дъждът и мракът, и това, че всъщност успя да погледне само за части от секундата, беше й невъзможно да прочете надписа. Това й попречи и да види кой седи зад кормилото. Пикапът, изглежда, попадна в локва на шосето, защото потоци мътна вода заляха дори предното стъкло на колата й. Тя отдръпна крака си от педала на газта в опит постепенно да намали скоростта на колата, а в същото време отново беше готова да изпадне в паника. Той продължи да шофира със същата скорост и за части от секундата превозните средства бяха едно до друго.

Пътят беше наистина тесен. Пикапът беше прекалено близо. Трябваше да държи здраво кормилото…

Пикапът я удари. Здраво.

— Не! — извика тя високо.

Колата й почти излезе от пътя, а тя хвърли бърз гневен поглед към шофьора на другото превозно средство. Дясната страна на кормилото се заби в рамото й, то се завъртя рязко под дланите й. Опита се да се върне на тротоара и почувства как чакълът се разхвърча под гумите на колата й. Сърцето й биеше в гърлото, дишането й беше почти спряло. Когато отново почувства сигурна почва под четирите колела, беше готова да заплаче от облекчение. Страхуваше се, че при този мокър път, ако удари спирачки, ще се забие в дърветата. Опита се да ги натисне бавно и постепенно. Знаеше, че трябва да намали скоростта и да се успокои, като в същото време мислеше, че пикапът ще продължи напред.

Нямаше такъв късмет. Когато отново постигна контрол над колата, видя, че бялото превозно средство отново е прекалено близо. И тогава — бум! Звукът от търкането на метал в метал беше толкова висок и ужасяващ, колкото и пистолетен изстрел.

— Престани! — извика тя.

Стомахът й се беше свил на топка, пулсът й биеше по-силно отвсякога и заглушаваше всичко — дори шума от проливния дъжд. Знаеше, че е безполезно. Другият шофьор нямаше да я чуе, а ако я чуеше, нямаше да престане. „Това е преднамерено“, беше ужасната мисъл, която се въртеше в главата й. От удара, двете й десни гуми излязоха на банкета. Тя се бореше, за да върне колата отново на пътя и отново, изпаднала в паника, започна да се моли: „Моля те, Господи, моля те…“

Чакълът удряше капака и страната на колата й със скоростта на изстрели от картечница. Кристи стискаше кормилото, макар че й прилошаваше. Правеше всичко, на което беше способна. Ако имаше късмет и ако Господ й помогнеше, щеше да се справи. Отново върна колата на пътя. Ужасяващият дъжд от чакъл престана.

Хвърли бърз поглед и видя, че пикапът е все още там — малко пред нея, но съобразяващ скоростта си с нейната. Тя намали скоростта, за да може да спре и да тръгне в другата посока.

Бум!

Пикапът отново я блъсна. Въпреки усилията й, тя беше изхвърлена от пътя, премина през чакълестата ивица и пое по тревата. Фаровете й осветиха малка горичка от дъбове. Караше право към тях. Изпищя и натисна рязко спирачката.

Колата се завъртя.

Не можеше нищо да направи. Звукът от скърцащи спирачки и стържещи гуми изпълни въздуха. Стори й се, че гледа катастрофата на забавен кадър. За един празен, ужасен миг, Кристи гледаше през предното стъкло как кълбо от бяло петно, зелени мокри клони и сиви стволове на дървета, кална трева и потоци вода се върти като барабан на перална машина. Сега колата беше напълно извън шосето — този факт тя осъзна сякаш през димна завеса. И се въртеше в смъртоносна спирала.

Удари се толкова силно, че ушите й запищяха.

Кристи беше изхвърлена напред. Почти в същия миг бяла експлозия я удари в лицето. За миг не разбра какво се е случило, стори й се, че някой я удари по носа. Видя звезди, почувства по-скоро натиск, отколкото болка, а после — бучене в ушите и изтръпналост на крайниците.

Не осъзнаваше, че вика и пищи, докато не престана.

Внезапната мъртва тишина беше по-ужасяваща от почти всичко друго.

„О, мили боже!“ Беше претърпяла катастрофа.

Не знаеше колко време й е било необходимо, за да регистрира този факт със съзнанието си. Може и да не беше повече от няколко секунди, защото, когато започна да разбира какво се е случило, все още издишаше. Предното стъкло беше пукнато, дъждът се лееше все така на потоци. Тя виждаше малки пурпурни точици, което вероятно беше игра на зрението й. Ушите й бучаха, звъняха — беше ужасно. Чувстваше доста странно и лицето си — то щипеше.

Дали беше ранена? Дишаше. Можеше да движи краката си, ръцете си. Тъкмо вдигаше ръка към лицето си, за да провери дали има кръв, когато си спомни белия камион.

Ужасът я удари като юмрук в стомаха. Беше изблъскана от пътя. Нарочно. Жестоко и преднамерено.

Който и да го беше направил, със сигурност беше все още наоколо. Може би дори тичаше през дъжда към колата й. И когато я намереше…

Кристи си представи черните очи, които я гледаха през процепа на вратата на банята, спомни си високия неприятен глас, в който се усещаше едва ли не радост, ножа, който се вряза в плътта й, прилошаването.

Кой друг би могъл да бъде?

— Трябва да се измъкна оттук!

Като се задъхваше от страх, тя започна несръчно да разкопчава колана си, успя да натисне копчето, да отвори вратата и да се претърколи навън в дъжда. Потоците вода я удряха почти болезнено, прогизна до кости. Това й помогна да проясни съзнанието си. Краката й трепереха, чувстваше ги безполезни и омекнали като спагети, но ужасът я държеше изправена и й помогна да се отдалечи от колата. Не можеше да бяга, защото краката не я държаха, но вървеше бързо, като се подхлъзваше по калната земя.

Хвърли бърз поглед назад през рамо, но не успя да види почти нищо. Беше прекалено тъмно, дъждът замъгляваше всичко, заглушаваше всеки звук. Виждаше само двата лъча светлина на фаровете си, които все още прорязваха мрака. Те й разкриха, че се беше блъснала в едно от дъбовите дървета, които беше видяла, преди да натисне спирачките. За щастие, ударът беше понесен от другата страна.

От камиона нямаше и следа. Нямаше други светлини. Възможно ли беше шофьорът просто да е продължил доволен, че я е изхвърлил от пътя?

Иска ти се.

Тя вървеше бързо и се опитваше да си спомни какво беше разстоянието до най-близката помощ — хотела, най-близката къща или бензиностанция…

Изведнъж мракът се сгъсти толкова, че не виждаше дори обувките си, докато се препъваше в неравностите. На Кристи й трябваше секунда, за да осъзнае този факт. И тогава страхът впи ледените си пръсти в нея, полазиха я неконтролируеми тръпки. Хвърли поглед през рамо и разбра, че фаровете на колата й са угаснали.

Или някой ги беше изгасил.

Той беше тук. Беше паркирал някъде камиона, изгасил неговите светлини и дошъл, въпреки поройния дъжд, с една цел — да я намери.

Да я убие, ако не е умряла при сблъсъка.

Кристи трябваше да приеме ужасяващата вероятност там, при колата й, да стои нейният нападател, готов да довърши онова, което беше започнал, и кръвта замръзна във вените й. Дъхът й излизаше накъсано, на отчаяни тласъци. Тя се преви почти на две и тръгна колкото можеше по-бързо, по-далеч от колата, далеч от шосето, където най-вероятно щеше първо да я потърси. Калта стана по-дълбока и залепваше за сандалите й, всяка стъпка беше усилие. Шумът от дъжда беше като постоянен рев в ушите й. Той я блъскаше по главата, по превития гръб, плющеше по земята. Влизаше в очите и устата й. Тя можеше да усети вкуса му на мокра пръст; да долови мириса му, което я накара да мисли за риба.

Смътно си спомни за дамската си чанта, в която бяха оръжията й за самозащита. В шока от сблъсъка ги беше забравила. Те бяха все още някъде в колата. Дали не трябваше да се опита да направи кръг и да се върне обратно, за да грабне пистолета и телефона си?

Като заслони очи, тя погледна обратно. Онова, което видя, накара сърцето й да подскочи. Тесен лъч светлина прорязваше мрака и се въртеше от страна на страна като ужасяващо око. Той имаше мощно фенерче, търсеше я.

В гърлото й се надигна вик. Тя се застави да го победи. Дали беше достатъчно близо, та да я чуе? Не беше сигурна. Но викът само щеше да му помогне да я намери. Краката заплашваха да откажат да я слушат всеки момент, но тя се застави да върви напред, като все така се препъваше в неравностите. Знаеше, че бяга, че се бори за живота си.

Някъде от нощта изникнаха фарове. Движеха се бързо, в обратната посока. От бързата и равномерна скорост на превозното средство тя предположи, че то се намира на шосето. Маршрутът му беше почти паралелен на нейния. То зави и тя изцяло попадна в светлината на фаровете му.

„Спри! Моля те, спри! Моля те!“

Не се осмели да извика думите, но се запрепъва към колата толкова бързо, колкото можеше, като махаше ожесточено с двете ръце над главата си — универсалния знак за помощ. Фаровете се стрелнаха край нея. Шофьорът или не я беше видял, или беше избрал да не спре. Онемяла от разочарование, вече почти безчувствена, тя го проследи с поглед — само след секунди задните светлини представляваха само две ярки мушици в мрака. После мракът и дъждът ги погълнаха напълно.

Но все още имаше светлина. Малък кръгъл лъч, подобен на този на лазера, само че бял, фокусиран в ръката й. Тя втренчи поглед в него отначало с удивление и странно недоверие, а той я проследи от главата до петите.

Кристи осъзна какво означава това, и беше завладяна от неистов ужас.

Лъчът от фенерчето на преследвача й. Беше я видял.

Сега, когато вече нямаше нужда да се крие, тя изпищя пронизително, но викът се изгуби в шума от изливащия се дъжд. Тя отново затича. Като се подхлъзваше в калта и пищеше с всички сили, до последния си дъх, тя се обърна в посоката, където вече знаеше, че се намира шосето, с надеждата да мине друга кола, да се появи и някой друг, освен чудовището, което я преследваше.

Лъчът от фенерчето издаваше къде се намира той. Мъжът също тичаше. Светлината подскачаше нагоре-надолу и бързо я приближаваше. Тя тичаше с всички сили към шосето, задъхваше се, поемаше мъчително всеки дъх и се чувстваше хваната в капана на онези кошмари, които сякаш се развиват на забавен кадър. Колкото и усилия да полагаше, не можеше да набере скорост. Дробовете я боляха, въздухът беше прекалено влажен, за да се диша нормално. Краката й трепереха и заплашваха да я предадат, ставаха все по-тежки с всяка стъпка, защото по тях се натрупваше все повече кал.

Нямаше да успее. Знаеше го, въпреки че продължаваше да се бори. Отказваше да се предаде, да приеме неизбежното. По-скоро го усети, отколкото видя да се приближава към нея, по-скоро усети, отколкото чу тежкото биене на стъпалата му по мократа земя. Беше съвсем наблизо. Сърцето й блъскаше в гърдите като птичка, уловена в клетка, адреналинът й даде нови сили. Сериен убиец или наемен убиец — нямаше значение. Значение имаше само това, че щеше да е мъртва в мига, в който той я заловеше. Отчаянието я накара да се стрелне напред. Въпреки хлъзгавата почва и натежалите от калта крака, тя бягаше, както никога досега в живота си. Но знаеше, че накрая той пак ще я стигне.

Топла ръка я хвана малко над лакътя. Кристи изпищя, успя да се освободи и се препъна.

Силен тласък между лопатките я накара да падне на колене. Веднага щом докосна земята, тя знаеше, че е в голяма беда, но вече беше прекалено късно. От ужаса гръбнакът й се вледени, схвана се. Стомахът й се сви.

Хвана мократа си коса и я отметна назад от лицето. Тялото му се извиси над нейното и за секунда я закри от дъжда. Той беше все още само неясна форма, фигура от филм на ужасите, огромен и тъмен, олицетворение на злото. Тя долови остра кисела миризма и реши, че така мирише собственият й страх. Ужасът се стегна като юмрук около гърлото й, обля я студена пот.

Сега беше толкова уплашена, че не можеше дори да вика.

Представи си тялото на Елизабет Смолски. Така ли се беше чувствало и бедното момиче, секунди след като тя беше побягнала, секунди преди да умре? Дали тя също се беше молила?

— Здравей, Кристи! — каза той с ужасния си висок глас, който я преследваше дори в сънищата й. Тя го чу с кошмарна яснота. Още докато осъзнаваше факта, че това наистина е той, същият, който я беше нападнал в къщата, докато се приготвяше отново да се бори за живота си, той прободе врата й с нещо твърдо и студено.

Не.

Болката беше внезапна, остра и ужасяваща. После пак така внезапно изчезна. Не чувстваше нищо. Въобще нищо. Мракът я обгърна като прилив и тя потъна в забвение.